Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dad, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Уилям Уортън. Татко

Превод: Благовеста Дончева

Редактор: Милко Стоименов

Коректор: Лилия Анастасова

Худ. оформление: Милко Стоименов

Предпечатна подготовка: Квазар

Печат: Багра

ИК „РАТА“ ЕООД, София, 2006

ISBN-10:954–9608–25–5

ISBN-13:978–954–9608–25–0

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Сутринта се събуждаме потънали във вода. Палатката е паднала върху ни. Изпълзяваме от нея като червеи изпод трева.

Небето е синьо, с големи бухлати облаци, които бързо се движат по него, но тревата и дърветата са подгизнали от вода.

Татко се протяга и едва не изгубва равновесие. Девет и половина е; тези червени секонали добре са ни упоили. Върху палатката има огромни локви. Внимателно изтегляме колчетата, освобождаваме поддържащите пръчки, опитваме се да излеем водата, без да напояваме одеялото още повече. Хващаме го от двата края, изстискваме го, после го просваме върху колата. Тя е толкова нагорещена, че от одеялото започва да се вдига пара.

Едва сега забелязваме, че на другия край на отбивката има тоалетна. Отиваме там. Измиваме си зъбите и толкова дълго си плискаме лицата с вода, докато наистина си отворим очите. Краката ни все още се огъват под нас. Дрехите ни са мокри и измачкани — връщаме се и измъкваме чисти дрехи от куфара. Леля Джоан ни беше изпрала, преди да тръгнем, и дрехите, които облякохме, са приятно сухи, миришат на чисто и на Калифорния. Когато най-сетне излизаме от тоалетната, палатката е почти суха, но одеялото иска още време. Навиваме палатката и я прибираме в багажника. Татко внимателно навива на стегнато руло всяко едно въже. Просваме одеялото върху палатката в багажника.

Татко прибира мокрите ни дрехи и ги слага на закачалки, които вади от куфара си. Закача ги на малки кукички в колата до задните прозорци. Придобиваме вид, като че ли сме брадати търговски пътници, които извършват годишната си обиколка в полза на компания за бельо.

 

 

Вече е десет и половина. Татко сяда зад кормилото. Пускам си тихичко Дилън. Още ми се спи — отпускам седалката назад и затварям очи. Учудващо е колко по-добре се слуша музика със затворени очи.

Успяваме да устоим на изкушението на две пицарии и ядем от другата страна на Вандалия, Илинойс. Закусвалнята е в сглобяема военна барака. Поръчваме пържено пиле и кнедли. Прибавяме и малки месни топчета, които изглеждаха като изпържени френски топки нафталин.

Пред всеки от нас има по половин пиле и аз трампя крак за гърди от татковата порция. Той яде всичко от пилето, включително и сърцето, черния дроб и трътката. Аз харесвам само бяло месо. В нашата къща всички с изключение на татко ядем само бяло месо.

Свършваме в три часа и се отправяме към Индианаполис. Искаше ми се да минем по пистата „Инди 500“, но татко не е навит и отказва — не му се иска да бъде блокиран в движението на голям град. Сега аз шофирам, но той е шефът.

На около шестнайсет километра сме след границата на Индиана, когато виждаме струпани коли отстрани на магистралата. Хора скачат от колите, някои тичат. Затревената разделителна линия между двете платна на магистралата гъмжи от хора. Станала е катастрофа. Толкова съм потресен, че и аз изтеглям колата настрана и спирам. Това е най-ужасната катастрофа, която някога съм виждал — станала е току-що. Предното колело на обърнатата кола все още се върти. Блъснала се е в мантинелата точно на мястото, където магистралата пресича малък хълм.

На пътното платно е проснато цяло семейство. Бащата е най-накрая. Той е на татковата възраст: едър мъж с малко коремче — също като татковото. Трябва да се е плъзгал по асфалта над трийсет метра и е наполовина покрит с пясък. Не кърви много, но се виждат костите на рамото и ръцете му. Ризата му е съдрана, панталоните му са на парцали, коланът му е смъкнат надолу; бос е и пръстите му са отнесени. Създава впечатление на човек, катастрофирал с мотоциклет, не с кола. Двама мъже са коленичили до него; той не се помръдва.

