Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dad, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Уилям Уортън. Татко

Превод: Благовеста Дончева

Редактор: Милко Стоименов

Коректор: Лилия Анастасова

Худ. оформление: Милко Стоименов

Предпечатна подготовка: Квазар

Печат: Багра

ИК „РАТА“ ЕООД, София, 2006

ISBN-10:954–9608–25–5

ISBN-13:978–954–9608–25–0

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Ставам рано. Когато телефонирам в болницата, ми отговарят, че състоянието на татко е критично, няма признаци на подобрение.

Вземам бележките си от Макс и отново сядам пред пишещата машина. Правя официално искане за провеждане на всички неврологични изследвания, посочени от него. Те включват пункция на гръбначния мозък, скенер и електроенцефалография, някои изследвания на кръвта и консултация с психиатър. Изпращам писмото препоръчано до доктор Чад в Перпечуъл. Прибирам оригинала в папката си заедно с изложението за случая с татко и визитната картичка на „Найт & Найт“.

В пощата правя фотокопия на всичко това. Връщам се вкъщи и описвам станалото последната вечер в оздравителния дом. Майка се интересува какво правя. Успявам да задоволя любопитството й. Едва се крепя — имам чувството, че всеки момент ще рухна.

Отивам в болницата. Татко все още е в интензивното в безсъзнание. Господи, видът му събужда такава жал! Това ми дава сили да продължа започнатото.

Питам сестрата на рецепцията къде се намира администрацията. Тя е на най-горния етаж. Намирам канцеларията на административния директор и заявявам на секретарката, че искам да видя доктор Бенсън. Поглежда ме така, като че ли съм поискал да видя самия Господ.

— Доктор Бенсън е много ангажиран, господине. Подготвя се за конференция в Бостън. Кой сте вие и какво искате?

Успявам да запазя спокойствие; представям й накратко положението. Слуша ме със залепена на лицето изкуствена усмивка, но не ме прекъсва.

Вижда ме такъв, какъвто всъщност съм — ексцентрик, маниак. Сякаш блъскам главата си в непробиваема стена. Изваждам картичката на „Найт & Найт“ от папката си.

— Моля, предайте това на доктор Бенсън. Кажете му, че адвокатите ми са ме посъветвали да му предам визитната им картичка, преди да предприемат действия. Ще бъда на долния етаж в интензивното с баща си. Казвам се доктор Тремънт.

Не я изчаквам да прочете картичката. Излизам. Тази част на сградата не мирише на болница. Мирише на канцелария — обикновената миризма на ленти за пишещи машини, белило за грешки, парфюм, колосани престилки и ризи, хартия и електронната миризма на компютрите. Слизам с асансьора в долните кръгове на ада.

Отивам в стаята при татко. Проверявам дали всичко си е на място; абсолютно безцелни движения, просто си намирам занимание, докато чакам. Няколко сестри ме поглеждат, но съм така потънал в скръб и гняв, че се отдалечават мълчаливо. Очаквам всеки момент да се появи някой от охраната. Ако дойде, ще му бъде нужен автомат, за да ме изведе оттук. Гледам татко; той като че ли е на километри от тази стая, в някакъв друг, чужд за мене свят.

Водата е гореща. Наливам малко в легена и потапям четката си за бръснене, за да я омекотя. Въртя я върху сапуна и нанасям пяната по лицето си. Правя си дебела брада от сапун, отварям бръснача и го наточвам на ремъка, който виси до огледалото. Това огледало е с някаква странна пукнатина през средата — изглеждам като че ли имам дебел нос с три ноздри. Все обещавам на Бес да купя ново, но винаги забравям. Започвам да се бръсна, обърсвам пяната и изрязаните косми на пръста си.

Десет минути по-късно в отделението влиза едър мъж в костюм от туид. Дори и да не бях забелязал страха по лицата на сестрите, можех да позная, че този е голяма клечка. Все едно че навсякъде по него с едри букви беше написано, че той е господарят тук.

Сестрите ме посочват и той се отправя към мен. Когато влиза в стаята, запалва лампата. Минавам край него и я загасям.

— Смятам, че можем да разговаряме и така, доктор Бенсън. Баща ми е много чувствителен в момента и светлината му пречи.

Две точки за мен и фронтовата линия между нас е изтеглена. Поглежда ме изненадано, после ми се усмихва благосклонно като дядо на внуче и притегля към себе си другия стол в стаята. Аз съм във фотьойла; за него остава обикновеният стол. Обръща го с облегалката към мен и сяда разкрачено на него — господарят говори на селяните, без да слиза от коня си. Столът е със стоманена рамка, черна седалка и черна, подплатена облегалка. Помага му да поддържа избраната от него роля на главен хирург и голям началник.

— Секретарката ми каза, че желаете да ме видите, доктор Тремънт.

И така, това са правилата на играта. Добре.

— Правилно, господин Бенсън.

Говори равно и спокойно. Той ме изчаква да продължа. Аз също изчаквам.

Ако не се отнася за живота на баща ми, този фарс би ме развеселил. В мен има нещо налудничаво. Винаги избягвам директната конфронтация; тя няма нищо общо с моя идеал за добър живот. Но щом се стигне до нея, изпитвам истинска наслада. Той изчаква толкова дълго, колкото може да си разреши.

— Доктор Тремънт, аз съм много зает човек; програмата ми е твърде претрупана и след три часа трябва да летя за Бостън. Защо искате да ме видите?

Вземам папката си и изваждам изложението, което показах на „Найт & Найт“; прибавям към него и описанието на случилото се снощи. Подавам му ги, светвам малката нощна лампа до леглото и я накланям така, че да не осветява татко.

— Считам, че ще бъде по-добре, ако първо прочетете това, доктор Бенсън.

Той взема листата, прехвърля ги — те са тринайсет, изписани само от едната страна.

— О, доктор Тремънт, нямам време да прочета всичко това. Не можете ли да ми кажете накратко за какво става дума?

