Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (13)

13.

Когато две години по-късно се върна покрит със слава от Оттатъшна Галия, Агрипа и двата легиона, които бе взел със себе си, се разположиха на лагер на Марсово поле извън померия. Сенатът му беше гласувал триумф, което означаваше, че върху него се налага религиозна забрана да влиза в града. Естествено, Агрипа очакваше Цезар да го посрещне на входа на прекрасната червена шатра, която трябваше да подслони генерала през краткото му изгнание. Само че никакъв Цезар не се виждаше. Нямаше и никакви сенатори. Какво пък, сигурно съм подранил, помисли си Агрипа и нареди на ординареца да внесе нещата му вътре. Самият той твърде много изгаряше от нетърпение да зърне Цезар в далечината, за да стои в шатрата. Очите му можеха да забележат проблясъка на метал от две мили разстояние, така че въздъхна с облекчение, когато видя как от Фонтиналската порта се появи голям отряд въоръжени германски телохранители и тръгна надолу по склона към Правия път. После се намръщи, сред телохранителите имаше носилка. Цезар в носилка? Да не би да е болен?

Макар да бе разтревожен и изпълнен с нетърпение, Агрипа се насили да остане на мястото си и да не се затича към тромавото превозно средство, което най-сетне приближи сред бурята весели викове и поздрави на германците.

Когато отвътре излезе Меценат, Агрипа ахна.

— Вътре — рече върховният манипулатор и се насочи към шатрата.

— Какво има? Какво е станало? Цезар болен ли е?

— Не, не е болен, просто пак е забъркан в каша — Меценат изглеждаше напрегнат. — Домът му е обкръжен от стражи и не смее да се покаже навън. Наложи се да го укрепява, представяш ли си? Стена и ров на Палатин!

— Защо? — попита напълно обърканият Агрипа.

— Нима не знаеш? Не можеш ли да се сетиш? Какво друго може да бъде, освен доставките на зърно? И данъците? И високите цени?

Агрипа мрачно впери поглед в орлите от двете страни на шатрата, украсени с венците на славата.

— Прав си, трябваше да се сетя. Няма ли най-накрая да дойде последната глава от тази безкрайна епопея? Богове, започва да става толкова мъчителна, колкото борбата с Тукидид!

— Плужекът Лепид — който държи шестнайсет легиона под свое командване! — остави Секст Помпей да отмъкне цялата пратка африканско зърно. После пък Менодор се изпокара със Сабин — не му харесвало да бъде под негово управление — и отново премина на страната на Секст. Взе със себе си само шест кораба, но казал на Секст откъде ще мине доставката от Сардиния, така че и тя замина. Сенатът остана без избор и трябваше да купи зърно от Секст, а той определи цена от четиридесет сестерции за модий. Това означава, че държавното зърно ще струва петдесет сестерции за модий, а частните доставчици го продават за шестдесет. Ако държавата иска да купи достатъчно за безплатната дажба, трябва да продава зърното по петдесет на онези, които си го купуват. Щом долните класи и простолюдието научиха това, настана истинска лудница. Бунтове, враждуващи банди… Цезар трябваше да докара един легион от Капуа да пази държавните хамбари, така че кварталът при Портата на тризнаците е пълен с войници, а пристанището е опразнено. — Меценат си пое дъх и протегна треперещите си ръце. — Това е криза, истинска криза.

— А трофеите от триумфа на Вентидий? — попита Агрипа. — Те не могат ли да оправят нещата и да върнат цената до четиридесет сестерции?

— Може би щяха, обаче Антоний настоя да получи половината като триумвир и военачалник на Изтока. Сенатът все още е пълен с негови хора и гласува да му бъдат отпуснати пет хиляди таланта — мрачно отвърна Меценат, страстта му вече бе угаснала. — След като легионите получиха своя дял, останаха само две хиляди. Някакви си петдесет милиона сестерции, а Секст ни е представил сметка за почти петстотин милиона. Цезар помоли да ги плати на части, но Секст отказа. Иска всичко предварително или нямало да даде никакво зърно. След още един месец хамбарите ще се опразнят.

— И абсолютно никакви пари за войната срещу онзи никаквец! — процеди през зъби Агрипа. — Е, аз нося още две хиляди в трофеи. Като се прибавят към останалото от Вентидий, това прави сто милиона от сметката за зърно. Би трябвало да измъкнем всички сенатори насред Форума и да оставим тълпата да ги пребие с камъни до последния! Но, естествено, всички те са избягали от Рим, познах ли?

— Да. Крият се по вилите си. Не само Рим е кипнал. Цяла Италия е в размирици. Казват, че вината не е тяхна и обвиняват лошото управление на Цезар. Проклети да са.

Агрипа тръгна към изхода.

— Това трябва да се прекрати, Меценате. Хайде, да идем при Цезар!

Меценат го зяпна.

— Агрипа! Не можеш! Пресечеш ли померия, ще изгубиш триумфа си!

— Какво е един триумф, щом Цезар се нуждае от мен? Ще го отпразнувам за някоя друга война. — И Агрипа закрачи самичък, все още облечен в доспехите си. Дългите му крака поглъщаха разстоянието. Мислите му бясно препускаха — знаеше, че няма решение, а в същото време духът му настояваше, че такова трябва да съществува. „Цезаре, не можеш да позволяваш някакъв си пират да държи теб и римския народ за заложници! Проклинам те, Секст Помпей, но още повече проклинам Антоний“.

На Меценат не му оставаше друго, освен да изпълзи в носилката си и да се надява, че час по-късно ще бъде в дома на Ливия Друзила, съпровождан от въоръжената си охрана. Агрипа, при това самичък! Тълпата ще го разкъса на парчета.

 

 

Градът вреше, всички магазинчета бяха затворени и със спуснати кепенци. Стените бяха целите в графити. Някои протестираха срещу цените на зърното, но повечето съдържаха цветисти послания по адрес на Цезар, забеляза Агрипа, докато се спускаше по Хълма на банкерите. Виждаха се отделни групички, въоръжени с камъни, сопи и тук-там по някой меч, но никой не го предизвика — той беше воин и това се забелязваше моментално и от най-агресивните. По фасадите и портиците на уважавани банки се стичаха разбити яйца и гнили зеленчуци, въздухът смърдеше на нощни гърнета, които никой не смееше да изпразни в най-близката обществена тоалетна. И в най-ужасните си кошмари Агрипа не бе виждал Рим толкова деградирал, омърсен и обезобразен. Липсваше единствено димът от пожарите — значи безумието все още не бе взело връх. Без да го е грижа за собствената му безопасност, Агрипа си запробива път през крещящата тълпа на Форума. По земята се търкаляха статуи, а многоцветните стени на храмовете бяха почти неразличими от графити и мръсотия. Той стигна стълбището и пое нагоре, като вземаше по четири стъпала наведнъж и изблъскваше всеки изпречил се на пътя му. Прекоси Палатин и ето че пред него се издигна висока, набързо издигната стена, зад която се виждаше редица германски стражи.

— Марк Агрипа! — извика един от тях и вдигна ръка. Мостът над широкия ров бе спуснат, решетката зад него се вдигна. Междувременно към шумните викове „Марк Агрипа!“ се прибавиха и радостни възгласи. Агрипа влезе вътре и моментално бе наобиколен от ликуващи убии.

— На стража, момчета! — викна той през рамо, ухили се и продължи покрай покритите със слуз езерца с рибки, през бурените и изоставената градина, превърната в лагер за неособено претенциозните германци.

Вътре веднага видя, че новата съпруга вече е оставила навсякъде своя отпечатък. Домът бе преустроен до неузнаваемост. Агрипа влезе в пищно обзаведено помещение, по стените му блестяха стенописи, плинтовете и хермите бяха облицовани с най-качествен мрамор. Появи се ядосаният Бургундин, но на лицето му се изписа усмивка веднага щом позна кой се осмелява да крачи с подковани ботуши по безценния под.

— Къде е той, Бургундине?

— В кабинета си. Марк Агрипа, така се радвам да те видя!

Да, той наистина бе в кабинета си, но не зад очуканото бюро, оградено от преливащи лавици за книги и картотеки за документи. Бюрото беше огромно, изработено от зелен малахит на ивици. Архивният хаос бе заменен от същия ред, характерен за бюрото на Цезар. Двама писари седяха зад не така пищно украсени, но доста представителни писалища, а трети се мотаеше с куп изписани свитъци в ръце.

Раздразненото лице, което се вдигна да види кой го безпокои, бе състарено и сякаш принадлежеше на четиридесетгодишен човек — не заради бръчки, а от черните петна около уморените очи, смръщените буйни вежди и устата, чиито устни почти не се виждаха.

— Цезаре!

Малахитовата мастилница полетя във въздуха. Октавиан скочи сред разпилените листа и се хвърли през стаята, за да прегърне възторжено Агрипа. В същия миг се сети и отстъпи ужасен назад.

— О, не! Триумфът ти!

