Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dad, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Уилям Уортън. Татко

Превод: Благовеста Дончева

Редактор: Милко Стоименов

Коректор: Лилия Анастасова

Худ. оформление: Милко Стоименов

Предпечатна подготовка: Квазар

Печат: Багра

ИК „РАТА“ ЕООД, София, 2006

ISBN-10:954–9608–25–5

ISBN-13:978–954–9608–25–0

История

  1. — Добавяне

Глава 8

На следващата сутрин приготвям закуска в кухнята, когато татко влиза, облечен все още по пижама.

— Джони, нещо не е наред; ще дойдеш ли до тоалетната да погледнеш?

Отивам да видя какво има — тоалетната чиния е пълна с кръв! Обръщам се към него.

— Какво стана?

Оглеждам го, търся порязано по него.

— Не знам. Пиках и виж какво стана…

Изплашен съм, и то много. Големи количества кръв винаги покачват адреналина ми.

— Татко, най-добре да отидем в болницата и да направим изследвания. Тревогите напоследък може да са объркали нещо у теб.

Поглежда ме.

— Мислиш ли, че е рак или нещо подобно?

Татко изпитва ужас от рака. Баща му умря от рак на черния дроб; две от сестрите му — от рак на гърдата; тази болест се превърна в нещо като семеен проблем.

— Не знам, татко. За да сме сигурни, трябва да се срещнем с уролог, когато днес следобед посетим майка в болницата.

В болницата намираме майка по-примирена. Обещава да изпълни всичко, което й казват лекарите, и наистина да се грижи за себе си. Радва се, че съм говорил така с нея, помогнал съм й да види нещата по друг начин.

— Освен това, Джаки, трябва да живея заради него.

Сетне завеждам татко в урологията. На майка не казваме нищо. Там ни дават чашка и ни насочват към тоалетната. Показвам на татко как да пикае в чашката, после прикрепваме с ластик листче с името му. Татко е нервен, но казва, че ще го направи. Излиза усмихнат от тоалетната след няколко минути, чашката е пълна с урина до ръба. Тя е все още с червеникав оттенък, но не толкова силен като урината в тоалетната тази сутрин. Сестрата хвърля поглед и го записва за спешна консултация с лекар.

На следващия ден завеждам татко при лекаря в девет часа. Стоя с него вместо да прескоча да видя майка. Не съм слънце да огрея навсякъде и в момента това е много по-важно. Татко е нервен, блед, някак притихнал. След десет минути при нас идва едър, черен, представителен мъж и ни казва, че докторът ще приеме татко веднага. Питам го дали мога да вляза с него. Той поглежда баща ми и кимва.

Името на доктора е Сантана. Той казва, че татко се нуждае от цистоскопия. Знам какво има предвид; много е болезнено. Питам дали това е наистина необходимо.

— Да, абсолютно необходимо. Не можем нищо да кажем със сигурност, докато не огледаме пикочния мехур.

Татко е много нервен, целият трепери. Излизаме навън да чакаме Сам: това е името на черния младеж. Татко иска да знае какво ще му правят.

— Нищо особено, татко. Имат намерение да пъхнат тънка малка тръбичка през отвора на пениса ти. Ще я използват, за да огледат нещата отвътре.

— Искаш да кажеш в отвора, през който пикая?

— Да. Накрая е прикрепено нещо като малка лампичка и те могат да погледнат в пикочния ти мехур, за да видят какво има там.

— Но това сигурно боли, Джони!

— Да, боли. Но трябва да се направи.

Сам се появява и ни казва да дойдем утре в осем часа. Татко не трябва да яде нищо след шест часа тази вечер.

Завеждам го право вкъщи. Не може да ходи при майка в това състояние, а се страхувам да го оставя сам. Тревогата и напрежението му нарастват с всяка минута.

Вкъщи той пита по два-три пъти на час кога ще ходим на преглед. Препрочита простите инструкции, които му дава Сам. Страшно много му се иска да направи всичко според изискванията и в същото време не е на себе си от страх.

Самият аз рухвам от напрежение. Твърде дълго съм далеч от собствения си дом и изпитвам болезнена нужда от ежедневната подкрепа на Врон.

Обаждам се на Марта и говоря с нея, но това не ми помага. Едва не я моля да посети майка в болницата, но навреме се сдържам: това би било равностойно на истинска катастрофа.

Веднага след като разбира, че не трябва да яде, татко започва да изпитва непоносим глад. И аз съм гладен, но не желая да ям пред него. Изглеждаме като двойка гладни вълци, които обикалят къщата и през всеки десет минути надничат в хладилника.

* * *

Вдигам го от леглото рано и без никаква закуска, разбира се, се втурваме към болницата. Сам ни чака. Отвежда татко със себе си, за да го подготви. Влизам в кабинета на доктор Сантана. Обяснявам му за страха на татко от рак. Моля го да има предвид това, когато обяснява нещата, ако има нещо много сериозно. Сантана разчита рентгенови снимки, но ме уверява, че знае какво да прави при такива случаи. Връщам се в чакалнята. Сам и татко минават край мен на път за манипулационната. Питам Сам, дали не трябва да бъда с баща ми по време на изследването, но той ми се усмихва мило и казва, че не е необходимо. Татко е по-спокоен. Независимо от предразсъдъците си той се оставя в ръцете на Сам. Трябва да му се признае, че има авторитетно излъчване.

Доктор Сантана излиза, след като Сам вече е отвел татко. Питам го каква според него би могла да бъде причината за всичко това. Той прекарва пръсти през косата си.

— Господин Тремънт, причините могат да бъдат различни, но аз предполагам наличие на малки израстъци в пикочния му мехур. Проблемът е дали са злокачествени или не.

— Ще можете ли да прецените със сигурност веднага след цистоскопията?

— Едва ли, но ще знам дали трябва или не да бъдат премахнати.

Повтарям предишната си молба.