— Не, не мисля, че е възможно, доктор Бенсън; това е най-сбитото изложение на проблема, което мога да представя. Сигурен съм, че ще бъде във ваш интерес да го прочетете сега.

Той въздиша, измъква очила от джобчето на сакото си, картичката на „Найт & Найт“, която също се намира там, се измества, повдига се малко нагоре. Бързо я натиква обратно, изважда очилата си. Слага ги, накланя глава назад и започва да чете. По-удобно щеше да му бъде, ако държеше страниците по-близо до гърдите си; но сега няма избор, след като е седнал така на стола.

— Доктор Бенсън, представих това изложение на фирмата „Найт & Найт“; те ме посъветваха да ви го покажа.

Той изстрелва смъртоносен поглед над очилата си. Като се добави и посивяващият му зализан кичур отпред, той изглежда като подъл Уил Роджърс[1].

Нямам намерение да седя и да го гледам как чете. Отивам до леглото на татко и продължавам да се суетя около него. Докосвам челото му — хладно е; меря пулса му — неправилен, ускорен; оправям завивките му. Гледам втренчено мониторите, преструвам се, че си вземам бележки, после се изправям на прага, наблюдавам сестрите. Те са в прединфарктно състояние. Тук е самият доктор Бенсън, ах, на техния етаж — в стая на пациент и брадат мъж с диви очи!

Изчаквам, докато се уверя, че привършва с четенето, после се връщам към леглото и отново се суетя около татко. Дишането му е дълбоко, устата — отворена.

Чувам, че доктор Бенсън събира страниците; прокашля се. Сядам отново на стола си. Той ми подава изявлението и аз го закрепям обратно в папката. Поставям писмото с исканията си най-отгоре. Чакам. Той изтегля картичката от джоба си.

— Предполагам, че вие искате да заведете дело срещу болницата, доктор Тремънт?

Вторачен в него, забавям отговора си.

— Предпочитам да не стигам до там, доктор Бенсън.

— Струва ми се, доктор Тремънт, че всички ваши оплаквания, макар и сериозни, няма да бъдат достатъчни за започване на дело за проявена лекарска небрежност.

— „Найт & Найт“ не са съгласни с вас по този пункт, доктор Бенсън.

Вбесен е. Бих искал да съм в стаята, когато се нахвърли срещу Сантана и Етридж. Отново гледа картичката. Знам, че се бори със силното желание да нареди на охраната да ме изхвърли оттук.

— Какво точно искате, доктор Тремънт?

„Найт & Найт“ ме бяха инструктирали по този въпрос, Господ да благослови змийските им сърца!

— Доктор Бенсън, представям ви копие от препоръчано писмо, което изпратих на доктор Чад тази сутрин. В него са изброени някои от нещата, които искам.

Подавам му писмото. То е в незапечатан плик. Прочита го внимателно; поглежда ме.

— Вие невролог ли сте, доктор Тремънт? Тука са вписани доста специфични искания.

— Не, доктор Бенсън.

Отново се вторачва в мен. Нека да се пече на бавен огън. Имам чувството, че всеки миг може да се пръсне, но засега все още успява да изглежда спокоен. Заслужава си парите, които му плаща Перпечуъл.

— Не виждам защо да не се уредят тези изследвания, ако, разбира се, вече не са изпълнени. По-голяма част от тях са излишни в случая с баща ви, но аз мога да разреша тези процедури.

Поглежда татко.

— Състоянието на баща ви е критично, а някои от тези изследвания са доста тежки.

— Доктор Бенсън, аз естествено не искам провеждането на тези изследвания, докато баща ми не е в състояние да ги издържи. Вярвам, че доктор Чад има необходимите медицински познания и може да прецени кога да се проведат. Избрах го по препоръка на мои приятели-медици тук, несвързани с Перпечуъл.

— Доктор Тремънт, уверявам ви, че доктор Чад и всеки лекар тук, в Перпечуъл, е напълно квалифициран да взема този вид решения.

Почти очаквам да стане и да отдаде чест: за Бога, Перпечуъл и Американската асоциация на медиците.

— Не съм съгласен с вас, доктор Бенсън, но не сме се срещнали за това. Въпросът е дали ще заведа дело за проявена лекарска небрежност срещу Перпечуъл, доктор Етридж и доктор Сантана. Моите адвокати очакват решението ми.

Отпускам се назад. По гръбначния ми стълб се стича пот, изненадвам се, когато я усещам. Негов ред е. Отива до вратата и една от сестрите притичва до него.

— Бихте ли ми донесли медицинските данни за господин Тремънт, сестра?

Тя се покланя и се втурва назад. Тича да изпълни задачата.

Когато се връща, Бенсън обръща стола, сяда нормално на него и кръстосва крака. Каубойският номер е приключил.

Сестрата идва. Подава му папките. Отваря ги и започва от самото начало. Той или умее да чете много бързо, или преглежда само главното. Възможно е да мисли и за нещо друго. Не ми пука. Надявам се, че няма да изпусне онази операция на жлъчния мехур. Чакам. Затваря папките и ме поглежда.

— Доктор Тремънт, баща ви е сериозно болен. Не съм сигурен дали доктор Етридж не е прав, когато поставя диагноза за тежка склероза — може да се допусне и удар. Какво точно искате от болницата?

Готов съм. Обмислях отговора на този въпрос цели два часа миналата нощ.

— Първо, доктор Бенсън, искам да ми се даде правото аз да решавам кога баща ми ще напусне тази болница.

Правя пауза — давам възможност да възприеме думите ми. Той почти кима с глава.

— Освен това искам да посещавам баща си по всяко време на деня и нощта.

Отново правя пауза, но той не реагира. Продължавам.

— Искам баща ми да остане тук, в интензивното, докато стане абсолютно ясно, че това повече не е необходимо.

Хвърля ми бегъл поглед, но аз продължавам атаката.

— Искам всички изследвания и лечения, които аз или лекар преценим за необходими.

Това също наранява, но той навежда леко глава. Няма си и представа какво следва.

