Уилям Уортън
Татко (20)

Глава 20

Сутринта се обаждам на психиатъра; името му е Делибро. Опитвам се да обясня по телефона положението. Пита ме дали мога да отида при него да си поговорим.

Ще приеме татко в два часа, но аз трябва да отида веднага. Не знам дали се подвежда от настойчивостта в гласа ми, или просто няма много работа, но оценявам факта, че ни приема незабавно. Пита ме дали мога да се обадя в Перпечуъл и да уредя да му бъдат препратени медицинските картони на баща ми. Оттам отговарят, че мога да ги взема следобед.

Издебвам момента, когато оставам с татко сам, и му казвам, че съм му уредил среща със специалист, но първо ще отида сам да проверя как стоят нещата.

Стигам до кабинета на Делибро на булевард „Санта Моника“ преди десет часа. Той е удобен, обзаведен е в лек калифорнийски стил. Стените изглеждат като облицовани с дъски от сандъци или щайги, надписани в черно с информации и изисквания от сорта на ЧУПЛИВО! ВНИМАТЕЛНО! С ТАЗИ СТРАНА НАГОРЕ; някак доста ексцентрично за чакалня на психиатър.

Самият Делибро е млад, може би трийсет и пет годишен, с гъсти бакенбарди и мустаци. Изглежда като френски полицай. Има хубава усмивка.

В кабинета му няма лекарска кушетка. Може да бъде сбъркан с офис на някоя застрахователна компания. Той не сяда зад бюрото си, а в удобен, покрит с черна обработена кожа стол, който е под четирийсет и пет градусов ъгъл към моя стол. Така ние сме наполовина един срещу друг: аз го гледам почти над лявото рамо, а той се взира в мен над дясното си рамо. Знам, че тук нищо не е случайно.

Той ме предразполага и аз разказвам цялата история, като се старая, колкото мога. Задава предпазливи въпроси, но е ясно, че моята тревога го е заинтересувала толкова, колкото и историята на татко. По-късно обаче е впечатлен от това, което се опитвам да му разкажа.

Пита ме защо съм толкова силно обезпокоен. Въпрос, който и аз си задавам. Казвам му, че това може да е само обикновена склероза, за която не си заслужава да губим времето му, но държа да чуя мнението на експерт. Казвам му също, че татко сам ме е помолил да се посъветвам със специалист.

Остатъкът от часа преминава добре. Ясно е, че не се преструва, а наистина слуша. Въпросите му са уместни. Надявам се, че татко няма да бъде смутен от „хипи“ атмосферата.

Струва ми се, че Делибро ще спечели доверието на татко. Не прилича на „шеф“. Татко ще се чувства, като че ли говори с един от племенниците или внуците си.

 

 

Връщам се вкъщи. Казвам на мама, че двамата с татко ще се срещнем днес следобед с геронтолог. Чува гинеколог и се разтревожва. Обяснявам й, че геронтолог е лекар, който е специалист по проблемите на старостта. Не го наричам психиатър; не желая да осигурявам допълнително гориво за любимата й теория, че татко е луд.

Казвам на татко как съм възприел Делибро. Слуша ме и кима с глава.

— Джони, мисля върху това. Според мен най-големият проблем е тези неща да се държат разделени. Понякога ми се налага да се спра, за да мога да реша къде точно всъщност съм. Работя в оранжерията, но мислено съм в Кейп Мей. През деня най-често се пренасям в Кейп Мей, когато работя в оранжерията. Там сякаш съм в друг свят, напълно уединен, сам съм с растенията си и умът ми започва да скита. Но ти не се безпокой, Джон, ще обмисля добре.

Отиваме в Санта Моника точно преди два часа. Завеждам татко до кабинета на Делибро без затруднения — паркингът е в самата сграда, а от него до горните етажи има асансьор. Давам на секретарката медицинските картони на татко, които взех от Перпечуъл. Татко се оглежда.

— Я гледай! Този човек трябва да е ужасно беден за психиатър: покрил е стените си с дъски от сандъци. Може би използва сандък от портокали за бюро!

Точно в този момент Делибро влиза. Усмихва се приветливо; веднага се обръща към татко. Баща ми го гледа право в очите и аз се надявам, че нещата между тях ще потръгнат. Явно се опитва да реши дали този човек е шеф или не. Той има кабинет, доктор е. Да, обаче носи тъмносиньо поло.