— Моля ви, доктор Сантана, каквото и да правите, направете го, колкото е възможно по-леко. Това е ужасно преживяване за него. Той е много свит човек; само фактът, че някой докосва пениса му, е страхотен шок за него.

— Не се безпокойте, господин Тремънт; ние сме много внимателни, особено с по-възрастните пациенти.

Влиза в манипулационната при татко. Оставам сгърчен от напрежение в чакалнята. Чувам татко през вратата. Опитва се да се държи, но до мен достигат стенания. Цистоскопията не е лесна работа. След петнайсет минути Сам и Сантана излизат. Сам ми посочва с ръка, че мога да вляза в манипулационната.

Лицето на татко е бяло-зелено. В очите му има следи от сълзи. Седи отстрани на количката.

— О, Джони, много ме болеше.

— Знам, татко, и на мен ми правиха това веднъж.

— В армията?

— Не, след това. Правиха ми го в Германия, когато живеехме там. Струваше ми се, че тези германци искаха да си го върнат чрез мен.

— Джон, надявам се, че няма да ми го правят отново; няма да мога да издържа още веднъж.

Дърпа нагоре гащетата си и внимателно поставя в тях пениса си. Той е обвит в марля със следи от кръв по нея. Подавам му дрехите една по една, докато се облича.

Доктор Сантана се връща в манипулационната, точно когато му закопчавам ризата. В ръката си държи картон.

— Господин Тремънт, ще трябва да погледнем това.

Татко се втренчва в Сантана, сетне — в мен. Гласът му трепери.

— Джони, какво иска да каже той с „погледне“? Нали току-що погледна.

Татко се обръща към лекаря.

— Искам да кажа, че се налага да ви запиша за хирургията, господин Тремънт.

Стоя зад татко и правя знаци с ръце като луд. Докторът не ми обръща внимание. Татко се оглежда за помощ и аз се опитвам да се усмихна. Исусе, не е лесно да се усмихваш, когато си изплашен до смърт! Сантана продължава:

— Да, има някакви израстъци, които трябва да махнем. Ще влезем през канала на пениса, както направихме днес. Няма да ви режем в обикновения смисъл на думата. Не се безпокойте, господин Тремънт, тази манипулация не е нещо особено.

Голяма работа е този лекар: „Не се безпокой!“ Татко вече е на път да припадне от ужас. Сгърчва се пред очите ми като изсушено цвете. Тоя Сантана, изглежда, е пропуснал всичките си лекции на тема „Поведение край леглото на болния“.

Сантана се усмихва и излиза. Татко стои като истукан и мълчи. Изглежда болезнено уязвим.

— Какво значи това, Джони — рак? Израстъци. Звучи като рак.

Изсмивам се, като че ли това е най-тъпото нещо, което чувам в живота си.

— Глупости, татко, нищо подобно! Мнозина влачат тези израстъци през целия си живот. Той ще ги изреже само за да е сигурен.

Съобразявам възможно най-бързо, опитвам се да го успокоя, да му вдъхна увереност, да го заблудя, да го изправя отново на крака.

— Това не е нищо друго освен малки кисти, татко, като майчините — знаеш колко пъти си ги маха. Затова наричат тази манипулация „цистоскопия“. Ако беше рак, нямаше да те пуснат да излезеш от тук днес: разтварят те веднага и те оперират.

Господи, не смея да го гледам в очите: изпълнени със страстно желание да ми повярва и… със страх. Дообличам го; ръцете му треперят твърде силно, за да може да завърже обувките си.

Влизаме в кабинета на доктора. Татко сяда, а аз заставам зад стола му. Сантана седи на бюрото си, все още преглежда рентгенови снимки. Напразно се опитвам да хвана погледа му.

Накрая вдига очи и казва:

— О’кей, господин Тремънт, записал съм ви за десети март; трябва да разрешим вашия проблем възможно най-скоро.

Това е след около две седмици. Татко седи на стола и кима с глава. Отново синдрома „шеф-работник“: говори шефът и каквото той каже, все е правилно. Въпреки че е изплашен до смърт, той клати глава и се усмихва с ръка над устата си — това е твърде познато.

Искам да кажа на Сантана какво мисля за грубия му начин на представяне на проблема, но по-важно да изведа колкото е възможно по-бързо татко от тук. Толкова ми е съвестно, че отново се прибираме, без да посетим мама, но ако отидем сега, тя веднага ще разбере, че нещо не е наред. Само това й липсва.

Какво трябва да направя сега? Иска ми се да говоря с Джоан. Но първо трябва да успокоя татко. Завеждам го вкъщи и наливам за двама ни по чаша гроздов сок. По телевизията дават някакво състезание. Татко седи в люлеещия се стол; не поглежда телевизора.

— Джони, кажи честно, мислиш ли, че е нещо сериозно?

— Татко, ако беше нещо сериозно, нима смяташ, че щяха да чакат цели две седмици? В никакъв случай. Имаш най-обикновена киста, нищо особено. Знаеш колко кисти изрязаха на майка. Това е направо нищо. Престани да се тревожиш.

Поне слуша какво му говоря.

— О, това е киста, само киста.

Включвам се веднага.

— Разбира се, една нищо и никаква киста, няма причина за тревога.

Лъжа на поразия. Не знам нищо сигурно; кой знае какво ще излезе, но няма да допусна да се тревожи така през следващите две седмици.

Опитваме се да гледаме телевизия. На екрана група хора седят един върху друг в нещо като гигантски триизмерен модел за игра с квадратчета. Светват разни кутийки и те отговарят на най-различни въпроси. Татко си повтаря тихо:

— Само киста, това е нищо. Няма нищо тревожно, само киста.

От време на време обръща главата си, поглежда колата през прозореца и ми се струва, че вижда нещо, но той се обръща към мен и ми се усмихва:

— Това е само киста. Няма нищо тревожно. Съвсем нищо.