— Доктор Бенсън, загубил съм доверие във вашите медицински сестри. Прочетохте за позорния инцидент, когато моят баща беше завързан за стол тук, в тази болница, с наранени китки, с подути ръце и изтеглен катетър. Не желая и няма да допусна това да се повтори. Ако реша, че е необходимо, искам да спя в болничната стая на баща си и да се грижа за него или да наблюдавам какви грижи се полагат за него.

— Хайде, доктор Тремънт, в болницата има правила. Изключено е да останете в интензивното отделение.

— Оставете ме да довърша, доктор Бенсън. Тук, в интензивното, аз не се безпокоя — сестрите тук са достатъчни, но в другите отделения не е така.

Бенсън се изправя. Пъха ръце в джобовете си, сгъва леко колене и се люлее на пръсти. Изиграва своя етюд на приключване на разговора. Оставам седнал и дори кръстосвам крака. Навеждам се напред.

— И когато аз реша, че баща ми може да си дойде вкъщи и напусне болницата, искам да ми бъдат осигурени всички поддържащи апаратури, които счета за необходими, включително и осигурена от Перпечуъл медицинска сестра.

Той отново започва да клати глава. Лепва на лицето си усмивка с ясен текст: „Това не е ли смешно?“ Може би той наистина е Уил Роджърс!

— Не съм сигурен дали всичко това може да бъде уредено. То противоречи на болничната политика — особено вашето настояване да стоите с пациента в болницата.

— Доктор Бенсън, аз ще изчакам тук; ако след консултация и размишление решите да изпълните моите изисквания така, както ги описах, бихте ли наредили да бъдат напечатани на машина, подписани от вас и да ми ги връчат?

Правя пауза.

— В противен случай имате картичката на „Найт & Найт“; можете да се свържете с тях или те ще се свържат с вашите адвокати.

Ставам и изпълнявам моя акт на приключване на разговора: слаб поклон в стил Питър Лор[2]. Стоим известно време един срещу друг, гледаме се втренчено. Той все още може да ме изхвърли и да затръшне вратите на болницата, но знам, че няма да го направи. Не може да си го позволи. Излиза от стаята.

Един час по-късно при мене се втурва сестра с подписано съгласие за всички мои искания.

 

 

През следващата седмица прекарвам с татко по-голяма част от времето. Били остава при майка.

Татко все още е в кома. Срещам се всяка сутрин с доктор Чад; той е любезен и загрижен. Не споменава нито дума за конфронтацията с доктор Бенсън. Чад прави пункция: в течността, изтеглена от гръбначния мозък, има някакви червени клетки, но нищо друго, което да посочи преживяване на сериозен удар. Всички тези неща трябваше да бъдат проведени още в самото начало. Скенерът не показва наличие на тумор. Но татко остава в безсъзнание. Очите му са разширени, пулсът — неравномерен. Изглежда като че ли няма да има проблеми по отношение на евентуално напускане на интензивното отделение.

В четвъртък следобед доктор Чад сяда на стола до мен в стаята на татко. Измъква всички медицински данни на татко и преглежда медицинските доказателства. Поглежда ме.

— Господин Тремънт, мисля, че баща ви умира. Все още не съм сигурен какво се е случило. Ако желаете да направите друга консултация по този въпрос, моля, направете я.

Поглеждам го. Трудно ми е да приема това, което току-що чух. Поглеждам татко. Ако махнат цялата поддържаща апаратура — система, кислород, монитори, катетри — той ще умре за броени часове. Не казвам нищо.

— Господин Тремънт, ще трябва вероятно да започнете да уреждате нещата около смъртта на баща си. Знам, че майка ви е много болна, и ще трябва да я подготвите. Мисля, че дните му са преброени.

Слизам във фоайето и телефонирам на Джоан. Предавам й думите на лекаря. Шокирана е, но не е изненадана; и това най-добре обяснява как се чувствам самият аз. Джоан казва, че ще ме види при майка.

Прибирам се вкъщи. Били се занимава с мотоциклета. Преобърнал се е докато е карал лудешки, и сега се опитва да изправи вилките и да изчука смачкания резервоар, фарът и мигачът също са счупени. Майка гледа телевизия. Сядам до нея. Дават още една болнична мелодрама. Започвам да си мисля, че всеки е облечен в бели, сини или зелени престилки, филмът завършва със смразяващ писък на жена. Колко смешно!

Отивам до телевизора и го изключвам. Майка е в халат, след като е станала от следобеден сън. Косата й е навита на ролки и лицето й е намазано с крем. Тя поддържа изцяло теорията за оцеляване „Не се отпускай“.

— Мамо, току-що говорих с доктор Чад.

Тя веднага разбира.

— Какво ти каза, Джак? Ще умре ли?

Мисля, че все още е под въздействие на мелодрамата, ние играем друг епизод. Поемам ролята на внимателен, обичлив, загрижен син.

— Доктор Чад мисли, че на татко не му остава много. Предлага ни да започнем с уреждането на погребението.

Това звучи в тон с жанра. Чувствам се нереален. После майка притиска с юмруци устата си и започва да плаче, истински да плаче. Мелодрамата е свършила.

Вкопчва ръце около врата ми. Мама е толкова дребна и крехка жена. Ако един мъж имаше нейният ръст, целият му живот ще бъде белязан от този факт — той ще бъде в ужасно неизгодно положение. Питам се дали, ако съм метър и петдесет и два висок, ще мога да се справям с живота. Държа я в ръцете си, докато чуваме колата на Джоан да скърца по пътеката. Когато сестра ми влиза в стаята, двете с майка се хвърлят една към друга. Празен съм, оголен, студен отвътре. С учудване откривам, че плача. Аз съм единственият, който все още не е осъзнал смисъла на казаното от доктор Чад. Бях твърде ангажиран — да уреждам, да споря, да се боря. Моят баща умира.

