Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Господари на Рим (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Antony and Cleopatra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
dakata1974 (2011 г.)
Корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Колийн Маккълоу. Антоний и Клеопатра

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Евгения Мирева

Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: Десислава Петкова

ИК „Бард“, 2008 г.

ISBN: 978-954-585-890-1

История

  1. — Добавяне

III
Победи и поражения
39–37 г. пр.Хр.

11.

antonij_i_kleopatra_06.png
antonij_i_kleopatra_07.png

Публий Вентидий беше от Аскулум Пиценум — голям укрепен град на Виа Салария, стария път на солта, свързващ Фирмум Пиценум с Рим. Преди шестстотин години народите от равнината на Лациум се научили да добиват сол от мочурищата на Остия. По онова време солта била рядка и много ценна стока. Скоро търговията преминала в ръцете на търговците от Рим, мъничко градче на брега на река Тибър на петнадесет мили нагоре по течението от Остия. Някои историци като Фабий Пиктор заявяват категорично, че именно солта е превърнала Рим в най-големия и силен град на Италия.

Но дори и да е било така, по време на раждането на Вентидий в едно богато и аристократично местно семейство в годината преди убийството на Марк Ливий Друз, Аскулум Пиценум вече се бе превърнал в център на Южен Пиценум. Разположен в долина между подножието и високите върхове на Апенините, добре защитен от високите си стени срещу нападенията на съседните италийски племена маруцини и пелини, Аскулум беше център на процъфтяващ район с ябълкови, крушови и бадемови горички — а това означаваше, че тук произвеждаха великолепен мед и конфитюри от плодовете, които не можеха да се изпратят свежи на Градинарския форум в Рим. Жените се занимаваха с домашно производство на фини платове в особено привлекателен нюанс на синьото, получаван от едно характерно за района цвете.

Но Аскулум се беше прочул по съвсем друга причина — тук била извършена първата жестокост на Италийската война. Надъхани, че са дискриминирани от римляните, местните жители изклали двеста постоянно живеещи в града римски граждани и един гостуващ римски претор по време на едно представление на пиеса от Плавт. Когато двата легиона под командването на Секст Цезар, чичото на Божествения Юлий, пристигнали да отмъстят за кръвта на съгражданите си, Аскулум затворил порти. Последвала двегодишна обсада. Секст Цезар умрял от белодробно заболяване през много студената зима и бил сменен от Гней Помпей Страбон Карнифекс. Този кривоглед пиценски военачалник много се гордеел от постиженията си, спечелили му прякора Касапина, но щял да бъде засенчен от собствения си наследник — Помпей Велики. Заедно със седемнадесетгодишния си син и неговия приятел Марк Тулий Цицерон Помпей Страбон се заел да демонстрира, че е лишен от всякаква милост. Измислил начин да лиши града от прясна вода, която идвала от водоносен пласт под коритото на река Труенций. Предаването на града обаче далеч не задоволило Помпей Страбон, който бил твърдо решен да научи жителите му, че не бива да убиват римски сановник, като го разкъсват на малки парченца. Бичувал и обезглавил всички мъже в Аскулум на възраст между петнадесет и седемдесет години — упражнение по логистика, което трудно би могло да се изпълни от припрян човек. След като оставил пет хиляди трупа да гният на пазарния площад, Помпей Страбон прогонил от града тринадесет хиляди жени, деца и старци — навън, в лютата зима, без никаква храна и топли дрехи. Именно след тази касапска оргия отвратеният до краен предел Цицерон преминал на служба при Сула на юг.

Тогава малкият Вентидий бил четиригодишен и се разминал с участта на майка си, баба си, лелите и сестрите си, които загинали в апенинските снегове. Той се оказал сред момчетата, които Помпей Страбон пощадил, за да бъдат показани на триумфа му — триумф, който скандализирал всички нормални римляни. Триумфите се празнували за победи над чуждестранни врагове, а не срещу италийци. Хилав, гладен, покрит със синини и рани, малкият Вентидий бил блъскан и побутван по двете мили от Марсово поле до Форума, след което го изритали от Рим на произвола на съдбата. Междувременно станал петгодишен.

Но италийците, независимо дали са пицени или марси, маруцини или френтани, самнити или лукани, са от една раса с римляните и съответно също толкова издръжливи. По пътя Вентидий крадял храна, когато не можел да я изпроси, и накрая се озовал в сабинското градче Реате. Там един мулетар на име Консидий го взел на работа — да чисти конюшните на кобилите за разплод. Тези яки създания били кръстосвани с добре гледани магарета и раждали чудесни мулета. Продавали ги на добри цени на римските легиони, които не можели да съществуват без тях — само за един легион били необходими около шестстотин мулета. Реате бил центърът на тази индустрия, тъй като бил разположен в прочутата с пасищата си котловина Розеа Рура — а всеобщо било мнението, че отгледаните тук мулета превъзхождали всички останали.

Вентидий бил добро момче, жилаво и силно, и не се страхувал от работата. Имал светли къдрици и яркосини очи и скоро открил, че ако погледне жените от имението със смес от копнеж и възхищение, най-вероятно ще получи допълнително храна и одеяла, с които да се завива в гнездото си от ароматно сено.

На двадесет вече бил едър млад мъж с яки мускули от тежката работа и забележителни познания по отглеждането на мулета. Проклетият със син нехранимайко Консидий го направил управител на имението. Синът му пък отишъл в Рим, където виното, хазартът и развратът го довършили. Така Консидий останал с едно дете — дъщеря, която отдавна харесвала Публий Вентидий и накрая дръзнала да попита баща си дали може да се ожени за него. Консидий казал да, а след смъртта му Вентидий станал наследник на петстотин югера в Розеа Рура.

Тъй като бил не само работлив, но и интелигентен, Вентидий постигнал по-голям успех от някои сабини, за които мулетарството било поминък от векове. Успял да оцелее дори през ужасните години, когато езерото, напояващо котловината, било пресушено, за да захрани напоителния канал на производителите на ягоди от Амитернум. За щастие Сенатът и римският народ сметнали мулетата за по-важни от ягодите, така че каналът бил засипан и Розеа Рура отново се превърнала в тучно пасище.

Вентидий обаче не искал да прекара живота си като мулетар. Когато гадетанският банкер Луций Корнелий Балб бил назначен от Цезар за praefectus fabrum, отговарящ за снабдяването на легионите му, Вентидий успял да се сближи с него и си уредил среща с Цезар, пред когото споделил тайните си амбиции — да влезе в римската политика, да стане претор и да командва армии.