Агрипа го прегърна и го целуна по бузите.

— Ще има и други триумфи, Цезаре. Наистина ли си мислеше, че ще остана отвън, когато Рим е толкова разбунен, че не можеш да излезеш от дома си? Цивилните не познават лицето ми, така че ето ме тук.

— Къде е Меценат?

— Носят го насам — ухили се Агрипа.

— Да не искаш да кажеш, че си дошъл без охрана?

— Никоя тълпа не може да се мери с напълно екипиран центурион, а всички ме взеха именно за такъв. Меценат се нуждае от охраната повече, отколкото аз.

Октавиан бързо изтри сълзите си и затвори очи.

— Агрипа, скъпият ми Агрипа! Това е повратната точка, сигурен съм!

— Цезаре? — обади се нечий непознат глас, тих и мъничко дрезгав.

Октавиан се обърна, без да изпуска Агрипа от обятията си.

— Ливия Друзила, животът ми отново е пълен! Марк се прибра у дома.

Агрипа видя дребно овално лице с кожа като слонова кост, плътни устни и огромни, блестящи тъмни очи. Дори да намираше ситуацията за странна, това не пролича в нищо, дори в дълбините на изразителните й очи. После лицето й се озари от искрена усмивка и жената постави ръка върху ръката на Агрипа и я погали нежно, както се гали любим.

— Марк Агрипа, това е чудесно — рече тя и се намръщи. — Но какво ще стане с триумфа ти?

— Отказал се е от него, за да ме види — отвърна Октавиан, като хвана жена си с едната си ръка, а с другата прегърна Агрипа през рамото. — Хайде, да седнем на някое по-закътано и удобно кътче. Ливия Друзила ми осигури най-доброто работно място, но пък изгубих уединението си.

— Новият вид на къщата твоя работа ли е, госпожо? — попита Агрипа, докато се отпускаше в позлатения стол, тапициран с мек пурпурен брокат, и приемаше кристален бокал неразредено вино. Отпи и се разсмя. — Много по-добро е от онова, което сервираше навремето, Цезаре! Да смятам ли, че липсата на вода означава, че празнуваме?

— Няма по-важно нещо от завръщането ти. Тя е същинско чудо, моята Ливия Друзила.

За изненада на Агрипа Ливия Друзила не се оттегли, както подобава на една съпруга. Тя си избра един голям пурпурен стол и седна, като подгъна крака под себе си, прие бокал от Октавиан и кимна в знак на благодарност. Охо! Явно дамата бе посветена в съвещанията!

— Трябва някак да оцелея и още една година като тази — рече Октавиан след наздравицата и остави чашата си. — Освен ако не смяташ, че ще можем да действаме догодина?

— Не, Цезаре, не можем. Според Сабин порт Юлий ще бъде готов най-рано през лятото, а това означава осем месеца за въоръжаване и обучение. Разгромът на Секст Помпей трябва да е толкова пълен, че той никога да не може да се оправи. Само че трябва отнякъде да намерим поне още сто и петдесет бойни кораба. Италийските корабостроителници не могат да се справят сами.

— Има само един, който може да ги осигури. И това е нашият скъп Антоний — горчиво отвърна Октавиан. — Той и само той е причина за всичко това! Сенатът яде от ръката му, не мога да си обясня защо! Човек би си помислил, че тези глупаци ще предпочетат да избегнат агонията. Как ли пък не! Верността им към Марк Антоний е по-важна от стържещите стомаси!

— Нещата не са се променили от времето на Катул и Скавър — каза Агрипа. — На него ли пишеш?

— Да, това правех, когато ти се появи на прага. Прахосвам купища качествен папирус, опитвайки се да подбера подходящите думи.

— Кога си го виждал за последен път?

— Преди повече от година, когато отведе Октавия и децата в Атина. Миналата пролет му писах с молба да се видим в Брундизиум, но той ме изигра — дойде без легионите си, и то толкова бързо, че аз все още бях в Рим и чаках отговора му. Той се върна в Атина и ми прати едно гадно писмо. Заплашваше, че вратът ми ще се запознае отблизо с меча му, ако и на следващата среща му изиграя такъв номер. После замина за Самосата, така че не сме се виждали. Дори не знам дали се е върнал в Атина.

— Да оставим това засега. Какво друго можем да направим за да доставим зърно? Трябва по някакъв начин да изхраним Италия, при това на по-ниска цена от онази, която спомена Меценат.

— Ливия Друзила предлага да заема нужната сума от плутократите, но само при мисълта за това ми призлява.

Виж ти, виж ти. Добър съвет от дребния черен леопард!

— Права е, Цезаре. По-добре заем, отколкото данъци.

Тя го изгледа изумено. Това беше срещата, от която се ужасяваше най-много. Ливия бе убедена, че любимият приятел на Цезар ще стане неин враг. Че защо да бъде иначе? Мъжете не гледаха с добро око на това жени да участват в съвета и макар да знаеха, че идеите й са много добри, хора като Сатилий Таурус, Калвизий Сабин, Апий Клавдий и Корнелий Гал гледаха с неприязън как се издига звездата й. Това, че Агрипа беше на нейна страна, бе по-голям подарък от детето, което все още не можеше да зачене.

— Жив ще ме одерат.

— По-добре, отколкото първо да те изправят на позорния стълб и после да те дерат — с усмивка отвърна Агрипа. — Парите на плутократите обаче са тук, а докато Антоний не си размърда задника да си оправи владенията, те не печелят нищо от Изтока, а той е основният им източник на доходи. Сега имат свободни средства за инвестиране.

— Да, така е — отвърна Октавиан малко напрегнато, несигурен дали му се иска да отстъпи пред съвета за неща, които сам беше премислил. — Не ми харесва, че ще трябва да им връщам заема с двадесет процента сложна лихва.

Време беше за отстъпление, Агрипа го погледна неразбиращо.

— Сложна лихва ли?

— Да, лихва на лихвата. Това ще ги превърне в кредитори на Рим за следващите тридесет или четиридесет години — обясни Октавиан.

— Съмняваш се в себе си, скъпи ми Цезаре, а не би трябвало — рече Ливия Друзила. — Хайде, помисли! Знаеш отговора.

Старата усмивка цъфна отново, той се засмя.

— Имаш предвид натрупаните съкровища на Секст Помпей.

— Точно това има предвид — обади се Агрипа и я погледна с благодарност.

— И на мен ми хрумна същото, но мисълта да се издължавам на плутократите със съкровищата на Секст Помпей ми е по-противна и от идеята за заем. — Октавиан ги погледна лукаво. — Ще им предложа двадесет процента сложна лихва и ще хвърля мрежата си достатъчно широко, за да уловя и някои от сенаторите на Антоний. Може дори да ми се наложи да похарча едногодишния приход на Секст, но отърва ли се веднъж от Антоний и стане ли Сенатът мой, ще мога да правя каквото поискам. Ще намаля лихвите със специални закони. И единствените противници ще бъдат най-големите риби в нашето море от пари!

— В други отношения не беше бездеен — обърна се съпругата към Агрипа.

Октавиан я изгледа неразбиращо за момент, след което избухна в смях.

— А, кампанията „За повече италийско зърно“! Да, това е още един дълг от името на Рим. Сметките ми показаха, че един фермер с голямо семейство се нуждае от двеста модия пшеница на година, за да се изхрани. Един югер обаче ражда много повече, естествено, фермерът продава излишъка, освен ако полските създания или разни други поличби не предвещават, че на следващата година ще има суша или наводнение. Знаците показват, че догодина не се очакват бедствия. Затова предлагам да купя излишъка им за тридесет сестерции на модий. Сума, която частните прекупвачи все още не могат да си позволят. Надявам се, че ветераните най-сетне са започнали да отглеждат нещо на разпределените им земи. Повечето от тях дават земите си под наем на лозари, защото обичат да пият — доколкото виждам, само това ражда главата на уволнилия се войник.

— Всичко, което ще помогне да купиш по-малко зърно от Секст, е добро, Цезаре — каза Агрипа. — Но това ли е решението? Какво количество смяташ да купиш?

— Половината от необходимото — спокойно отвърна Октавиан.

— Няма да е евтино, но пък и няма да е сумата, която иска Секст. Меценат каза, че Лепид не е направил нищо, за да защити африканската доставка. Какво става там? — попита Агрипа.

— Започва да се главозамайва — обади Ливия Друзила. Беше хвърлила камъка, за да види дали Агрипа ще погледне към съпруга й за потвърждение. Той обаче не го направи, а просто прие думите й — и самата нея — като думи на равен. „Ох, Агрипа, и аз те обичам!“

Доспехите му изскърцаха, когато опита да се настани по-удобно — твърде дълго беше седял на походни столове без облегалки.

— Той не знае, Цезаре — каза тя с блеснали очи. — Кажи му, а после позволи на горкия човек да се отърве от тази ужасна броня.

