Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Господари на Рим (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Antony and Cleopatra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
dakata1974 (2011 г.)
Корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Колийн Маккълоу. Антоний и Клеопатра

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Евгения Мирева

Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: Десислава Петкова

ИК „Бард“, 2008 г.

ISBN: 978-954-585-890-1

История

  1. — Добавяне

25.

Клеопатра изпадна в ужасно неудобно положение, което се влоши още повече, когато двамата с Антоний потеглиха от Ефес към Атина. В основата на безпокойствието й бе убеждението, че Антоний не й съобщава всичките си мисли и планове. Всеки път, когато тя си фантазираше как ще раздава правосъдие от Капитолия в Рим, в неговите очи проблясваше весела искрица — сигурен белег, че той не вярва в това. Да, Антоний беше стигнал до заключението, че Октавиан трябва да бъде спрян и че войната е единственият начин да постигне това, но Клеопатра не можеше да бъде сигурна за плановете му относно Рим. И макар винаги да беше заставал на нейна страна при диспутите в командирската шатра, той го правеше така, сякаш те нямаха особено значение — сякаш за него бе по-важно да угажда на нея, отколкото да се грижи за настроението на легатите си. Освен това се беше обиграл в отбиването на обвиненията й в нелоялност. Антоний застаряваше, страдаше от пропуски в паметта, но дали наистина вярваше, че Цезарион ще стане цар на Рим? Клеопатра не беше сигурна в това.

Само деветнадесет от тридесетте легиона отплаваха към Западна Гърция. Останалите единадесет трябваше да се настанят в Сирия и Македония. Сухопътните сили на Антоний обаче бяха допълнени от четиридесет хиляди пехотинци и конници от царете клиенти, повечето от които бяха дошли лично в Ефес само за да научат, че няма да съпровождат Антоний и Клеопатра до Атина. Вместо това трябваше сами да се доберат до военния театър в Западна Гърция. А това не се хареса на нито един от тях.

Марк Антоний нарочно беше решил да пътува отделно от дребните владетели — той се боеше, че ако видят поведението на Клеопатра в командирската шатра, те ще влошат положението му, като застанат на нейна страна срещу неговите римски генерали. Само той знаеше колко отчаяна бе ситуацията, защото единствен бе напълно наясно с твърдото желание на египетската си съпруга да има думата по всички въпроси. А всичко туй беше толкова глупаво! Желанията на Клеопатра и на генералите обикновено се припокриваха. Проблемът беше, че нито тя, нито те искаха да признаят това.

Гай Юлий Цезар веднага би напипал слабостта му като командващ, но сред хората на Антоний единствено Канидий имаше представа за нея. Той обаче бе пренебрегван заради ниския си произход. Просто казано, Антоний можеше да командва сражение, но не и кампания. Твърдата му увереност, че нещата така или иначе ще се развият добре, създаваше проблеми със снабдяването, логистиката като цяло беше непрекъснато загърбвана. Освен това Антоний бе твърде зает да се грижи за доброто настроение на Клеопатра, за да мисли за екипировка и продукти. Основната му енергия бе посветена на това да й обръща възможно повече внимание. Хората му преценяваха това като слабост, докато истинската слабост на Антоний беше неспособността му да я убие и да конфискува военната каса. И любовта, и нагласата му за честна игра не му позволяваха подобно нещо.

Окрилена от надмощието си над Антоний, Клеопатра нарочно провокираше генералите, като искаше от него какви ли не доказателства за верността му, без изобщо да разбира, че с всеки изминал ден поведението й правеше задачата на Антоний много по-трудна, а собственото й присъствие — все по-нежелано.

На Самос изведнъж му хрумна да спрат за известно време и да се позабавляват. Легатите му продължиха към Атина и той остана сам с Клеопатра. Египтянката го смяташе за пияница?

Толкова по-добре — по-голямата част от виното в чашата му тайно се изливаше в нощното гърне от масивно злато, което тя му бе подарила. Собствено, сочеше ликуващо Клеопатра, имаше орел и буквите SPQR на дъното, така че да може да се облекчава върху Рим. Резултатът беше гневна тирада и едно счупено гърне, но преди това тази вест отлетя до Италия и Октавиан я използва с пълна сила.

Другата неприятност беше растящото й убеждение, че Антоний всъщност не е никакъв военен гений. Тя не можеше да разбере, че собственото й поведение не му позволяваше да воюва със стария си плам и заслужен авторитет. Да, накрая той постигаше целта си, но постоянните кавги изтощаваха бойния му дух.

— Върви си — уморено й повтаряше той. — Върви си у дома и остави тази война на мен.

Но тя не можеше да направи това, защото той беше съвсем прозрачен. Ако тя си тръгнеше за Египет, Антоний щеше да стигне до съглашение с Октавиан и всичките й планове щяха да пропаднат.