Иска ми се да мога да докарам този задник Сантана да стои тук и да гледа всичко това. Отново повтарям на татко лъжата за цистоскопията — правят го само за да търсят кисти. Не знам защо всъщност го наричат така, но се радвам на съвпадението на корена на двете думи…

Най-сетне той започва да се отпуска, от време на време дори се усмихва естествено. Заемам се с вечерята и приготвям два огромни бифтека. Пием бира, а после — кафе. Храним се с удоволствие. Татко истински се наслаждава на вечерята си. Постепенно идва на себе си, възстановява самочувствието си, възвръща си загубени позиции.

Опитваме се да водим — доколкото е възможно — мъжки разговор. Не е лесно да се разговаря с него. Не само защото сме баща и син, а и защото той е водил затворен живот и няма много опит.

Скоро след вечеря татко си ляга; напълно е изтощен. Седя във всекидневната и прехвърлям каналите. Попадам на някакъв стар филм, който наистина харесвам — „Това стана една нощ“, с Кларк Гейбъл и Клодет Колбер. Едва ли някога е бил създаван по-романтичен филм от него.

Имам нужда от обич на жена, от любов. Самотен съм, не просто напрегнат — истински самотен. Има нещо в общуването с жена, във взаимното удоволствие, в споделянето на най-естествената част от живота. Събра ми се повече от месец самотен сън, без някого, с когото да го споделя, сам в празното легло.

Заспивам на люлеещия се стол и се събуждам призори. Не съм си събул дори обувките. Това не съм аз. Вземам душ. Избърсвам педантично всички стени и оставям ваната без петънце. Така се живее с мама. Човек прекарва времето си в проверки за петънца и случайни косми зад себе си. Това е историята на детството ми: непрекъснат напрегнат опит да избегна обвинения и разправии.

 

 

Обработвам татко да не казва на мама за предстоящата му операция; убеждавам го да ме остави да й го съобщя внимателно, да й дадем колкото е възможно повече време. Сетне, малко преди той да тръгне за болницата, ще й кажем, че ще му махат киста.

Когато майка се връща вкъщи, отново я слагам в средната спалня. Бях наел специален матрак, прикрепен към помпа, за да я предпазва от получаване на декубитус. Бях се погрижил и за кислороден комплект, за всеки случай. Този път сме готови за всичко. Ще й меря кръвното, ще следя пулса и температурата й. Е, не може да се каже, че спалнята е интензивно отделение, но в домашни условия е подходяща. Спокойно, но настоятелно говоря на мама за необходимостта да се успокои и да не се напряга. Този път изглежда изпълнена с желание да се подчини.

Сега се е запалила от идеята за общо тържество по случай годишнината от сватбите ни. Предполагам, че го е измислила, докато е лежала на онова легло в болницата. Златната сватба на родителите ми беше преди три години, двайсет и пет годишнината от сватбата на Джоан и Марио — през януари, а през юни ще се навършат двайсет и пет години от нашата сватба с Врон. Майка е решила да се вдигне шум по случая, докато съм тук, няма значение, че жена ми е в Париж. Джоан е на мнение, че това може да й помогне: това са точно нещата, които обича. За тържеството по случай петдесетгодишнината им, сестра ми бе ушила за мама сватбена рокля. Имаше църковна служба, подновяване на клетвите, всичко, което се прави в такъв случай. Не присъствах; пръскането на пари по този начин ми изглеждаше глупаво. Сега обаче се чувствам виновен.

Два дни преди операцията на татко всички се обличаме официално. Марио, татко и аз сме с костюми и бели ризи. Джоан и мама са в сватбени рокли. Джоан приготвя триетажна торта, върху която поставя фигурки на младоженци — запазила ги е от сватбената си торта. Пази и другите украшения от сватбата си: сребърни звънчета и ленти от бяла крепирана хартия. Украсяваме с тях трапезарията.

С Марио се редуваме да правим снимки с полароид. Снимаме се как си пъхаме в устата парчета торта. Упорито се преструваме, че Врон е с нас. (Джоан и Врон се омъжиха с една и съща рокля: нашата сватба беше само пет месеца след тази на сестра ми и Врон спести разходите за рокля.)

Естествено Джоан все още я пази и сега е с нея. Застава извън обсега на камерата и тъпче парче торта в устата ми. Тъй като апаратът е полароид, виждаме снимките веднага. Като че ли е случайно, но Врон я няма на нито една снимка. Марио ме снима с протегната ръка, като че ли я държа около раменете на Врон. Заявява, че никой няма да разбере измамата; но в крайна сметка на снимката изглеждам така, като че ли съм си поставил ръката около раменете на някой невидим.

* * *

Правим това във вторник вечерта, а татко трябва да влезе в болница в четвъртък. Сега си мисля, че може би майка ми е имала някакво предчувствие. Не сме си и представяли, че наистина ще я вдигнем от легло, а после ще я върнем обратно в него все още със сватбената й рокля и пак ще й правим снимки… Не искам и да помисля какво би казал доктор Коу за всичко това.

Опитах се да се противопоставя на идеята двамата да спят отново заедно в общото им легло, но татко обеща да се държи прилично; почти съм готов за спешното й завръщане в болницата. Разбира се, на сутринта мама знае за предстоящата операция на татко; той не е могъл да си държи устата затворена. Мъча се да го оправдая, като си повтарям, че е трудно да пази тайни след повече от петдесет години семеен живот.

Тя иска да знае всичко. Казвам й, че има киста, че в урината му е имало кръв и съм го завел на лекар. Повтарям, че няма нищо сериозно, просто киста на пикочния му мехур, която откриват при цистоскопията.

