Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Господари на Рим (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Antony and Cleopatra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
dakata1974 (2011 г.)
Корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Колийн Маккълоу. Антоний и Клеопатра

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Евгения Мирева

Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: Десислава Петкова

ИК „Бард“, 2008 г.

ISBN: 978-954-585-890-1

История

  1. — Добавяне

IV
Царицата на зверовете
36–33 г. пр.Хр.

15.

antonij_i_kleopatra_08.png

Клеопатра и Цезарион пристигнаха в Антиохия на януарските нони, измъчвани от необичайно студен вятър. Царицата носеше Двойната корона на Египет и седеше в носилката си като куклата на Фонтей — боядисано лице, дрехи от фин бял лен, покрити със злато и скъпоценности шия, ръце, рамене, кръст и крака. С военната версия на Двойната корона на глава, Цезарион яздеше буен червен кон. Червеното беше цветът на бога на войната Монту и лицето на Цезарион бе боядисано в червено, а тялото — облечено във фараонските доспехи от лен и златни плочки. Пурпурните туники и сребърните доспехи на войниците от царската стража, великолепието на покритите с чул коне, носещи различни служители и придворни, царската носилка и яздещият до нея Цезарион — Антиохия не беше виждала подобен парад от времето, когато Тигран бе цар на Сирия.

Антоний не беше стоял със скръстени ръце. Признавайки истината в твърдението на Фонтей, че губернаторският дворец прилича по-скоро на кервансарай, той беше сринал няколко инсули с долепени една до друга сгради и бе издигнал пристройка, която му се стори подобаваща за египетската царица.

— Не е александрийски дворец — рече той, докато съпровождаше Клеопатра и сина й, — но все пак е много по-удобен от старата резиденция.

Цезарион сияеше от радост, макар донякъде да тъгуваше, че вече не може да язди коленете на Антоний. Вървеше тържествено и се мъчеше да изглежда царствено, като се сдържаше да не заподскача. Не му беше трудно при цялата тази ужасна боя, с която беше покрит.

— Надявам се да има баня — обади се той.

— Готова е и те очаква, млади Цезаре — отвърна Антоний и се ухили.

 

 

Срещнаха се отново едва следобед, когато Антоний ги покани на вечеря. Триклиниумът беше съвсем нов и още миришеше на гипс и на различните бои, с които голите стени бяха изписани с фрески на Александър Велики и най-близките му сподвижници, яхнали гордо конете си. Беше твърде студено, поради което прозорците стояха затворени, а за прогонване на миризмата бяха запалени благовония. Клеопатра бе твърде учтива и сдържана, за да прави забележки, но Цезарион не страдаше от подобни задръжки.

— Това място вони — рече той, докато се катереше на кушетката.

— Ако ти е непоносимо, можем да се преместим в стария дворец.

— Не, след малко ще престана да забелязвам, пък и отровните пари вече са се разсеяли. — Цезарион се засмя. — Катул Цезар се самоубил, като се затворил в прясно измазано помещение с дузина горящи мангали и затворил всички отвори, за да не позволи отвън да влиза свеж въздух. Бил е първи братовчед на прадядо ми.

— Значи си учил римска история.

— Разбира се.

— А египетска?

— Чак до времето на устните предания, преди йероглифите.

— Ха’ем го обучава — обади се за първи път Клеопатра. — Цезарион ще бъде най-образованият владетел на всички времена.

Тази размяна на реплики даде тон на вечерята. Цезарион говореше без да спира, майка му се обаждаше от време на време, колкото да потвърди думите му, а Антоний лежеше на кушетката си и се преструваше, че слуша, когато не отговаряше на някой от въпросите.

Макар момчето да му харесваше, виждаше истината в наблюдението на Фонтей. Клеопатра не бе ограничавала по никакъв начин сина си и той се чувстваше достатъчно самоуверен да участва в разговорите като възрастен. Това може би щеше да е допустимо, ако Цезарион нямаше навика да възразява. Баща му незабавно би сложил край на това поведение — Антоний много добре си го спомняше от времето когато самият той бе на възрастта на Цезарион! Но Клеопатра бе заслепена майка, водена изцяло от своя властен, изключително волеви син. Лошо.