На всички ни е трудно да говорим за това, но трябва да направим нещо. Както по-голяма част от хората, те не желаеха да мислят за смъртта. Майка каза, че двамата с татко били стигнали до съгласие да имат най-простичкия вид погребение, но искат да бъдат заровени заедно, в един гроб. Това е всичко. Спираме се на гробището „Свети Кръст“ на около три километра и нещо от дома на родителите ми; никакво излагане за поклонение и други такива щуротии. Майка настоява да поръчаме за картички за литургия, да се платят предварително богослужения за безсмъртната му душа на различни места.

Твърдо съм решен да се боря против балсамирането. Изглежда, имам нужда да се боря срещу нещо, което да отклонява мислите ми.

Когато бях петнайсетгодишен, почина дядо ми Тремънт. Бях добър ученик, в семейството вече знаеха, че искам да стана лекар. Дядо ми трябваше да бъде балсамиран за излагане на тялото в собствената му спалня. Приятели на семейството, Даунис, които притежаваха погребално бюро, поеха този ангажимент. Бях избран да помагам.

Докато наблюдавах изтеглянето на тъмната, гъста кръв, изрязването на вътрешностите, натъпкването на памук отстрани в устата му и в очните кухини, приключих с лекарската си кариера. Освен това се заклех да не допусна това да се случи на някого, когото обичам.

За пръв път трябваше да подложа на проверка това решение. Оттогава бяха изминал трийсет и седем късметлийски години за мен, през които не бях принуждаван да вземам подобни решения, но сега вече нямаше измъкване.

* * *

На следващия ден двамата с Джоан отиваме до Бейтс — „Маккинли & Бейтс“, дом на покойниците и погребално бюро на булевард „Кълвър“. Тъжно е да се върши това през слънчев калифорнийски ден, но присъствието на Джоан го прави поносимо.

Домът на покойника представлява бетонна сграда с тъмни прозорци, през които не може да надникнеш вътре. Спирам пред монетния апарат на паркинга и пускам четвърт долар. Когато се обръщам, виждам сестра си, застанала до колата, оглежда сградата; преценява я.

— Как ти се струва, Джак? Страхуват се да не би труповете да избягат?

Сградата наистина прилича на замаскиран нацистки бункер.

Отваря чантата си, рови в нея.

— Хиляди дяволи! Забравила съм си дамския револвер.

Оттук нататък започва страхотно представление.

Летящите врати също са от тъмно стъкло с метален обков. Обзавеждането е безлично: всичко е в черно, различни нюанси на сиво-бяло. Облеклото на всеки служител е в тон с общата окраска (или липсата на такава). Сигурно е страшно да прекарваш дните си в място като това, да се срещаш с тъжни хора, да документираш смъртта. Изпитвам желание да изляза навън сред някак чистата мръсотия и евтиния блясък на булевард „Кълвър“.

На рецепцията седи дама с бял карамфил върху ревера на сивия си костюм. Косата й сивее, но тя изглежда млада, на не повече от трийсет и пет. Джоан говори; не следя особено внимателно думите й. Дамата се усмихва и ни предлага да почакаме. Навеждам се към сестра си.

— Предполагам, че си боядисва косата.

Тя се усмихва и вдига предупредително пръст.

Въвеждат ни в малка стая с прозорец към улицата. Шокиран съм, когато забелязвам розово-бежова кола бавно да минава по улицата. Може би в това стъкло има още нещо специално, поради което отвътре се създава впечатление, че колите се движат бавно.

Вътре е много тихо. На бюрото седи млад мъж с естествено руса коса в прическа стил „Помпадур“ с ясно подчертана пътечка. Ръцете му, много бели, сякаш отделени от тялото, са сгънати на бюрото. Залепя на лицето си най-тъжната усмивка, която някога съм виждал. Има вид на човек, на когото току-що са съобщили, че е настъпил краят на света.

Сядаме. Вече съм вътре в играта. Дори и облеклото ми е подходящо — черен костюм и сива вратовръзка. Майка и Джоан ме издокараха така. С този костюм е трябвало да бъде погребан свекърът на сестра ми. Той страдал от белодробен емфизем и прекарал последните си месеци, като планирал собственото си погребение. Костюмът бил предназначен за поклонение пред тялото му. Той е черен, с копринена мекота, хастарът му е от черна коприна. Реверите са тесни, има фалшиви джобове и три копчета на необичайни места. Господин Лацио, бащата на Марио, беше италианец, по-точно сицилианец, и имаше слабост към моделите фантазе. Освен това той беше само около метър и седемдесет. Панталоните ми се врязват в корема и ги прикрепям с тирантите на татко. Показвам около пет сантиметра от маншета на ризата и не смея да поема дълбоко дъх.

Причината, поради която господин Лацио в крайна сметка не е погребан в този костюм, е, че през последната седмица от живота си той решава да смени правилата на играта. Сега той иска сив костюм, сив ковчег и черна възглавница, за да се подчертае посивялата му коса. И така, те скрояват нов костюм. Кармен, свекървата на Джоан, дава първия костюм на баща ми, който е точно толкова висок, колкото и господин Лацио. Татко не го е обличал нито веднъж. Казва, че се страхува някой да не го застреля погрешка. Така че аз съм първият, който го облича. Какъв само придружител на ковчег ще бъда — и накуцващ, и прегърбен…

Заявяваме на мъжа зад бюрото, че искаме възможно най-евтиното погребение. Опитваме се да представим това желание като основано на дълбоко религиозни убеждения, но съм сигурен, че бяхме квалифицирани като скъперници. Той взема от ъгъла на бюрото бележник и започва да вписва цифри. Задава въпроси, ние отговаряме. „Да, погребение, не кремиране.“ „Но кремирането е много по-евтино.“ „Няма значение.“ Ще го направим върху къс земя. „Не, още не сме купили парцела; ще го купим, след като свършим тук.“… Не, човекът не е мъртъв. Ще ви го доставим, не се безпокойте.

Появи се известно усложнение във връзка с погребението им в общ гроб един върху друг. Трябвало да има подземна гробница според Калифорнийския закон. Добре, ние сме за двойна подземна гробница, която излиза по-евтина и е по-подходяща. После той цитира цената на балсамирането; не е скъпо, само седемдесет и пет долара. До този момент Джоан водеше разговора много изискано, много компетентно и умело предвид крайната цел: запазване на равновесието. Тук се намесвам аз.