Мама затаява дъх, когато споменавам за цистоскопията; знае много добре какво се крие зад тази дума. От раждането ми има неприятности с пикочния си мехур. Нещо, което никога не ми разреши да забравя: „Ти унищожи вътрешностите ми.“ Спомням си колко виновен се чувствах като дете, колко пламенно желаех да не съм го направил. Стотици пъти съм чувал за моята „голяма глава“. Гледах се в огледалото и ми се струваше, че главата ми е поне два пъти по-голяма в сравнение с главите на нормалните хора. Наистина нося шапка номер седем и половина, но не може да се каже, че съм макроцефален.

Като последица от раждането ми пикочният мехур на мама пада ниско и се налага да бъде шит. Той винаги е бил малък и периодично се е налагало да бъде разтяган, много болезнена манипулация.

Раждането ми е било силна травма за нея — тя заявява на баща ми, че не желае да има повече деца. Едно е достатъчно, и тя вече си го има. Той трябва да я остави на мира. И двамата са много консервативни католици, така че употребата на противозачатъчни средства е изключена.

Отначало татко се примирява, а и няма избор: тя така го наплашва. В продължение на около шест месеца остават непорочни. Тогава живеят заедно с чичо Ед и леля Мери. Роден съм в началото на ноември и през цялата зима майка ми е простирала пелените ми навън и ги е оставяла да замръзват: така се е борила срещу бебешкото изриване; през първите три месеца съм имал колики.

Но татко е нормален човек с по-силно либидо. Нещо, което разбрах едва напоследък. След шест месеца той се връща от работа и подава на майка нещо, обвито в хартия. Вътре се намира красиво изработена дървена щипка за пране — не от типа с пружина, а от стария тип, с притискане. На татко му се удава дърворезбата и от тази щипка той е измайсторил малка мъжка фигура. Тя има ръце, крака, пръсти — всичко. На къс хартия е написано: „Това е типът мъж, от който ти имаш нужда. Аз съм друг.“

Майка ми схваща подтекста. Тя запазва тази щипка и бележката към нея през целия си живот — те се намират в шкафа й от кедрово дърво, където държи всичките си ценни вещи — детски книжки, свидетелства за раждане, детски, военни и спестовни бонове.

Но тя продължава да се страхува и успява да изкопчи информация за някакво противозачатъчно средство от госпожа Хънт. Защо това не е в противоречие с изискванията на църквата, а използването на презерватив е, не ми е ясно. Но тя е само на осемнайсет години. Все още ме кърми, така че няма вероятност да забременее.

Мама пие лъжичка белина всяка сутрин. Само след няколко дни аз придобивам зеленикаво-болнав вид, а не мога да си представя как се е чувствала тя. Когато изпадам в конвулсии, се втурва с мен на лекар. Той не може да разбере какво става. Пита я с какво ме храни. Майка му казва, че само ме кърми и ми дава съвсем малко бебешка храна. Лекарят решава да провери млякото й. Пита я какво яде, пита я дали напоследък не прекалява с пиенето. Тя му признава, че взема белина. Обзалагам се, че докторът е откачил.

Веднага щом спира това чудновато противозачатъчно средство, аз се оправям. Не знам какво са правили след това. В продължение на три години не забременява, така че сигурно са вземали някакви мерки. Ако татко е слагал презерватив, преди да си легне с нея, майка вероятно просто се е преструвала, че не знае за това.

Човек чете за тези неща във всички ирландско-американски романи, но историята се повтаря непрекъснато. Никой не иска да се научи. Хората сякаш са мазохисти.

Но да се върна на въпроса. Майка ми наистина знае много за цистоскопията и въпреки това не е така паникьосана, както предполагах. Татко обаче е обхванат от безумен ужас.

През деня, в който закарвам татко в болницата за изследвания и предоперационна подготовка, майка изпада в плачливо настроение и Джоан остава с нея вкъщи. Отвеждам татко в стаята и му помагам да подреди дрехите си в гардероба. Показвам му къде е тоалетната и му помагам да облече болничната нощница. Говоря с някои от сестрите, опитвам се да им обясня колко е изплашен, но те се държат чисто професионално. Изслушват ме, но си имат своите задължения и са твърде заети, за да могат да се занимават поотделно с всеки пациент.

Татко е смутен от болничната нощница и иска да си облече пижамата, но не му разрешават. Тази нощница представлява дълга до петите риза, с голяма цепка отзад.

— Задължително ли е да обличам това, Джони; при всички тези сестри тук?

Искам да го успокоя, но не мога; не знам защо ги правят така. Това е унизително. Сигурно има някакво друго разрешение. Харчат се милиарди долари за болници и лекари. Искат стотици долари на ден, а все още използват същите ризи като по времето на Гражданската война.

Показвам на татко как да си пуска телевизора и да си избира програми. Когато попада на програма, която харесва, нещата като че ли изглеждат сравнително добре. Оставям го, като му казвам, че скоро ще се върна.

Сестрата ми съобщава, че ще го оперират на другата сутрин. Вкъщи казвам на мама, че всичко е наред. Тя не желае да остане в леглото повече; казва, че само ще лежи будна и ще мисли; иска да гледа телевизия.

Мога да преместя телевизора в стаята й, но тя настоява да седи в люлеещия се стол.

Самотна е, а след второто влизане в болницата се държи сравнително добре; помагам й да отиде във всекидневната, слагам няколко възглавници зад главата й. Вдигам краката й на друг стол. Гледа шоуто на Лорънс Уелк.

Той подскача нагоре-надолу с думите „… и едно, и две, и три…“. Опитвам се да си представя бъдещето. Как ще се чувствам, когато стана на седемдесет години? Кое ще ми доставя удоволствие? Сигурно ще има нещо, някаква дреболийка, нещо, което ще ме интересува и утешава, но което ще изглежда смешно на децата ми и абсурдно на внуците ми. Наблюдавам отстрани и се вслушвам. Майка се смее на грубите шеги и изкуствените гегове. Непрекъснато повтаря колко млад изглежда Лорънс Уелк за възрастта си и колко хубаво танцува, както и че е на възрастта на татко.

След Лорънс Уелк гледаме филм, после я премествам в стаята й и й давам малко валиум.

