Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dad, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Уилям Уортън. Татко

Превод: Благовеста Дончева

Редактор: Милко Стоименов

Коректор: Лилия Анастасова

Худ. оформление: Милко Стоименов

Предпечатна подготовка: Квазар

Печат: Багра

ИК „РАТА“ ЕООД, София, 2006

ISBN-10:954–9608–25–5

ISBN-13:978–954–9608–25–0

История

  1. — Добавяне

Глава 11

На следващата сутрин Били настоява да шофира. По дяволите, той трябва да почувства, че му имам доверие! Ако катастрофираме, ще си сменим местата, преди да умрем.

Днес ни предстои да се спуснем по източния склон на Скалистите планини, дълго, досадно шофиране. Тръгваме рано, но това не ни помага: колкото и рано да потегли човек, пред него вече се е проточила безкрайна върволица камиони. По принцип камионите избягват шосе 70 заради прохода, но не са малко и тези, които поемат по него. Нямаме друг избор, освен да се влачим след тях: пътят е тесен.

Поставих условие: никакво задминаване, ако и двамата не сме съгласни. Знам какво представлява Били като шофьор. Положителната страна на споразумението за мен е, че аз отговарям за музикалното оформление. Не желая хем да съм нащрек, докато шофира, хем да слушам Боби Бой да пее през носа си и да ме убеждава, че единствен той е открил смисъла на живота.

Великолепен ден е. Проходът е на три хиляди и шестстотин метра над морското равнище. Спускаме се. Вземаме завоите един след друг в слънчевата светлина; минаваме край огромни дървета и масивни скали, от време на време зърваме бързи поточета в дъното на дълбоки проломи. Пътят лъкатуши през безброй остри завои. Минаваме край отделни разширения — един ден тук ще минава голяма магистрала.

Никога няма да се споразумеем за изпреварването. Няма видимост на повече от седемдесет метра, а камионите с ремаркета са се проточили на около двайсет и осем-трийсет метра пред нас: не им се вижда краят.

Въпреки това той се опитва да задминава, но аз поклащам отрицателно глава. Били се дръпва назад и шофира с опънати ръце. Главата му е наклонена назад, като че ли гледа през бифокални очила. Благодаря на Бога, че нямаме възможност да се движим с повече от около петдесет километра на час.

Няма голям избор на музика. Извън диапазона сме на Денвър и по радиото няма нищо освен кънтри от западните градчета.

Иска ми се да намеря касета на Глен Милър. Питам се дали изобщо има касети с негова музика. Обзалагам се, че много хора на моята възраст с удоволствие биха слушали отново тези стари мелодии „Лунен коктейл“, „Серенада при изгрев“, „В настроение“…

Мога да позная музиката на Милър от първия такт. Дървените духови инструменти първи подхващат темата, после се включват медните, след тях — ударните, и всички заедно изтъкават мелодията. Почти я чувам. То е като да наблюдаваш грациозните движения на танцьорка или забавени кадри на баскетболист: дриблира, прави измамно движение с рамо, скача и стреля в коша, преди да се приземи.

На времето имах всички плочи на Милър. Когато бях петнайсетгодишен, купих един от първите портативни грамофони. Батерията му беше с размера на дванайсетволтов акумулатор на мотоциклет. Това чудо ми струваше цяло състояние. Слушах Милър в птичарника. Страхотно удоволствие беше да пускам тези стари грамофонни плочи на 78 оборота с продължителност по три минути на всяка страна и да го слушам в съпровод на птиците. Дори му писах за това, но не получих отговор.

Когато бях в армията, семейството ми се премести от Филаделфия в Калифорния. Опаковах колекцията си внимателно и я поверих на Джоан — тогава тя беше петнайсетгодишна.

Джоан се опитала да ги държи в краката си пред задната седалка, но това място било нужно за куфарите — по-лесно било да се слагат и вадят оттам при нощувките по мотелите. Сложили колекцията ми в багажника.

Пресекли пустинята посред лято. Когато сестра ми разопаковала плочите, те се били слепили в плътна, нагъната, дебела грамофонна плоча — най-дебелата плоча на Глен Милър в света.

По време на войната често мечтаех за тези плочи: когато се върна вкъщи, ще слушам, докато дойда на себе си. Опитвах се да си спомня музиката.