Накрая, след като бяха отнесени и десертите, Антоний взе нещата в свои ръце.

— Ставай, Цезарионе — нареди той. — Искам да говоря с майка ти насаме.

Момчето се запъна, отвори уста да протестира, но видя червената искра в очите на Антоний и внезапно омекна като спукан мехур. Сви примирено рамене и излезе.

— Как го направи? — с облекчение попита тя.

— Говорих и изглеждах като баща. Даваш твърде много свобода на момчето, Клеопатра. И по-късно той няма да ти благодари за това.

Тя не отговори — беше твърде заета да измери тъкмо този Марк Антоний. Той като че ли не старееше като останалите мъже, нито пък показваше някакви външни признаци на немощ. Коремът му беше стегнат, мускулите на ръцете не показваха предателските признаци на отпускане, характерни за средната възраст, косата му си бе все тъй кестенява, без нито един сив косъм. Промяната беше в очите му — очи на човек, мъчен от тревога. Но защо бе разтревожен? Щеше да й е нужно време, докато разбере.

Може би вината беше на Октавиан? Още от Филипи Антоний започна да си съперничи с Октавиан в двубой, който приличаше, но не беше война. Дуел на остроумие и воля, без нито един изваден меч и нанесен удар. Той знаеше, че Секст Помпей е най-доброто му оръжие, но когато се появи идеалната възможност да се съюзи с него и да задейства маршалите си Полион и Вентидий, Антоний не се възползва от нея. Тогава можеше да смаже Октавиан. Вече никога не би могъл да го направи и явно започваше да го разбира. Докато смяташе, че може да се справи с противника си, той стоеше на запад. А сега е тук, в Антиохия — с други думи, отказал се е от борбата. Фонтей е успял да разбере това, но как? Може би Антоний споделяше с него?

— Липсваше ми — внезапно рече той.

— Нима? — небрежно попита тя, сякаш не проявяваше особен интерес.

— Да, все повече и повече. Странна работа. Винаги съм си мислил, че споменът за някого избледнява с времето, но копнежът ми по теб растеше. Нямаше да издържа повече без теб.

Женска тактика:

— Как е съпругата ти?

— Октавия ли? Сладка като винаги. Най-милият човек на света.

— Не бива да говориш така за една жена пред друга.

— Защо не? Откога Марк Антоний е бил влюбен в добродетелта или добротата на някоя жена? Аз… съжалявам я.

— Значи мислиш, че тя те обича.

— Не се съмнявам в това. Не минава ден, без да ми каже, че ме обича — с писмо, ако случайно не сме заедно. И тук вече имам цяла лавица с такива. Разказва ми как са децата, с какво се е захванал брат й Октавиан — поне доколкото знае — и за всичко друго, което й се стори интересно. Никога обаче не споменава за Ливия Друзила. Не одобрява отношението на Октавиановата съпруга към дъщеря му от Скрибония.

— А самата Ливия Друзила родила ли е? Не съм чула такова нещо.

— Не. Безплодна е като Либийската пустиня.

— Може пък вината да е на Октавиан.

— Изобщо не ми пука чия е вината! — рязко рече той.

— А би трябвало, Антоний.

В отговор той се премести на кушетката й и я привлече към себе си.

— Искам да се любим.

Ах, беше забравила миризмата му, как я възбуждаше само! Чиста, целуната от слънцето, напълно лишена от източен привкус. Е, той ядеше храната на сънародниците си, не се бе поддал на така ценените в Изтока кардамони и канела. Затова и кожата му не отделяше техните остатъчни мазнини.

Един бърз поглед й каза, че слугите са изчезнали и никой, дори Цезарион, няма да бъде допуснат през вратата. Ръката й легна върху неговата и я насочи към едната й гърда — бяха станали по-големи след раждането на близнаците.

— И ти ми липсваше — излъга Клеопатра, усещайки как възбудата плъзва бавно по тялото й.

Вярно, беше й доставял удоволствие като любовник, а и Цезарион щеше да има полза от втори брат. Амон-Ра, Изида, Хатор, дарете ме със син! Аз съм само на тридесет и три, не съм твърде стара за Птолемей и още едно раждане няма да представлява опасност.

— И ти ми липсваше — прошепна тя. — Ох, колко е хубаво!