Връщам се обратно във всекидневната. Не ми се гледа повече телевизия.

Пиша на Врон. Опитвам се да й кажа колко съм объркан. Имам нужда от дома си, липсват ми познатите вещи. Аз съм като пораснало птиче, попаднало отново в старото гнездо. Продължавам да се чувствам безполезен и безпомощен; всичко, което правя, Врон може да го върши десет пъти по-добре от мен.

Проверявам как е майка. Спи спокойно. Мисля за татко там, сам в болничното си легло. Мисля си как всичко се обърка за един миг…

 

 

На другия ден идва Джоан. Решаваме да не ходим заедно при татко. Отивам първо аз. Той седи на леглото и изглежда добре; казва, че не чувства нищо, не знае нищо; усеща болка там, долу, но това е всичко.

Иска да знае как е минала операцията; има ли рак. Много е уплашен.

— Разбери истината. Ще направиш ли това, Джон?

Казвам му, че ще говоря с доктор Сантана, но съм сигурен, че всичко е наред. Отивам в урологията и намирам доктора в кабинета му. Като ме вижда, застава нащрек, но говорим директно.

— Е, господин Тремънт, току-що получих лабораторните резултати; става въпрос за няколко злокачествени тумора. Мисля, че сме ги изчистили, но ще трябва да проведем химиотерапия. Няма да прибягваме до облъчване, не и при мъж на възрастта на баща ви.

— Наистина ли е рак?

— Да, много опасна форма. Добре е, че ги махнахме навреме.

— Каквото и да правите, доктор Сантана, моля ви не казвайте на баща ми. Той е ужасно напрегнат и изплашен.

— Хайде, хайде, господин Тремънт, ще се изненадате колко издръжливи могат да бъдат възрастните хора. Забелязал съм, че децата им са склонни да ги подценяват.

Позицията му ме безпокои. Той като че ли не разбира или не желае да разбере проблема с татко.

— Докторе, в този случай нещата не стоят така. Баща ми е изплашен до смърт.

— Не би трябвало да се безпокои, господин Тремънт; това едва ли би могло да се квалифицира като операция.

Повтарям колко благодарен ще бъда, ако не каже на татко, че има рак. Мисля, че ме слушаше, докато говорех.

Връщам се при баща ми и му казвам, че според лекаря всичко е минало отлично. Той не ме пита отново дали има рак, така че няма нужда да лъжа.

Вкъщи казвам на майка колко бодър е татко. Отивам във всекидневната с Джоан и й съобщавам диагнозата. Също като мен тя е много по-обезпокоена от това как татко ще приеме новината, отколкото от самия рак.

Когато Джоан тръгва за болницата, мама иска да знае за какво сме си говорили двамата. Отговарям, че съм й казал каквото съм казал и на нея.

— Кажи ми сега истината, Джаки. Има ли нещо наистина сериозно? Рак ли е?

Обикновено съм доста добър лъжец, но мама усеща, когато я мамя.

— Майко, ще ти кажа, ако има нещо сериозно! Лекарят ме увери, че са извадили кистата, и това е всичко!

Това е близо до истината, но знам, че тя все още е изпълнена с подозрение.

Джоан се връща. Татко я разпитвал и тя му повторила думите ми. Той ги приел и е доволен, че всичко е приключено.

Майка настоява да види татко. Невъзможна е: едва от седмица е вкъщи, а иска отново да се връща в болницата. Двамата с Джоан се предаваме; ако иска по този начин да се самоубие, добре! Сестра ми трябва да се върне вкъщи, за да приготви вечеря. Казвам й, че ще се справя.

Приготвям вечерята, като през цялото време внимавам майка да не дойде от спалнята си да провери дали нейният син-идиот няма да подпали кухнята.

Не коментира поднесената храна, нито се оплаква. След вечеря се връщаме в нейната спалня и тя ми казва как иска да се облече. Изваждам дрехи от чекмеджета и закачалки. Казва ми, че ще се облече, докато измия чиниите. Бърша кухненската маса, когато я чувам да си влачи крака в банята. Телефонирам в болницата и питам дали могат да ни осигурят във фоайето инвалидна количка.

Когато поставям слушалката, майка излиза от банята. Няма да повярвате, че е болна. Тя е майстор на заблудата. Косата й е тупирана и носи обувки с високи токове. Порозовяла е от удоволствие; външният вид за нея е от голямо значение. Почти съм готов да се обадя отново и да се откажа от поръчаната инвалидна количка. Ще изглежда смешно да я тикам в количка по болницата, когато тя излъчва такова самочувствие.

Но камуфлажът минава само в началото. Забелязвам как пребледнява под ружа. Помагам й да седне на люлеещия се стол.

— Седни тук, майко, и се успокой. Взе ли валиум?

Кима с глава. Не мога да разбера дали го е взела или не.

— Носиш ли си дигоксин?

Изважда от чантата си шишенце. Не говори; прекалено е уморена или има болки. Мама наистина има силен характер.

Отивам да загрея колата; изкарвам я в двора. Затварям вратите и сядам вътре; натискам педала на газта, давам на мама шанс да се успокои. Влизам и виждам, че се е изправила; помагам й да влезе в колата. Не иска да пътува полегнала отзад, държи да седи отпред. Изважда си слънчевите очила, които обикновено използва, когато дреме, и си ги слага. Браво, чудесна идея! Ще бъде добре, докато не направя нещо внезапно, за да я стресна.

Карам като на погребение сред шофьори, които бързат да се приберат след работа. Няколко души надзъртат да видят какво става и защо този ненормалник кара в дясното платно с двайсет километра в час. Виждат само една възрастна дама с възможно най-тъмните слънчеви очила, която седи изправена на предната седалка, безучастна към всичко. Опитвам се да говоря с нея, но тя мълчи. Най-сетне разбирам, че просто се мъчи да не се разплаче. Може би мама е магьосница; това би обяснило много неща.