Жената — на същата възраст, свита и притисната към мръсната преграда, единият й крак е неестествено извит под нея. Лежи по гръб и едната й ръка е наполовина откъсната. Обляна е с кръв и все още кърви. Трима души се опитват да спрат кръвта. От начина, по който се е извила, е повече от ясно, че гръбначният й стълб е счупен.

Зад тях в посока изток са пръснати три малки деца и куче. Кучето е изправено на два крака, върти се в кръг, като онова куче, което ударихме, но това не лае и не ръмжи — само се върти и вие.

Едното от децата е слабо момченце, може би на годините на Джак. Червата му са разпилени по пътя в кръгове, като че ли той е стоял прав, докато те са се изливали от него. Под блясъка на слънчевата светлина изглеждат като пластмасови. То е с шорти, скъсана риза и също е обляно в кръв. Очите му са отворени и докато гледам, някой го покрива.

Има и малко момиче — изглежда най-малко е пострадало. По него няма кръв. Около телцето му стоят хора, но то не дава никакви признаци на живот. Приближавам се и виждам дълбока вдлъбнатина точно над дясното око.

Най-далеко на изток все още стои на крака малко дете. Не изглежда по-голямо от четири години. Почти цялата му кожа е смъкната. То е само топка червено, сурово, кървящо месо. Реве и вика майка си. Около него са коленичили хора, опитват се да го задържат, да спрат кръвта.

Обръщам се и повръщам всичко. Татко е пребледнял, тича напред-назад, пита дали някой е извикал линейка. Оглеждам се наоколо и виждам, че не съм единственият, който повръща. Татко идва при мен.

— Добре ли си, Били?

Кимам. Той е като опъната струна.

— Не съм сигурен дали някой е извикал линейка. Да тръгваме да търсим телефон. Малкото може и да оцелее, ако го закарат бързо в болницата.

Виждам, че някакви хора прибират момченцето в колата си, но не казвам нищо. Искам само да се махна оттук. Във всички случаи те ще имат нужда от линейка, дори и само за да установят със сигурност, че всички са мъртви. Сядам на мястото на пътника отпред и се вторачвам през прозореца. Как е възможно този ужас да се случи под такова красиво небе?

Татко кара като луд. Щом си е поставил задача, никой не може да го спре. Скоростомерът отбелязва към сто четирийсет и четири километра в час. След около пет километра стигаме до няколко магазина. Той спира колата, скача и се втурва в магазин за напитки. Чакам в колата. Връща се след три минути.

— Някой вече е извикал линейка и те са на път. Казах им, че има петима ранени в критично състояние.

Сяда пред кормилото, но не пали мотора. Поглеждам го: лицето му е побеляло, диша учестено. Изглежда ужасно, лицето му блести от пот.

Дочуваме воя на сирена. Тя вие откъм изток и профучава край нас с онзи писък, който се възприема от човек, застанал неподвижно. Минута по-късно покрай нас изпищява и втора. Татко ги следи с поглед, докато изчезнат. Пали мотора.

— Е, Били, ние не можем да направим нищо повече.

Включва я на скорост и изчаква, докато магистралата се изчисти и в двете посоки, и тогава я изтегля на нея. Сега кара с не повече от петдесет и шест километра в час, но аз не казвам нищо. Мисля си дали няма да е по-добре да вървим пеша до Филаделфия.

Спираме на следващата бензиностанция. До нея има закусвалня; влизаме за чаша кафе. Стомахът ми сега е съвсем празен. Купувам парче къпинов сладкиш. Вече съм по-добре, но татко е все още пребледнял.

— Били, би ли ме сменил?

Кимам.

— И не бързай, моля те. За днес ми стига.

Изважда валиум и взима таблетка.

— Ей, Били, чувствам как кръвта преминава през сърцето ми като през хидравлична преса.

* * *

Поддържам около деветдесет в час, старецът ми ляга на седалката, както я бях оставил. Изобщо не следи пътя, просто лежи и гледа втренчено нагоре. За пръв път не е залепил очи за пътя. Някак страшновато е; като че ли се е предал.