Влизаме в кабинета заедно. При срещата ни сутринта Делибро ми каза, че мога да вляза с татко, но трябва да напусна веднага щом той ми даде знак. Така е подредил стаята, че има стол сравнително близо до вратата; решавам, че този стол е за мен, и сядам на него. Баща ми сяда на стола, в който сутринта седях аз.

Докато преглежда медицинските сведения, Делибро говори много внимателно с него.

Пита го за майка, за инфарктите й; за операцията му. Показва искрено съчувствие. Задава въпросите внимателно. Татко кима, усмихва се, слуша. Не сервилничи като пред шеф. Реакцията му е различна; приятно му е, че е център на внимание.

Толкова празни приказки за сто долара на час. Но, от друга страна, той не можеше да навлезе в нещата като с булдозер; татко ще бъде отблъснат и ще се затвори в себе си.

— Господин Тремънт, синът ви ми разказа за вашия проблем. Вие, изглежда, живеете с чувството, че имате друг живот. Бихте ли ми разказали нещо за това?

Усмихва се и изчаква. Татко ме поглежда.

— Така е, татко. Кажи на доктор Делибро. Разкажи му за Кейп Мей; разкажи му всичко, което сподели с мен.

Започва бавно, но почувствал силния интерес на лекаря, бързо се отпуска. Разказът му е изпълнен със „Знам, че това звучи налудничаво, но…“ или „Това може би не е за вярване, но…“. Важното е, че говори за тези неща.

Надявам се Делибро да не ме изхвърли от стаята. Татко разказва неща, за които не бе споменавал преди. Още по-убеден е, че е бил едновременно на две места, отколкото беше, когато говори с мен. Това му се струва нелогично.

Отначало Делибро си служи с думите и възклицанията на един психиатър за предразполагане към признания и изповеди: „Даа…“, „Правилно…“, „Продължавайте…“, „Хмм…“ и т.н.; но след пет минути думите на татко се отприщват. Цял един свят напира да се роди; няма нужда от форцепси. Раздвоен съм между това да наблюдавам Делибро и да не изпусна нещо от татковия разказ. Същевременно се мъча да не допусна собствената ми глава да превърти. Делибро е така увлечен в разказа на татко, че слуша с полуотворена уста.

Другият свят на татко се разкрива с поразяваща яснота и пълнота; той описва как прави обувки, описва кутията, която е направил за тази цел, начина, по който шие кожата; следва подробно описание на отглеждането на картофи; обяснява как връзва перата на лука, за да се получат добри глави. Всички тези неща се леят пред нас като вода от пълноводен поток. Чувства се желанието на татко да разкрие тайните на своя свят. Объркан е от начина, по който го възприема — едновременно като извор на удоволствие и на вина.

Сякаш художник е посветил трийсет години от живота си, за да нарисува стенопис-шедьовър в празна стая, но не е могъл да го покаже на никого, защото го е нарисувал с откраднати бои и в чужда къща без разрешение.

Сега татко разказва по-подробно, отколкото на мен. Точно в този момент забелязвам, че Делибро ми намига; време е да напусна стаята. Опитвам се да се измъкна незабелязано, но не успявам.

— Къде отиваш, Джони? Време ли е да си тръгваме?

— Отивам само да пия вода, татко; ще чакам в приемната. Ти поговори с доктора още малко.

Приема това с лекота; излизам. Седя и чакам. Изчитам всички списания; те продължават още почти два часа. Благодарен съм, че този човек няма много работа. Говоря със секретарката; японка е и следва психология. Преподават й някои от професорите, с които и аз съм работил преди двайсет години. Един университет е място, където като че ли времето спира.

Боря се с желанието да започна да крача из помещението като баща пред родилно. Безпокоя се от липсата на пациенти. Може би тази част на деня е мъртво време за „лудите“ на майка ми.

Само офисът в тази сграда трябва да струва цяло състояние; освен това и секретарка, режийни разноски… Ако съм на негово място, от тревога ще отида в лудницата за една седмица.

Най-сетне излизат. Бърборят си и се смеят.