В Атина той отказа да продължи на запад — ужасяваше се от деня, в който Клеопатра отново ще се появи сред армията му. Канидий бе отличен втори командир и щеше да се погрижи за Западна Гърция. „Моята главна задача е да пазя легатите си от царицата“ — мислеше си Антоний. Тази задача беше толкова сериозна, че той занемари кореспонденцията си с Канидий — нещо леко за човек като Антоний с неговата пристрастеност към удоволствията. Той пренебрегваше всяко писмо на тема снабдяване.

 

 

Новината, че Октавиан е отворил завещанието му, го потресе.

— Аз, изменник? — невярващо попита той Клеопатра. — Откога посмъртните разпореждания на човек го правят предател? Богове, това вече е нетърпимо! Лишен съм от законния ми пост на триумвир и от всичките ми правомощия! Как смее Сенатът да застава на страната на противния дребен irrumator? Той е този, който е извършил светотатство! Никой не може да отваря завещание приживе, а той го е сторил? И те са му простили!

После пристигна и клетвата за вярност. Полион изпрати едно копие до Атина с писмо, в което съобщаваше, че е отказал да я положи.

Антоний, той е страшно хитър! Няма да накаже онези, които откажат да се закълнат — иска идните поколения да бъдат впечатлени от неговата снизходителност, типична за божествения му баща! Дори прати съобщения до магистратите на Бонония и Мутина — твои градове, пълни с твои клиенти! — с пояснението, че никой не трябва да бъде принуждаван да се закълне. Чух, че клетвата ще бъде разпространена и в провинциите на Октавиан, които нямат чак такъв късмет — жителите им не могат да избират като тези в Бонония и Мутина и трябва да се закълнат, независимо дали го желаят или не.

Казвам ти, Антоний, хората се кълнат масово и абсолютно доброволно. Жителите на Бонония и Мутина също полагат клетвата, и то не защото се чувстват заплашени. На всички им е дошло до гуша от несигурността през последните няколко години и са готови да се закълнат и в дрехите на някой клоун, стига да смятат, че това ще им донесе спокойствие. Октавиан те изключи от предстоящата кампания — ти си просто упоената и оглупяла марионетка на Царицата на зверовете. Най-много ме впечатлява, че той непрекъснато споменава египетската царица и представя и Птолемей XV Цезар като равнопоставен агресор.

Лицето на Клеопатра беше пепеляво, когато треперещите й пръсти оставиха писмото на Полион.

— Как може Октавиан да постъпи така със сина на Цезар? С кръвния му син, с истинския му наследник — при това все още дете!

— И сама можеш да се досетиш — обади се Ахенобарб, докато четеше писмото. — Цезарион навърши шестнайсет миналия юни. Вече е мъж.

— Но той е син на Цезар? Единственият му син!

— И жив двойник на баща си — безцеремонно рече Ахенобарб. — Октавиан знае много добре, че ако Рим и Италия видят момъка, всички ще застанат зад него. Сенатът тутакси ще го направи римски гражданин и ще лиши Октавиан от тъй нареченото бащино богатство, както и от всичките му клиенти, а това е далеч по-важно. — Ахенобарб я изгледа свирепо. — По-добре щеше да бъде да си беше останала в Египет и да пратиш Цезарион на тази кампания, Клеопатра. Така на съветите нямаше да има толкова разправии.

Тя се сви. Нямаше какво да му отговори.

— Не, ако казаното от теб е истина, значи съм била права да оставя Цезарион в Египет. Ще победя от негово име и едва тогава да го покажа.

— Ти си глупачка, жено! Докато си седи на гъза на Нашето море, Цезарион е невидим. Октавиан може да пуска листовки и да го описва както си пожелае, без да има кой да му възрази. А ако Октавиан стигне до Египет, твоят син от Цезар ще си умре без Рим да го види.

— Октавиан никога няма да стигне до Египет! — извика тя.

— Разбира се, че няма — обади се току-що влезлият Канидий. — Ще го бием в Западна Гърция. Имам сигурни данни, че разполага с шестнайсет легиона в пълен състав и седемнайсетхилядна германска и галска кавалерия. Това са сухопътните му сили. Флотът му се състои от двеста големи пентери, които се проявиха добре при Навлох, и от двеста жалки либурни. Численото ни превъзходство е несъмнено.

— Добре казано, Канидий. Не можем да загубим. — Тя потрепери. — Някои спорове могат да се решат единствено с война. Но резултатът винаги е неясен, нали? Вземете Цезар. Винаги са го превъзхождали числено. А казват, че Агрипа бил добър почти колкото него.