— Не, моля, в никакъв случай; ние не го искаме балсамиран.

Спокойното му лице внезапно помръква.

— Но балсамирането е нещо обичайно, господине.

— Ние нямаме намерение да излагаме тялото за поклонение, така че не е необходимо балсамиране.

— Но, господин Тремънт, това е закон на щата Калифорния: починалият трябва да бъде балсамиран преди погребението.

— А как стои въпросът с балсамирането при онези, които кремирате?

— И те се балсамират. Закон на щата Калифорния.

Усмихва се. Изглежда, ни притисна с този закон, готов съм да се предам, нямам сили да пилея време за един небалсамиран труп. Но в този момент се намесва Джоан.

— Имам приятелка ортодоксална еврейка; беше й разрешено да погребе майка си без балсамиране — такова е изискването на религията й. Така ли е?

Той сплита пръсти.

— Да. Това е изключение, въпрос на религиозна свобода.

— В такъв случай ние искаме еврейско погребение.

Обръща се към мен.

— Нали, Джон?

Кимам. Във въображението си виждам как подготвяме погребението в местния храм — суетим се, слагаме тук-там кръстове, за да заблудим майка. Но засега поне избягваме балсамирането. Следват ковчезите. Води ни по някакъв коридор. Хвърлям поглед на няколко врати. На всяка има малка табелка с име. Спомням си две имена: „Стая на вечното спокойствие“ и „Стая на вечната истина“. Помещението в края на коридора е пълно с ковчези по три в дълбочина, закачени на куки и леко наклонени напред, за да можем да погледнем в тях. Приличат на гигантски кутии за бижута. По-голямата част от тях са подплатени с коприна в светли тонове от бяло през розово и отново до сиво. Отвън някои са като бронирани коли.

Нашият човек се впуска в описание на всеки ковчег, изброява неговите предимства и недостатъци, цитира цени. Няма начин човек да го спре, сега той е в стихията си: безотказно и с възторг следва правилата на играта. Инструкциите му са да ни отдаде изцяло времето си, дори и ние да сме се проявили като скъперници.

Вървим до него, слушаме, чакаме го да свърши. Той се напряга максимално, за да ни накара да осъзнаем, че ако не купим подплатения с порест каучук ковчег — облицован отвън с дуралуминий или неръждаема стомана, за да се чувства татко удобно, то това ще означава, че не го обичаме. Джоан ме поглежда. Не знам какво очаква да кажа.

— Господине, имате ли обикновен ковчег от борови дъски?

Той се вглежда в лъснатите си до блясък обувки, после вдига поглед към нас.

— Не, най-евтиният, който имаме, е този. Той е от борови дъски, боядисани в металносиво. Цената му е само сто и двайсет и два долара.

— Ще имате ли нещо против, ако аз скова ковчега? Баща ми беше дърводелец, така че разполагам с необходимите инструменти. Сигурен съм, че мога да скова ковчег по неговия вкус за два дни или дори по-бързо.

Той вдига ръка, за да задуши кашлица, вероятно самодоволна мазна усмивка или обикновена усмивка.

— Страхувам се, че това е невъзможно. Ние ще бъдем отговорни за транспорта, церемонията и погребението; под въпрос се поставя репутацията на нашата фирма. Не можем да допуснем подобно нещо.

Знам, че се държа тъпо и предизвикателно, може би си връщам на смъртта. Джоан ме дърпа за ръката и се обръща към вратата. Шепне ми.

— Стига, Джак, знаеш какъв е татко. Той няма да иска нищо извън обикновения ред на нещата. Няма да правим хипи-погребение.

Обръща се към нашия човек.

— Ще вземем ето този.

Посочва един с металносивата боя.

— Възможно ли е да вземем небоядисан?

Той се усмихва и се навежда напред. Джоан може да получи почти всичко, което поиска… Тя е много красива жена. Когато човек е неин брат, този факт лесно се забравя.

— Съжалявам, мадам, не мисля, че ни е останал някой без боя, а ако няма да има балсамиране… Е, ние не можем да чакаме много дълго.

О, той е кучи син, но не съумява да обърка Джоан; тя усмихнато кимва.

— Чудесно, ще вземем ето този.

Сграбчва ръката ми и вървим след него обратно до канцеларията му. Докато се движим по тесния коридор, изоставам и поглеждам по-отблизо в една от онези стаи. В нея има ковчег върху малък подиум, заобиколен от вази с цветя. Осветлението е приглушено, ковчегът е отворен. В него лежи възрастна дама, покрита с орхидеи. Мирише на пчелен восък и подов лак. Тичам след другите и ги настигам.

Сядаме. Служителят отваря бележника си и вписва цената на ковчега.

— Къде ще се проведе службата? В нашия параклис имаме приятни помещения за частни служби.

Отново съм напълно объркан. Онази дребна възрастна дама в ковчега със замръзнала усмивка на лицето ме довърши; Джоан обаче държи фронта.

— Службата ще бъде в „Сейнт Огъстин“, а погребението в „Светия Кръст“.

Той я поглежда. Що за еврейско погребение е това? Почти очаквам да се впусне отново с пълна пара на тема „балсамиране“. Но по този въпрос той се беше предал; попитахме го за наемане на оркестър от пет души и той се съгласи. Последваха още приказки за катафалката, броя лимузини и полицейския ескорт. Не се боря повече. Погребението ще бъде като всяко друго и Джоан е права, че татко ще го хареса точно такова.

Общата сметка надхвърли хиляда долара. Тази сума беше максималната, която си поставихме като граница, когато говорихме с майка. Оставяме двеста долара депозит и обещаваме да го уведомим, когато татко умре. Той иска да бъде информиран колкото се може по-скоро и за точното разположение на парцела в гробищата.