И така, върнах се от фронта. Когато утихнаха радостните възгласи на роднините ми, попитах къде са плочите ми. Настъпи гробно мълчание. Джоан ми даде знак да я последвам. Заведе ме в стаята си и измъкна от шкафа черна буца.

След първото ми раняване, по време на транспортирането ми до моята част една вечер се оказах в палатка сред разкаляна нива — и тогава разбрах за изчезването на Милър. Близо месец бях местен от болница в болница. Тук си имаха личен враг, който неизменно се появяваше по време на вечеря и бомбардираше палатките от стар моноплан. Тъй като наоколо нямаше противовъздушно поделение, всички се втурвахме навън да стреляме по него с автомати: за нас той се беше превърнал в тренировъчна мишена преди вечеря.

Според мен този смахнат немец хвърляше бомбите с ръка. Те бяха ръчно направени от свързани заедно гранати: половината изобщо не избухваха. Още един фанатик — като онзи старец на Хемингуей.

Той току-що беше приключил с малкия си кръг над нас, след като пусна две от бомбите си. И двете тупнаха в калното поле, без да избухнат, а ние отново не го улучихме. Върнах се в палатката да си взема приборите за хранене, когато срещнах отговорника до пощата на тази временна рота: раздаваше броеве от „Старс & Страйпс“. Разгърнах моя и прочетох:

МАЙОР ГЛЕН МИЛЪР ИЗЧЕЗВА БЕЗСЛЕДНО ПО ВРЕМЕ НА БОЙНИ ДЕЙСТВИЯ НАД ЛАМАНША! СПОРЕД СПАСИТЕЛНИТЕ ЕКИПИ САМОЛЕТЪТ ВЕРОЯТНО Е ИЗГУБЕН!

Не повярвах на очите си.

 

 

Усамотих се в палатката си, за да преживея трагичната новина. Тази музика, символ на чудесното ми детство, беше изчезнала в небитието. Чувствах се измамен. Осъзнавах, че нещата никога вече няма да бъдат същите.

Знам, че така се случва с всеки и с всичко — дори и без война и трагична смърт. Но мен ме крепеше илюзията, че когато се върна вкъщи, ще намеря всичко непроменено.

Клекнал там, в палатката, в пролетната вечер, дадох воля на сълзите си. Закъснях за вечеря.

* * *

Кънтри песните по радиото не престават. Използват не повече от десетина музикални мотива — сменят само думите. Опитвам се да се вслушвам в тях.

Изключвам радиото. Били се хили.

— Господ да те благослови, милостиви господине! Още пет минути и щях да изтегля жадния си за кръв револвер с шест патрона да пусна един от тях точно през високата си широкопола шапка!

Засмях се. Господи, чудесно е да се смееш! Не бях се смял на глас през последните шест месеца. А инак често се смея високо и продължително, дори се страхувам смехът ми да не премине в истерия. И Били се смее — изглежда, повече на моя смях.

— Татко, този свят има нужда от няколко нови кънтри песни, може би порно-лирични — по-близо до действителността.

Минаваме през тунели и в тях има невероятни скални формации, красиви като при Брайс[1]. Вероятно някъде тук наблизо сме пресекли линията, която разделя континента.

Личи си, че сме преминали някаква граница: оттук нататък всичко се променя — съвсем различно е. Това е първата стъпка на изток. Когато човек прехвърли този огромен скалист хълм, прави първата крачка и към Европа. Тази част е по-цивилизована. Вярно е — не е така вълнуваща, но е много по-лека за живот.

Оттук започва районът на опитомените животни. Хората все още не са така „опитомени“, нито растенията. Но от другата страна всичко е диво: диви растения, скали, хора, небеса, вода, животни. Единствените изключения са няколкото гета за хора като Лос Анджелис и Сан Франциско.

Предстои ни да минем през някои от най-обширните области за опитомени животни в света директно през Канзас: над шестстотин и четирийсет километра процъфтяващ животновъден район. Културните растения започват, след като пресечем Мисисипи, а цивилизованите или „опитомени“ хора са от другата страна на Апалачите.

Напускаме планината и поемаме по права магистрала с четири платна. Тя ни е наградата. Били е като хипнотизиран. Хвърлям поглед на скоростомера — стрелката трепти над сто и двайсет! Исусе, има ограничение от малко над осемдесет километра!