— Богове! Съвсем забравих! — възкликна Октавиан и подскочи от удоволствие. — Марк, след по-малко от месец ще станеш старши консул на Рим.

— Цезаре! — възкликна поразеният Агрипа. Заля го вълна от радост и преобрази напрегнатото му лице. — Цезар, аз не… не съм достоен!

— Никой на този свят не е по-достоен от теб, Марк. А и аз не правя друго, освен да ти дам един натъртен и кървящ Рим, измъчван от глад и почти победен. Трябваше да се съглася младши консул да ти бъде Каниний — не за друго, а защото е братовчед на Антоний. Но това ще бъде временно, тъй като в началото на юли ще го смени Статилий Таурус. Сенатът тръпне — още помнят как като градски претор ти им даде да разберат, че ще бъдеш безпощаден.

— Пропусна да кажеш с какво отвращение посрещат назначението ми благородните фамилии. Аз съм с ниско потекло.

— Назначение ли? — повтори Октавиан и ококори сивите си очи. — Скъпи ми Агрипа, ти беше избран in absentia^[1] — чест, която не са оказвали дори на Божествения Юлий. И потеклото ти изобщо не е ниско — ти си от добър римски род. Знам чий меч предпочитам да бъде на моя страна и той определено не принадлежи на някой Фабий или Валерий. Нито пък на Юлий.

— О, това е страхотно! Значи ще продължа да строя Порт Юлий с консулски правомощия! Само ти или Антоний можете да ми попречите, но ти няма да го направиш, а той пък не е в състояние. Благодаря ти, Цезаре, благодаря ти!

— Де да можеше всичките ми решения да се приемат с такова удоволствие — кисело отбеляза Октавиан и се спогледа с жена си. — Ливия Друзила е права, трябва да ти намерим по-удобни дрехи. Пък и аз трябва да довърша онова писмо до Антоний.

— Не, остави го — рече Агрипа, докато се мъчеше да се надигне от стола си.

— Да го оставя ли?

— Да. — Агрипа най-сетне успя да се изправи. — Писмата вече не са достатъчни. Прати Меценат.

— Рутина — рече Ливия Друзила и пристъпи напред, за да допре буза до бузата на Агрипа. — Да излезем от рутината, Цезаре. Агрипа е прав. Прати Меценат.

После тя се оттегли в личните си покои, в които имаше голяма, луксозно обзаведена дневна, но никакви други излишества, дори в стаичката за сън. Имаше голям гардероб, защото Ливия Друзила обичаше дрехите, но най-просторен бе нейният tablinium — кабинетът й. Той не просто приличаше на кабинет на мъж — а беше такъв. Ливия беше дошла при Цезар без зестра или прислуга и освободените роби, които й служеха за секретари, бяха негови. Ето защо й хрумна хитрата идея да ги върти между неговия и нейния кабинет, така че всички знаеха какво става и можеха по-лесно да усетят наближаваща криза.

Отиде направо в стаичката за молитви (друго нейно хрумване), в която имаше олтари на Веста, Юнона Лукания, Опсиконсива и Добрата богиня. Ако теологията й бе малко мътна, това беше, защото не бе обучавана в държавната религия толкова, колкото би било едно момче. Затова просто бе приела, че трябва да се моли на тези четири божествени сили. На Веста, защото й бе дала дом, на Юнона Лукания за дете, на Опсиконсива, за да увеличи богатството и мощта на Рим, на Добрата богиня, защото знаеше, че именно тя я е поставила редом до Цезар като негова помощница и съпруга.

От една стойка висеше златна клетка с бели гълъби. Като цъкаше с устни, Ливия извади по един за всеки олтар, за да го посвети, но не и да го убие. Веднага щом птицата докоснеше олтара, Ливия Друзила я отнасяше до прозореца, пускаше я и гледаше прехласнато как отлита, скръстила ръце на гърдите си.

Месеци наред бе слушала съпруга си да говори възторжено за любимия си Марк Агрипа, слушаше не със скептицизъм, а с отчаяние. Можеше ли изобщо да се сравнява с него? С онзи, който бе държал главата на Цезар в скута си през онова ужасно пътуване от Аполония до Бари след убийството на Божествения Юлий, който се притичвал на помощ всеки път, когато поредният пристъп на астма застрашавал да го убие, който винаги е бил наблизо, преди измяната на Салвидиен да го принуди да замине за Оттатъшна Галия. Марк Агрипа, връстникът. Родени в една и съща година на едно и също число, макар и в различни месеци. Рожденият ден на Агрипа беше на двадесет и трети юли, а на Октавиан — на двадесет и трети септември. И двамата бяха на двадесет и пет и бяха заедно от девет години.

Всяка друга жена би направила всичко възможно да забие клин помежду им, но Ливия Друзила не беше нито толкова глупава, нито тъй лековерна. Двамата бяха свързани с връзка, за която тя инстинктивно знаеше, че не може да бъде разкъсана — защо тогава да се мъчи да го прави? Не, онова, което трябваше да стори, беше да се хареса на Марк Агрипа, да го привлече на своя страна — или най-малкото да го накара да разбере, че нейната страна е страната на Цезар. Във въображението си беше рисувала титанична битка, естествено, той щеше да погледне на нея с недоверие и ревност. И за миг не беше повярвала на слуховете, че двамата са любовници. Може би подобно зрънце съществуваше у Цезар, но той решително го бе потискал през цялото време, както й беше казал. Всъщност не беше признал направо за съществуването му, а само бе споменал за един разговор с Божествения Юлий по време на обиколка из Оттатъшна Испания. Тогава бил седемнадесетгодишен. Неопитен и болнав редник, имал привилегията да служи на най-великия римлянин в историята. И Божественият Юлий го предупредил, че хубостта му може да породи твърдения, че спи с мъже — ужасна пречка за политическата кариера в пропития с хомофобия Рим. Не, двамата с Агрипа не бяха любовници. Връзката помежду им беше много по-силна от плътта. Тя представляваше уникално единение на духове. Ливия Друзила разбираше това и се ужасяваше от Марк Агрипа — човека, когото никога не би могла да спечели за свой съюзник. Нямаше никакво значение, че произходът му не заслужаваше дори презрението на Клавдий Нерон. Ако Агрипа щеше да бъде неразривна част от чудодейното оцеляване на Цезар, то за новопоявилата се Ливия Друзила кръвта му беше толкова добра, колкото и нейната собствена. Всъщност дори по-добра.

Днешната среща се състоя и отмина. Тя се чувстваше с леко сърце, като пърхаща във въздуха пеперуда. Защото бе научила, че Марк Агрипа наистина обичаше така, както малцина умеят или са склонни да обичат — без егоизъм, без условия, без страх от съперници, без стремеж към награди и признания.

Вече сме трима, помисли си тя, гледайки как гълъбът на Опсиконсива се рее тъй високо над дърветата, че крилете му проблясваха като златни в лъчите на залязващото слънце. Трима, които да се грижим за Рим. А три е щастливо число.

Последният гълъб беше на Добрата богиня — личната жертва, която засягаше единствено нея. Но докато се издигаше нагоре, един орел се спусна от небето, сграбчи го и го отнесе. Орел… „Рим прие жертвата ми, а той е по-велик и от Добрата богиня. Какво може да означава това? Не питай, Ливия Друзила! Не питай“.

 

 

Меценат нямаше нищо против, че го пращат да преговаря в град като Атина. Там имаше малко имение, което нямаше намерение да споделя дори със съпругата си, типична Теренция Варон — високомерна, горда, изключително чувствителна на тема положение в обществото. Подобно на Атик, тук той можеше да задоволи дискретно и с наслада хомосексуалните си наклонности. Но това трябваше да почака. Първата му задача бе да се види с Марк Антоний. Говореше се, че бил в града, макар никой да не го бе виждал. Явно не беше в настроение за философия и лекции.

И наистина, когато Меценат се отби да изрази почитта си към Големия мъж, той отсъстваше. Прие го Октавия и го настани на един атически стол, който определено не можеше да се нарече красив.

— Защо гърците, които са тъй блестящи във всичко, така и не са се научили да ценят кривите линии? — отбеляза той, докато приемаше предложеното му вино. — Ако нещо в Атина не ми харесва, това е математическата строгост на правите й ъгли.

— О, те имат усет за кривите, Меценате. Лично за мен нищо не може да се сравнява по красота с капитела на йонийска колона. Също като свитък с навити краища. Знам, че акантовите листа на коринтските колони са станали по-популярни, но пък те ми се виждат прекалено натруфени. Смятам, че са признак за известен упадък — отвърна с усмивка Октавия.

Изглежда малко измъчена, макар че едва ли има трийсет, помисли си Меценат. Подобно на брат си, беше се сдобила с дълбоки тъмни петна около блестящите си изумрудени очи, а кривата на устните й бе мъничко по-тъжна. Като стана въпрос за криви, дали нямаше някакви проблеми в брака? Разбира се, че не! Дори такъв похотлив и буен тип като Марк Антоний не би наранил Октавия като жена и съпруга.