 

 

Веднага след пристигането на писмото от Полион те поеха към Патра на входа на Коринтския залив в Западна Гърция. Цялата армия вече беше тук, корабите бяха заобиколили Пелопонес и навлязоха в Адриатика.

antonij_i_kleopatra_13.png

Макар че неколкостотин съда бяха оставени да охраняват Метона и Коркира, основният флот се състоеше от около четиристотин и осемдесет от най-големите квинквереми в света. Тези гиганти имаха по осем души на гребло, бяха напълно покрити с палуби и разполагаха с масивни бронзови клюнове, поддържани от яки дъбови греди. Корпусите им бяха подсилени със здрави греди с квадратно сечение и обшити с железни листа, които да поемат ударите на противниковите тарани. Дължината им беше двеста стъпки, а най-голямата ширина — петдесет стъпки. Те се издигаха на десет стъпки над водата в предната част и на двадесет и пет стъпки при носа и кърмата. На всеки кораб имаше четиристотин и осемдесет гребци и сто и петдесет войници, както и високи кули и артилерия. Всичко това ги правеше неуязвими, което беше чудесно защитно предимство, но пък пълзяха бавно като охлюви и това ги правеше неподходящи за атака. „Антония“, флагманският кораб на Антоний, беше още по-грамаден. Шейсет от корабите на Клеопатра бяха с подобни размери и конструкция, а останалите шейсет бяха широки триреми с по четирима души на гребло и можеха да се движат много бързо, особено при вдигнато платно. Нейният флагмански кораб „Цезарион“, макар и изрисуван и позлатен, беше пъргав и пригоден повече за бягство, отколкото за бой.

Когато всичко бе в пълна готовност, Антоний се отпусна доволно, без да вижда нищо нередно в това да дава общи заповеди, оставяйки повечето подробности на самите легати, някои от които бяха добри, други — недотам, а трети — направо безнадежден случай.

Самият той се беше установил на линията между Коркира и Метона, в едно пелопонеско пристанище непосредствено на север от нос Акритас. Богуд Мавритански, който беше избягал от брат си Бокх, бе назначен за командир на Метона, а другата морска база на остров Левкас бе поверена на Гай Сосий. Дори на Киренайка в Африка беше оставен гарнизон — там се разположи Луций Пинарий Скарп, праплеменник на Божествения Юлий, начело на четири легиона и кораби. Той трябваше да охранява доставките от зърно и храни от Египет. Огромни хранителни запаси се струпаха в Самос, Ефес и множество пристанища на Източна Гърция.

Антоний беше решил да изостави Западна Македония и Северен Епир, да не разтегли много фронта и да разреди войските и корабите си. Така той остави на Октавиан териториите и Виа Игнация — големия път на изток. Страхът от прекалено дългия и изтънен фронт го обсеби до такава степен, че дори реши да изостави Коркира. Основната му база беше заливът Амбракия. Този огромен водоем с криволичеща брегова линия бе ограден почти отвсякъде от суша и входът му към Адриатическо море бе широк едва една миля. Южният нос се наричаше Акциум и там Антоний разположи командния си пост. Легионите и помощните войски се разположиха на много мили около него по блатистата, нездравословна и пълна с комари местност. Макар да се бе установила тук сравнително отскоро, войската скоро изпадна в бедствено положение. Нападна я пневмония и треска, дори най-здравите се простудиха, а храната започваше да привършва.

Доставките не бяха добре организирани и всички предложения на Клеопатра в това отношение или се пренебрегваха, или се саботираха съвсем преднамерено. Но нито тя, нито Антоний обръщаха достатъчно внимание на този проблем — те бяха сигурни, че решението им да държат запасите на източния бряг е добра стратегия. За да стигне до тях, Октавиан трябваше да заобиколи Пелопонес. Само че и двамата не бяха взели предвид високите, стръмни и на места непроходими планини, които минаваха като широк гръбнак от Македония до Коринтския залив и отделяха Източна Гърция от Западна. Пътищата бяха по-скоро пътеки — ако изобщо съществуваха.

От всички легати единствено Публий Канидий осъзнаваше крещящата нужда да се докарат по море около Пелопонес повече хранителни и зърнени запаси, но Антоний се заинати и изгуби много дни, докато одобри заповедта, която след това трябваше да стигне на изток, за да бъде изпълнена. А това отнемаше време.

 

 

Оказа се обаче, че Антоний и Клеопатра не разполагат с време. Всички знаеха, че късната зима и ранната пролет даваха предимство на тези, които се намираха на източния бряг на Адриатика, и никой в командирската шатра на Антоний не вярваше, че Октавиан би могъл — или би посмял — да пресече Адриатика преди лятото. Тази година обаче всички морски богове от татко Нептун до морските лари бяха на страната на Октавиан. Духаха свежи западни ветрове — нещо напълно необичайно за сезона. Това означаваше попътен вятър за Октавиан и насрещен за Антоний, който не можеше по никакъв начин да попречи на противника си да отплава и акостира, където си пожелае.

Докато транспортните кораби пресичаха Адриатическо море от Брундизиум, Марк Агрипа отдели половината от четиристотинте си кораба и удари базата на Антоний в Метона. Победата бе пълна — след като уби Богуд, унищожи половината от корабите му и принуди останалата половина да премине на негова страна, Агрипа стори същото със Сосий на Левкас. Самият Сосий успя да избяга, но това беше слаба утеха. Сега Антоний и Клеопатра бяха напълно откъснати от снабдяването по море, независимо откъде идваше то. Изведнъж единственият начин за изхранване на войската бе продоволствията да се доставят по суша, но Антоний бе непреклонен — войниците му нямаше да се превърнат в товарни животни, нито пък във водачи на товарни животни! Нека мързеливите египтяни на Клеопатра да си заслужат хляба! Нека те да организират изхранването!