— От мен ще излезе посредствен политик, но пък знам как да командвам легиони — казал той.

Цезар му повярвал. Вентидий оставил фермата си за мулета на грижите на най-големия си син и на Консидия и станал един легатите на Цезар, а след смъртта му прехвърлил верността си към Марк Антоний. Така най-сетне получил онова, за което мечтаел през целия си живот.

— Полион е събрал единадесет легиона, а са му нужни не повече от седем — каза му Антоний, преди да напусне Рим. — Аз мога да ти дам единадесет, а Полион ще ти прехвърли четири от своите. С петнадесет легиона и кавалерията от Галатия би трябвало да можеш да се справиш с Лабиен и Пакор. Избери войските си, Вентидий, и не забравяй задачите си. Трябва да задържаш партите, докато не успея лично да дойда. Остави разгрома им на мен.

— Тогава с твое разрешение ще взема за свой главен легат Квинт Попедий Силон — рече Вентидий и се ухили, като се мъчеше да прикрие радостта си. — Той е добър мъж, наследил е военния талант на баща си.

— Чудесно. Тръгни от Брундизиум веднага щом задухат равноденствените ветрове — не тръгвай по Виа Игнация, ще бъде прекалено бавно. Отиди в Ефес и започни кампанията си, като изтласкаш Лабиен от Анатолия. Ако стигнеш през май, ще имаш достатъчно време.

 

 

Брундизиум нямаше нищо против да свети грамадната си верига и да позволи на Вентидий и Силон да натоварят своите 66 000 души, 6000 мулета, 600 каруци и 600 метателни оръдия на 500-те транспортни кораба, магически появили се неизвестно откъде пред входа на пристанището. Вероятно бяха част от скритите запаси на Антоний.

— Хората ще се тъпчат като сардини в гърне, но няма да се оплакват, че само са се клатушкали по вълните — рече Силон на Вентидий. — Могат и да гребат. Трябва да поберем всичко, дори и артилерията.

— Добре. Заобиколим ли нос Тенар, най-лошото ще е зад гърба ни.

Силон го погледна загрижено.

— Ами Секст Помпей? Той държи Пелопонес и Тенар.

— Антоний ме увери, че няма да се опитва да ни пречи.

— Чувам, че отново се е разшетал из Тусканско море.

— Не ме интересува какво прави в Тусканско море, стига да остави Йонийско на мира.

— Откъде Антоний е успял да намери тези транспортни кораби? Дори Помпей Велики и Цезар не са успявали да съберат толкова.

— Събра ги след Филипи и ги изтегли на брега в Македония и Епир. Много от тях остави в залива Амбракия, където държи и сто бойни кораба. Всъщност Антоний има повече бойни кораби от Секст. За съжаление вече са много износени, въпреки че стояха под навеси. Антоний има огромен флот на Тасос и още един в Атина. Твърди, че атинският му е единствен, но вече знаеш, че не е така. Имам ти доверие, Силоне. Не ме разочаровай.

— Гроб съм, имаш думата ми. Но за какво са му на Антоний всички тези кораби и защо е цялата тази секретност?

Вентидий го изгледа изненадано.

— За деня, когато тръгне на война срещу Октавиан.

— Моля се този ден никога да не настъпи — рече Силон и потръпна. — Секретността означава, че няма намерение да се разправя със Секст. — Изглеждаше объркан и разгневен. — Когато баща ми водел първо марсите, а после всички италийски народи срещу Рим, транспортните и бойните кораби са принадлежали на държавата, а не на отделни военачалници. А сега, когато Италия и Рим са поставени на равни начала, държавата седи на задните скамейки, а военачалниците са се настанили на предните. Има нещо сбъркано, щом хора като Антоний разглеждат държавната собственост като своя. Верен съм му и ще остана верен, но не мога да одобрявам начина, по който стоят нещата.

— Нито пък аз — мрачно рече Вентидий.

— Стигне ли се до гражданска война, винаги страдат невинните.

Вентидий си помисли за собственото си детство и се намръщи.

— Предполагам, че боговете са по-склонни да защитават онези, които са достатъчно богати, за да им принасят жертви. Какво е един гълъб или пиле в сравнение с чисто бял бик? Освен това, Силоне, друго си е да бъдеш римлянин по рождение. И двамата го знаем.

Силон, който бе наследил красотата и неспокойните жълто-зелени очи на баща си, кимна.

— Е, с марсите в легионите ти ще победим на изток. Ще го изчакаме ли? Ти това ли искаш?

— Не. — Погледът на Вентидий беше изпълнен с презрение. — Това е най-големият ми шанс за добра кампания, така че смятам да стигна колкото се може по-надалеч и по-бързо. Ако Антоний иска славата за себе си, трябваше да е тук вместо мен, а не да държи под око Октавиан и Секст. Да не би да си мисли, че всички ние, от Полион до мен, не разбираме как стоят нещата?

— Значи наистина смяташ, че можем да бием партите?

— Можем да се опитаме, Силоне. Виждал съм как командва Антоний и ако не друго, мога да ти кажа, че не е по-добър от мен. Определено не е Цезар!

Корабът се плъзна над потопената верига на изхода и платната му уловиха северозападния вятър.

— Ах, как обичам морето! Сбогом, Брундизиум, сбогом, Италия! — извика Вентидий.

 

 

В Ефес петнадесетте легиона се разположиха на няколко огромни лагера около пристанищния град, навремето един от най-красивите на света. Къщите му бяха с мраморни фасади, имаше огромен театър, дузина великолепни храмове и комплекс, посветен на Артемида в образа й на богиня на плодородието — именно поради това статуите й я изобразяваха опасана от раменете до кръста с тестиси на бикове.

Докато Силон обикаляше легионите и строго следеше обучението и тренировките, Вентидий си намери една скала с издълбана в нея естествена седалка и се настани там, за да помисли на спокойствие. Беше забелязал един отряд от петстотин стрелци с прашка, изпратени от Полемон, сина на Зенон, който се опитваше да управлява Понт без официалното одобрение на Антоний.

Той наблюдаваше упражненията на стрелците и бе поразен. Не можеше да повярва, че човек е способен да запрати толкова надалеч камък, при това само с помощта на мека кожена прашка. Нещо повече, камъкът летеше с изумителна скорост. Дали силата му беше достатъчна, за да прогони партски конен стрелец от бойното поле? Ето това беше въпрос!