— Той къде е?

Очите й се замъглиха и тя кимна.

— Нямам представа. Тук е от един нундин, но почти не съм го виждала. Глафира пристигна в града, съпровождана от малките си синове.

— Не, Октавия, той не би тръгнал да флиртува под носа ти!

— Казах си същото и мисля, че си вярвам.

Върховният манипулатор се наведе напред в ъгловатия си стол.

— Хайде, скъпа, не Глафира те мъчи. Твърде разумна си за подобно нещо. Какво има?

Очите й се взираха, без да виждат, ръцете й се раздвижиха безпомощно.

— Не знам какво да правя, Меценате. Знам само, че нещо в Антоний се е променило, но не мога да определя какво точно. Очаквах го да се върне изпълнен с енергия и жадуващ за забавления — винаги е обичал да посещава фронта, това го подмладява. А той се върна… ох, не знам, някак обезсърчен. Това ли е подходящата дума? Сякаш пътуването бе изсмукало от него нещо, от което се е нуждаел отчаяно, за да запази доброто си самочувствие. Има и други промени — скъса с Квинт Делий и го изрита. Не иска да се види с Планк, който пристигна тук от провинция Азия. Само прие данъците, които беше донесъл, и моментално го отпрати обратно в Ефес. Планк не е на себе си, а най-многото, което успях да разбера от Антоний, е, че вече не вярва на никого от приятелите си. Твърди, че всички до един го лъжат. Полион искаше да говори с него за трудностите на Цезар в Италия — не можел да поддържа сенаторската фракция на Антоний на нужната висота, каквото и да означава това. А той не му позволи да дойде!

— Чух, че най-сериозен е разривът му с Публий Вентидий — рече Меценат.

— Сигурно цял Рим знае — кисело рече тя. — Направи ужасната грешка да повярва, че Вентидий е взел подкуп.

— Може би това е причината.

— Може би — каза тя и се обърна. — О! Антоний!

Той беше влязъл с онази котешка лекота и грация, която винаги изумяваше Меценат — от грамадните мускулести мъже се очакваше да стъпват тежко и тромаво. Гладкото му лице беше мрачно, но не заради някакво временно настроение, доколкото можеше да определи. По-скоро това бе обичайното му изражение напоследък. Щом забеляза Меценат, Антоний спря и се намръщи.

— А, ти ли си! — рече той и се тръшна в един стол, но не посегна към виното. — Предполагам, пристигането ти беше неизбежно, макар да предполагах, че мазният ти господар ще продължи да ме засипва с умолителни писма.

— Не. Реши, че е дошло време за един умоляващ Меценат.

Октавия стана.

— Ще ви оставя насаме — рече тя и разроши кестенявите къдрици на Антоний, докато минаваше покрай него. — Дръжте се добре.

Меценат се разсмя, Антоний — не.

— Какво иска Октавиан?

— Каквото е искал винаги, Антоний. Кораби.

— Нямам кораби.

— Да, бе! Пирея е задръстена от тях. — Меценат остави виното настрана и сплете пръсти. — Антоний, не можеш повече да отказваш среща с Цезар Октавиан.

— Ха! Не бях аз онзи, който не се появи в Брундизиум.

— Изобщо не предупреди, че идваш. И пристигна толкова бързо, че свари Цезар Октавиан неподготвен в Рим. А после отказа да го изчакаш, докато пристигне.

— Изобщо не възнамеряваше да пристига. Просто искаше да ме види как скачам по негова команда.

— Не, не би го направил.

Спорът продължи няколко часа, през което време се храниха, но нямаха настроение да се насладят на шедьоврите на подбраните от Октавия готвачи. През цялото време Меценат дебнеше плячката си, както котката дебне мишка — неподвижно, но готов да скочи всеки момент. Октавия, по-близко си до истината, отколкото предполагаш, помисли си той. Обезсърчен е точно думата, подхождаща на новия Антоний.

Накрая се плесна по бедрата и въздъхна, давайки за първи път да се разбере, че търпението му е на изчерпване.

— Антоний, признай, че без помощта ти Цезар Октавиан не може да победи Секст Помпей! — рече той.

Ъгълчетата на устните на триумвира се повдигнаха.

— Признавам го с готовност.

— А случайно да ти е хрумвало, че всички пари, които са ти нужни за стабилизиране на Изтока и кампанията срещу партите, са в съкровищниците на Секст?

— Ами, да… хрумвало ми е.

— В такъв случай защо не започнеш да разпределяш богатството, както се полага, по римски? Има ли значение, че с поражението на Секст Помпей проблемите на Цезар Октавиан ще изчезнат? Обърни внимание на собствените си проблеми, Антоний. А те също ще се разрешат, щом се отворят съкровищниците на Секст. Нима това не е по-важно от съдбата на Цезар Октавиан? Ако се върнеш от Изтока след блестяща кампания, кой би могъл да ти се опълчи?

— Не вярвам на господаря ти, Меценате. Ще започне да се чуди как да задържи съкровищата на Секст за себе си.

— Можеше и така да е, ако богатствата на Секст бяха по-малки. Нали ще признаеш, че Цезар Октавиан разбира от числа, колкото да прави най-прости сметки?

Антоний не се сдържа и се разсмя.

— Аритметиката винаги е била най-силният му предмет!

— Тогава помисли за следното. Независимо дали е отгледано в Сицилия на негова територия, или е отмъкнато от корабите от Африка и Сардиния, Секст не плаща за зърното, което продава на Рим и на теб. И това е така много преди Филипи. Според най-консервативните и закръглени сметки зърното, което е откраднал през последните шест години, е поне осемдесет милиона модия. Като се вземат предвид неколцина алчни адмирали и хрантутници — но далеч не толкова, колкото издържа Рим или ти — Цезар Октавиан и сметалото му получиха чиста печалба от порядъка на двадесет сестерции на модий. Не е кой знае колко! Тази година Секст продаваше на Рим зърното за четиридесет, а цената му никога не е падала под двадесет и пет. Е, това означава, че в съкровищниците му би трябвало да има някъде около хиляда и осемстотин милиона сестерции. Раздели тази сума на двайсет и пет хиляди и ще получиш зашеметяващите седемдесет и две хиляди таланта! Че с половината от това Цезар Октавиан може да нахрани Италия, да купи земи за ветераните и да намали данъците! А с твоята половина легионерите ти ще могат да носят сребърни ризници и да накичат шлемовете си с щраусови пера! В римската хазна никога не е имало толкова пари, колкото има Секст Помпей, дори след като баща му удвои съдържанието й.

Антоний слушаше прехласнат, киселото му настроение се бе изпарило. Колкото и зле да беше по аритметика като ученик (с братята си все намираха начин да изкръшкат), нямаше никакъв проблем да схване урока на Меценат и знаеше, че точно такива би трябвало да са богатствата на Секст в момента. Юпитер, ама че дръвник! Защо не беше седнал със сметалото и не бе направил сам тези сметки? Октавиан беше прав, Секст Помпей бе източил всички пари на Рим. Парите не изчезват просто така! Те са у Секст!

— Разбирам накъде биеш — отсечено рече той.

— В такъв случай ще дойдеш ли да се видиш лично с Октавиан през пролетта?

— Стига да не е в Брундизиум.

— О… тогава какво ще кажеш за Тарент? Пътуването ще е малко по-дълго, но не така мъчително, както до Путеоли или Остия. Освен това е на Апиевия път. Много удобно, ако след това решиш да посетиш Рим.

Това обаче не допадаше на Антоний.

— Не, срещата трябва да се състои в началото на пролетта и да е съвсем кратка. Никакви разправии и пазарлъци. Трябва да бъда в Сирия в началото на лятото, за да започна кампанията си.

„Това няма да стане, Антоний — помисли си Меценат. — Събудих апетита ти със суми, на които лакомник като теб не би устоял. Докато стигнеш Тарент, ще си разбрал колко голям е трупът и ще поискаш лъвския пай. Та нали си роден през секстилий, под знака на Лъва^[2]. Докато Цезар е ни риба, ни рак, наполовина хладнокръвна и добросъвестна Дева, наполовина уравновесени Везни. Твоят Марс е също в Лъв, докато на Цезар е в по-силно съзвездие — в Скорпион. И неговият Юпитер е в Морската коза заедно с асцендента. Богатства и успехи. Да, избрал съм правилния господар. Но пък нали притежавам проницателността на Скорпиона и двойствеността на Рибите“.

— Това приемливо ли е? — рязко попита Антоний. Явно повтаряше въпроса си.

Изтръгнат от унеса на астрологическия си анализ, Меценат се сепна и кимна.

— Да. Тарент, априлските нони.

 

 

— Налапа въдицата — каза Меценат на Октавиан, Ливия Друзила и Агрипа, когато се върна в Рим малко преди Нова година и встъпването на Агрипа в длъжност.