Всяко магаре и муле в Източна Гърция бе конфискувано и натоварено до последно. Оказа се обаче, че египетските водачи не се отнасяха с особено уважение към животните, пропускаха да ги напоят и гледаха безучастно как те умират, докато колоните пресичаха хребетите на Долопия. Затова хиляди гърци бяха принудени с оръжие да нарамят торби и стомни и да изминат пеша осемдесетте ужасни мили между заливите Малис и Амбракия. Сред окаяните носачи беше и грък на име Плутарх, който издържа изпитанието и години по-късно забавляваше внуците си със страшните си разкази как е мъкнел жито през ужасните чукари.

 

 

Към края на април Агрипа контролираше Адриатическо море, а всички войски на Октавиан бяха дебаркирали около Епироте Торине от подветрената страна на Коркира. Октавиан реши да направи Коркира своя основна морска база и продължи на юг със сухопътните сили, надявайки се да изненада Антоний при Акциум.

До този момент погрешните решения на Антоний се дължаха на неблагоприятния ефект, който Клеопатра оказваше върху легатите. Сега обаче той допусна кардинална грешка — прибра всички кораби в Амбракия, общо четиристотин и четиридесет съда, останали след причинените от Агрипа загуби. Предвид размерите и скоростта на корабите бе невъзможно да се очаква, че заприщеният флот ще може да излезе през тясното гърло на залива. И докато Антоний и Клеопатра стояха безсилни, останалите им бази падаха в ръцете на Агрипа — Патра, целият Коринтски залив и западен Пелопонес.

Опитът на Октавиан да избърза и да изпревари Антоний по суша се провали. Теренът бе мокър и кален, хората му страдаха от простуда. Действайки според съобщенията на съгледвачите, Антоний и убиецът Децим Турулий излязоха с няколко легиона и галатянската конница и разгромиха предните легиони. Октавиан беше принуден да спре.

Отчаяно нуждаещият се от победа Антоний се погрижи войниците му да го приветстват като император (за четвърти път в неговата кариера) и разду неоправдано много успеха си. Поради болестите и все по-малките дажби моралът в лагерите бе изключително нисък. Командирите недоволстваха, като основната заслуга за това беше на Клеопатра. Тя така и не направи опит да остане на заден план, редовно обикаляше да ругае и критикува и се държеше ледено и надменно. Не смяташе, че прави нещо нередно. Връзката й с римляните беше вече на шестнадесет години, но тя така и не бе успяла да схване концепцията за равенство, която не предполагаше автоматична почит към мъж или жена, пък дори да е роден да носи сенаторска лента или диадема. Обикновените легионери я обвиняваха за ужасната бъркотия, в която се намираха, подиграваха й се и я освиркваха. Тя не можеше да заповяда да бъдат наказани. Центурионите и легатите просто не й обръщаха внимание.

Накрая Октавиан се настани на суха почва край северния нос на залива. Връзката между огромния му лагер и продоволствената база на брега се охраняваше от „дълга стена“. Получи се безизходно положение — Агрипа бе блокирал залива откъм море, а Октавиан лишаваше Антоний от възможността да премести лагера си на някое не така блатисто място. Гладът надигна още повече грозната си глава. Последва го отчаянието.

Един ден, когато западният вятър не духаше така силно, Антоний отдели част от флота си под командването на Таркондимот. Агрипа незабавно го пресрещна с верните си либурни и го направи на пух и прах. Самият Таркондимот бе убит. Само внезапната промяна в посоката на вятъра позволи на по-голямата част от корабите да се върнат обратно в своя затвор. Агрипа бе озадачен от факта, че внезапното им излизане от залива се командваше от цар клиент и че на нито един от корабите нямаше римски войски, но изтълкува това като съмнение от страна на Антоний, че ще успее да победи.

Всъщност решението се дължеше на разногласията в съветите, които Марк Антоний продължаваше да свиква най-редовно. Антоний и римляните искаха сражение на сушата, а Клеопатра и царете клиенти настояваха за морска битка. Двете фракции виждаха, че се намират в безизходна ситуация, и започваха да разбират, че трябва да изоставят нахлуването в Италия и да се върнат в Египет, където да се прегрупират и да измислят по-добра стратегия. Но за да направят това, трябваше първо да нанесат достатъчно сериозно поражение на Октавиан, за да предизвикат масово отстъпление.

По суша пристигаше достатъчно храна, за да овладеят донякъде глада, но дажбите трябваше да станат по-големи. В това отношение Клеопатра понесе загуба, която доведе до бързото отчуждаване на чуждестранния седемдесетхиляден помощен контингент. Антоний тихомълком осигуряваше по-големи дажби за шейсет и петте хиляди римски войници — но не го правеше достатъчно дискретно. Царете клиенти научиха, обявиха се категорично против и го намразиха. Естествено, обявиха Клеопатра за слаба, тъй като не бе успяла да убеди или принуди Антоний да сложи край на тази нечестна практика.