Инвалидната количка ни чака; помагам й да седне в нея, минаваме през паркинга, край рецепцията, стигаме до асансьора. Майка обръща глава.

— Джаки, страх ме обзема само от това, че пак съм тук. Когато си помисля, че съм болна, веднага пред очите ми изскачат негри и японци.

Стигаме до етажа на татко и аз се надявам, че той спи или е под упойка. Ако само е възможно да види, че е добре, и да си ходим…

Вкарвам я в стаята му и веднага забелязвам, че нещо не е наред. Изпитвам силно желание да обърна веднага инвалидната количка и да изкарам майка от тук. Бих го направил, ако самият аз не изпадам в лек шок.

Татко е буден. Не можете да си представите колко буден е само! Очите му са широко разтворени, така че зеницата му е като синьо петно в бяло море. Поглежда ни, но не ни познава. Мачка чаршафа между пръстите си, вторачен във вратата. Отивам бързо до него и хващам ръцете му; те са леденостудени. Поглежда ме за миг — нищо; загледани в нищото зеници. Обръща се и трепва, когато край вратата минава сестра.

Поглежда ме отново и устните му започват да треперят. Цялото му тяло трепери; опитва се да говори. Навеждам се над него, като се опитвам да разбера какво казва. Гласът му пресеква от страх.

— Какво е това? Какво е това там?

Разкъсан съм между желанието си да изведа майка навън и да го успокоя.

— Нищо, татко. В болница си и всичко е наред. Ти си добре.

Поглежда ме с недоверие. Майка е до мен. Успяла е някак да се измъкне от количката и сега протяга ръце край мен. Навежда се и целува татко. Отговаря й със силно свити устни, като целувка на дете, трагикомично подобие на целувка. Майка още не плаче; шепне му в ухото.

— Здравей, Джак, мили, добре ли си?

Държи лицето му в ръцете си. Вторачен е в нея със същите кръгли очи, безцелно втренчване на дете в една точка. Усмихва се с трептящи устни като дете, което се подчинява на команда. Мама притиска главата му към гърдите си, гали плешивата му глава.

— Миличък, какво има, скъпи?

Поглежда ме отчаяно, по бузите й започват да се стичат сълзи. Безгласно ме пита: „Какво му е, Джаки?“

Не знам какво да правя. Навеждам се към нощното шкафче и бясно натискам звънеца. Майка може да умре всеки миг. Колко би издържало едно разбито сърце като нейното? Имам чувството, че собственото ми сърце е на път да скочи в устата ми. Нямам сили да отделя майка от татко.

Не идва никаква сестра. Държа ръцете на татко, а майка — главата му. Той не се съпротивлява. Държим го така, надяваме се, че ще дойде на себе си. Той си е отишъл; това, което държим, е само черупката; това, което бе той, каквото и да е било то, си е отишло.

Втренчил се е във вратата. Отражението на стъклото го плаши. Отивам до вратата, за да му покажа, че това е нищо, само една стъклена врата, която отразява светлината. Прекарвам ръка пред нея, обяснявам му. Той не разбира. Обезумял е от страх. Най-сетне се появява някаква сестра. Спирам я на прага.

— Какво се е случило?

Гледа ме — студено, с презрение, надменно.

— Защо? Има ли някакъв проблем?

— Да не би да са му дадени силни успокоителни?

Хвърля поглед на картона му.

— Не. Не е необходимо в случай като неговия.

— Тогава какво има? Той не ни познава и е изпаднал в страхотен шок.

Минава покрай мен. Майка все още държи главата на татко. Сестрата поглежда количката.

— Какво прави това нещо тук?

Въздържам се. Без сцени.

— Майка ми е сърдечноболна; излязла е от болница само преди пет дни.

Поглежда мама, навежда се, хваща китката на татко и мери пулса му; слага му маншона за измерване на кръвното. Обхванат съм от онова ужасно, задушаващо чувство, което обзема човек, когато е безпомощен.

Но, изглежда, кръвното налягане и пулсът му предават някакво съобщение. Взира се в очите на татко и опипва главата му. Мама плаче на глас. Отивам при нея.

— Какво може да се е случило, Джаки? Той дори не ме познава. Какво му е?

— Хайде, мамо, седни тук. Сестрата знае какво върши. Сигурно е от упойката, знаеш как се чувства човек след това.

Господи, бих желал да можех да я лъжа по-лесно! Все пак тя ме оставя да я отведа до инвалидната количка. Знам, че трябва да я отведа вкъщи. А може би трябва да я оставя тук, в болницата. Цяло чудо ще бъде, ако сега не получи нова сърдечна криза. Приближавам се до сестрата и шепна.

— Ще отведа майка си вкъщи и веднага се връщам. Незабавно искам да говоря с доктор Сантана.

Тя ме поглежда: в очите й виждам опиянението от властта.

— Доктор Сантана вече беше тук днес следобед и прегледа баща ви. В момента не е в болницата.

Подушвам нещо нередно.

— Вижте какво, ще изискам болницата да извика доктор Сантана. Кажете му, че в състоянието на господин Тремънт има голяма промяна и че неговият син, доктор Тремънт, настоява за незабавна консултация.

Чувствам, че точно сега е времето да използвам тази тъпа титла, „доктор на науките“, и съм прав: очите й блесват при думата „доктор“.

Преди двайсет години взех участие в изследване на медицински сестри. Целта беше да установим причината, поради която някои от тях остават докрай верни на професията си, а други я напускат. Изследването беше финансирано от Асоциацията на медицинските сестри; искаха да избегнат излишното обучение на сестри. Продължи три години и беше много задълбочено. Установихме два фактора, свързани с интереса към тази професия: бащин синдром и садистични наклонности. Асоциацията не публикува резултатите ни.

В този момент виждам ясно, че автоматично влизам в ролята на баща по отношение на това момиче. Сега съм един от белите престилки. Сигурен съм, че ще извика Сантана.