— Господин Тремънт, трябва да кажа, че историята на баща ви е едно от най-интересните неща, които някога съм чувал. Честно казано, не мисля, че по-голямата част от хората имат толкова реалност в ежедневния си живот, колкото той има в своето съществувание в Кейп Мей.

Шокиран съм. Секретарката седи и слуша. Бях привикнал към всеобщо разпространената представа за психиатрите като мистериозни хора, които тайно се ровят във вътрешния механизъм на подсъзнанието. Делибро говори за татковата самоизмама, като че ли те двамата току-що са гледали интересен филм и сега го коментират. Известно време мислите ми препускат като бесни, докато най-сетне разбера, че това е най-добрият подход към татко. Същността на въпроса е всичко да се разкрие, за да бъде обезвредено. Начинът, по който третира баща ми като само още един случай — може би много интересен и оригинален — но нищо чак толкова странно, вероятно е правилен.

Делибро поставя леко ръка върху рамото му. Няма нищо покровителствено в жеста. Двамата с татко са еднакво високи.

— Ние разговаряхме и баща ви разбира, че всичко това е само сън. Това е един сън с продължение, който той си е създал.

Маха с ръка от рамото на татко и ме поглежда внимателно.

— Бих искал отново да видя баща ви възможно по-скоро. Трябва да изясним окончателно кое е реално и кое сън; какво е възможно и какво не. Важно е да успеем да прехвърлим в реалния му живот най-хубавото от съня.

Татко се навежда към мен; гледа ме внимателно, за да разбере как приемам това.

Гордее се със себе си — личи в позата и в усмивката му; художникът е разкрит. Делибро се хили и на двама ни.

Няма причини господин Тремънт да не събере всичко в едно. Дълги години не е получавал удоволствие от реалния живот и той е създал един щастлив свят в съня си. От момента на възстановяването му всичко това се е променило. Последните седмици е бил щастлив; стените падат и той пренася в истинския живот радостта, която е прикривал толкова дълго.

Делибро моли татко да остане в приемната сам няколко минути, докато поговори с мен. Той се усмихва и се отпуска на един от столовете. Секретарката му се усмихва и знам, че ще я заговори веднага щом излезем. Питам го, дали е добре.

— Всичко е наред, Джони. Може би докторът ще обясни нещата по-добре на теб, отколкото на мен. Всичко е така сложно, все още не мога да разбера какво става. Слушай внимателно какво ще ти каже, после ще ми обясниш.

 

 

Сядаме и Делибро ме пита дали имам някакъв опит с психоанализата, дали някога съм се консултирал с психиатър или пък съм чел достатъчно по темата. Разбирам, че не мога да се измъкна.

— Не съм практикувал повече от двайсет години, но защитих докторат по педагогическа психология. Чел съм някои статии, но не съм бил подлаган на психоанализа.

— В такъв случай мога да говоря откровено. Мисля, че баща ви и шизофреник. Познавате ли работите на Р. Д. Лейнг?

Кимам. Чел съм неговата „Политика на опита“.

— Поддържам определението му на шизофренията като начин за справяне с живота. Такова явно доказателство на тази дефиниция като вашия баща рядко се среща. Има главно два случая: или хората не могат да запазят нещата дълго за себе си и следователно стават нефункционални, или запазват изцяло самоизмамите си непокътнати до смъртта, скрити от другите. Травмиращото преживяване на баща ви в болницата очевидно е изкарало на повърхността скрития му свят и е нарушило поддържания с години баланс. Той е типичен пример за хора, които вършат това успешно. Литературата ни предлага няколко примера на превръщане на тези скрити, лични светове в споделени изживявания; Джонатан Суифт, Уилям Фокнър или Толкин. Това е възможно само за изключително интелигентен, надарен с живо въображение човек със силна воля. Баща ви е изразходвал богатите си възможности в своя въображаем свят. Очевидно не е могъл да реализира възможностите си в реалния живот. Сътворил е един свят, който напълно го задоволява и го прави щастлив.

Отпуска се назад в стола. На лицето му се прокрадва усмивка.