Още от първия ден на планирането на кампанията Вентидий не възнамеряваше да се задоволи с нещо по-малко от триумф. Затова и се тормозеше от мисли за легендарния конен стрелец, който се преструваше, че бяга и в същото време изстрелваше стрелите си назад. С перфектната си логика Вентидий бе приел, че основната маса от партската армия ще се състои от конни стрелци, които никога не се доближаваха достатъчно близко, за да попаднат в ръцете на пехотата. Но може би стрелците с прашки…

Никой не му беше казал, че Пакор дължеше успеха си на катафрактите — воини в броня от главата до петите, яхнали големи коне, също бронирани от главата до коленете. Пакор не разполагаше с никакви конни стрелци. Тази шокираща липса на информация за врага се дължеше на Марк Антоний, който не бе поискал доклад за състава на партските сили. Никой римлянин не се бе поинтересувал от въпроса. Подобно на Вентидий, всички поддръжници на Антоний просто бяха приели, че вражеската войска се състои предимно от конни стрелци и малко катафракти. Партската армия винаги е била такава — защо този път да бъде различно?

И тъй, Вентидий седеше и си мислеше за прашкарите, докато планираше кампания, насочена предимно срещу конни стрелци, които вече не оставаха без стрели дори и при най-продължителните битки.

Ами ако успее да събере всички прашкари на Изтока и ги обучи да запращат камъните си по конните стрелци? Безсмислено е да превръща легионера в стрелец, той би предпочел да бъде бичуван и обезглавен, вместо да забрави за бронята и да замести гладиуса с прашка.

Камъкът обаче не беше подходящ снаряд. Прашкарите не можеха да използват всичко, което им попадне подръка. Те прекарваха много скъпоценно време в претърсване на речните корита за подходящи камъни — гладки, заоблени, тежки около една либра. И ако не удареше някоя чуплива част от тялото и най-вече главата, камъкът можеше да причини болезнено натъртване и синина, но не и дълготрайно нараняване. Вражеският боец можеше да излезе от битката, но след няколко дни щеше да се е възстановил достатъчно, за да участва в поредния сблъсък. Това беше проблемът на камъните и стрелите — те бяха чисти оръжия, а чистите оръжия рядко убиват. Мечът бе мръсно оръжие, покривано с кръвта на всяко тяло, което му попадаше, а ветераните бършеха остриетата си, но никога не ги миеха. Ръбовете им се поддържаха достатъчно остри, за да разрежат косъм. Когато потъваха в плътта, те вкарваха и отрови, които можеха да причинят загнояване и дори смърт.

Е, Публий Вентидий не можеше да изобрети загнояващ снаряд за прашка, но пък можеше да измисли начин да го направи по-смъртоносен. От опита си с полевата артилерия знаеше, че най-големите камъни причиняват най-големи щети не толкова поради собствената си маса, а заради способността си да превърнат в хвърчащи отломки всичко изпречило се по пътя им. Ако един катапулт или балиста е наистина ефикасен, той запраща снарядите си с много по-висока скорост, отколкото оръжие, чиято тетива е влажна или не е била опъната по най-добрия начин. Олово. Една либра олово заема много по-малък обем и от най-твърдия камък със същото тегло. Затова оловото ще набере повече инерция в прашката, която ще се върти по-бързо и ще лети по-надалеч заради по-високата си скорост. А при удар ще промени формата си — ще се сплеска и дори може да образува шип. Оловните снаряди не бяха непознати, но се използваха от лека артилерия и се изстрелваха през градските стени като в Перузия, а това си беше сляпа стрелба със съмнителна полза. Оловно топче, изстреляно от опитен прашкар към цел на около двеста стъпки разстояние, можеше да се окаже нещо изключително ефикасно.

Той заповяда на ковачите да излеят малко такива топчета и ги предупреди, че ако идеята му даде резултат, ще трябва да изработят още хиляди. Главният майстор лукаво намекна, че подобни количества е по-добре да бъдат поръчани на някой частен изпълнител.

— Ще ни одере кожите — рече Вентидий, запазвайки безизразна физиономия.

— Не и ако заръчам на половин дузина калфи да претеглят всяко топче и да го проверяват за неравности, шупли и други дефекти, генерале.

И Вентидий се съгласи, още повече, че главният майстор щеше да осигурява оловото и да се грижи то да не се разваля с добавянето на по-евтин метал като желязото. Понесе торбата към прашкарите, като се смееше под мустак. Никога не можеш да излезеш на глава с един находчив и хитър легионер, независимо колко се мъчиш и колко по-висок пост заемаш. Бяха израснали горе-долу в несгоди като неговите, едва свързвайки двата края, и не биха се уплашили и от триглави кучета.

Водачът на прашкарите Ксенон беше на стрелбището.

— Опитай с това — каза му Вентидий и му подаде топчетата.

Ксенон нагласи малкия снаряд в прашката и я завъртя, докато тя не засвистя над главата му. Последва майсторско пускане, оловното топче полетя с писък и улучи средата на мишената. Двамата отидоха заедно да видят поражението. Прекалено изумен, за да нададе вик, Ксенон слабо изохка.

— Генерале, виж — рече той, когато дойде на себе си.

— Вече виждам.

Снарядът не беше пробил дупка в меката кожа, а бе оставил грамаден отвор с неравни краища и лежеше сред пръсната земя и камъчета.

— Проблемът на мишените ти е, че нямат истински скелет — рече Вентидий. — Подозирам, че резултатът ще бъде различен, ако топчето улучи нещо със скелет. Да пробваме с някое отписано муле.

Докато се намери муле, петстотинте стрелци се бяха струпали възможно най-близо. Разнесе се слух, че римският военачалник е измислил нов снаряд.

— Обърнете го със задницата към стрелеца — нареди Вентидий. — Ще бъде използвано срещу бягащи коне с големината на муле. Свален кон означава свален стрелец. Партите могат да поддържат запаси от стрели, но надали и от коне. Съмнявам се да имат много резервни.

Мулето беше така осакатено, че се наложи веднага да прекратят страданията му. Кожата му бе разкъсана, вътрешностите — направени на пихтия. Когато измъкнаха снаряда от трупа, той вече не беше топче, а приличаше на плосък диск с назъбен край — вероятно от удара в някоя твърда кост.

— Прашкари! — викна Вентидий. — Вече имате ново оръжие!

От всички страни се разнесоха ликуващи викове.

Вентидий се обърна към Ксенон.

— Прати вест на Полемон, че ми трябват още хиляда и петстотин прашкари и хиляда таланта от оловото, останало от сребърните му мини. Току-що Понт се превърна в много важен съюзник на Рим.