Вървим навън под ярката слънчева светлина до колата ни. Монетният автомат на паркинга почти е стигнал до нулата. Влизаме в колата. Аз седя и наблюдавам автомата.

— По дяволите, какво правиш, Джак? Какво чакаме?

— Вземам остатъка от стойността на парите си от този автомат. Хвърлянето на хиляда долара в една дупка ме изважда от равновесие. Знаеш ли, Джоан, не разбирам защо не плача. Отвътре съм като разтопен — топла вода, която тече наникъде, но явно не мога да заплача.

— Наистина ли искаш да плачеш? Мога да те разплача.

Скръства ръце в скута си, прочиства гърлото си и започва да пее:

Къде е мойта майка, къде ли може да е тя?

Колко съм самотен само, каква страшна самота.

Татко е със сърце разбито, двама с него сме сами.

Ако негде мама видиш, моля, вкъщи я прати.

Веднага се разплаквам — тихо, открито. Плача, изплашен и засрамен, както винаги. Гледам втренчено Джоан през сълзите си. Тя спира. Успявам да се съвзема.

— Мама наистина ли се е крила от нас, когато сме били малки? Понякога си мисля, че съм си измислил всичко това; трудно е да го повярвам.

— Да, правеше го. Дори го препоръча и на мен — да го правя и с моите деца. Обикновено се криеше зад живия плет или отиваше до г-жа Рейнолдс за чаша кафе.

Беше много смешно, че може да те накара да направиш всичко, което поиска, стига само да те заплаши, че ще изпее тази песен. Тя наистина се държеше като „глупи“ тогава — поне така си мисля сега.

— Но защо ти не се плашеше?

Има една песен, която разплаква и мен, Джак. Внимавай много мама да не научи за това и гледай да не ме издадеш. Надявам се само да я изпея сега, без да се разплача.

Не знам защо те обичам така;

не знам защо.

Не знам защо ме вълнуваш така;

не знам защо.

Влюбен съм, но ти не ме искаш;

държиш ме в ръцете си само

когато танцуваме…

Присъединявам се към нея. Там, на булевард „Кълвър“ под жаркото калифорнийско слънце, ние пеем и плачем до пълно изразходване на моя четвърт долар, пуснат в монетния автомат на паркинга.

* * *

Изтеглям колата от паркинга и се отправяме към булевард „Джеферсън“. В тази част на града се намират гробищата. На около пет квадратни километра са разположени три гробища: протестантско, еврейско и католическо. Не знам как се постъпва, ако починалият е атеист или мюсюлманин. Питам се дали все още има отделни гробища за негри в Америка. Когато бях дете, имаше. Наричахме ги „гробища за цветни“.

Католическото гробище, към което отиваме, е разположено върху землището на бивша конюшня с пространство за яздене.

Входната врата е внушителна. Главната административна сграда е смесица между мотел и баварски параклис. Калифорнийците са известни със слабостта си към невероятни комбинации в архитектурата. С изключение на испанския стил няма друга оригинална сграда или такава, която да прави впечатление, но от това изобщо не им пука.

Вътре подреждането е по-практично. На стената е закачен портрет на папа Павел VI, който ни гледа втренчено. Питам се дали ще поискат да представим кръщелните си свидетелства и тези от конфирмациите ни. Как ще разберат дали татко наистина е католик?

Въвеждат ни в нещо като кабинка. Идва жена с папки под ръка. Обясняваме какво искаме. Отново искаме нещо по-евтино, но това не я впечатлява особено. Отделя две кожени папки и отваря обикновени картонени.

Това гробище е разпределено като игрище за голф. Няма надгробни паметници — само плочи, поставени върху земята. Показва ни няколко все още свободни участъка. Все едно, че работим с агент по продажба на недвижими имоти — избираме си парцел за строеж. Всъщност правим точно това, само че домът ще бъде под земята, а съседите — много тихи…

Всяка част от гробището има название: „Сектор на непорочното зачатие“, „Сектор на светците“, „Сектор на възкресението“, „Сектор на разпъването на кръст“ и т.н. Джоан води преговорите.

— Искаме парцел с изглед към Палм.

Дамата навлиза в работата си с пълна пара. Претенции за изглед от гробищен парцел? Същото трябва да е било искано и преди — тя демонстрира добра географска ориентираност по отношение на изгледите от гробището. Прехвърля папките и посочва няколко незачеркнати с кръстче парцела.

— Това тук е Секторът на възкресението. Палм е в тази посока. — Посочва на картата. — Можете да огледате някъде тук.

Прави кръг с молива си, без да докосва картата.

— Мисля, че ще намерите това, което искате. Това е малка височина с отличен дренаж. Има няколко свободни парцела в средата, тук, в границите на определената от вас цена, тъй като са относително трудно достъпни.

Посочва неправилен кръг с точка в центъра.

— Това тук е дърво. Четирите гроба около него са малко по-скъпи.

Прави справка със схема.

— Има един свободен парцел под дървото — цената му е шестстотин и петдесет долара вместо петстотин и петдесет; ще го намерите лесно, дървото ще ви ориентира.

Вземаме номерата и тръгваме на оглед. Цялото гробище е пресечено с лъкатушещи пътища с много завои, но дамата ни даде карта, за да не се заблудим. Въртенето на волана наляво и надясно по пътищата в това гробище ми напомни карането на коли-играчки в парковете за забавление. Бели стрелки насочват към различните сектори и ние намираме Сектора на възкресението без затруднение. Паркирам колата, излизаме и определяме местонахождението на отбелязания с кръстче парцел покрай пътя. Вървим надолу през гробовете.

Когато бяхме деца, забраната да се върви върху гробовете имаше голяма тежест и значение, но тук човек е повече или по-малко принуден да прави това. Гробовете са така нагъсто, близо един до друг, без надгробни камъни, че не е ясно дали стъпваш върху гроб или не.

Намираме парцелите, които ни бяха посочени, включително и онзи под дървото. То се оказа младо тропическо дърво с красиви яркочервени цветове на кичури, и това реши избора ни. Татко винаги е обичал този вид дървета в Калифорния. Ще изръсим сто долара в повече и няма да казваме на майка. Сядаме под дървото, оглеждаме се, опитваме се да видим къщата на родителите си оттук.