— Какво мислиш, че се е случило, Бил? Нямаше друга кола. Посред бял ден е. Не мога да си представя да е заспал на кормилото. По дяволите, какво се е случило та този човек да унищожи всичко: жена си, децата си, дори кучето си? Какво, по дяволите, е сгрешил?

Въздъхва дълбоко; поглеждам го. В очите му има сълзи. Наистина едва се крепи.

— Може би децата му са го дразнели и той се е навел назад да ги плесне и е загубил контрол над колата. Господи, надявам се, че не е така, ужасна мисъл за последната минута от живота. Може би воланът се е счупил или спирачките са отказали. С толкова много неща може да се случи нещо, колкото и да внимава човек.

Надявам се само, че не е могъл да погледне назад и да види всичко това, жена си, нагърчена като преплетена бисквита и притисната към мръсотията на преградата си, сина си — с разпилени черва, дъщеря си — с пробит череп, а бебето си — като ревящо кюфте, върви по пътя и реве, заобиколено от непознати. Тази гледка е достатъчна да накара човек да се надява, че няма живот след смъртта. Как, по дяволите, може да се живее какъвто и да било живот, където и да било, да правиш каквото и да било, ако трябва да живееш с този ужас?

О, Боже, защо не млъкне! Ако продължава в същия дух, ще повърна.

— По дяволите, Бил, няма начин да избегнеш шофирането. То ме изпълва с истински ужас. Мразя тези метални ковчези; всеки път се радвам, когато изляза жив от тях. Знам, че съм прекалено напрегнат, когато карам, но непрекъснато пред очите ми е картина, подобна на онази зад гърба ни, с единствената разлика, че по платното кървят нашите тела. Ние умираме публично върху нагретия или влажен, или леден асфалт и непознати грубо опипват останките ни.

Исусе, човек си мисли, че баща му е направен от желязо, организира неща, върши неща, прави неща и изведнъж той рухва пред очите му! Намалих до около седемдесет километра. После давам газ до деветдесет и нещо. Той дори не забелязва; продължава да гледа втренчено нагоре.

— Просто съдба, татко. Катастрофите се дължат на лош късмет. Човек не може да направи невъзможното. Няма смисъл да се измъчваш така; не може да се ядеш непрекъснато за това или онова и да оставиш хубавите неща в живота да те отминат.

Не се помръдва. Може би не слуша. Здрачава се и аз пускам светлините. Не се е стъмнило съвсем, но няколко големи черни облака бяха забулили слънцето. Надявам се да стигнем до другата страна на Индианаполис и да намерим мотел. Изтощен съм. Миналата нощ спахме, но това не беше истински сън. Бях само в нещо като полусъзнание; част от мен се съпротивляваше на дъжда, на светкавиците, на гръмотевиците, на минаващите край нас камиони.

По някое време подхваща отново.

— И аз някога приемах нещата така, Бил; естествено е да е така — то е част от младостта. Освен това е и въпрос на безразсъдство. Веднъж потърсих точното значение на думата „reck“. Означава „тревога“ или „грижа“. С възрастта хората натрупват повече тревоги и грижи. Тежки преживявания, катастрофи, избягване на смъртта или на други нещастия на косъм — виждат и запаметяват неща като онова, което току-що видяхме; всичко това се натрупва в мозъка. И човек става по-тревожен, по-загрижен с всяка изминала година; поддържането на нишката на живота, борбата за оцеляване става все по-тежка и по-тежка.

Освен това и самият мозък се изменя. Някои видове умствени и физически умения започват да деградират още от седемнайсет години нататък.

Наблюдавах се как губя постепенно сигурност, Бил, как ставам все по-неспособен да вземам решения. Когато шофирам, се чувствам хванат между безгрижието на двайсет и две годишния и неспособността на петдесет — или шейсетгодишния, който може и да не се справи в критичен момент. А и не мога да се сдържа да не налагам личните си ограничения върху другите около мен, например, върху теб, Били. Страхувам се, когато ти караш.

* * *

Мръква се бързо, падат първите тежки дъждовни капки. Магистралата тук, извън Индианаполис, е почти блокирана от гигантски камиони с ремаркета. Изпреварвам по един почти на всеки четиристотин метра. Слава Богу, че татко е в такова състояние и се е отдал така на размисли върху деградацията и падението на човешкия род. Иначе щеше да е беснеещ лунатик, който подскача на мястото си, крещи и си въобразява, че с това ми помага да изпреварвам тези чудовища.