 

 

Уязвим, изтерзан от съмнения, несигурен за бъдещето си в Рим, Антоний беше узрял за Клеопатра и доброволно падна в ръцете й. Беше вече на възраст, на която отчаяно търсеше нещо повече от обикновен секс у една жена. Жадуваше за истински партньор, какъвто не можеше да открие сред приятелките си или сред любовниците, а най-малко — в лицето на римската си съпруга. Тази царица сред жените — всъщност този цар сред жените — му бе равна във всяко едно отношение — власт, сила и амбиция, която я изпълваше цялата.

Тя много добре си даваше сметка за това и не бързаше да изложи исканията си, които не бяха нито на плътта, нито на духа. Гай Фонтей, Попликола, Сосий, Титий и младият Марк Емилий Скавър бяха в Антиохия, но новият Марк Антоний едва ги забелязваше. Не обърна внимание и на Гней Домиций Ахенобарб, когато той се появи тук — Витиния бе твърде затънтено място за припрян човек като него. Той никога не беше харесвал Клеопатра и видяното в Антиохия само засили неприязънта му. Антоний се бе превърнал в неин роб.

— Изобщо не прилича на себе си — каза Ахенобарб на Фонтей, когото усещаше като съюзник. — А по-скоро на куче пред господаря си.

— Ще му мине — уверено отвърна Фонтей. — Вече наближава петдесетте, бил е консул, император, триумвир — всичко, освен безспорен Първенец на Рим. А благодарение на младините с другари като Курион и Клодий стана женкар и нито веднъж не се отдаде изцяло на жена. Сега това му липсва, затова е и Клеопатра. Погледни фактите в очите, Ахенобарб! Тя е най-могъщата жена на света, освен това е и приказно богата. Той трябва да я има и да я показва на всички претенденти.

— Да, бе! Тя води него, не той нея! Омекнал е като скашкан пудинг!

— Излезе ли от Антиохия и тръгне ли на поход, старият Марк Антоний ще се върне отново — отвърна Фонтей, напълно уверен в правотата си.

 

 

За най-голяма изненада на Клеопатра, когато Антоний каза на Цезарион, че е време да тръгва за Александрия и да управлява като цар и фараон, синът й се подчини без никакво мърморене и протести. Не бе прекарал с Антоний толкова време, колкото му се искаше, но все пак успяха на няколко пъти да излязат от Антиохия и да прекарат деня в лов на вълци и лъвове, които зимуваха в Сирия, преди да се завърнат в скитските степи. Разбира се, не можеше и да бъде заблуден.

— Нали се сещаш, не съм идиот — каза той след първия им удар — мъжки лъв.

— Какво искаш да кажеш? — изненадано попита Антоний.

— Това е населена страна, твърде многолюдна за лъвове. Ти си ги домъкнал от пущинаците, за да се позабавляваме.

— Ти си чудовище, Цезарионе.

— Горгона или циклоп?

— От съвсем нова порода.

Последните думи на Антоний преди заминаването му за Египет бяха по-сериозни:

— Когато майка ти се прибере, гледай да се отнасяш по-добре с нея. В момента тъпчеш най-грубо мнението и желанията й. Това си наследил от баща си. Липсва ти обаче неговото възприемане на действителността — той я схващаше като нещо напълно отделно от него самия. Развий това качество, млади Цезаре, и когато пораснеш нищо няма да може да те спре.

„А аз — помисли си Антоний — ще съм твърде стар, за да ме е грижа какво правиш с живота си. Макар да си мисля, че се държа по-бащински към теб, отколкото към собствените си синове. Но пък майка ти означава ужасно много за мен, а ти си в центъра на нейния свят“.

 

 

Изчака пет нундина, преди да нанесе удара си. Междувременно почти всички новоназначени царе и князе посетиха Антоний, за да засвидетелстват почитанията си към него. Не към нея. Че коя бе тя, ако не поредният владетел клиент? Аминт, Полемон, Питодор, Таркондимот, Архелай Сисен и, разбира се, Ирод. Страшно самодоволен!

Започна с него.

— Не ми върна дължимите пари, нито видях дяла си от печалбите от балсама — каза тя на Антоний.

— Нямах представа, че ти дължи пари или дял от печалби.