— Погледни скоростомера, Били! Ах, каква скорост само развиваме!

Не го нападнах, казах го по начина, по който бих казал: „Виж онази жълта крава през прозореца“. Но той наистина намалява — намалява до около сто километра в час. След като се е движил с над сто и двайсет километра, на човек му се струва, че се пълзи с около четирийсет километра в час.

Край магистралата няма нищо интересно; тя се е проточила напред като железопътна линия без никакво отклонение. Навсякъде около нас — питомни животни: крави, млади кастрирани добичета.

Били внезапно започна да се кикоти. От време на време тананика и отбелязва такта с левия си крак.

— Татко, чуй това: първата свястна кънтри песен от „Не ме погребвай в самотната прерия“.

Започва да пее, смесица от Джони Кеш, Боб Дилън и Арло Гътри. Използва три от кънтри мелодиите.

Сред баирите на Орегонската гора

кат Фрида не може да пищи ни една резачка на дърва!

Когато някой спомене името на Фрида,

скандалджиите и побойниците дървари

сплескват се от ужас като консервирана сардина!

— Сега следва солото на верижния трион. Лесно ще го изсвиря на китарата.

Започва да тананика, дюдюка, свисти, стърже — имитира звука на триона.

— А ето и продължението… почакай за миг! Яаа.

Лактите на Фрида са като колене на слон.

Пикае права, като се държи за клон.

Пчели и птици я отминават без поклон,

но трябва да я видиш как повалят тез дърва:

и тогаз разбираш какво велико чудо е като жена!

Отново дюдюка, свирка тананика и бръмчи. Настъпва доста дълга пауза, докато съчини третия куплет. Продължава да отмерва такта с голия си крак и да се кикоти.

— О’кей, готово е:

Фрида приключва земния си път през сив и тъмен ден,

казват, тогаз поваля две дървета наведнъж:

те се режат лесно и тя чуди се защо —

поглежда се надолу — и, о! — трионът се е врязал

в нейното бедро!

Отново странни, нетърпими звуци изпълват колата. До този момент не знаех, че може да издава толкова различни звуци с уста; той почти успява да имитира китара. Чувал съм да го имитира мотоциклет, но това сега е нещо съвсем ново за мен.

Били прави кратка пауза, но след нея няма спиране. Сега вече и двамата се смеем от сърце.

Фрида пльосва се на ампутиран крайник, след това на друг:

Някои дори твърдят, че промърморила е само МУТАХУХ!

Тя поглежда право към въртящите се дървеса —

и пада със въздишка върху черната земя!

Били бръмчи, свирка и се смее така силно, че едва шофира. Забравя дори да държи крака си на педала за газта и за пръв път през целия ден се движим с разрешената скорост. Имам сълзи в очите и болки отстрани — смехът ми е истеричен. Трябва да внимавам да не допускам това.

 

 

След около осем километра спираме да заредим бензин и да обядваме. Храним се в ремарке, поставено върху железопътни траверси и приспособено за закусвалня. Отваряме леката въртяща се алуминиева врата и влизаме.

Барът е в дъното, а към страната, от която влизаме, има две маси. Поръчваме си големи хамбургери и сядаме на една от масите. Сами сме, няма други клиенти. Наближава два часа; късно за обичайната тълпа по обяд. Поръчваме си и млечни шейкове.

Има нещо специфично в американските хамбургери в Америка; то е като френски хляб във Франция. Може би причината е в атмосферата. Знам само, че американските хамбургери са нещо специално!

Хамбургерите в тази странна закусвалня са нещо изключително. Размазваме върху тях каквото ни попадне: сос с подправки, горчица, кетчуп, майонеза. Хамбургерите просто се топят в устата. Млечните шейкове са почти като сладолед, достатъчно втвърден, за да задържи сламките ни право нагоре. Ако имаше американски еквивалент на пътеводителя „Мишлен“, това място заслужава четири звезди.

Като се вземе предвид млечният шейк, предполагам, че вероятно слагам на гърба си приблизително по кило и половина на ядене. През последните пет месеца отслабнах с около девет килограма, имам достатъчно запаси да загубя още толкова, но вместо това започвам да възстановявам първите девет.

Пици, хот-дог, хамбургери, млечни шейкове: докато стигнем до Филаделфия, няма да мога да се побера зад кормилото.