Когато пускам чистачките, чува се само равномерно бръмчене. Поглеждам таблото, за да проверя дали съм натиснал правилния бутон. Натискам го отново няколко пъти.

Хей, страхотно преживяване: тъмнина, дъжд и гласът на съдбата до мен. Навежда се напред, без да оправи седалката. Бърника нещо, но напразно. Радвам се, че тази кофа болтове не е моя; ще трябва да работя по цели дни върху нея, за да я поддържам.

Вали проливен дъжд. Не откъсвам поглед от задните светлини на камиона пред мен; това е единственото нещо, което виждам. Не мога да разгранича белите разделителни линии, нито страничната линия на платното към банкета. Единственото, което имам на разположение, са тези две червени светлини, умножени стотици пъти с всяко плискане на вода по предното стъкло; страхувам се да спра.

— Виждаш ли изобщо нещо, Бил? Аз не. Може би ще е по-добре да отбием.

— Виждам, татко, всичко е наред; просто ще остана зад този камион. Докато виждам тези задни светлини, всичко ще е о’кей.

Той замълчава. Знам, че му се иска да спрем, но нямаме избор. Дъждът се излива като из ведро и плющи с все сила по колата. Той не може да види дори и с отворен прозорец; а и с този голям камион пред нас, няма начин да разграничим пътните знаци, преди да ги отминем.

Влача нашето чудовище след моя камион на разстояние по-малко от седемнайсет метра; ако увелича това разстояние, ще го загубя. Няма начин да не се намокря, така че смъквам стъклото на моя прозорец. В колата нахлува вода като в потъваща лодка в апокалиптичен филм; веднага ставам вир-вода. Подавам глава навън, за да разбера дали така видимостта не е по-добра, но дъждът бие в очите ми, по-лошо е от замазаното от стичаща се вода предно стъкло. Прибирам си главата и вдигам стъклото.

Забелязвам мигащи светлини отзад. Здраво държа волана и се надявам за най-доброто. Това е друг голям камион, явно загубил търпение с големия линкълн, който се влачи на опасно близко разстояние до камиона отпред. Той профучава край нас и аз загубвам и слабата видимост, която имах до момента. Камионът хвърля мръсна вода и кал по-бързо от потоците чиста вода, които се изливат от небето. Стискам волана с все сила, поддържам скоростта си и чакам да видя отново задните светлини на камиона. Колата ни се залюлява от силните струи вода, изхвърлени изпод колелетата на задминаващия ни камион. Моята скорост е над седемдесет километра в час, а неговата — над деветдесет. Почти половин минута шофирам в тъмнината с предно стъкло, покрито с кафява кал, докато най-сетне отново виждам светлините на камиона отпред.

Междувременно започвам да хващам номера на този вид придвижване напред. Ако той натисне спирачки, отзад светва светлина, отразяваща действието му, и аз натискам моите. Проблемът е, че започвам да се хипнотизирам от тези две светлини: те се отразяват многократно върху пътя и предното стъкло — нито един хипнотизатор не може да измисли по-добър трик.

Точно тогава татко изкрещява, звукът, който издаде, наподобяваше няколко излайвания едно след друго. Забелязал е знак за отклонение от магистралата след около километър и половина. Включвам мигача и отбивам надясно. Моля се да не пропусна отклонението. Пороят се излива върху нас. Покривът на колата стене и вие под ударите му.

Татко вижда навреме стрелката за отбивката и аз обръщам волана. Отзад няма светлини, мога да намаля до около двайсет километра. В края на отклонението има неясно маркиране. Правим завой и спираме. На другата страна на улицата има табела. Включвам на трета, смъквам стъклото и четем „БРАУНВИЛ — ОСЕМ КИЛОМЕТРА“. Завивам остро надясно и потегляме.

Пътят е стръмен и много тесен, бялата линия — почти невидима. На върха на стръмнината съм — ако отнякъде се появи кола без предни фарове, край, свършени сме.