В началото на лятото в лагерите плъзнаха треска и коремен тиф. Нито римляни, нито чужденци проявиха предвидливостта — или ентусиазма — да тренират войниците. Почти сто и четиридесет хиляди души стояха на едно място — бездейни, гладни, болни и недоволни. В очакване някой горе да измисли някакъв изход. Дори не настояваха за битка — това беше сигурен знак, че вече са се предали.

 

 

И тогава Антоний измисли изход. Отърси се от мрачното си настроение, събра щаба си и обясни:

— Имаме късмет, намираме се в близост до река Ахерон — каза той и посочи картата. — А ето тук е Октавиан — неговият късмет е далеч по-малък. Налага му се да носи прясна вода от река Ороп, която е доста далеч от лагерите му. Водата пристига през разполовени и издълбани дървета, които в момента сменят с теракотени тръби, докарвани от Италия от Агрипа. Точно сега обаче положението с водата е критично за него. Затова ще прекъснем водоснабдяването му и ще го принудим да се премести от сегашното си място някъде по-близо до Ороп. За съжаление разстоянието, което трябва да изминем, за да го изненадаме, не допуска мащабна атака по суша, поне в началото.

Той продължи, като посочваше с пръст съответните райони, и изглеждаше много самоуверен. Настроението в командирската шатра се пооправи, особено като се има предвид, че Клеопатра си мълчеше.

— Дейотар Филаделф, ти ще вземеш своята и тракийската конница, Реметалк ще ти бъде пръв помощник и ще бъдете челен отряд. Знам, че трябва да направите голяма обиколка около залива, но Октавиан няма да следи какво става там, тъй като е много далеч. Марк Лурий ще вземе десет легиона и ще ви следва колкото се може по-бързо. В същото време аз ще прекарам останалата пехота през залива и ще се разположа на лагер точно под стените на Октавиан. Той няма да се впечатли особено и когато му предложа сражение, ще го избегне. Освен това се е окопал твърде добре, за да се разтревожи. Лурий, когато пехотата ти настигне конницата на Дейотар Филаделф, ще прекъснете водопровода на Октавиан и ще разграбите складовете му за храна. Щом разбере какво става, той ще се оттегли към Ороп. И докато прави това с помощта на Агрипа, ние ще се изнесем към Египет.

Възбудата се усили. Маневрата беше великолепна, с много добри изгледи за успех. Недоволството обаче бързо растеше след новината, че римските войници се хранят по-добре. Един тракийски командир дезертира при Октавиан и издаде плана до най-малката подробност. Сражение нямаше. Дейотар Филаделф и Реметалк отидоха направо при Октавиан, след което заедно с германската конница тръгнаха да разбият приближаващите пехотинци. Те обърнаха и побягнаха обратно към Акциум.

Щом научи за катастрофата, Антоний прати последния си конен контингент под командването на Аминт и лично поведе легионите около залива. Но щом стигна колегите си и германците, Аминт също дезертира, като предложи себе си и своите две хиляди конници на Октавиан.

Антоний се принуди да върне легионите си обратно при Акциум, убеден, че на това ужасно място не може да има сухоземно сражение.

— Не знам как да се отскубнем! — извика той на Клеопатра. Настроението му беше черно, той бе съсухрен като мумия. — Боговете са ме изоставили, късметът ми също. Ако ветровете си духаха, както обикновено, Октавиан никога нямаше да успее да прекоси Адриатика! А ето че те се обърнаха и осуетиха всичките ми планове! Клеопатра, Клеопатра, какво да правя? Всичко е свършено!

— Тихо, тихо — успокои го тя, като галеше твърдите му къдрици. Чак сега забеляза, че са започнали да посивяват. И то само за една нощ!

Тя също изпита безсилието, невъобразимия ужас от мисълта, че нейните богове са застанали заедно с боговете на Рим на страната на Октавиан. Как иначе би успял да прекоси Адриатика? И защо бе дарен с такъв велик пълководец като Агрипа? Но най-тревожният въпрос бе защо не беше изоставила Марк Антоний на неизбежната му съдба и не бе избягала към Египет? Вярност? Не, разбира се, че не! В края на краищата, какво му дължеше? Той беше просто неин роб, инструмент, нейно оръжие! Винаги го бе знаела! Тогава защо се държеше за него? Та той нямаше и никога не бе имал нито умението, нито куража за подобно начинание. Просто от любов към нея се бе опитал да бъде човекът, от когото тя имаше нужда. Това е Рим, помисли си тя, като продължаваше да го гали. Дори велик и могъщ монарх като Клеопатра не бе в състояние да изтръгне римското от един римлянин. „Почти успях. Но само почти. Не бих могла да го направя с Цезар, не мога и с Антоний. Тогава какво правя тук? Защо през последните дни откривам, че съм по-нежна с него, че вече не го тормозя? Че съм мила с него — аз, която никога не съм била такава?“