 

 

Все още чакам обясненията на Били за това, че е напуснал Санта Крус. Дори не знаех, че вече не учи, докато не се появи в дома на родителите ми. Тогава се заинтересувах само дали го е зарязал посред семестъра, но се оказа, че той дори не го е започвал.

Бил е в Орегон и е работил там като общ работник — слагал е клупове от телени въжета около трупи, влачени от гъсеничен трактор, за да бъдат изтегляни впоследствие настрана. Доколкото разбирам, живял е на принципа на Киси от „Една велика идея“. Поне да ме бе предупредил — ако не за друго, то поне заради данъка общ доход. Посочвам го в графата за намаляване на дохода и ако той вземе формуляри W-2 за облагане, вътре съм с двата крака. Само данъчните ми липсват!

Не мога да си представя Били да върши тази тежка работа: без какъвто и да било опит. Господи! Също като мен — отидох в пехотата, без да съм стрелял някога дори с въздушна пушка или да съм играл поне с фишеци. Сигурен съм, че Били се е наранявал на тази работа, и той спомена нещо такова.

Продължаваме пътуването си, избягваме всички големи градове. Щом веднъж излезеш от магистралата, попадаш веднага в местното движение. Нито един от тези градове нямаше с какво да събуди интереса ни. Когато човек е живял в Париж повече от петнайсет години, трудно му е да се впечатли от Абилин, Канзас, дори и Дуайт Айзенхауер да е прекарал детството си там. Най-многото, за което човек може да се надява, е град като Денвър — той е лъскава западняшка имитация на Чикаго, който пък прилича на Ню Йорк, а той от своя страна — на Париж, или Рим, или Атина, или Лондон.

Спираме за вечеря — отново пици. Все пак не сме яли пица повече от двайсет и четири часа. Поръчваме си и голяма зелена салата — и двамата имаме запек. Салатата е по-скъпа, но определено се нуждаем от нея. По-късно намираме мотел, доста отдалечен от магистралата.

Спрели сме в характерен за Средния Запад град: самостоятелни къщи с веранди, всичко от дърво и камък, тротоари.

След вечеря излизаме на разходка. Хората от верандите ни оглеждат любопитно.

Скакалците или щурците по дърветата или тревата вдигат страхотен шум. Звукът е като от повреден електрогенератор: специфичното бръмчене се носи наоколо.

В края на града виждаме осветено бейзболно игрище с множество коли, паркирани около него. Били никога не е играл бейзбол. Той дори не знае названията на позициите. Ако му кажа „шортстоп“, това ще бъде китайски за него. Като нищо ще си помисли, че е някакъв вид безалкохолна напитка или дезодорант за мъже.

Като дете умирах за бейзбол. Годината за момчетата на нашата улица не се състоеше от пролет, лято, есен и зима, а от бейзбол, футбол, баскетбол и хокей на лед. Пускахме хвърчила, карахме ролкови кънки и плувахме някак между другото, вмъкваме ги в редките паузи между четирите основни сезона.

В края на февруари аз вече съм в мазето: упражнявам се с бухалката и топките. Веднага след стопяване на снега излизахме навън, с часове хвърляхме топки срещу стъпала, възстановяваме точността на зрението и ръцете си. Бяхме си измислили различни игри с топки за тенис срещу циментови стъпала. Лятото беше сезонът на бейзбола. Играехме по цял ден — от закуска и до девет вечерта, докогато можехме да виждаме топката в мрака.

Всеки ден правехме три или четири бейзболни игри, всяка една с право на девет удара за всеки отбор. Втората игра обикновено се провеждаше по обяд — това беше времето на онези, които не бяха в основните отбори. Да си носиш обяда със себе си, означаваше да признаеш поражението си: сигурност, че няма да бъдеш избран да играеш в редовното време.

Сутрин обличах стария си изтъркан бейзболен екип, увенчан с бейзболната ми шапка, наливах вода в шише от мляко, закачах ръкавицата си на края на бухалката, пъхах топка в джоба си и отивах на бейзболното игрище. Там винаги можеше да се намери група, готова за игра. Всяка сутрин се подбираха играчи за двата отбора; рядко играехме с едни и същи момчета; но и винаги сме имали повече желаещи от необходимите за формиране на два отбора — конкуренцията беше жестока. Процесът на избиране представляваше сериозен изпит: въртене на бухалка над главата три пъти и начина на хващане на бухалката. След оформяне на отборите, на невлезлите в тях нещастници се възлагаха допълнителни дейности: отбелязване на точките, посредничество, гонене на домашни птици от игрището и тичане след изтърваните топки.