— И още как! Заех му сто таланта, за да представи случая си в Рим. Балсамът бе част от договорката.

— Утре ще му напомня със специално писмо.

— Нищо няма да се получи! Не е забравил, просто не смята да връща дълговете си. Макар че има начин да бъде принуден.

— Наистина ли? Как? — предпазливо попита Антоний.

— Прехвърли ми градините на Йерихон и добива на битум от Асфалтовото езеро. Изцяло и безусловно, само за мен.

— Юпитер! Та това са половината от доходите на цялото му царство! Остави го на мира с балсама му, любов моя.

— Не, няма! Аз не се нуждая от пари, а на него му трябват, така е. Но той не заслужава да бъде оставен на мира. Тлъст плужек!

Мигът размисъл породи веселие, в очите на Антоний заиграха искрици.

— Да желаеш още нещо, врабчето ми?

— Пълен суверенитет над Кипър. Винаги е принадлежал на Египет, докато Катон не го анексира към Рим. Киренайка — друго египетско владение, отмъкнато от Рим. Киликия Трахия. Сирийското крайбрежие до устието на Елевтер — по-често е било египетско, отколкото нечие друго. Халкида. Всъщност цялата Южна Сирия ме урежда идеално, така че по-добре ми прехвърли цяла Юдея. Крит също не би било зле. И Родос.

Той седеше с отворена уста и опулени очи, без да знае дали да се смее, или да реве от ярост.

— Шегуваш се — най-накрая рече той.

— Шега ли? Шега? Кажи ми кои са съюзниците ти, Антоний? Твоите съюзници, не тези на Рим! Даде почти цяла Анатолия и по-голямата част от Сирия на сбирщина главорези, предатели и разбойници! Таркондимот е истински разбойник! А ти му даде Сирийските порти и цял Аман! Дари сина на любовницата си с Кападокия и даде Галатия на обикновен свещеник! Омъжи дъщеря си с двойната Юлиева кръв за един мръсен гръко-азиатски лихвар! Направи освободен роб владетел на Кипър! Каква слава си спечели само с прекрасните си съюзници!

Тя владееше тона си майсторски, очите й пламтяха като на котка, устните й се бяха отдръпнали назад, лицето й представляваше маска от чиста змийска отрова.

— А къде е Египет сред всички тези блестящи назначения? — изсъска тя. — Подминат! Без дори да се спомене за него! Как ли се смее Таркондимот! Също и Ирод — тази лигава жаба, този алчен син на ненаситни боклуци!

Къде бе яростта му? Къде се дяна най-вярното му оръжие, чукът, с който смазваше претенциите на далеч по-могъщи противници от Клеопатра? Нито искрица от стария познат огън не затопли кръвта му, напълно смразена от нейния поглед на Медуза. Колкото и да беше объркан и озадачен, той все пак успя да прояви известно лукавство.

— Направо ме уби! — ахна Антоний. — Нямах намерение да те обиждам!

На привидната й ярост бе позволено да се уталожи, но не особено милостиво.

— О, знам какво трябва да направя, за да получа териториите, които искам — рече тя. — Твоите хрантутници получиха земите си просто така, но Египет трябва да плати. Колко златни таланта струва Киликия Трахия? Балсамът и битумът са дългове, отказвам да плащам за тях. Но за Халкида? Финикия? Филистия? Кипър? Киренайка? Крит? Родос? Юдея? Съкровищниците ми преливат, скъпи ми Антоний, и ти много добре го знаеш. Това е било намерението ти през цялото време, нали? Да накараш Египет да плати хиляди и хиляди златни таланта за всеки плетър[1] земя! Египет трябва да купи това, което далеч по-малко заслужаващи блюдолизци получават безплатно! Ах ти, лицемер! Долен, противен подлец!

Той се прекърши и заплака — винаги добро политическо средство.

— О, я спри! — озъби му се тя и му подхвърли кърпа, както богаташ би подхвърлил дребна монета на някого, който току-що му е направил огромна услуга. — Избърши си очите! Време е да почваме с пазарлъка.

— Не съм си и помислял, че Египет иска още територия — рече той, лишен от всякакви разумни доводи.

— О, така ли било? И какво те накара да стигнеш до това прозрение?