Телефонирам на Джоан от фоайето. Информирам я набързо за случилото се и я питам дали ще може да дойде и да остане с майка. Ще бъде вкъщи след половин час. Майка ми плаче през целия път до дома; опитвам се да я успокоя. С огромно усилие на волята овладявам паниката и гнева си, така че не съм много полезен. Джоан ще бъде по-добра от мен; тя още не е видяла татко.

Слагам майка на легло и й давам два валиума. Обвинява ме, че искам да я пристрастя към лекарствата, но нещо в мен ми подсказва, че трябва да направя всичко възможно да заспи. Джоан идва точно след като мама е глътнала лекарствата си. Влиза в спалнята и майка отново загубва контрол над себе си. Докато я прегръща, Джоан ме поглежда. И тя е уплашена; трябва да го е прочела на лицето ми. Оставям ги сами и отивам в банята. Видът ми е ужасен. Разресвам косата си, измивам ръцете и лицето си. Джоан излиза от спалнята в момента, в който аз излизам от банята.

— Какво има, Джак? Майка казва, че татко е полудял. Какво се е случило?

— Не знам, Джоан. Връщам се в болницата. Ако съм прав в предположенията си, Сантана е казал на татко, че е болен от рак и татко е изпаднал в шок. Поисках да извикат доктора в болницата.

Отново обличам палтото си.

— Грижи се за мама. Не мога да си представя как ще преживее това. Не знам как аз го преживях.

— Внимавай, на петдесет и две години си, знаеш това. Не се прави на герой.

* * *

Когато се връщам в болницата, Сантана е в стаята на татко заедно с две сестри. Обръща се към мен.

— Какво има, господин Тремънт? Не виждам драстична промяна в състоянието на баща ви.

Поглеждам татко; той се хили и кима с характерната си усмивка тип „Да, шефе“.

Надявам се, че е дошъл на себе си, но той все още изглежда травматизиран.

— Татко, видя ли майка днес, спомняш ли си?

Гледа ме втренчено, без да реагира. Дори не мига с очи. Механично започва да кима с глава. Вторачва се в доктора и му се усмихва.

— Това не ми изглежда нормално поведение, доктор Сантана. За мен положението е много сериозно. Той не ме познава, не разпознава и съпругата си.

Най-сетне нещата стигат до Сантана. Осветява очите на татко, вглежда се в тях, проверява пулса му. Накланя се към него.

— Господин Тремънт, аз съм доктор Сантана. Знаете ли кой съм аз?

И татко повтаря проклетия номер: кима, усмихва се и казва: „Да, добре съм, докторе. Благодаря.“

Сантана се изправя и се обръща към мен.

— Да, той е в шоково състояние.

Изпраща сестрите да донесат лекарства. Поканва ме с ръка да изляза от стаята с него. Сега вече приема нещата по-реално.

— Това е нещо обикновено при по-възрастни хора, господин Тремънт. Често се наблюдават случаи на изпадане в следоперативен шок и дори след най-незначителна хирургическа намеса. Освен това, както знаете, той има и атеросклероза.

Кимам. Опитвам се да се сдържа, да премисля нещата.

— Това е форма на сенилност.

Прекъсвам го.

— Но той не беше сенилен, когато дойде тук, докторе. Как така внезапно ще изпадне в сенилност?

Сантана прокарва пръсти през косата си, въздиша.

— Сенилността е странно нещо; може да идва и да си отива. Човек изпада в стресова ситуация и ето, тя изскача на повърхността. За съжаление не познаваме така добре тези проблеми, както бихме искали.

Решавам, че точно тук е моментът да задам главния въпрос за мен.

— Доктор Сантана, днес казахте ли на баща ми, че е болен от рак?

Втренчва се в мен и прави крачка назад. Не е нужно да отговаря.

— И по-рано ви изтъкнах, господин Тремънт, че съм етично задължен да бъда честен с пациента.

— Нима искате да кажете, че след като ви предупредих какво може да стане, вие пренебрегнахте съвета ми и му казахте?

Посочвам към татко.

— Погледнете само резултата от вашата етична честност!

Гледам гневно Сантана в лицето. Говоря тихо, но съм бесен. Той е дребен човек и отново отстъпва назад; безпокои се за ръцете си на хирург.

— Причината за това може и да е психологическа, господин Тремънт. Възможно е в резултат на операцията или на упойката да е настъпило намаление на кръвоснабдяването на мозъка. Сигурен съм, че почивката и подходящото лекарствено лечение ще коригират състоянието. Не се безпокойте.

Иска ми се да атакувам отново, но се въздържам. Прекалено съм развълнуван, за да действам трезво.

Оставам с татко още половин час, опитвам се да установя контакт с него, но той просто не е тук. Това не е моят баща. Какъвто и да беше татко като личност, тази личност вече не е тук. В начина, по който вкопава глава в раменете си, има нещо маймунско, нещо, което никога не е правил; ръцете му са в непрекъснато движение: милва и опипва всичко. Непрекъснато търка устни, гримасничи, усмихва се и мърмори нещо несвързано. Наблюдавал съм достатъчно психично болни, но не и някого, когото обичам…

 

 

Връщам се вкъщи. Казвам на Джоан, че татко е в същото състояние и че съм говорил с лекаря. Искам от нея да отиде да го види; може би той ще я разпознае. Според нея майка е сравнително добре, но твърде разтревожена. Убедена е, че татко е луд.

Сестра ми си тръгва, а аз отивам да видя мама. Джоан е спуснала щорите и върху челото на майка има кърпа. Разпознавам универсалния семеен лек за всичко; дори и да нямаш температура, сложи си мокра кърпа на главата. Мисля, че това по-скоро е сигнал „Болен съм“, отколкото нещо друго. Но видът на мама е ужасен. Сядам на леглото до нея. Тя веднага започва да нищи една от любимите си теми.