Разбира се, нещата не бяха толкова прости. Някои от прашкарите намираха по-малките снаряди по-трудни за мятане, а имаше и такива, които отказваха да признаят предимствата им. Постепенно обаче и най-твърдоглавите станаха майстори в стрелбата с олово и обикнаха новото си оръжие. Помогна също и модифицирането на прашката — беше установено, че оловните топчета я износват по-бързо от камъните.

Стрелците вече бяха доволни от нововъведенията, когато пристигнаха още хиляда и петстотин от Амазия и Синопе. Очакваха се още попълнения и от Амис, който бе малко по-отдалечен. Полемон не беше глупак и разчиташе, че щедростта и експедитивността ще му донесат големи дивиденти в бъдеще.

 

 

Вентидий не стоеше със скръстени ръце по време на обучението, но и не беше особено доволен от развоя на събитията. Новият губернатор на провинция Азия, Луций Мунаций Планк, се бе установил в Пергам, доста на север от Лабиен, който действаше предимно в Ликия и Кария. Един пергамец на заплата при Лабиен бе успял да се срещне с управителя и да го убеди, че Ефес е паднал и Пергам е следващата цел на партите. Отчаян, неособено смел и податлив на обработка, Планк панически си събра нещата и избяга на остров Хиос, като изпрати вест на все още намиращия се в Рим Антоний, че нищо не е в състояние да спре Лабиен.

„И всичко това, докато настанявам петнадесет легиона около Ефес! — писа Вентидий на Антоний. — Онзи човек е лековерен страхливец и не бива да му се поверяват войски. Не си направих труда да се свържа с него. Реших, че ще е загуба на време“.

„Добре сторено, Вентидий — отвърна Антоний с писмо, което пристигна тъкмо когато Вентидий се канеше да поеме на поход с армията си. — Признавам, че направих Планк губернатор, за да се отърва от него — горе-долу както с Ахенобарб във Витиния, само дето онзи не е страхливец. Нека Планк си стои на Хиос, тамошното вино е превъзходно“.

Когато видя отговора, Силон се засмя.

— Отлично, Вентидий, само дето оставяме провинция Азия без губернатор.

— Помислих за това — самодоволно отвърна Вентидий. — И тъй като сега Питодор Тралски се пада зет на Антоний, привиках го в Ефес. Може да събира данъците и таксите от името на татко Антоний и да ги праща в хазната в Рим.

— Ооо! — възкликна Силон и се ококори. — Не мисля, че това ще се хареса на Антоний! Заповедта му беше всичко да се изпраща направо на него.

— На мен не ми е давана такава заповед, Силоне. Верен съм на Марк Антоний, но верността ми към Рим е на първо място. Данъците и таксите, събирани от името на Рим, трябва да идат в хазната. Същото се отнася и за трофеите, които печелим. Ако Антоний има възражения, да възразява — но само след като победим партите.

Вентидий беше с повишено самочувствие, защото останалите без водач главатари от Галатия бяха събрали всички възможни конници и чакаха в Ефес, горящи от нетърпение да покажат на този неизвестен римски военачалник на какво са способни добрите ездачи. Десет хиляди, всички твърде млади, за да загинат при Филипи, и страстно желаещи да опазят тревистите си равнини от Квинт Лабиен, който бе твърде наблизо, за да се чувстват спокойни.

— Тръгвам с тях, но не презглава — рече Вентидий на Силон. — Твоята задача е да изкараш пехотата на пътя, остроумнико. Искам легионите да изминават най-малко по трийсет мили на ден по най-краткия път до Киликийските порти. Това означава нагоре по течението на Меандър и през Северна Писидия към Икониум. След това тръгни по пътя на керваните към Южна Кападокия, а оттам продължаваш по римския път до Киликийските порти. Преходът е петстотин мили, разполагаш с двайсет дни. Ясно ли е?

— Напълно, Публий Вентидий — отвърна Силон.

 

 

Римските военачалници рядко яздеха. Повечето предпочитаха да вървят поради редица причини. Първо, защото е по-удобно — конникът не можеше да намери облекчение за тежестта на краката си, които висяха отпуснати надолу. Второ, пехотинците обичаха да виждат, че командирите им вървят редом с тях, това ги поставяше на равна нога и в буквалния, и в преносния смисъл. Трето, по този начин кавалерията не избързваше. Римските армии се състояха предимно от пехотинци, които бяха ценени най-много. С течение на времето конниците се бяха превърнали в помощна сила, съставена почти изцяло от гали, германци и галатяни.

Вентидий обаче бе отглеждал мулета и затова беше свикнал с ездата. Обичаше да напомня на по-високомерните си колеги, че великият Сула винаги е яздил муле и че е научил бога Цезар да язди още на младини. В случая той искаше да държи изкъсо кавалерията си, водена от един галатянин на име Аминт, навремето секретар на стария цар Дейотар. Ако Вентидий бе прав, Лабиен щеше да отстъпи пред такава голяма сила, докато не намери терен, на който тренираните му по римски образец десет хиляди пехотинци биха могли да се справят с десетте хиляди конници. Подобно място нямаше нито в Кария, нито в Централна Анатолия. Щеше да му се наложи да се насочи към Ликия и Южна Писидия, но това означаваше да прекъсне връзката с партската армия. Инстинктът му — а той беше добър — щеше да го поведе по същия път, който Вентидий бе начертал на Силон, но с няколко дни преди легионите. Десет хиляди конника по петите му щяха да го накарат да се движи прекалено бързо и да изостави обоза, който можеше да се превозва единствено от волски каруци. Той щеше да попадне в ръцете на Силон. Задачата на Вентидий бе да принуди Лабиен да бърза обратно към Киликия Педия и партската армия от другата страна на Аманския хребет, който бе географската граница между Киликия Педия и Северна Сирия.

Имаше само един начин Лабиен да премине от Кападокия в Киликия, тъй като невероятно високият и стръмен Таурус отрязваше Централна Анатолия от всичко. Снеговете на Таурус не се стопяваха през цялата година, а проходите минаваха на височина десет-единадесет хиляди стъпки, особено в района на Антитаурус. Единственото изключение бяха Киликийските порти. Именно там Вентидий очакваше да настигне Квинт Лабиен.