— Знаех си, че така ще стане — самодоволно рече Октавиан.

— Откога пазеше тази стръв в гънките на тогата си, Цезаре? — попита Агрипа.

— От самото начало, още преди да стана триумвир. Просто добавяш всяка една година към предишните.

— Атик, Опий и Балбиите дадоха да се разбере, че са готови да ни отпуснат заем за следващата реколта — обади се Ливия Друзила, като се усмихваше жлъчно. — Докато те нямаше, Меценате, Агрипа ги заведе да разгледат Порт Юлий. Най-накрая започнаха да проумяват, че ще победим Секст.

— Е, несъмнено са по-добри с числата от Цезар — рече Меценат. — Сега знаят, че инвестицията им е сигурна.

 

 

Инавгурацията на Агрипа мина гладко. Октавиан гледаше небето заедно с него по време на бдението му, а чисто белият бик пое чука и ножа на касапите тъй спокойно, че наблюдаващите сенатори с усилие потиснаха опасенията си — една година с Марк Агрипа като консул бе прекалено много. Чукът пропусна жертвения бик на Гай Каниний Гал и животното едва не избяга, преди да бъде най-сетне повалено — а това означаваше, че най-вероятно Каниний нямаше да има куража да излезе на глава със своя вулгарен колега от простолюдието.

В Рим размириците продължаваха, но зимата беше сурова. Тибър замръзна, снегът падаше и не се топеше, непрекъснато духаше северен вятър. Това изобщо не поощряваше събирането на големи тълпи на Форума и по площадите, така че Октавиан можеше да излиза зад стените около дома си, макар че Агрипа му забрани да ги разрушава. Накрая държавното зърно се продаваше по четиридесет сестерции за модий (благодарение на заемите със зашеметяващи лихви), а засиленият строеж на Порт Юлий означаваше работа за всеки склонен да напусне града или Кампания. Кризата не беше отминала, но вече не бе тъй жестока.

Агентите на Октавиан започнаха да говорят за предстоящата априлска среща и предсказваха, че дните на Секст са преброени. Добрите времена ще се върнат отново, вещаеха те.

Този път Октавиан не закъсня. Той и жена му пристигнаха в Тарент много преди ноните, съпровождани от Меценат и зет му Варон Мурена. В желанието си срещата да има ореола на празненство Октавиан украси пристанищния град с венци и гирлянди, нае всички мимове, фокусници, акробати, изроди и чудатости на Италия и издигна дървен театър, в който се играеха любимите на народа пантомими и фарсове. Великият Марк Антоний идваше да пирува с Цезар, Сина на Божествения! Дори Тарент да бе пострадал от ръцете на Антоний (а той не беше), всичко щеше да бъде забравено. Фестивал в чест на пролетта и благоденствието — така хората виждаха ставащото.

Когато Антоний доплава един ден преди ноните, цял Тарент се нареди на брега. Ликуващите викове станаха още по-силни, когато хората видяха, че триумвирът пристига със сто бойни кораба от атинския си флот.

— Чудесни са, нали? — обърна се Октавиан към Агрипа, докато стояха край входа на пристанището и наблюдаваха флагманския кораб, който не влезе първи. — Дотук наброих четирима адмирали, но не и Антоний. Сигурно е някъде назад. Това е знамето на Ахенобарб — черен глиган.

— Отива му — отвърна Агрипа, чието внимание бе погълнато от самите кораби. — Всички са пентери, Цезаре. С бронзови клюнове, някои с по два. С много място за артилерия и войници. Какво ли не бих дал за флот като този!

— Агентите ми твърдят, че той разполага и с други кораби на Тасос, Амбракия и Лесбос. Още са в добро състояние, но след пет години няма да бъдат. А, ето го и Антоний!

Октавиан посочи към великолепна галера с висока кърма, позволяваща разполагането на просторно помещение отдолу. По цялата палуба имаше разположени катапулти. На знамето му имаше златен лъв на ален фон с отворена паст, черна грива и черен връх на опашката.

— Отива му — рече Октавиан.

Закрачиха към кея, където трябваше да пристане флагманският кораб — лоцманът насочваше големия съд от една лодка с гребла. Нямаше смисъл да бързат, така или иначе щяха да пристигнат първи.

— Трябва да си измислиш собствено знаме, Агрипа — каза Октавиан, докато оглеждаше града с неговите бели къщи, разноцветни обществени сгради и дървета по площадите, окичени с фенери и знаменца.

— Сигурно — сепнато го погледна Агрипа. — Какво ще ми препоръчаш, Цезаре?

— Светлосин фон и думата FIDES с големи тъмночервени букви — незабавно отвърна Октавиан.

— А твоят морски флаг, Цезаре?

— Няма да имам такъв. Ще използвам SPQR в лавров венец.

— А адмиралите Таурус и Корнифиций?

— Ще плават под моя флаг. Единствено ти ще имаш лично знаме, Агрипа. Отличителен белег. Ти ще победиш Секст, с костите си го усещам.

— А с неговите кръстосани кости поне корабът му не може да се сбърка.

— Отиват му — отвърна Октавиан. — Ох, кой нещастник е направил това? Срамота!

Имаше предвид червения килим, който някой се бе погрижил да постеле по цялата дължина на кея — белег на царска власт, който ужасяваше Октавиан. Но никой друг не изглеждаше разтревожен, това беше генералското алено, а не царското пурпурно. А ето го и Антоний, скочи от кораба върху червената тъкан, здрав и във форма както винаги. Октавиан и Агрипа го зачакаха заедно под навеса в началото на кея. На крачка зад тях бе младшият консул Каниний, а зад него се бяха струпали седемстотинте сенатори, всички до един хора на Антоний. Дуумвирите и другите градски служители трябваше да се задоволят с още по-задни места.

Естествено, Антоний носеше златната си парадна униформа. Тогата не стоеше добре на масивното му тяло, правеше го да изглежда дебел. Също тъй мускулест, макар и по-слаб, Агрипа не се вълнуваше как изглежда и затова бе сложил обшитата си с пурпур тога. Двамата с Октавиан излязоха да поздравят Антоний. Октавиан приличаше на крехко дете между двамата прекрасни воини. И въпреки това именно той доминираше, може би точно заради това, а може би заради красотата си и гъстата си златна коса. В този град в Южна Италия, където гърците се бяха настанили векове преди да се появят първите римляни, русата коса беше рядкост, на която се възхищаваха всички.

„Това е! — помисли си Октавиан. — Успях да накарам Антоний да стъпи на италийска земя и той няма да си тръгне, докато не ми даде каквото искам. Докато Рим не получи онова, което му трябва“.

Обсипвани от пролетни цветчета, хвърляни от малки момичета, двамата тържествено тръгнаха към подготвените специално за тях сгради, като се усмихваха и махаха на възторжените тълпи.

— Следобедът и вечерта са за настаняване — каза Октавиан, когато стигнаха резиденцията на Антоний. — Доколкото разбирам, бързаш, така че веднага ли ще се захванем за работа, или ще угодим на народа, като утре се появим в театъра? Ще представят ателанска пантомима.

— Не е Софокъл, но пък ще бъде по вкуса на мнозинството — отвърна Антоний, който изглеждаше съвсем спокоен. — Да, защо не? Доведох Октавия и децата — отчаяно искаше да види малкия си брат.

— И аз отчаяно искам да се видя с нея. Не се е запознала с жена ми… да, и аз доведох своята — каза Октавиан. — Тогава какво ще кажеш сутринта да идем на театър, а следобед да направим банкет? А след това — работа.

Когато влезе в собствената си резиденция, Октавиан завари Меценат да се превива от смях.

— Няма да познаеш! — успя да изрече той, докато бършеше сълзите си, след което отново се разкикоти. — Ох, не мога повече!

— Какво има? — попита Октавиан, докато прислужниците го освобождаваха от тогата. — И къде са поетите?

— Точно това е, Цезаре! Поетите! — Меценат с мъка успя да се овладее и заговори, като преглъщаше от време на време, а очите му продължаваха да сълзят. — Хораций, Вергилий, зашитият за Вергилий Плотий Тука, Варий Руфус и още неколцина по-малки светила са потеглили преди нундин от Рим, за да възвисят интелектуалния тон на Тарентския фестивал, но… — той се разкиска, задави се и отново се овладя, — вместо това отишли в Брундизиум! И жителите на града не ги пуснали, твърдо решени да организират свой собствен фестивал!

И отново се запревива.

Октавиан успя да се усмихне, Агрипа се позасмя, но и двамата не бяха в състояние да оценят ситуацията като Меценат — нямаха представа колко завеяни са поетите.

Когато научи за случилото се, Антоний заприглася с пълно гърло на Меценат, след което прати до Брундизиум куриер с торба злато.

 

 

Октавиан не беше очаквал Октавия и децата и не бе уредил за Антоний достатъчно голяма къща, която да побере всички, без да се притесняват от шума на детската. Ливия Друзила обаче намери решение.