Интересно бе и намирането на най-подходящото място на избраните вече играчи — как се установяваше къде можеш да бъдеш най-добър според своите умения и способности. Отначало хващах, защото не бях достатъчно пъргав или бърз да играя в маркираното пространство на игрището — не можех, и да удрям добре, за да играя в полето извън игрището или в дясната му част. От друга страна, не бях достатъчно силен и за да хващам добре. Когато Рей Цигенфус се премести в нашия квартал, почти веднага разбрах, че дните ми в отбора са преброени. Рей беше силен и бърз, и можеше и да удря! Можеше да удря достатъчно добре, за да играе в полето извън маркираното игрище, но той искаше да хваща. Мики Муленс беше също много добър на хващане: двата отбора се попълваха и за мен оставаше да гоня кокошките или да нося обяд на играчите.

Взех моите грижливо спестени пари от Коледа и си купих първата истинска бейзболна ръкавица. Упражнявах се в докосване на играч с топката — минах през всички възможни комбинации, правех това денем и нощем в продължение на седмици. Можех да се протягам и сграбчвам с ръкавицата, както гущер хваща мухи. Това беше единственото място в игрището, за което можех да се боря.

Но не бях левак. Левакът на това място имаше огромно предимство; ръката му с ръкавицата трябваше да бъде в игрището — така той имаше малко повече възможност да се протегне към топката. И леваците-хендери имаха предимство пред тези, които хвърляха топката с дясната ръка.

Така че пак не можах да постигна желанието си. Отначало гонех кокошките от игрището, после бях повишен до позицията на отговорник по записване на точките, но на мен ми се искаше да играя повече от една игра на ден.

Реших да се боря за мястото на този, който хвърля топката. В нашия квартал хвърлянето не изискваше атлетически способности. Тренирах с часове — хвърлях на Цигенфус или към тухлена стена и постигнах доста точно хвърляне под добър ъгъл. В онези дни наричахме наклона, под който се хвърля топката „дроп“ или „хуук“. Сега го наричат „кърв“, „скрубол“. Дори и бейзболът се променя…

* * *

Ето ни сега с Били в този малък канзаски град — играят два университетски отбора. Развълнуван съм. Били казва, че ще дойде, но не е ентусиазиран.

Минаваме покрай няколко мотоциклета на паркинга. Местните гамени се преследват един друг със спринтове на около петдесет метра. Не ми е лесно да откъсна Били от тях; все пак успяваме да влезем в стадиона преди започване на играта.

Носят се познати миризми на цигари, на тел, на прясна боя и най-вече на печени фъстъци и хот-дог. Това е истинска американска бейзболна игра.

Но не играят добре. Вероятно всички сме разглезени от твърде много професионални мачове по телевизията.

Във всеки случай Били си умира от скука. Непрекъснато се опитвам да му обясня какво всъщност става на игрището, но то няма никакво значение за него. Не е тайна, че бейзболът е тънка стратегическа игра. Ако човек не може да следи и да си обясни дребните на вид решения за разместване, играта се превръща в истинска досада. Ако не се знае как трябва да играе играчът в маркираното игрище с играчите на първа и трета база, играта се превръща само в просто прехвърляне на топка от един играч към друг с бухалка.

— Исусе, виж само онзи там, който се е изправил като изтукан!

Посочва към десния филдер.

— Никой не му отпрати нито една топка цяла вечер. Или си виси там и чака напразно, или търчи напред-назад. Я виж онзи дебелия, който клечи зад другия с бухалката — много вероятно е накрая да установи, че лявото му ухо е пораснало от дясната страна на главата му.

Предавам се и се наслаждавам сам на играта. Късно е; Били е живял твърде дълго в Европа. Когато играта свършва, потегляме към мотела. Едва сега почувствах колко съм уморен. Лежа в леглото и си мисля колко е различен животът ни с Били. Бяхме живели заедно през по-голямата част от неговия живот досега, но фактически не бяхме споделяли много. И това е дяволски лошо.

Бележки

[1] Брайс — национален парк в югозападната част на Юта, известен с характерните си скални образувания. — Бел.прев.