Младите галатянски конници бяха точно на възрастта, която даваше най-добрите и най-храбрите воини — недостатъчно стари, за да имат съпруги и семейства и да не смятат битката с врага за нещо, от което трябва да се страхуват. Само Рим беше успял да превърне мъжете над двадесет в добри войници и именно това бе една от причините за неговото превъзходство. Дисциплина, обучение, професионализъм и ясно съзнание, че всеки един е част от огромна непобедима машина. Вентидий знаеше, че не би могъл да победи Лабиен без легионите си. Целта му беше да блокира ренегата на едно място, да не му позволи да премине през прохода и да изчака пристигането на основните сили. Доверявайки се на Силон, той на практика му бе предал командването в предстоящата битка.

Лабиен постъпи според очакваното. Съгледвачите му бяха съобщили за огромната войска в Ефес, а щом научи името на военачалника, той разбра, че трябва колкото се може по-бързо да се оттегли от Западна Анатолия. Беше награбил доста плячка, тъй като бе посегнал на места, които Брут и Касий не бяха докоснали. Писидия бе осеяна с храмове на Кубаба Кибела и съпруга й Атис, в Ликаония пък имаше светилища и свещени места на богове, забравени от останалия свят, откакто Агамемнон бе управлявал Гърция. Икониум пък беше градче, в което се издигаха храмове на мидийски и арменски богове. Затова Лабиен отчаяно се опитваше да мъкне обоза със себе си, но това се оказа непосилна задача. Изостави го на петдесет мили западно от Икониум. Коларите му бяха твърде ужасени от преследващите ги римски пълчища, за да си помислят да крадат, и избягаха, оставяйки дълга две мили колона от мучащи жадни волове. Вентидий спря колкото да разпрегне добичетата, за да могат да си намерят вода, и продължи напред. Когато след време обозът попадна в хазната, стойността му бе определена на пет хиляди сребърни таланта. Нямаше безценни произведения на изкуството, но затова пък колите бяха пълни със злато, сребро и скъпоценни камъни. „Ще бъде подобаваща украса на триумфа ми“ — помисли си Вентидий, докато тялото му се нагаждаше към вървежа на мулето.

 

 

Районът около Киликийските порти не беше подходящ за коне. Горите от различни иглолистни дървета бяха прекалено гъсти, за да оставят място за трева, а никой кон не би ял от игличките. Ездачите носеха колкото можеха фураж — една от причините, поради които Вентидий не беше бързал много. Войниците му обаче бяха оправни и събираха всяка млада издънка папрат, която можеха да намерят. Стръковете приличаха на Вентидий на авгурски жезъл със завъртулката в края. Така, с фуража и папратта, конете можеха да издържат около десетина дни — достатъчно, ако Силон е проявил нужната твърдост, за да води легионите по тридесет мили на ден. Цезар винаги можеше да накара войниците си да вървят повече, но той бе единствен по рода си. Ах, какъв преход бяха направили от Плаценция, за да помогнат на Требоний и останалите при Агендикум! И каква благодарност — да убиеш спасителя си. Вентидий се изхрачи и плю във въображаемото лице на Гай Требоний.

Лабиен беше стигнал върха на прохода два дни по-рано и бе успял да повали достатъчно дървета, за да се разположи на лагер в римски стил. От трупите бе издигнал високи стени, бе изкопал ровове около периметъра и бе построил кули на равни интервали. Войниците му обаче не бяха римляни, а само обучени по римски образец и затова бяха допуснали грешки при издигането на лагера — бяха претупали нещата, както се изрази Вентидий. Когато пристигна, Лабиен не направи опит да излезе навън и да даде сражение, но пък и Вентидий не беше очаквал подобно нещо. Ренегатът чакаше пристигането на Пакор и неговите парти от Сирия — разсъдлива постъпка, но същевременно и рискована игра на изчакване. Съгледвачите му сигурно вече бяха открили Силон и легионите, също както съгледвачите на Вентидий бяха потвърдили, че на няколко дни езда от Киликийските порти не се виждат никакви парти. Той не се осмеляваше да изпрати хора по-надалеч. Най-радостен беше фактът, че Силон не би могъл да е много далеч, ако се съдеше по скоростта, с която Лабиен бе изградил лагера си.

Три дни по-късно Силон и петнадесетте легиона се спуснаха по склоновете на Таурус. Бяха изпреварили подкрепленията на партите, които бяха принудени да се катерят от крайбрежието при Тарс — изтощителен преход и за коне, и за хора.

— Ето — посочи Вентидий веднага щом се срещна със Силон, нямаха никакво време за губене. — Ще построим нашия лагер над Лабиен, на склона. — Задъвка устната си и взе решение. — Изпрати младия Апий Пулхер и пет от легионите на север към Евсебия Мазака. Десет ще са достатъчни за сражение тук, районът е прекалено насечен за по-мащабни маневри и няма място за голям лагер. Кажи на Пулхер да се разположи в града и да бъде готов за поход при първо нареждане. Тъкмо ще съобщи какво е положението в Кападокия — Антоний иска да знае дали там има някой способен да управлява Ариартид.

Конниците обикновено не се използваха за строеж на лагер, те не бяха римляни и нямаха представа какво да правят. След пристигането на Силон можеше да издигне нещо, което да осигури подслон на войниците му, но не и за дълъг престой. Лабиен беше достатъчно разтревожен, за да се спотайва зад стените си и да гледа нагоре по изсечения склон към бързо растящия лагер на Вентидий. Единственото му заключение беше, че с настаняването си на по-висока позиция Вентидий му оставя път за бягство към Киликия при Тарс — факт, за който Вентидий също си даваше сметка, макар да не бе особено разтревожен. В случая предпочиташе да прогони Лабиен от Анатолия. Това стръмно и осеяно с пънове място бе доста рисковано за решителна битка.

Четири дни след пристигането на Силон се върна един от съгледвачите и съобщи на римските командири, че партите са заобиколили Тарс и са поели нагоре към Киликийските порти.

— Колко са? — попита Вентидий.

— Пет хиляди или някъде там, генерале.

— Всичките стрелци?

Мъжът го погледна объркано.

— Никакви стрелци. Всички до последния човек са катафракти, генерале. Не знаехте ли?

Сините очи на Вентидий срещнаха зелените на Силон. И двамата бяха стреснати.

— Ама че прецакване! — извика Вентидий, след като съгледвачът се махна. — Не, не знаехме! И всичките усилия с прашкарите са били напразни! — Събра кураж и успя да възвърне решителността си. — Е, всичко ще се реши на бойното поле. Лабиен сигурно ни мисли за глупаци, че сме му дали възможност да избяга, но сега съм по-склонен да коля катафракти, отколкото неговите наемници. Кажи на центурионите да се съберат утре по зазоряване.

 

 

Планът бе разработен грижливо и педантично.