— Чух за една къща наблизо, чийто собственик бил готов да я отстъпи, докато трае срещата — рече тя. — Защо да не се преместя там с Октавия и децата? Ако и аз съм там, Антоний не би могъл да се оплаква, че неговата жена не е настанена както подобава.

Октавиан целуна ръката й и се усмихна в прекрасните й очи.

— Блестящо, любов моя! Незабавно се погрижи.

— И ако нямаш нищо против, утре няма да присъстваме на представлението. Дори триумвирите не могат да поставят жените си редом с тях, така че няма да чуя нищо от местата за жените в дъното. А и не мисля, че Октавия си пада по фарсове повече от мен.

— Вземи пари от Бургундин и пазарувайте из града. Знам, че хубавите дрехи са ти слабост. Може да си намериш някоя нова. А доколкото си спомням, Октавия обича да пазарува.

— Не се безпокой за нас — отвърна поласканата Ливия Друзила. — Може и да не намерим нищо, но пък ще се опознаем една друга.

Октавия бе любопитна относно Ливия Друзила. Подобно на всички представители на римското висше общество, тя беше чувала историята за странната страст на брат си по чуждата съпруга, бременна с второ дете, за развода по религиозни причини, пълната мистерия около самия Октавиан, Ливия Друзила, силните чувства. Взаимни ли бяха? И съществуваха ли изобщо?

По това време Ливия Друзила бе много различна от момичето, което беше, когато се омъжи за Октавиан. Нямаше нищо общо със смирената и тиха като мишка жена от разказите на хората, помисли си Октавия. Вместо това тя видя една елегантно облечена млада жена с прическа по последната мода, накичена с точното количество прости (но масивни) златни бижута. В сравнение с нея самата Октавия изглеждаше като прилично облечена повлекана — и нищо чудно, след сравнително дългия престой в Атина, където жените не се мяркаха в обществото. Разбира се, римските съпруги настояваха да присъстват на вечерите, давани от римските мъже, но събиранията у гръцките домакини бяха недостъпни за тях — те бяха единствено за мъже. Ето защо центърът на дамската мода бе Рим и Октавия го осъзна най-пълно сега, докато гледаше новата си снаха.

— Много хитра идея, да се настаним и двете в една къща — рече Октавия, когато седнаха на чаша сладко разредено вино и току-що извадени от пещта меденки, които бяха деликатесът на района.

— Така мъжете ни имат повече свобода — усмихна се Ливия Друзила. — Предполагам, Антоний вече съжалява, че те е взел със себе си.

— Предположенията ти са напълно верни — кисело рече Октавия и се наведе импулсивно напред. — Но остави ме мен! Разкажи ми за себе си и… — на езика й бе да каже „Малкия Гай“, но нещо я спря, предупреди я, че ще направи грешка. Каквото и да представляваше, Ливия Друзила не бе нито сантиментална, нито женствена, това поне беше ясно. — За себе си и Гай. Човек може да чуе какви ли не идиотски истории, а аз предпочитам да знам истината.

— Срещнахме се сред руините на Фрегела и се влюбихме един в друг — съвсем просто отвърна Ливия Друзила. — Това беше единствената ни среща преди да се оженим по най-стария обичай. Бях бременна в осмия месец с втория си син, Тиберий Клавдий Нерон Друз. Цезар го прати на баща му.

— О, горката ти! — извика Октавия. — Това сигурно ти е разбило сърцето!

— Ни най-малко — рече съпругата на Октавиан и отхапа изящно от сладкиша си. — Не харесвам децата си, защото не харесвам баща им.

— Не харесваш дете?

— Защо не? От тях стават същите възрастни, които не харесваме.

— Виждала ли си ги? Особено второто… как го наричаш за по-кратко?

— Баща му избра Друз. Не, не съм го виждала. Вече е на тринадесет месеца.

— Представям си как ти липсва!

— Само когато ми прилошее от събралото се мляко.

— Аз… аз… — заекна Октавия и млъкна.

Знаеше какво говорят хората за Малкия Гай — че е студен като риба. Е, беше се оженил за друга студена риба. А в същото време и двамата изгаряха, макар и не по неща, които Октавия смяташе за важни.

— Щастлива ли си? — попита тя, мъчейки се да намери някаква обща тема.

— Да, много. Животът ми е много интересен напоследък. Цезар е гений, качествата на ума му ме запленяват. Такава привилегия е да бъда негова съпруга! И помощница. Той слуша съветите ми.

— Наистина ли го прави?

— През цялото време. С нетърпение очакваме разговорите преди лягане.

— Разговори преди лягане ли?

— Да. Запазва всички главоболия от деня, за да ги обсъди с мен насаме.

Във въображението на Октавия затанцуваха сцени от този странен съюз — двама млади и изключително привлекателни съпрузи са се сгушили един в друг в леглото и си говорят. А дали… правят ли…? Може би след като приключат разговора, реши тя. Излезе от унеса си със стряскане от звънливия смях на Ливия Друзила.

— Освободи ли се от проблемите си, тутакси заспива — нежно рече тя. — Казва, че никога не е спал толкова добре. Не е ли великолепно?

„Ох, та ти си още дете! — помисли си Октавия. — Мъничка рибка, уловена в мрежата на брат ми. Той те моделира според нуждите си, а съпружеските му задължения не фигурират сред тях. Дали изобщо е консумирал този свой свещен древен брак? Толкова си горда с него, а истината е, че той те е свързал завинаги с брат ми. Ако бракът ви е бил консумиран, то не към това са копнежите ти, мъничка рибке. Колко проницателен трябва да е той, щом те е видял само веднъж и е видял онова, което аз виждам — жажда за власт, равна единствено на неговата собствена. Ливия Друзила, Ливия Друзила! Ще изгубиш детството си, но никога няма да познаеш истинското женско щастие, каквото съм познавала и познавам аз… Първата двойка на Рим обръща желязно лице към света и се бори рамо до рамо за власт над всеки човек и всяка ситуация. Естествено, успяла си да преметнеш Агрипа. Сигурно е толкова поразен от теб, колкото и брат ми“.

— А какво става със Скрибония? — смени темата Октавия.

— Добре е, макар и не много щастлива — въздъхна Ливия Друзила. — Посещавам я веднъж седмично, откакто градът се поуспокои — трудно е да излизаш навън, когато по улиците вилнеят банди. Цезар сложи стражи и в нейния дом.

— А Юлия?

Ливия Друзила я погледна неразбиращо, но в следващия момент се сети.

— А, онази Юлия! Странно, винаги си мисля за дъщерята на Божествения Юлий, когато чуя това име. Много е хубава.

— Двегодишна е, така че вече трябва да ходи и да говори. Умна ли е?

— Честно казано, не знам. Скрибония е луда по нея.

Изведнъж Октавия усети как сълзите й напират и се изправи.

— Толкова съм уморена, скъпа. Нали нямаш нищо против да подремна? Има време да видиш децата — май ще останем тук дни наред.

— Най-вероятно цял нундин — отвърна Ливия Друзила, която очевидно не бе очарована от перспективата да посети цяло племе малки деца.

 

 

Предвиждането на Меценат се оказа вярно. След като бе прекарал зимата в размишления за размерите на богатството на Секст Помпей, Антоний искаше лъвския пай.

— Осемдесет процента за мен — обяви той.

— В замяна на какво? — с непроницаемо лице попита Октавиан.

— На флота, с който дойдох в Тарент, и на услугите на трима опитни адмирали — Бибул, Опий Капитон и Атратин. Шейсет от корабите са под командването на Опий, другите шейсет — на Атратин, а Бибул ще бъде главнокомандващ.

— А срещу двайсет процента аз трябва да осигуря най-малко триста кораба, както и сухопътна армия за десант в Сицилия.

— Точно така.

— Не ти ли се струва малко неравностойно?

Антоний се ухили и се наведе напред, излъчвайки неуловима заплаха.

— Погледни го от тази страна, Октавиане — без мен не можеш да биеш Секст. Затова аз диктувам условията.

— Преговори от позиция на силата. Да, това ми е ясно. Но не съм съгласен, и то на две основания. Първо, защото ще действаме заедно за елиминирането на кърлеж, който тормози Рим, а не теб или мен. Второ, защото ми трябват повече от двайсет процента, за да оправя поразиите на Секст и да изплатя дълговете на Рим.

— Изобщо не ме интересува какво искаш или от какво се нуждаеш! Ако участвам, искам осемдесет процента.

— Това означава ли, че ще бъдеш в Агригентум, когато отворим съкровищниците на Секст? — попита Лепид.

Пристигането му беше шокирало Антоний и Октавиан — и двамата бяха уверени, че третият триумвир се е скътал удобно с шестнайсетте си легиона в Африка. Антоний нямаше представа как беше успял да научи за срещата — при това достатъчно рано, за да успее да дойде. Октавиан подозираше, че пръст в това има най-големият син на Лепид, Марк, който беше пристигнал в Рим, за да се ожени за недокоснатата първа съпруга на Октавиан, Сервилия Вация. Някой се беше раздрънкал и Марк моментално се бе свързал с баща си. А щом се очакваше голяма плячка, Лепидите трябваше да получат каквото им се полага.