Болката започна да се надига — тя изобщо не го обичаше.

— Египет е толкова самодостатъчен. — Погледна я с все още насълзени очи. Мисли, Антоний, мисли! — За какво ти е Киликия Трахия? Крит? Или Родос? Дори Киренайка? Владееш страна, която има огромни трудности да поддържа армия за защита на собствените си граници.

Тези думи прогониха сълзите, помогнаха му да дойде на себе си. Но не и да възвърне самочувствието си — то бе загубено безвъзвратно.

— Ще добавя тези земи към царството, което ще наследи синът ми, за да ги използвам като място за обучение. Египетските закони са ясни и неизменни, но други страни плачат за ръката на мъдър управител, а Цезарион ще бъде най-мъдрият от мъдрите — рече тя.

Как да отговори на подобно нещо?

— За Кипър разбирам, Клеопатра. Абсолютно права си, винаги е принадлежал на Египет. Цезар ти го върна, но след смъртта му островът отново стана римски. С радост бих ти прехвърлил Кипър. Всъщност, имах намерението да го направя — не забеляза ли, че не го бях включил в нито едно от назначенията ми?

— Колко щедро от твоя страна! — отровно отвърна тя. — А Киренайка?

— Киренайка е част от житницата на Рим. Не си и помисляй за нея.

— Няма да си тръгна оттук с по-малко от твоите сводници и блюдолизци!

— Не са сводници и блюдолизци, а достойни мъже.

— Колко ще искаш за Финикия и Филистия?

Тъй да бъде, алчна курво! След като осъзна, че неговите четиридесет хиляди сребърни таланта от съкровищницата на Секст Помпей може да дойдат чак след години, той не можеше да си намери място. А ето че до него седеше царицата на Египет, готова и в състояние да плати. Не го обичаше ни най-малко — болеше го! Но тя можеше да му осигури чудесна армия още сега. Добре, вече се чувстваше мъничко по-добре, поне в мислите си.

— Да говорим за пари тогава. Ти искаш пълен суверенитет и всички печалби. Разсрочено, по сто хиляди златни таланта за район. Аз обаче ще взема един процент предварително. По хиляда златни таланта за Финикия, Филистия, Киликия Педия, Халкида, Емеса, река Елевтер и Кипър. Без Крит, Киренайка и Юдея. Балсамът и битумът стават твои безплатно.

— Общо седем хиляди златни таланта. — Тя се протегна и тихичко измърка. — Споразумяхме се, Антоний.

— Искам седемте хиляди веднага, Клеопатра.

— Срещу официално потвърждение, подписано и подпечатано от теб в качеството ти на триумвир на Изтока.

— Когато получа златото и го преброя, ще си получиш документите. С печата на Рим и със собствения ми печат на триумвир. Ще сложа дори и личния си печат.

— Това ме устройва. Още утре ще пратя бърз куриер до Мемфис.

— Мемфис ли?

— По-бързо е, повярвай ми.

След което и двамата останаха без ни най-малка представа какво да правят оттук нататък. Тя беше дошла да вземе каквото може и се сдоби с повече, отколкото се бе надявала. Той отчаяно се нуждаеше от силата и напътствията й, а не беше получил нищичко. Физическата им връзка беше съвсем слаба, духовната не съществуваше. Сякаш цяла вечност седяха и се взираха един в друг, без да кажат нито дума. Накрая Антоний въздъхна.

— Изобщо не ме обичаш — рече той. — Дойде в Антиохия като всяка друга жена — на пазар.

— Вярно е, че дойдох да взема Цезарионовия дял от плячката — отвърна тя. Сега очите й изглеждаха достатъчно човешки, за да се прочете мъничко тъга в тях. — Но въпреки това явно те обичам. Ако не беше така, щях да се заема със задачата си по съвсем друг начин. Не го осъзнаваш, но аз те пощадих.

— Боговете да ме пазят от Клеопатра, която не би ме пощадила!

— Да, ти плака и за теб това означава, че съм отнела мъжествеността ти. Но никой не може да отнеме мъжествеността ти, Антоний. Освен ти самият. Докато Цезарион порасне — а това означава най-малко още десет години — Египет се нуждае от съпруг, а аз се сещам само за едно име. Марк Антоний. Ти не си слаб, само ти липсва цел. Виждам го толкова ясно, колкото и Фонтей.