— Не успях да разбера със сигурност дали Пакор лично води армията — каза Вентидий на шестстотинте центуриона, — но задачата ни, момчета, е да прилъжем партите да атакуват нагоре по склона без пехотната подкрепа на Лабиен. Затова ще застанем по стените и ще започнем да псуваме най-грозно партите — на техния език. Имам един човек, който е записал някои думи и фрази. Нека пет хиляди души да ги научат наизуст. Свине, идиоти, курвенски издънки, диваци, кучета, лайноядци, селяндури. Петдесетте от вас с най-силни гласове ще трябва да се научат да викат: „Баща ти е сводник!“, „Майка ти е минетчийка!“ и „Пакор е свинар!“ — партите не ядат свинско и смятат свинята за нечисто животно. Идеята е така да ги вбесим, че да забравят всякакви тактики и да атакуват. Междувременно Квинт Силон ще отвори портата на лагера и ще бутне страничните стени, за да изведе бързо девет легиона. Другата ви задача, момчета, е да кажете на хората си да не се страхуват от онези големи посерковци на големите им коне. Хората ви трябва да настъпят, както настъпват пехотинците на убиите, около и под конете, и да подсичат краката им. Щом конят падне, да забият меча в лицето на конника или в някое друго незащитено място. Ще използвам прашкарите, макар да не съм сигурен, че ще ни бъдат от полза. Това е, момчета. Партите ще пристигнат тук утре рано, така че днес ще учите партски псувни и ще приказвате, без да спирате. Свободни сте и нека Марс и Херкулес Непобедимия са на наша страна.

Битката беше повече от добра, беше чудесна, идеална за настървяване на легионери, които никога досега не бяха виждали катафракт. Бронираните конници изглеждаха по-страховити, отколкото се оказаха всъщност, и реагираха на пороя обиди с ярост, която заслепи всякакъв здрав разум. Полетяха нагоре по осеяния с пънове склон, разтърсвайки земята и крещейки бойните си викове. Някои от конете рухваха на земята, когато ездачите им ги насочваха към някой пън или ги принуждаваха да прескачат изпречили се препятствия. Техните облечени в доспехи противници, съвсем дребни в сравнение с тях, изскочиха от гората от двете страни на лагера и затанцуваха пъргаво сред гората от конски крака, като съсичаха и удряха, превръщайки атаката на партите в хаос от бясно цвилещи коне и объркани конници, абсолютно безпомощни пред ударите по лицата и подмишниците им. Един добър удар с гладиус успяваше да пробие бронята на корема, макар че не се отразяваше много добре на острието.

А за голямо свое удоволствие Вентидий откри, че оловните снаряди успяваха да пробият партските брони и убиваха войниците.

Лабиен пожертва хиляда пехотинци, които бяха оставени да го прикриват, и побягна по римския път към Киликия, благодарен на боговете, че е останал жив — което не можеше да се каже за партите. Около хиляда от тях го последваха, а останалите бяха накълцани на парчета при Киликийските порти.

— Ама че касапница — задъхано рече Силон шест часа след началото на битката, когато всичко беше приключило.

— Как се справихме, Силоне?

— Чудесно. Няколко счупени от копита глави, неколцина премазани от рухнали коне, но като цяло — не повече от двеста жертви. Страхотни оловни glandes! Дори плетена ризница не може да ги спре.

Намръщен, Вентидий обиколи полето, без да се трогва от страдащите наоколо. Те бяха дръзнали да се опълчат срещу мощта на Рим и бяха открили, че това е фатално. Отряд легионери обикаляше купищата мъртви и умиращи и довършваше коне и хора, които нямаха шанс да оцелеят. По-леко ранените бяха малцина и щяха да бъдат задържани за откуп, тъй като катафрактите бяха благородници, чиито семейства можеха да си позволят да платят за живота им. В противен случай пленниците щяха да бъдат продадени в робство.

— Какво ще правим с планината от мъртъвци? — попита Силон и въздъхна. — Почвата тук е дебела най-много една-две стъпки, трудно ще е да ги погребем, а дърветата са твърде сурови и не стават за клади.

— Ще ги завлечем в лагера на Лабиен и ще ги оставим да гният — отвърна Вентидий. — Когато дойде време да се връщаме назад, от тях ще са останали само кости. На мили наоколо няма населени места, а Лабиен е направил достатъчно добри нужници, така че Киднус няма да бъде замърсен. — Той изпухтя. — Но първо ще потърсим плячка. Искам триумфът ми да бъде хубав — никакви македонски имитации за Публий Вентидий.

А тази забележка, помисли си с потайна усмивка Силон, е плесница за Полион, който продължаваше да води същата стара война в Македония.

 

 

В Тарс Вентидий откри, че Пакор не е участвал в битката — може би това бе една от причините партите толкова лесно да изгубят разума си. Лабиен продължаваше да бяга на изток през Киликия Педия. Колоната му се движеше безредно между останалите без водач катафракти, а сред наемниците се намериха и мърморковци с достатъчно влияние, за да разбунят духовете на по-кротките пехотинци.

— Трябва да продължим по петите му, но този път ти можеш да тръгнеш с кавалерията, Силоне — рече Вентидий. — Аз ще поведа легионите.

— Нима закъснях с идването при Киликийските порти!

— Богове, не! Честно казано, май вече съм стар за дълга езда. Задникът ми е натъртен и имам фистула. Ти ще се справиш по-добре, много по-млад си от мен. Мъжът на петдесет и пет е обречен да използва краката си.

На входа се появи слуга.

— Господарю, Квинт Делий пристигна да се види с теб и моли да бъде настанен.

Сините очи се спогледаха със зелените с един от онези погледи, които могат да си разменят само близки приятели със сходни разбирания, погледи, казващи маса неща без нито една дума.

— Да влезе, но не се безпокой за настаняването.

— Скъпи ми Публий Вентидий! И Квинт Силон! Колко се радвам да ви видя. — Без да изчака покана, Делий се настани на един стол и погледна многозначително към гарафата с вино. — Капчица нещо леко, бяло и искристо няма да ми се отрази зле.

Силон наля и му подаде бокала, като в същото време говореше на Вентидий:

— Ако няма друго, тръгвам да си гледам работата.

— Утре по зазоряване, и за двама ни се отнася.

— Богове, каква съвестност! — обади се Делий, отпи и лицето му се опъна. — Уф! Каква е тази пикня, трето прецеждане ли?

— Не знам, не съм го опитвал — грубо отвърна Вентидий. — Какво искаш, Делий? И за нощувка отседни в хана, защото дворецът е пълен. Утре можеш да се шириш на воля тук. Заминаваме.