— Трябваше да си донесем кошница за пикник тук, Джоан. Това е гробище, което мога да посещавам по всяко време. Чудя се дали ще разрешат някой от нас да вдигне малка палатка тук и да престои като на къмпинг някой и друг ден? В края на краищата това е наша собственост, как могат да ни спрат?

— Джак, да не си посмял да споменеш тази щура идея на което и да било от децата; те ще го направят, без да им мигне окото.

Отново избухваме в плач.

 

 

Когато идваме на себе си, се връщаме в канцеларията. Нашата дама ни вижда и повежда към кабинката. Това ми напомня времето, когато двамата с Врон купувахме първата си кола в „Сентръл Шевролет“ в Лос Анджелис. Сключвахме договорите в кабинки като тази. Почти съм в очакване да се заговори за сделки и възможни покупко-продажби.

Съобщаваме на дамата, че ще купим парцела под дървото. Тя изпада в луд ентусиазъм — човек може да си помисли, че тя ще бъде погребана там. Казваме й, че парцелът е за двама души. Пита ни дали искаме плоча. Решаваме да купим една за седемдесет и пет долара. Даваме имената на мама и татко. Искаме първо да се издълбае името на татко заедно с датите на раждането и на смъртта. Толкова е трагично да се постави годината на смъртта на надгробна плоча, когато е само началото на април… Под името на мама искаме да се издълбае само годината на раждане.

Дамата ни пита дали искаме поставка за цветя. Двайсет долара още. То представлява нещо като метална ваза, поставена в земята, в която се слагат цветя. Настоявам да монтират една; Джоан мисли, че откачам, но отстъпва. Оставяме в гробището общо седемстотин и петдесет долара. По всичко изглежда, че погребението ще струва някъде около две хиляди. Заслужава си да бъдеш жив.

Навън, в колата, Джоан иска да знае защо съм купил металната ваза.

— Бога ми, Джак, можем да донесем градинска лопатка, да изкопаем малка дупка и да сложим цветята там. Мама никога няма да отиде до този гроб — никога не е ходила на гроба на родителите си, да не говорим за сестрите й. Тя се страхува от гробища.

— Знам, Джоан, но някой ден може да ми се прииска да сложа на гроба на татко малко цветя.

Връщаме се вкъщи и обясняваме на майка какво сме направили. Тя не разпитва за подробности.

— Когато умре, той е мъртъв и това си е. Единственото нещо, което има смисъл, е закупуване на картички за литургия и богослужения за него.

Не мисля, че е осъзнала ужасната истина. Тя знае, че той ще умре, но не и че ще бъде мъртъв. Първото е само едно събитие, второто е факт — факт на съществуване. Има голяма разлика. Трагичната истина на този факт едва сега започва да прониква и в мен. Татко няма да бъде повече. Изрекли сме си последните неща един на друг. Видял съм го да се движи из градината или да ремонтира разни неща в работилничката си за последен път. Той никога повече няма да посади цвете, няма повече да се смее. Няма да го има — ще си е отишъл оттук.

Били присъства на целия ни разговор с майка. Слава Богу, пред нея си държи езика зад зъбите, но в задната спалня излива чувствата си пред мен. Сядам на люлеещия се стол, а той се пльосва на леглото.

— Исусе, татко, това е чисто варварство! Защо да не наемем една лодка с гребла в Санта Моника и не го пуснем в морето? Кой има нужда от цялата тази погребална простотия?

— Били, има калифорнийски закони, които не могат да се заобиколят. Не можеш да си представиш какъв зор видяхме и каква борба беше, докато се наложим да не го балсамират.

Още не сме съобщили на мама за това. Казахме й, че няма да има поклонение, но за момента нямаше причини да се впускаме в подробности.

— Искаш да кажеш, че няма да го балсамират?

— Точно така. Джоан цитира някакво неясно правило за еврейски религиозен обичай и той ще има еврейско погребение без балсамиране.

Били скача от леглото и започва да се движи напред-назад из стаята.

— Чудесно, наистина е прекрасно! Ще бъде почти като истинско погребение. Спомняш ли си как поставихме лед в леглото около мадам Матилда, когато умря и нямаше готов ковчег? После я поставихме в него и вървяхме нагоре по хълма до църквата, а след службата — до гробищата. Гробът й беше изкопан от господин Перишо, господин Буле, кмета и Морис. Имаше още една свободна лопата, така че и аз помогнах малко. Запълнихме гроба за петнайсет минути. Ето това се казва погребение.

— Прав си, Бил, но това не е достатъчно за баба ти. Все пак тя се държи страхотно, трябва да й признаем това.

— Татко, аз нямам какъвто и да било костюм, да не говорим за черен. Какво ще кажеш?

— Погледни в гардероба на дядо си, Бил; може би ще ти стане някой от неговите. Аз нося един от неговите костюми в момента.

— Искаш да кажеш, че ще отидеш на погребението в дрехите на мъртвия си баща?

Сяда. Твърде съм уморен да обяснявам за господин Лацио.

— Не мисля, че бих могъл да направя това, татко. Твърде е… зловещо. Ако той не беше мой дядо, бих могъл, може би; но сега не мога, не, в никакъв случай…

Цялото му тяло трепери и той затваря очи. Понякога забравям колко млад всъщност е Били. Все още е почти дете, но изглежда толкова порасъл, че е лесно да се забрави истинската му възраст.

— Тогава върви в Армията на спасението; те вероятно ще ти предложат нещо подходящо, което да ти стане. Ето ти петнайсет долара. Виж дали ще можеш да прибавиш и обувки за долар и нещо. Можеш да ги носиш само за погребението, след което да ги захвърлиш, ако искаш. Краката ти са твърде големи и за дядовите ти обувки, и за моите.