— В това семейство има лудост, Джаки. Татко ти имаше глух братовчед; Орийн, брат му, не беше съвсем добре с главата.

Орийн е един от чичовците ми; трябва да призная, че наистина е доста ексцентричен.

— После Джой, барабанист в джазов състав. Накрая трябваше да го затворят в лудница.

Синът на Орийн, Джой, катастрофира с мотоциклет и получи фрактура на черепа.

Майка не спира. Очевидно е изготвила подробен списък на всички от семейство Тремънт три поколения назад. Тя дори споменава първия братовчед на дядо ми, който, докато прескачал ограда в Уискънсин с пушка в ръка, натиснал по невнимание спусъка, изстрелът отнесъл долната му челюст, което му пречело да се храни. До края на живота си се криел от хорските очи.

Не изпуска нищо. Всеки от семейството на баща ми, който е бил по-различен, е включен в списъка й.

Не споря с нея, но семейството на баща ми е напълно нормално. Това са обикновени хора, работили през целия си живот. Няма алкохолици. Чичо Пийт би могъл да влезе донякъде в тази категория, но той работи до седемдесетата си година; всъщност не може да се каже, че бе алкохолик; просто обичаше чашката. Първите ми братовчеди от таткова страна — трийсетина на брой — работят за прехраната си. Държавата е натрупала куп пари от социалните осигуровки на семейството.

Сега мама започва да говори конкретно за татко. Колко особен е бил винаги; как леля Труди, най-голямата му сестра, я била предупредила да не се омъжва за него.

Мога да си представя това предупреждение. Тремънтови са големи майтапчии, а майка никога не е притежавала чувство за хумор. Врон е същата. Не си струва да се шегува човек с такива хора — вместо да подемат шегата, те побесняват. Майка често се хваща за нещо, казано на шега, отнася се към него сериозно и го използва след това. Подозирам, че определението на леля Труди за брат й Джак като „особен“ попада точно в тази категория.

О, Господи! Мама е убедена, че татко не е напълно бял. Моят прадядо, дядото на татко, е имал индианска кръв: бил от племето на ирокезите. Но за майка той не е бил индианец, а негър. Баща ми наистина е тъмен за ирландец, с чувствени устни и едри бели зъби. Освен това има високи скули. С годините заприличва все повече на индианеца от старите монети от пет цента.

Майка има приятелка на име Фани Хогън. Няма по-вулгарна жена на света от нея. Развежда се със съпруга си, след като първо го вкарва в лудницата, после изритва дъщеря си от къщи, когато е само на шестнайсет години. Оттогава живее сама. Като дете я мразех и се страхувах от нея.

Години наред Фани управлява живота на майка: казва й какви дрехи да носи, избира приятелките й. Майка обича да има някой около нея, който да й казва какво да прави, за да може след това да се оплаква и да си намира оправдания. Това вероятно не е много оригинално като поведение. Когато мама среща татко, Фани Хогън е обзета от ревност.

Казва на мама, че вероятно татко има негърска кръв и че тя ще роди негърчета. Някой от неговите хора трябва да е кръшнал в бараката за дърва — така се изразила. Настоявала майка да се увери как стоят нещата, като огледа гръбначния стълб на татко; в най-долната си част трябвало да бъде жълт или кафяв. Преди да се оженят, майка завлича татко на плажа, за да може да го огледа, но тогава са се носили цели бански и идеята не се осъществила.

През нощта след сватбата им непрекъснато е светвала лампата и оглеждала гърба на татко, за да види дали не се е омъжила за негър.

Тя винаги е твърдяла, че се е омъжила за човек със съмнителен произход. А сега най-сетне това започва да излиза наяве и доказва нейната правота.

Опитвам се да бъда спокоен. Знам, че майка само се опитва да се защити. Тя страда, комплексът й за малоценност я кара да удря наляво и надясно; колкото е по-изплашена, толкова по-лоша става.

Иска ми се да бях осъзнал проблема с нея още като дете. Докато всичко върви добре, майка е щедра и мила. Но когато се чувства уязвима, я обзема паника. Ако ревнува или се чувства необичана или пренебрегната, положението става невъзможно.

Цял час седя на леглото и слушам. Сдържам се; мама има нужда да говори всичко това. Подготвя се за смъртта на татко. Ако се убеди, че той не е човек от значение, ще може да понесе загубата му. Поне така си обяснявам поведението й в момента. Но кой би могъл да каже със сигурност какво всъщност стои зад всичко това?

Джоан се връща от болницата. Мама най-сетне е заспала и аз отивам във всекидневната. Джоан плаче.

— Ужасно е, Джак. Какво може да е станало с него?

Повтарям й думите на доктора.

— Не, Джони, не може да е само това. Случило се е нещо много сериозно. Той е изплашен до смърт; никога не съм виждала някого така изплашен.

Джоан ме нарича „Джони“ само в моменти на стрес; последният път бе, когато абортира в петия месец, докато ни гостуваше във Франция. Бях „Джони“ за нея, когато бяхме деца.

Тя се успокоява постепенно. Правя всичко възможно, за да й вдъхна увереност. Толкова силно се нуждае от утеха, че е готова да повярва на всичко.

Накрая решаваме, че е най-добре тя да се прибере вкъщи. Аз ще поема грижата за мама. Сутринта ще отида в болницата при татко и ще я осведомя за състоянието му.

По-късно се обаждам на Марти и й казвам какво се е случило с татко. Започва да плаче. Говоря и с Гари. Казвам им да не се безпокоят. Основната им задача сега е да си родят бебето. Останалото е мое задължение.

— С майка ви няма да имаме повече бебета и най-доброто, което можете да направите за нас, е да си раждате вашите.

Опитват се да спорят, но аз съм непреклонен. Казвам им, че ако имам нужда, ще ги повикам на помощ. Заявявам им, че правя това обещание с ръка върху куп библии.