Делий вирна обидено нос, поизпъна се и загледа свирепо. След онази паметна вечеря преди две години, когато бе споделил кушетката на Антоний, той беше свикнал с уважителното отношение на останалите до такава степен, че го очакваше дори от корави военни като Публий Вентидий. А ето че такова липсваше! Светлокафявите му очи се срещнаха с очите на Вентидий и Делий пламна. Погледът на генерала беше изпълнен с презрение.

— Така ли било! Това минава всички граници! Имам преториански правомощия и настоявам да бъда настанен незабавно! Изхвърли Силон, ако не можеш да изгониш някого другиго.

— Не бих изхвърлил и най-незначителния редник заради блюдолизец като теб, Делий. Моите правомощия са проконсулски. Какво искаш?

— Нося съобщение от триумвир Марк Антоний — студено отвърна Делий. — И очаквах да го предам в Ефес, а не в такова гнездо на плъхове като Тарс.

— Значи е трябвало да пътуваш по-бързо — отвърна Вентидий без капка симпатия. — Докато си се клатушкал в корабчето си, аз се сражавах с партите. Можеш да пратиш съобщение от мен за Антоний. Кажи му, че бихме армия катафракти при Киликийските порти и че Лабиен бяга. Какво имаш да казваш? Нещо толкова вълнуващо ли?

— Не е мъдро да си разваляш отношенията с мен — прошепна Делий.

— Питай ме дали ми пука. Казвай, каквото ще казваш. Имам работа.

— Заръчано ми е да ти напомня, че Марк Антоний с нетърпение очаква да види колкото се може по-скоро царя на юдеите Ирод поставен на трона си.

На широкото лице на Вентидий се изписа изумление.

— Искаш да кажеш, че Антоний те е пратил чак тук, за да ми предадеш това? Кажи му, че с радост ще поставя тлъстия задник на Ирод на трона му, но първо трябва да изхвърля Пакор и армията му от Сирия, а това може и да отнеме известно време. Въпреки това можеш да увериш триумвир Марк Антоний, че ще имам предвид заръката му. Това ли е всичко?

Надут като пепелянка, Делий вдигна горната си устна и оголи зъби.

— Ще съжаляваш за това свое поведение, Вентидий! — изсъска той.

— Съжалявам, че Рим поощрява духачи като теб, Делий. Махай се от главата ми.

Вентидий излезе и остави кипналия Делий самичък. Как смее някакъв си мулетар да се отнася така с него! Засега обаче ще се наложи да изтърпи стария досадник, реши той, като заряза виното и се изправи на крака. Успял е да разбие партска армия и да прогони Лабиен от Анатолия — новина, която Антоний ще хареса толкова, колкото харесваше и Вентидий. „Възмездието ще почака — помисли си Делий. Видя ли удобен момент, ще нанеса удара си. Но засега ще чакам. Засега“.

 

 

Като командваше галатянските кавалеристи с доблест и проницателност, Квинт Попедий Силон загради Лабиен насред прохода Сирийски порти в планината Аман и зачака пристигането на Вентидий и легионите. Беше ноември, но не бе много студено. Есенните дъждове не паднаха, което означаваше твърда, идеална за сражения земя. Някакъв партски военачалник беше пристигнал на помощ на Лабиен с отряд от две хиляди катафракти от Сирия, но без резултат. За втори път бронираните конни воини бяха насечени на парчета, но този път загина и пехотата на Лабиен.

След едно спиране колкото да напише радостно писмо до Антоний, Вентидий продължи към Сирия, но не откри там никакви парти. Пакор не бе участвал и в битката при Аман, говореше се, че още преди месеци се е прибрал в Селевкида на Тигър, вземайки със себе си Хиркан. Лабиен успя да се добере до Апамея, откъдето взе кораб за Кипър.

— Това няма да му помогне. Мисля, че Антоний постави един от освободените роби на Цезар да управлява острова от негово име — Гай Юлий… ъъъ… Деметрий, точно така. — Вентидий взе един лист. — Прати му веднага това нещо, Силоне. Ако наистина е онзи, който си мисля — паметта ми изневерява, когато става въпрос за гръцки роби — ще претърси острова от Пафос до Саламис по най-прилежния начин.

След това Вентидий пръсна легионите си в няколко зимни лагера и остана да чака какво ще му донесе следващата година. Удобно установил се в Антиохия със Силон в Дамаск, той прекара времето си в мечти за триумфа — перспективата за него ставаше все по-примамлива. Битката при Аман му бе донесла две хиляди сребърни таланта и някои великолепни трофеи, които щяха да украсят парада му. Хапи си задника, Полионе! Моят триумф направо ще издуха твоя.

Зимният отпуск не продължи толкова, колкото Вентидий беше очаквал. Пакор се върна от Месопотамия с всички катафракти, които бе успял да намери — но без конни стрелци. Ирод донесе новината в Антиохия, очевидно я бе научил от някой от хората на Антигон, вкиснат от перспективата за вечно партско владичество.

— Постигнах чудесно разбирателство с човека — един садукей на име Ананиил, който копнее да стане първосвещеник. Аз самият нямам намерение да ставам такъв, така че той би ми свършил идеална работа. Обещах му поста срещу достоверна информация за партите. Накарах го също да подшушне на партските си познати, че след окупирането на северна Сирия смяташ да заложиш капан на Пакор при Ницефориум на Ефрат, защото очакваш, че ще пресече реката при Зеугма. Пакор вече вярва в това и затова ще подмине Зеугма и ще продължи покрай източния бряг на север чак до Самосата. Предполагам, че ще поеме по прекия път на Крас към Билехас. Каква ирония!

Макар да не изпитваше симпатия към Ирод, Вентидий беше съвсем наясно, че алчният никаквец не би постигнал нищо, ако излъже. Каквато и информация да му носеше, тя най-вероятно беше истина.

— Благодаря ти, цар Ирод — отвърна той, без да изпитва отвращението, което предизвикваше у него Делий. Въпреки любезността си Ирод не беше подлизурко, а просто бе твърдо решен да изхвърли узурпатора Антигон и да се възцари над юдеите. — Можеш да бъдеш сигурен, че веднага щом премахна заплахата от партите, ще ти помогна да се отървеш от Антигон.

— Надявам се да не чакам прекалено дълго — каза Ирод и въздъхна. — Наложниците и годеницата ми са изоставени на върха на най-противния чукар на света. Получих вест от брат ми Йосиф, че храната им е на привършване. Боя се, че не мога да им помогна.