Бил заявява, че първо ще изчака татко наистина да умре. Отново се замислям за решението ни да се издълбае и годината на смъртта върху надгробната плоча. Мразя суеверието, но то живее във всеки един от нас, насаждано под влияние на книгите, филмите, телевизионните предавания, игрите, които сме играли като деца. Моля Били да постои с майка. Искам да бъда с татко колкото е възможно повече.

* * *

Има осезаема промяна в поведението на медицинските сестри към мен. Някой им е подшушнал, че съм потенциален смутител на реда. Но независимо от това те са учтиви. Чувствам се повече или по-малко като ревизор в банка, дошъл да прегледа счетоводните книги. Не ме е грижа; не участвам в състезание за популярност сред медицинските сестри.

Татко е в същото състояние. Когато влизам в стаята при него, целувам го по челото и му говоря, но той продължава своя дълбок сън — може би разликата между сън и кома е въпрос само на дълбочина и дължина.

Едва свършвам с измиването на лицето си и Лизбет влиза на още несигурните си крачета в кухнята. Тя е по нощничка и очите й още не са напълно отворени. Вдигам я на ръце. Тя се сгушва в мен и аз я отнасям в люлеещия се стол от кленово дърво, който Джийн направи за Бес миналата Коледа. Умее да работи с твърдо дърво — не може да му се отрече. Сядам и се залюлявам леко в стола сред все по-засилващата се утринна светлина. Лизбет втиква пръстчетата на краката си в слабините ми и си пъха средните два пръста на ръчичката си в устата. Бес се страхува, че ще си изкриви предните зъби с този лош навик, но аз я оставям да ги смуче; звукът е така приятен — сякаш теленце бозае от майка си… Вдишвам миризмата на сено и неповторимата миризма на малко дете през червеното злато на косата й.

Сестрите влизат и излизат на всеки петнайсет минути. Татко получава царско обслужване — това не може да се отрече. Питам една от сестрите какви лекарства му се дават. Тя ми показва лекарствената схема. Давам вид, че чета драсканиците по нея, разните стрелки и съкращения. Усмихвам се на сестрата и й я връщам. Не виждам вписани никакви наркотици, а това всъщност търсех. Не виждам също никакъв хидрохлоротиазид, нито зароксолин и правя извод, че са престанали да му дават диуретици. Когато човек е в кома, предполагам, че високото кръвно налягане не е проблем.

Усещам отрицателни излъчвания от целия етаж. Тогава не знаех, но сестрите без държавен изпит, общите работници в кухнята и целият обслужващ персонал този ден гласуват решение да започнат стачка. Много скоро ще се наложи сестрите с държавен изпит да поемат цялата болница върху себе си. Мисля, че това решение за стачка е насочено срещу мен, но фактически те плюят върху целия свят и върху мен в частност, защото аз съм част от този свят.

 

 

Доктор Чад идва два пъти на ден: веднъж в десет и половина сутринта и отново в четири следобед. Всеки път той сяда до леглото на татко, премерва пулса му, преслушва сърцето му, мери кръвното му налягане, поглежда бутилката на катетъра и се вслушва със стетоскопа в дишането му. Всеки път му говори тихо, после повишава глас, вика татко по име:

— Господин Тремънт? Как сте, господин Тремънт?

Щипе татко по рамото, удря го леко по бузите, после по-силно. И всеки път няма никаква реакция. Отстрани изглежда, като че ли се опитва да събуди мъртвопиян.

На третия ден при следобедната му визита забелязваме лека реакция, когато пляска татко по лицето: клепачите му потреперват и се отварят за миг, той обръща глава, повдига бавно дясната си ръка, после отново замира. Доктор Чад го плясва отново, вика името му, но татко повече не реагира. Гледам отстрани и си мисля за Исус, който вика Лазар обратно от света на мъртвите — асоциацията се улеснява от факта, че доктор Чад е с гъста, черна брада.

 

 

Всеки ден докторът ми обяснява положението и какво точно прави. Проверява резултатите от ежедневните изследвания. Все повече се убеждава, че голяма част от проблема може да има метаболичен характер. Не знае какво е отключило отрицателния механизъм, нито знае как да възстанови нарушените жизнени функции. На директния ми въпрос продължава да отговаря, че все още не може да ми даде никаква надежда; прави каквото може, но по негово мнение положението е критично.

Има желание да ми разкаже всичко, което се опитва да прави — притежава естествената дарба на учител. Чувствам, че се радва на интереса ми и иска да знам всичко.

Премества системата от ръката на татко в шийната му вена, в която се влива кръв от главата, шията, горните крайници и гръдния кош. Дава му азот под формата на протеинов хидролизат, като подава 150 калории за всеки грам азот. Чад ми разказва всичко това, като че ли съм специалист. Струва ми се, че наистина се опитва да прави нещо, и действията му придобиват известен смисъл за мен след обясненията му.

След като няколко дни подред прави експерименти, той се спира на 165 грама декстроза плюс 860 милилитра 5-процентна декстроза в 5-процентен фибринов хидролизат. Към това прибавя трийсет милиеквивалента натриев хлорид и петдесет милиеквивалента калиев хлорид, плюс осем милиеквивалента магнезиев сулфат. Казва, че се опитва да постигне баланс. Обяснява ми всичко това, но признава, че всъщност прави опити на тъмно.

Все пак се опитва да прави нещо и аз му давам да разбере колко много ценя усилията му. Иска ми се само да се бяха грижили за татко така от самото начало. Сестрите трябва да подготвят определения от доктор Чад състав за захранването на системата, и то чрез филтрационна стерилизация, защото включените съставки се разрушават от топлината. Това означава много допълнителна работа и те съвсем не изглеждат щастливи.

Все пак продължавам да вися там, Чад — също, а което е най-важното — и татко…

Бележки

[1] Уил Роджърс (1879–1935) — американски хуморист и актьор, известен с остроумните си скечове. — Бел.прев.

[2] Питър Лор (1904–1964) — американски киноактьор, роден в Унгария; създава популярен образ на фъфлещ, кръглолик негодник в поредица от криминални филми. — Бел.прев.