И тогава й просветна с ужас като от някакво внезапно природно бедствие — лавина, водна стена, земетресение — „Обичам го!“ Залюля го в прегръдките си, целуна лицето му, ръцете му, китките и вцепенена осъзна новото чувство, което неумолимо я изпълваше, нахлуваше, побеждаваше я. „Обичам го, обичам го!“ Горкият Марк Антоний, най-сетне получи своето отмъщение! „Обичам те толкова много, колкото ти обичаш мен — изцяло, безгранично. Стената около сърцето ми се разтърси, разпука се и се разтвори, за да допусне Марк Антоний. Любовта му към мен беше клинът, който стори това. Той ми предложи римския си дух, потъна в толкова гъст и черен мрак, че не вижда нищо, освен мен. И с тази своя жертва ме накара да го обичам. Каквото и да крие бъдещето, то е едно и също за двама ни. Не мога да го изоставя“.

— Антоний, обичам те! — извика тя и го прегърна.

 

 

Лятото напредваше, легатите напускаха Антоний с дузини, а сенаторите се спасяваха при Октавиан на стотици. Беше съвсем лесно, колкото да прекосят с гребане залива. Обхванатият от отчаяние Антоний не направи никакъв опит да ги спре. Молбите им за убежище винаги се въртяха около „онази жена“, причината за цялата съсипия. Един шпионин разказа любопитно нещо на Клеопатра — тракиецът Реметалк бил особено жлъчен в критиките си към Антоний, докато Октавиан не го срязал.

— Затваряй си устата! — озъбил му се той. — Това, че харесвам измяната, не означава, че трябва да харесвам и предателите.

За Антоний най-лошият удар дойде в края на юли. Без изобщо да крие ненавистта си към Клеопатра — всъщност дори обявявайки я най-грубо — напусна и Ахенобарб.

— Дори и заради теб не мога да издържа и един ден повече с онази жена, Антоний. Знаеш, че съм болен, но вероятно нямаш представа, че умирам. И искам да умра в Рим, далеч от всякакъв намек за онази. Какъв глупак си само, Марк! Без нея щеше да спечелиш. А с нея нямаш никакъв шанс.

Плачейки, Антоний гледаше как лодката пренася Гней Домиций Ахенобарб през залива, след което прати цялото му имущество след него. Категоричните възражения на Клеопатра удариха на камък.

Ден по-късно Ахенобарб бе последван от Квинт Делий и последните сенатори.

След още един ден Октавиан прати на Антоний елегантно писмо.

Най-преданият ти приятел Гней Домиций Ахенобарб умря спокойно снощи. Искам да знаеш, че го посрещнах с добре дошъл и се отнесох с голямо уважение към него. Доколкото разбрах, синът му Луций е сгоден за голямата ти дъщеря от сестра ми Октавия. Годежът ще бъде почетен, дадох думата си на Ахенобарб. Ще бъде интересно да видя потомството на двойка, свързваща кръвта на Божествения Юлий, Марк Антоний и Ахенобарбите, не мислиш ли? Метафорично дърпане на въже, като се има предвид, че Ахенобарбите винаги са се противопоставяли на Юлиите.

— Липсва ми, липсва ми! — простена Антоний, без да може да задържи сълзите си.

— Той беше най-неотстъпчивият ми враг — твърдо рече Клеопатра.

 

 

На секстилските иди Клеопатра свика военен съвет. „Колко малко сме останали!“ — помисли си тя, докато нежно настаняваше Марк Антоний в курулното му кресло.

— Имам план — обяви Клеопатра на Канидий, Попликола, Сосий и Марк Лурий, единствения останал старши легат. — Възможно е и някой от вас да има план. Ако е така, бих искала да го чуя, преди да говоря.

Тонът й беше смирен, звучеше искрено.

— Аз имам план — обади се Канидий, много благодарен за неочакваната възможност да изложи идеята си, без да е нужно самият той да свиква съвета. Бяха минали месеци, откакто беше престанал да се доверява на Антоний, който се бе превърнал в сянка на самия себе си. По нейна вина, а не по нечия друга. Само като си помислеше, че навремето я бе защитавал! Е, стига толкова.

— Говори, Канидий — рече тя.

Канидий също изглеждаше стар въпреки стегнатата фигура и любовта към физическа работа. Честността му обаче си оставаше същата.

— Първото, което трябва да направим, е да изоставим корабите — каза той. — Не можем да запазим дори флагманските. Трябва да изоставим всички кораби, включително и тези на царица Клеопатра.

Клеопатра настръхна, понечи да се обади, но затвори уста. Нека Канидий да приключи с нелепия си план. После ще дойде нейният ред!