— Не, няма да бъда в Агригентум! — озъби се Антоний. — По това време ще громя партите.

— Тогава как можеш да си сигурен, че подялбата ще бъде според твоя диктат? — попита Лепид.

— Защото ако не бъде, първожрецо, ще изгубиш и поста си, и всичко останало! Да не мислиш, че ме е грижа за легионите ти? Ни най-малко! Единствените истински легиони са моите, а аз няма да остана завинаги в Изтока. Осемдесет процента.

— Петдесет — с безизразно лице се обади Октавиан и погледна към Лепид. — А за теб нищо, първожрецо. Няма да имаме нужда от услугите ти.

— Глупости. Естествено, че ще имате — самодоволно рече Лепид. — Аз обаче не съм алчен. Десет процента ми стигат. Ти, Антоний, не правиш достатъчно, за да си заслужиш четиридесет процента, но ще отстъпя, като те знам какъв лакомник си. Октавиан има най-много дългове заради действията на Секст, така че му се полагат петдесет процента.

— Осемдесет, или връщам флота си в Атина.

— Направиш ли го, няма да получиш нищичко — отвърна Октавиан и се наведе леко заплашително, стойката се получи по-добре от тази на съперника му. — Не ме подценявай, Антоний! Със Секст Помпей ще бъде свършено догодина, независимо дали ще дадеш флота си или не. Като верен и съвестен триумвир ти предлагам да получиш част от трофеите след поражението му. Предлагам. Войната ти на Изток, ако бъде успешна, ще бъде от полза за Рим и хазната, така че твоят дял ще спомогне за финансирането на кампанията ти. Това е единствената причина да ти предлагам. Но Лепид е прав. Ако използвам неговите легиони заедно с войската на Агрипа и нахлуя в онзи голям планински остров след като флотът на Секст престане да съществува, Сицилия ще падне по-бързо и с по-малко жертви. Затова съм склонен да отстъпя на нашия първожрец десет процента от плячката. На мен ми трябват петдесет. Това означава четиридесет за теб. Четиридесет процента от седемдесет и две е двадесет и девет. Горе-долу толкова имаше Цезар във военната си каса за кампанията си срещу партите.

Антоний слушаше с явно растящ гняв, но не каза нищо.

Октавиан продължи:

— Само че когато започнем войната срещу Секст, той вече ще е добавил още двайсет хиляди таланта в купчината — парите от тазгодишната жътва. Това означава, че ще притежава около деветдесет и две хиляди таланта. Десет процента от това е повече от девет хиляди таланта. А твоите четиридесет процента ще правят около тридесет и седем хиляди. Помисли си за това! Огромна печалба срещу съвсем малка инвестиция — само един флот, без значение колко добър е.

— Осемдесет — отново каза Антоний, но вече не така уверено.

„Колко ли е очаквал да прибере? — запита се Меценат. — Със сигурност не и осемдесет процента — би трябвало много добре си дава сметка, че никога няма да получи толкова. Явно обаче е забравил добавянето на още една жътва към плячката. Зависи колко е похарчил във въображението си. Според старите числа — тридесет и шест хиляди. С десет процента по-малко от новите числа излиза с мъничко повече от онова, на което се е надявал, ако получи петдесет процента“.

— И не забравяйте, че каквото и да ви се плати, то е в името на Рим — обърна се Октавиан към Антоний и Лепид. — Никой от вас няма да похарчи своята част за самия Рим. А моите петдесет процента заминават направо в хазната. Знам, че на военачалника се полагат десет процента, но няма да взема нищо. За какво са ми? Моят божествен баща ми остави повече от достатъчно, за да посрещам нуждите си, освен това купих единствения римски дом, който съм искал. Моят дял отива изцяло за Рим.

— Седемдесет процента — каза Антоний. — Аз съм старшият партньор.

— В кое? Не и във войната срещу Секст Помпей — отвърна Октавиан. — Четиридесет процента, Антоний. Или ги взимай, или се махай.

 

 

Пазарлъците продължиха цял месец, в края на който Антоний вече трябваше да е заминал за Сирия. Оставането му в Тарент можеше да се обясни изцяло със съкровището на Секст, тъй като бе твърдо решен да приключи преговорите с достатъчно средства, за да екипира отлично двадесет легиона и двадесетхилядна конница. Стотици артилерийски машини. Огромен обоз, способен да превози цялата храна и фураж за цялата му армия. Нима можеше да остави Октавиан да подмята, че ще задържи процента за себе си? Нямаше да го направи и Октавиан много добре знаеше това. Тези пари щяха да осигурят най-добрата армия, създавана някога от Рим. Ах, а плячката в края на кампанията му! В сравнение с нея съкровището на Секст Помпей щеше да изглежда като жалки трохи.

Накрая се стигна до споразумение — петдесет процента за Октавиан и Рим, четиридесет за Антоний и Изтока и десет за Лепид и Африка.

— Има и други въпроси — рече Октавиан. — Въпроси, които трябва да се решат сега, а не по-късно.

— Ох, богове! — изръмжа Антоний. — Какво още?

— Договорът от Путеоли, Мизенум, или както ви се хареса да го наричате, дава на Секст проконсулски правомощия върху Островите и Пелопонес. А също и консулска длъжност по догодина. Всичко това трябва да се прекрати незабавно. Сенатът трябва да поднови декрета, с който обявява Секст за държавен враг, да му откаже огън и вода на разстояние хиляда мили от Рим, да го лиши от тъй наречените му провинции и да заличи името му от фастите — никога да не може да стане консул.

— Как е възможно всичко това да стане веднага? Сенатът заседава в Рим — възрази Антоний.

— Защо? Става въпрос за война. Когато разисква военни въпроси, Сенатът трябва да се събере извън померия. А Тарент определено се намира извън померия. Тук са и твоите питомни седемстотин сенатори, толкова заети да ти се подмазват, че чак носовете им са станали кафяви — жлъчно рече Октавиан. — Разполагаме и с първожрец, ти си авгур, аз — жрец и авгур. Няма абсолютно никакви пречки, Антоний.

— Сенатът трябва да заседава в осветена сграда.

— Убеден съм, че ще намерим такава в Тарент.

— Забравяш едно нещо, Октавиане — обади се Лепид.

— Моля, осветли ме.

— Името на Секст Помпей вече е във фастите — това се получава, когато определяме консулите предварително, а после само се преструваме, че сме ги избрали. Заличаването му ще бъде светотатство.

Октавиан се изсмя.

— Защо да го заличаваме, Лепиде? Не виждам смисъл. Забрави ли, че в Рим си имаме и друг Секст Помпей от същата фамилия? Нищо не му пречи да стане консул по догодина — той беше един от шейсетте претори през миналата.

Лицата и на тримата се разтеглиха в усмивки.

— Блестящо, Октавиане! — извика Лепид. — Познавам го — внук на брата на Помпей Страбон. Ще бъде поласкан до смърт.

— По-добре да е почти до смърт. — Октавиан се протегна, прозя се и заприлича на доволен котарак. — Е, значи можем да сключим договора от Тарент, да се отправим към Рим и да оповестим радостната вест, че триумвиратът се подновява за още пет години и че дните на пирата Секст Помпей са преброени? Трябва да дойдеш, Антоний. И без това тази година вече е късно за кампания.

 

 

— Ах, Антоний, това е прекрасно! — извика Октавия, когато научи. — Ще мога да видя мама и малката Юлия — Ливия Друзила не се вълнува от състоянието й и не би си мръднала пръста, за да убеди Малкия… искам да кажа, Цезар Октавиан… да се интересува от дъщеря си. Боя се за мъничето.

— Пак си бременна! — просветна му на Антоний.

— Позна! Изумително! Стана съвсем скоро и изчаквах да мине достатъчно време, за да съм сигурна и да ти кажа. Надявам се да е син.

— Син, дъщеря, какво значение има? Имам достатъчно и от двете.

— Наистина е така — рече Октавия. — Повече от всеки друг мъж с положение, особено ако броиш и близнаците от Клеопатра.

На лицето му цъфна усмивка.

— Яд ли те е, скъпа?

— Богове, не! Просто съм горда от твоята мъжественост — отвърна тя с усмивка. — Признавам си, че понякога си мисля за нея… за Клеопатра. Дали е добре? Доволна ли е от живота си? Избледня от съзнанието на повечето римляни, в това число и на брат ми. Жалко донякъде, тъй като има син от Божествения Юлий, както и твоите близнаци. Може би някой ден ще се върне в Рим. Бих искала да я видя отново.

Той хвана ръката й и я целуна.

— Едно ще ти кажа, Октавия — и капка ревност не може да се намери у теб.