— Малко пари ще свършат ли работа? Мога да ти дам достатъчно, за да отидеш до Египет и да осигуриш продукти и транспорт. Можеш ли да се добереш до онзи противен чукар, без да усетят, че напускаш Египет?

Ирод се оживи.

— Лесно мога да се измъкна, Публий Вентидий. Чукарът си има име — Масада — и се намира край Асфалтовото езеро. Керван камили от Пелузиум би могъл да избегне срещите с евреи, идумейци, набатейци и парти.

— Страховит списък — отбеляза Вентидий и се ухили. — В такъв случай те съветвам да направиш това, докато се разправям с Пакор. Горе главата, Ирод! Следващата ни среща ще бъде в Йерусалим.

Ирод успя да запази смирена и колеблива физиономия — доста сериозно постижение от негова страна.

— Аз… ъъъ… как да… към кого да се обърна за средствата?

— Просто се обърни към квестора ми, цар Ирод. Ще му кажа да ти даде каквото поискаш — естествено, в разумни граници. — Яркосините очи проблеснаха. — Знам, че камилите са скъпи, но съм мулетар по професия. Имам доста добра представа колко струва което и да било четирикрако. Просто бъди честен с мен и продължавай да ми носиш информация.

 

 

Осем хиляди катафракти се появиха от североизток при Самосата и пресякоха зимния Ефрат, докато водите му бяха спаднали. Този път Пакор лично водеше войската си и продължи на запад по пътя към Антиохия през зелена страна, която не представляваше никаква заплаха, както знаеше от предишните набези. Тук водата и тревата бяха в изобилие и с изключение на една планина на име Гиндар теренът бе лек и сравнително равен. Пакор се чувстваше уверен, тъй като знаеше, че всяко селце в района е на негова страна. Когато приближи Гиндар, конниците му се бяха разтегнали на мили след него, бавно напредваха към Антиохия, без да имат представа, че градът отново е в римски ръце. Агентите на Ирод си бяха свършили добре работата, а Антигон, от когото се очакваше да поддържа връзки с Пакор, бе твърде зает да се разправя с онези юдеи, които смятаха римското господство за не чак толкова чуждо.

Един съгледвач пристигна в галоп и докладва, че на Гиндар се е окопала някаква римска армия. Пакор с облекчение събра воините си в боен ред, не му харесваше да не знае къде се намираха римляните.

Той повтори всички грешки, които извършиха подчинените му при Киликийските порти и Аман, все така изпълнен с презрение към пехотинците, дръзнали да се изправят пред бронирани гиганти на бронирани коне. Катафрактите препуснаха нагоре по склона към дъжд от оловни снаряди, които пробиваха броните им от по-големи разстояния, отколкото летяха стрелите. Авангардът на партите се засуети, диво зацвилиха коне, улучени между очите от оловните топчета. И тогава легионерите се хвърлиха безстрашно в битка, промъкваха се между полуделите коне, разсичаха краката им и смъкваха ездачите на земята, за да ги убият с удар в лицето. Дългите копия бяха безполезни в мелето, повечето саби останаха в ножниците. Без надежда да прекара ариергарда през бъркотията отпред и неспособен да открие фланга на римляните, Пакор гледаше с ужас как легионерите се приближават все повече и повече до собствената му позиция на едно малко възвишение. Но въпреки това той се сражава наред с всички останали и се защитаваше до последно. Когато царят падна, оцелелите скочиха от конете и наобиколиха тялото му в опит да го опазят от истинските пехотинци. Привечер повечето от осемте хиляди катафракти бяха мъртви. Малцината оцелели препускаха с все сили към Ефрат и обратно към дома, водейки коня на Пакор като доказателство за смъртта му.

Което не беше точно тъй. В края на битката Пакор беше все още жив, макар и тежко ранен в корема. Един легионер го довърши, свали доспехите му и ги занесе на Вентидий.

 

 

Земята беше идеална — писа Вентидий на Антоний, който все още беше в Атина с жена си и люпилото дечурлига.

Ще покажа златните доспехи на Пакор на триумфа ми. Хората ми ме поздравиха три пъти като император на бойното поле, мога да го заявя под клетва, ако пожелаеш. Нямаше смисъл от задържащи действия през цялата кампания, която се разви естествено в трите поредни битки. Разбира се, не можеш да се оплачеш от последствията й. Получаваш една спокойна и мирна Сирия, в която да можеш да подготвиш армиите си — в това число и моята, която ще разположа на зимен лагер около Антиохия, Дамаск и Халкида — за голямата ти кампания срещу Месопотамия.

До мен обаче достигна новината, че Антиох Комагенски сключил договор с Пакор, според който Комагене преминава под властта на партите. Освен това осигурил храна и фураж и така Пакор успял да стигне до Сирия, без да страда от обичайните проблеми, характерни за големите кавалерийски части. Затова възнамерявам през март да поведа седем легиона на север към Самосата и да видя какво има да каже цар Антиох за предателството си. Силон ще се насочи с два легиона към Йерусалим, за да постави цар Ирод на трона му.

Цар Ирод ми помогна неимоверно. Агентите му разпространиха подвеждаща информация сред партските шпиони, което ми позволи да намеря идеалното място, докато партите нямаха представа за местоположението ми. Сигурен съм, че в негово лице Рим разполага с достоен съюзник. Дадох му сто таланта да иде до Египет и да купи провизии за семейството си и семейството на цар Хиркан, които настанил в някакво непревземаемо планинско убежище. Моята кампания обаче донесе трофеи за десет хиляди сребърни таланта, които пътуват към хазната в Рим, докато пиша тези редове. След като отпразнувам триумфа си и трофеите бъдат освободени, печалбата за теб ще бъде значителна. Собственият ми дял от продажбата на роби няма да е много голям, тъй като партите се сражаваха до последния човек. Успях да заловя около хиляда души от армията на Лабиен и ги продадох.

Що се отнася до Квинт Лабиен, току-що получих писмо от Гай Юлий Деметрий от Кипър, който ми съобщава, че е уловил Лабиен и го е наказал със смърт. Лично аз осъждам последното, тъй като не мисля, че някакъв си освободен гръцки роб, пък бил той и на покойния Цезар, има достатъчно правомощия, за да екзекутира. Оставям обаче последното решение на теб, както и трябва да бъде.

Бъди сигурен, че щом стигна Самосата ще накажа сурово Антиох, който загуби статута на Комагене на приятел и съюзник. Надявам се писмото ми да завари теб и семейството ти в добро здраве.