— Оттегляме сухопътните сили с усилен марш към Македония и Тракия, където ще имаме място да маневрираме и да дадем сражение там, където ние решим. Ще бъдем в идеална позиция да набираме допълнителни войски от Мала Азия, Анатолия и дори от Дакия. Можем да използваме седемте македонски легиона, които в момента са около Тесалоника — а те са добри войници, както много добре знаеш, Антоний. Предлагам района зад Амфиполис, където въздухът е чист и сух. Тази година беше достатъчно влажна и няма да има прашни бури като в битката при Филипи. Реколтата е богата и тъкмо ще е прибрана. Това ще даде на болните войници време да възвърнат силите си, а духът ще се вдигне дори и от факта, че изоставяме това отвратително място. Не вярвам, че Октавиан и Агрипа могат да се придвижват със скоростта на Цезар, чух също, че Октавиан е на път да остане без пари. Може дори да се откаже от кампания така далеч от Италия, на прага на зимата и при несигурни снабдителни линии. Ние ще се придвижваме по суша, а той ще трябва да закара флота си от Адриатика до северната част на Егейско море. На нас кораби няма да са ни нужни, а тъй като ще държим Виа Игнация, той ще трябва да разчита на корабите си за снабдяване.

Канидий млъкна, но щом Клеопатра понечи да се обади, той вдигна ръка така заповеднически, че тя премълча. А останалите глупаци поглъщаха всяка негова дума!

— Твое величество — продължи Канидий, обръщайки се направо към нея, — знаеш, че съм бил най-силният ти поддръжник. Но това вече не е така. Времето показа, че в една кампания няма място за жени, още по-малко в командирската шатра. Присъствието ти тук предизвика разпри, гняв и противопоставяне. Благодарение на теб изгубихме ценни хора и още по-ценно време. Това, че си тук, лишава римските войници от тяхната жизненост и воля за победа. Полът ти създаде толкова много проблеми, че дори да беше Юлий Цезар — а ти определено не си — присъствието ти е непоносим товар за Антоний и генералите му. Затова твърдо казвам, че трябва незабавно да се прибереш в Египет.

— Няма да направя такова нещо! — извика Клеопатра и скочи на крака. — Как смееш, Канидий! Тази война се води с моите пари! Няма да се прибера, докато войната не бъде спечелена!

— Не ме разбра, твое величество. Искам да кажа, че не можем да спечелим войната, докато ти си тук. Ти си жена, която се опита да влезе във войнишки ботуши и не успя. Ти и твоята клоунада ни струвахте скъпо и е крайно време да го разбереш. Ако искаш да спечелим, трябва незабавно да се прибереш у дома.

— Няма да го направя! — процеди през зъби тя. — И не само това, как изобщо можеш да си помислиш да изоставим корабите? Те струват десет пъти повече от имуществото на сухопътната армия, а ти искаш да ги предадем на Октавиан и Агрипа? Та това е все едно да им дадем целия свят!

— Не съм казвал, че трябва да ги предадем на враговете, твое величество. Имах предвид — и ще го кажа направо — да ги изгорим.

Да ги изгорим ли? — ахна тя и докосна с ръка гърлото си, сякаш там бе заседнала бучка. — Да ги изгорим? Всички дървета, цялата работа, парите — всичко това да се превърне в дим? Никога! Не, не и не! Разполагаме с повече от четиристотин годни за бой квинквереми и много повече транспортни кораби! Не ни остана кавалерия, идиот такъв! Това означава, че сухопътната армия не е в състояние да се сражава, че е напълно осакатена! Ако трябва да изоставим нещо, нека да е пехотата!

— Сухопътните сражения се решават от пехотата, а не от кавалерията — каза Канидий, който нямаше намерение да отстъпва пред тази луда жена и пламенното й желание да оправдае похарчените си пари. — Изгаряме корабите и поемаме към Амфиполис.

Антоний седеше мълчалив, докато бушуваше словесната битка между Клеопатра и Канидий, който беше подкрепян от Попликола, Сосий и Лурий. Думите им сякаш бръмчаха, рееха се, растяха и се смаляваха, изтръгваха цветове от стените, преплитаха се и се бореха помежду си. Нереално, помисли си Антоний.

— Няма да си вървя у дома! Няма да изгоря флота си! — крещеше тя. В ъгълчетата на устните й беше избила пяна.

— Иди си у дома, жено! Трябва да изгорим корабите! — крещяха мъжете, стискаха юмруци и ги размахваха към нея.

Най-накрая Антоний се размърда, стовари ръка върху масата и от удара тя завибрира.

— Затваряйте си устата! Млъквайте всички и си сядайте по местата!

Те седнаха, треперещи от ярост и безсилие.

— Няма да горим корабите — с уморен глас рече Антоний. — Царицата е права, те трябва да бъдат спасени. Изгорим ли всичките си кораби, между Октавиан и източния край на Нашето море нищо няма да стои. Египет ще падне, защото Октавиан просто ще ни подмине при Амфиполис. Ще отплава направо за Египет и той ще падне, защото няма да успеем да стигнем до него първи, ако се придвижваме по суша. Помислете си само за разстоянията! Хиляда мили до Хелеспонта, други хиляда през Анатолия и още толкова до Александрия. Може би Цезар би могъл да вземе разстоянието за три или четири месеца, но войниците му са готови да умрат за него, докато нашите само за месец ще се уморят от усилените маршове и ще дезертират.