Веждите му се сбърчиха.

— Фонтей ли? Да не сте разменяли впечатления случайно?

— Ни най-малко. Просто усетих, че той се тревожи за теб. Сега разбирам защо. Ти не обичаш Рим, както го обичаше Цезар, противникът ти там е с повече от двайсет години по-млад от теб. Старините му са далеч и той би трябвало да те надживее, а аз не виждам как Октавиан може да умре млад въпреки астмата му. Убийство? Идеално решение, ако можеше да се извърши. Но не може. Той е недосегаем между Агрипа и германските си телохранители. Би ли освободил Октавиан ликторите си, както го направи Цезар? Не, дори и да му предложат Секст Помпей на златна тепсия! Ако ти беше по-стар, щеше да ти е по-леко, но двайсет години не са достатъчно, макар да са много време. Тази година Октавиан би трябвало да навърши двайсет и шест. Агентите ми казват, че вече изглежда по-възмъжал и че руменината на младостта е изчезнала. Ти си на четиридесет и шест, а аз навърших трийсет и две. Двамата си пасваме по-добре на възраст и аз мога да върна на Египет някогашната му мощ. За разлика от царството на партите Египет е част от Вашето море. Помисли само какво можем да направим през следващите десет години като съпруг и съпруга!

Възможно ли бе предложението й? Не беше по римски, но Рим отпускаше своята хватка в изпълнения с благоухания източен въздух. Да, Антоний беше объркан, но не чак толкова, че да не разбира предложението й и последствията от него. Позициите му сред привържениците в Рим отслабваха, беше изгубил Полион, а после Вентидий и Салустий — всички големи военачалници без Ахенобарб. Колко още можеше да се уповава на седемстотинте си сенатори клиенти, ако не прави дълги и чести посещения в Рим? Заслужаваше ли си усилията? Можеше ли да се нагърби с още задачи, щом Клеопатра не го обичаше. Не беше рационален човек и не можеше да проумее какво е сторила с него. Знаеше само, че я обича. От пристигането й в Антиохия той бе победен и това беше злочестина, от която нямаше сили да се съвземе.

Тя заговори отново:

— Покрай войната срещу Секст Помпей ще минат няколко години, преди Октавиан и Рим да са в състояние да погледнат какво става на Изток. Сенатът е сбирщина от стари кудкудякащи квачки, безсилни да отнемат властта от Октавиан — или от теб. Лепид изобщо не го включвам в сметката.

Стана от кушетката си и отиде да легне до него, опряла буза на силната му ръка.

— Нямам намерение да подбуждам размирици, Антоний — рече тя с тих, сладък глас. — Ни най-малко. Просто казвам, че заедно с мен можеш да превърнеш Изтока в едно по-добро и по-силно място. Как би могло това да ощети Рим? Или да го омаловажи? Тъкмо обратното. По този начин например няма да се допусне появата на нов Митридат или Тигран.

— Бих станал твой съпруг още сега, Клеопатра, ако можех наистина да повярвам, че част от предложението ти е за мен, заради мен. Трябва ли причината за абсолютно всичко да е Цезарион? — попита той и леко докосна с устни рамото й. — Напоследък си мисля, че искам, преди да умра, да застана самичък и велик в ярката светлина на слънцето — без никакви сенки! Без сянката на Рим, без сянката на Цезарион. Искам да завърша живота си като Марк Антоний, нито римлянин, нито египтянин. Искам да бъда наистина себе си. Искам да съм Антоний Велики. А ти не ми предлагаш това.

— Но аз ти предлагам величие! Не можеш да бъдеш египтянин, това е повече от ясно. Ако си римлянин, само ти можеш да се освободиш от това. То е просто кожа, която може да се смъкне толкова леко, колкото змията смъква своята. — Устата й се допря до бузата му. — Антоний, наистина те разбирам! Копнееш да бъдеш по-велик от Юлий Цезар, което означава да завладееш нови светове. Само че, като се обръщаш към партите, гледаш към неподходящия свят. Обърни се на запад, а не още по-надалеч на изток! Цезар така и не успя да покори Рим — беше покорен от него. Антоний може да спечели прозвището Велики единствено ако завладее Рим.