* * *

Кръстосваме града, взираме се през облени с вода стъкла с минимална видимост за знак за мотел. Надявам се, че ченгетата или шерифът, или какъвто и да е представител на закона не са навън. Веднага ще се захванат с този линкълн без чистачки, мотаещ се напред-назад по главната улица. Почти сме готови да се предадем, когато зърваме табела „ХОТЕЛ“ на другия край на града. Дано да има стая; никак не ме радва мисълта да прекараме нощта, увити в мокрото одеяло.

Хотелът е тухлен с колониална веранда. От двете страни на вратата са поставени лампи за старовремска карета с жълти крушки. Татко изскача от колата и се втурва. Едва ли би могъл да се намокри повече, но машинално тича приведен в дъжда. Знам, че ако имат стая, той ще я вземе дори и да струва петдесет долара.

След около пет минути отваря врата и се усмихва.

— Получих страхотна стая. Управителката е убедена, че съм банков обирджия, с багажник, пълен със златни кюлчета, така че нека се вживеем в натрапената ни роля. Обуй си поне обувките.

Отново е превъзбуден. Може би просто се радва, че е жив, че вътре го чака гореща вана и ще бъде на сухо. Давам му ключовете. Той отваря багажника и измъква с мъка пътната си чанта и моята брезентова торба. Отнася чантите ни на верандата, докато аз откарвам колата на паркинга.

Вървя бавно. Усмихва се, като че ли най-естественото нещо в света е да се върви под проливен топъл дъжд в нощта. Край верандата има храсти хортензия, навеждам се да ги помириша — никаква миризма. Татко се люлее напред-назад и мокрите му обувки жвакат. Смее се.

— Хайде, Били, не е необходимо да преиграваш. Сигурен съм, че тази женска вече се е обадила на шерифите на три окръга.

Влизаме наперено във фоайето; върху килима в кафяво от нас се излива истинска дъждовна вода от Индиана или Охайо. Занасяме чантите си до стаята — прекрасна е с двете огромни двойни легла.

Изстискваме дрехите си и вземаме душ. Нямам никакви сухи дрехи и се налага да заема риза и панталони от татко, дори жокейските му гащета и обувките за тенис. Когато слизаме долу, изглеждаме що-годе представителни; дрехите на татко висят по мене като на закачалка, а краката ми са направо смазани в гуменките му — но поне сме чисти.

Не е за вярване, управителката идва при нас и уж между другото ни представя господин с нещо наподобяващо висока широкопола бяла шапка. Оказва се, че това наистина е шерифът на града. Трябва да е скочил от масата, за да види разкритите маскирани бандити. Започва учтив разговор или по-точно разпит: откъде идваме, къде отиваме, и то се знае, за колата — откъде, как и защо. Дори и да бяхме избръснати и в смокинги, хотелската управителка сигурно пак щеше да извика приятеля си, шерифа.

Татко го поглежда право в очите и пита дали в града има KFC. Гениален е. Шерифът клати глава. Намесвам се и аз питам дали тук имат мексикански ресторант. Клати глава и отново се усмихва. Изглежда, схвана играта, ако не изцяло, то поне наполовина.

— Но има пицария в другия край на града към шосе 80.

Кима няколко пъти, усмихва се. Повежда ни към верандата и посочва единствената посока, в която може да бъде това място; навсякъде другаде е тъмно. Толкова проливен е дъждът, че сме минали край пицарията, без да я забележим.

Покланяме се и благодарим на шерифа; докосва с два пръста шапката си: Спейд Куули приветства коня си.

Качваме се на нашия „Филаделфия експрес“ и плуваме в мрака до пицарията. Сякаш се връщам вкъщи. Поръчваме огромни пици със сирене и кана бира за всеки. Каните са стъклени с извити дръжки и приличат на чаши, но с улейче като керамични халби. Пием бирата си направо от тях. Омитаме пиците и италианската салата. Никога не съм се наслаждавал така на храната, както тази вечер.

Две хубавички келнерки си правят кефа, като ни гледат как пием от каните. Ако не бях с баща си, сигурен съм, че можехме да ги уговорим да дойдат с нас в хотела; управителката щеше да има за какво да се тревожи цяла нощ.