Аргументите му бяха неоспорими. Канидий, Попликола, Сосий и Лурий се укротиха, а Клеопатра седеше със сведен надолу поглед, без по лицето й да личи тържество. Най-сетне беше разбрала, че тези глупаци не могат да приемат пола й, а не торбите с пари и това, че е чужденка. Цялата им ненавист е била насочена към жената. Римляните не обичаха жените и затова ги оставяха вкъщи дори когато не правеха нищо по-важно от това да отседнат във вилата си извън града! Най-сетне беше намерила отговор на загадката.

— Не знаех, че всичко това е заради пола ми — каза тя на Антоний, след като четиримата му генерали си тръгнаха — сърдити и мърморещи, но все пак убедени в правотата му. — Как съм могла да бъда толкова сляпа?

— Просто защото жизненият ти опит никога не е повдигал това було.

Настъпи неудобно мълчание. Клеопатра усещаше някаква промяна у Антоний. Горчилката и проточилият се спор между нея и четиримата му останали приятели сякаш бяха проникнали през черупката на неговата незаинтересованост и го бяха заредили с мъничко енергия.

— Не искам да споделям моя план с Канидий и останалите — рече тя. — Но бих желала да го кажа на теб. Ще ме изслушаш ли?

— С удоволствие, любов моя. С удоволствие.

— Не можем да победим тук, знам го — каза тя, но думите й прозвучаха енергично, сякаш това не я засягаше. — Разбирам също, че сухопътната армия е безполезна. Твоите римски войници са верни, както винаги, и сред тях няма дезертьори. Затова трябва да бъдат спасени, ако е възможно. Това, което искам, е да си пробием път от Амбракия и да продължим с пълна скорост към Египет. Има само един начин да постигнем това. Флотът ни трябва да предложи битка. Битка, която да водиш лично от палубата на „Антония“. Ще оставя подробностите на теб и приятелите ти, защото не разбирам от морски въпроси. Искам да натоварим колкото се може повече от римските ти войници в транспортните кораби, а останалите — на най-бързите галери. Няма смисъл да броим квинкверемите, те са прекалено бавни и ще бъдат настигнати.

Той слушаше напрегнато, без да сваля поглед от лицето й.

— Продължавай.

— Това е нашата тайна, Марк, любов моя. Не можеш да я споделиш дори с Канидий, когото ще оставиш на сушата да командва остатъка от пехотата. Сложи Попликола, Сосий и Лурий да командват флота, това ще им създаде работа. Щом виждат, че и ти си с тях, няма да надушат нищо. Аз ще бъда на борда на „Цезарион“ малко зад предните линии и ще изчакам да се отвори проход. Щом това стане, побягваме към Египет с войските ти. Ще трябва да държиш допълнителна лодка до „Антония“ — когато ме видиш да тръгвам, ще ме последваш. Ще ме настигнеш бързо и ще се качиш на борда на „Цезарион“.

— Ще изглеждам като дезертьор — намръщено рече Антоний.

— Не и ако се знае, че по този начин си спасил легионите си.

— Мога да подобря плана ти, любима. Пинарий Скарп е в Киренайка с кораби и четири добри легиона. Дай ми един кораб и ще отплавам за Паретоний, за да взема Пинарий и войниците. После ще се срещнем в Александрия.

— Паретоний? Но това е в Либия, а не в Киренайка.

— Точно затова още сега ще пратя кораб към Киренайка. Ще наредя на Пинарий незабавно да се прехвърли в Паретоний.

— Щом не можем да спасим всички единайсет легиона тук, тези четири ще ни бъдат от полза — удовлетворено рече тя. — Тъй да бъде, Марк. Ще подготвя кораба да е плътно до „Цезарион“. Но преди да се качиш на него, трябва да се сбогуваш с мен на „Цезарион“, моля те.

— Лесна работа — разсмя се той и я целуна.

 

 

Тайната се разчу, но това бе неизбежно, когато на септемврийските календи легионерите започнаха да се тъпчат като сардини на транспортните и всички други кораби, които можеха да се движат по-бързо. Имаше и други свидетелства, че предстои нещо повече от морска битка — всички кораби, с изключение на масивните пентери натовариха платната си, както и огромни количества храна и вода. Канидий, Попликола, Сосий, Лурий и останалите легати приеха, че веднага след сражението ще избягат към Египет. Това се потвърждаваше и от факта, че всеки негоден за дълго плаване кораб беше изтеглен на брега и изгорен на достатъчно разстояние от входа на залива, за да може димът да се разсее, преди да го види Октавиан. Никой не заподозря, че самото сражение също е димна завеса, че няма да се води докрай. С типичната си римска гордост Попликола, Сосий и Лурий не можеха и да си помислят за план, при който да не хвърлят всички сили. Канидий, който виждаше през дима, не каза нищо на колегите си и просто се погрижи да събере останалите на сушата войници и да ги подготви за поход, преди Октавиан да се досети какво става.