 

 

Всичко това бе само началото на дългата битка, която продължи до март, до антиохийската пролет. Титанична борба, водена в мрака на заплетените им чувства, в тишината на неизказаните съмнения и недоверия. Потайността бе наложителна и пълна. Ако Ахенобарб, Попликола, Фонтей, Фурний, Сосий или някой друг римлянин в Антиохия разбереше, че Антоний продава за вечни времена и безвъзмездно онова, което принадлежеше за вечни времена на Рим и бе просто отстъпено на царете клиенти в замяна на данъци, щеше да се вдигне бунт и Антоний щеше да бъде окован и пратен обратно в Рим. Изцяло прехвърлените на Клеопатра територии трябваше да изглеждат временно отдадени, докато позициите на Антоний не станат много по-силни. Сънародниците му трябваше да смятат прехвърлянето за временно даване под наем, за да се осигурят средства за екипирането на войската. След като Антоний станеше непобедим, нямаше да има значение какво е известно и какво — не. Клеопатра се беше опитала да убеди Цезар да се провъзгласи за цар на Рим, но не бе успяла. Антоний бе по-податлив, особено в сегашното си състояние. Изтокът жадуваше за силен цар. А какъв по-добър цар от римлянин, опитен в законите и управлението, неподвластен на прищевки и страст към убийства? Антоний Велики би могъл да обедини Изтока в достатъчно мощна държава, способна да съперничи на Рим за световно господство. Това бе мечтата на Клеопатра. Тя знаеше, че й предстои да измине дълъг път, преди да смаже Антоний Велики в полза на сина си Цезарион, цар на царете.

Антоний успя да заблуди колегите си. Ахенобарб и Попликола подписаха документите като свидетели, без да четат какво пише в тях, като дори се присмяха на лековерието й. Да им изсипе толкова много злато!

Антоний обаче не можеше да сподели с никого най-сериозното противоречие. Царицата бе категорично против кампанията му срещу партите и не искаше да я финансира със свои средства. Тя се ужасяваше, че от партските атаки армията ще бъде прекалено отслабена, за да извърши това, което трябваше — да води война срещу Рим и Октавиан. Клеопатра бе разкрила плановете си само частично пред Антоний, но те нито за миг не напускаха мислите й. Цезарион трябваше да владее света на Цезар наред с Египет и Изтока и нищо, дори Марк Антоний, нямаше да попречи на това.

За свой ужас Антоний научи, че Клеопатра възнамерява да тръгне заедно с него на поход и очакваше да има тежката дума във военните съвети. Канидий чакаше в Карана след един успешен удар на север в Кавказ и тя казваше, че очаква с нетърпение да се срещне с него. Макар да опита с все сили, Антоний не успя да я убеди, че там тя няма да бъде добре дошла и че легатите му няма да я погледнат с добро око.

Ето защо в течение на един нундин той се освободи от хората, които най-вероятно биха се разбунтували срещу него. Изпрати Попликола в Рим да повдигне духа на седемстотинте сенатори, а Фурний назначи за губернатор на провинция Азия. Ахенобарб се върна да управлява Витиния, а Сосий — Сирия.

После го спаси най-естественото и неизбежно събитие — бременността. Почти обезсилен от облекчение, Антоний можеше да каже на легатите си, че царицата ще пътува с легионите само до Зеугма на Ефрат, а после ще се върне обратно в Египет. Развеселени и възхитени, хората му решиха, че любовта на царицата към Антоний е тъй голяма, че тя едва успява да понесе раздялата помежду им.

 

 

Изключително доволна от постигнатото, Клеопатра целуна за сбогом Марк Антоний при Зеугма и пое по дългия път обратно към Египет. Макар че можеше да се качи на кораб, тя имаше основателни причини да не го прави. Причината се казваше Ирод, цар на юдеите. Когато научи, че е изгубил балсама и битума, той препусна в галоп към Антиохия. Щом обаче видя Клеопатра да седи до Антоний в залата за аудиенции, той се обърна и пое обратно към дома. За нея това означаваше, че Ирод предпочита да изчака, докато не завари Антоний насаме. Означаваше също, че той вижда това, което римляните бяха пропуснали — че тя командва отговарящия за Изтока триумвир и го е превърнала в мека глина под ловките си пръсти.