 

 

В Рим Антоний го чакаха две писма — едно от Ирод и едно от Клеопатра. За момента Клеопатра не беше чак толкова важна, така че най-напред счупи печата на писмото от Ирод.

Скъпи Антоний, най-сетне съм цар на юдеите! Не беше лесно, предвид военната некадърност на Гай Сосий — не на Силон, а неговата! Добър губернатор за мирно време, но неподходящ за усмиряване на юдеи. Той обаче ме почете, като ми даде два много добри легиона римски войници и позволи аз да ги поведа на юг към Юдея. Антигон излезе от Йерусалим и ме посрещна при Йерихон, където го разбих напълно.

След това той избяга за Йерусалим. Градът бе обсаден и падна, когато Сосий ми изпрати още два добри легиона. Самият той също пристигна с тях. След победата искаше да разграби града, но аз го разубедих. Казах му, че Рим се нуждае от една процъфтяваща Юдея, а не от пустиня. Оковахме Антигон във вериги и го изпратихме в Антиохия. Щом пристигнеш там, ще можеш сам да решаваш какво да правиш с него, макар че лично аз силно ти препоръчвам да го екзекутираш.

Освободих семейството си и семейството на Хиркан от Масада и се ожених за Мариамне. Тя е бременна с първото ни дете. Тъй като не съм юдей, не се провъзгласих за първосвещеник. Тази чест се падна на садукея Ананиил, който ще прави каквото му кажа. Разбира се, не ми липсват противници, има дори някои, които заговорничат да се вдигнат на оръжие срещу мен, но нищо няма да излезе от начинанията им. Кракът ми е стъпил здраво на врата на юдеите и няма да се вдигне, докато има и капка живот в тялото ми.

Умолявам те, Марк Антоний, дай ми една цяла и обединена Юдея вместо тези пет отделни района! Трябва ми пристанище и ще се радвам на Иопа. Газа е твърде далеч на юг. Най-добрата новина е, че отнех добива на битум от Малх Набатейски, който се съюзи с партите и отхвърли мен, родния си племенник, никаквецът му с никаквец.

Най-дълбоко съм благодарен за твоята подкрепа. Бъди сигурен, че Рим никога няма да съжали, че ме е направил цар на юдеите.

Антоний остави свитъка да се навие и остана за известно време с ръце на тила, като се усмихваше при мисълта за семитската гадина. Меценат в източен облик, но притежаващ едно безсърдечие и диващина, която напълно липсваше у римлянина. Въпросът беше кое отговаря най-много на римските интереси в Южна Сирия? Обединено юдейско царство или разпокъсани области? Без да разшири границите си и с една миля, Ирод се беше обогатил страхотно, слагайки ръка на йерихонския балсам и добива на битум при Асфалтовото езеро. Юдеите бяха войнствени и от тях ставаха отлични войници — трябва ли му на Рим една богата Юдея, управлявана от много интелигентен човек? „Какво ще стане, ако Юдея погълне всички сирийски територии южно от река Оронтес? Накъде ще обърне поглед царят след това? Към Набатея и един от двата големи флота, търгуващи с Индия и Тапробан. Което означава още богатство. А след това ще се насочи към Египет — далеч по-безопасно, отколкото да се опита да се разширява на север за сметка на римските провинции. Хмм…“

Взе писмото на Клеопатра, счупи печата и го прочете по-бързо, отколкото посланието на Ирод. Не че двамата се различаваха особено — нито у единия, нито у другия можеше да се намери и капка сантименталност. Както обикновено, Клеопатра величаеше и възхваляваше Цезарион, но това не беше израз на чувства, това бяха лъвицата и нейното лъвче. Като се остави настрана Цезарион, писмото й беше по-скоро писмо на владетел, отколкото на бивша любовница. Глафира би се справила доста добре, ако се наложеше да подражава на египетската си колега.

Заостреното дребно лице на Клеопатра изплува в съзнанието му. Златните й очи блестяха, както когато беше щастлива — а щастлива ли беше? Ама че делово писмо, смекчено единствено от любовта й към по-големия й син. Какво пък, тя беше на първо място владетел и едва след това жена. Но поне имаше повече неща за казване от Октавия, която бе обсебена от бременността си и радостта, че отново е в Рим. Като че ли не беше особено очарована от Ливия Друзила, намираше я за студена и пресметлива. Не че бе казала подобно нещо — че кога сегашната му жена би си позволила непристойна забележка, пък било то и пред собствения си съпруг? Антоний обаче знаеше това, защото споделяше неприязънта на Октавия. Момичето беше изцяло Октавианово творение. Какво имаше у Октавиан, че успяваше да сграбчи и задържи определени подбрани хора в стоманените си нокти? Агрипа. Меценат. А сега и Ливия Друзила.

Внезапно се изпълни с ненавист към Рим, към мъничката му и стегната управляваща класа, към алчността му, към безжалостните му цели, към божественото му право да господства над света. Дори великани като Сула и Цезар загърбваха собствените си желания пред тези на Рим, поднасяха всичките си постижения на неговите олтари, хранеха го със силата си, с делата си, с духа, който ги движеше. Това ли беше неговият проблем? Може би е неспособен на такава всеотдайност към една абстракция, към една идея? Александър Велики не е мислил за Македония по начина, по който Цезар мислеше за Рим, той е мислил първо за себе си, за собствената си божествена глава, а не за могъществото на страната си. Разбира се, именно затова империята му се разпаднала веднага след смъртта му. Империята на Рим никога не ще се разпадне заради смъртта на един човек и дори от смъртта на мнозина. Римлянинът знае временното си място под слънцето и никога не мисли за себе си като за слънце. А Александър Велики е мислил. Да, Марк Антоний искаше свое собствено слънце и то не беше слънцето на Рим. Не, не беше на Рим!

Защо бе позволил на онази сбирщина в Тарент да намали процентите му? Трябваше просто да вдигне платна и да отплава, а не го стори. Мислеше си, че остава, за да осигури безопасността и добруването на войниците си, когато тръгне срещу царството на партите. А му пробутаха някакви празни обещания! Да, обещавам, че ще ти дам двадесет хиляди добре обучени легионери, лъжеше го в очите Октавиан. Обещавам, че ще ти пратя твоите четиридесет процента веднага щом отворим съкровищницата на Секст. Обещавам ти, че ще бъдеш консул. Обещавам ти, че ще станеш старши триумвир. Обещавам да се грижа за интересите ти на Запад. Обещавам това, обещавам онова. Лъжи, лъжи и само лъжи!

„Мисли, Антоний. Мисли! Твои са над седемстотин от общо хилядата сенатори. Можеш да си осигуриш поддръжници сред горните класи и да контролираш закони и избори. И въпреки това не можеш да се справиш с него, с Цезар Октавиан. Защото той е в Рим, а ти не си. Дори това безкрайно лято, в което физически си тук, не можеш да използваш силите си и да го унищожиш. Сенаторите чакат да видят колко ще получат от ковчежетата на Секст Помпей — по-точно онези, които не са потърсили спасение от вонящия и потящ се Рим в крайморските си вили. А народът започва лека-полека да те забравя. Сега си се върнал и мнозина не могат да те познаят от пръв поглед, макар от последното ти посещение да са минали само две години. Може и да мразят Октавиан, но той е позната и обичана омраза — от онзи тип хора, за които всеки си мисли, че задължително трябва да мрази. А мен дори вече не ме смятат за спасител на Рим. Чакаха прекалено дълго да се докажа. Минаха пет години от Филипи, а аз още не съм успял да сторя онова, което обещах за Изтока. Конническото съсловие ме ненавижда повече, отколкото Октавиан — той им дължи милиони и затова е техен. Аз не им дължа нищо, но и не съм превърнал Изтока в безопасно място за делови начинания. Точно това не могат да ми простят.

Месец юли мина и замина, секстилий бързо чезне в тази паст, която така и не разбирам. Защо времето лети тъй бързо? Догодина — трябва да бъде догодина! В противен случай ще бъда минало, забравен състезател. А онова дребно лайно ще победи“.

Влезе Октавия, подвоуми се с колеблива усмивка и пристъпи напред, когато Антоний й направи знак да приближи.

— Не гледай така уплашено — с дълбок глас рече той. — Няма да те изям.

— Не съм си и помислила, мили. Просто се питах кога ще потеглим за Атина.

— На септемврийските календи. — Той прочисти гърлото си. — Ще кажа на теб, но не и на децата. В края на годината ще бъда в Антиохия, което за вас означава изгнание в Атина. Децата ще се чувстват далеч по-добре в Рим, под закрилата на брат ти.

Лицето й посърна, очите й се изпълниха със сълзи.

— О, ще бъде много тежко! — изстена тя. — Те се нуждаят от мен.

— Можеш да останеш и ти, ако искаш — рязко рече той.

— Не, Антоний, не мога. Мястото ми е с теб, дори и да не пребиваваш в Атина много често.

— Както искаш.