Независимо от личните си чувства, Ирод нямаше друг избор, освен да посрещне любезно царицата на Египет в столицата си и да я настани царски в разкошния си нов дворец.

— Виждам, че навсякъде се издигат нови сгради — обърна се Клеопатра към домакина си по време на вечерята, като в същото време си мислеше, че храната е ужасна, а Мариамне — грозна досадница. Обаче и доста плодовита — вече бе произвела двама сина. — Една от тях подозрително ми заприлича на крепост.

— О, че тя си е крепост — невъзмутимо отвърна Ирод. — Ще я нарека Антония, на името на нашия триумвир. Освен това строя и нов храм.

— Както и нови постройки в Масада, доколкото чух.

— Тя беше сурово убежище за семейството ми, но иначе е удобно място. Строя по-добри жилища, още хамбари и складове за храна, а също и водни цистерни.

— Колко жалко, че няма да я видя. Крайбрежният път е по-удобен.

— Особено за дама, очакваща дете. — Той махна с ръка към Мариамне, която се оттегли незабавно.

— Имаш набито око, Ироде.

— А ти — неутолим глад за територии, според сведенията ми от Антиохия. Киликия Трахия! За какво ти е притрябвал онзи каменист бряг?

— Наред с другото, за да върна Олба на царица Аба и династията на Теокридите. Не взех обаче единствения град там.

— Киликийска Селевкида е от твърде голямо стратегическо значение за римляните, моя скъпа амбициозна царице. Между другото, не можеш да получиш доходите ми от балсама и битума. Твърде много ми трябват.

— Вече имам и балсама, и битума, Ироде. А това тук — тя измъкна един свитък от обсипаната със скъпоценни камъни чанта от златни нишки — са заповедите от Марк Антоний да събираш доходите от мое име.

— Той не може да постъпи така с мен! — извика Ирод, докато четеше.

— Може. И го направи. Макар че идеята точно ти да се занимаваш със събирането беше моя. Трябваше да си върнеш дълговете, Ироде.

— Ще те надживея, Клеопатра!

— Глупости. Твърде си алчен и прекалено тлъст. Тлъстите хора умират рано.

— Докато кльощавите жени живеят вечно, това ли искаш да кажеш? Не и в твоя случай, царице. Моята алчност е нищо в сравнение с твоята. Ти няма да се задоволиш с нещо по-малко от целия свят. Но Антоний не е човекът, който може да ти го осигури. Той губи властта си дори върху онази част от света, която вече е негова, не си ли забелязала?

— Как ли пък не! Ако имаш предвид кампанията му срещу царя на партите, това просто е нещо, от което трябва да се отърве, преди да се заеме с по-важни цели.

— Цели, които ти си му набелязала!

— Глупости! Той самият е достатъчно способен, за да може да ги види.

Ирод се отпусна назад в кушетката и скръсти тлъстите си, покрити с пръстени ръце под търбуха си.

— От колко време кроиш това, за което си мисля?

Златните й очи се разшириха и се вгледаха лукаво в него.

— Ироде! Аз и кроежи? Въображението ти съвсем се е развинтило. Следващата стъпка е да започнеш да бълнуваш. Какви кроежи бих могла да правя?

— Сложила си халка на носа на Антоний, а с безчислените му легиони, скъпа ми Клеопатра, май се каниш да катурнеш Рим в полза на Египет. Какъв по-добър момент за удар от този, докато Октавиан е слаб, а западните провинции се нуждаят от най-добрите му хора? За амбициите и страстите ти няма граници. Изненадан съм, че никой, освен мен не е прозрял плановете ти. Горкият Антоний, когато разбере!

— Ако си умен, Ироде, ще задържиш тези разсъждения в главата си, по-далеч от езика. Това са безумни и безпочвени брътвежи.

— Дай ми балсама и битума и няма да кажа нищичко.

Тя стана от кушетката и нахлузи пантофите си.

— Няма да ти дам да помиришеш и мръсен парцал, урод такъв!

И се отдалечи, а дрехите й тихо шумоляха като гласове, нашепващи незнайни заклинания.

Бележки

[1] Гръцка мярка за площ. — Б.пр.