— На няколко пъти ми беше трудно да се държа на дистанция, докато слушах баща ви. Фантастичният му свят е толкова богат структурно и в същото време така идиличен… Той е като средновековен магьосник на словото, който говори за своя рай. Конструирал го е като роман — роман, в който се изпълняват най-съкровените му желания. По-голяма част от хората се превъплъщават в героите от филмите, книгите или телевизията, но той си изгражда собствен фантастичен свят. Не знам дали някога ще бъде възможно за него да се откаже напълно от него, а и не съм сигурен, че трябва да стане точно така.

Чудя се дали да попитам. Но този човек е психиатър, плаща му се за това.

— Доктор Делибро, знам как ще ви прозвучи въпросът ми, но каква е вероятността татко да е попаднал в някакво друго измерение на времето или да е преминал в друг паралелен свят и наистина да изживява всичко това?

Делибро ме поглежда внимателно. Вече съжалявам за въпроса си. С едно изречение унищожих доверието му, доколкото съм го имал.

— Знам, трудно е да се повярва, че е съчинил всичко това. Имам странното усещане, че той дръпва някаква завеса и ми дава възможност да надникна в нещо видимо и познато, реално за него.

Млъква, вглежда се във върховете на пръстите си.

— Но ние не можем да работим въз основа на тази хипотеза, господин Тремънт. Ако искаме да помогнем, трябва да се придържаме към това, което знаем. По отношение на неговия проблем в момента не е от голямо значение дали това е само сън, рожба на въображението му, или резултат от някакво необяснимо изкривяване на времето. Да не превръщаме баща ви в още един Брайди Мърфи?

Поглежда ме и се усмихва. Прав е.

— Ето как виждам нещата: първото нещо, което трябва да установим, е какво толкова не е наред в живота му, че да се нуждае от сътворяването на друг свят.

Бързо стига до същността на проблема. Опитвам се да не разкривам много.

— Първо, не бях сигурен дали това не е една краткотрайна самоизмама, предизвикана от травмата от преживяванията му в болницата, комата му и страха от рака. Споделял ли е с вас ужаса си от рака? Той фактически превъплъщава тази болест в конкретни образи на границата на патологичното. Произлизам от семейство на католици и разпознавам някои от неговите проекции като Злото, Дявола. Той персонифицира рака като враг, съсредоточил усилията си в неговото отстраняване, в унищожаване на всичко и всички, които обича.

О, татко доста се е разбъбрил. Този Делибро е наистина добър, след като го е предразположил да говори на тази тема.

— Сега обаче съм убеден, че неговият нереален свят съществува от дълго време, може би от трийсет години или повече. Превърнал се е в главен извор на личния му свят, който е бил напълно изолиран от действителността. Това е много опасно, господин Тремънт; учудвам се как изобщо е могъл да живее нормално. Не е чудно, че заболяването на съпругата му, шокът от операцията, откъсването му от средата, съобщението, че е болен от рак, са станали причина за оттеглянето му в неговия „друг“ свят.

Започвам да се безпокоя за това, че татко е останал сам навън. Не съм забравил внезапните му изчезвания.

— Баща ви е изключителен човек. Едва ли ще се намери някой над седемдесетте с такива младежки качества, интерес и любопитство към света наоколо. Срещам се с много възрастни хора и знам, че до известна степен старостта представлява закостенялост, загуба на жизнеността, интереса и чувството за хумор. Но за баща ви това не се отнася. Най-много ми се иска да разбера какво го е принудило да сътвори този свой фантастичен свят. С какво го е отблъснал реалният му живот?

— Докторе, бих желал да се срещнете с майка. Мисля, че разговорът с нея ще ви помогне да разберете татко по-добре.

— Смятах да попитам дали това би било възможно. Докато слушах баща ви, останах с впечатлението, че връзката между тях е много силна и тя ще може да ми помогне.

Да му кажа ли? По-добре да го оставя да открие сам. Трябва поне да го предупредя.

— Доктор Делибро, майка ми има много труден характер. Не съм сигурен дали ще я убедя да дойде тук.

Навежда се напред. Шерлок Холмс чува кучето, което не лае.

— Кажете ми нещо за нея, което мислите, че трябва да знам.

Какъв страхотен начин на изразяване. Това трябва да е фраза, взета направо от учебник. Тя е толкова окуражителна и в същото време така двусмислена. По дяволите, готов съм да направя всичко, което може да помогне.

— Доктор Делибро, мама вече е преживяла две сериозни нервни кризи. Когато се чувства заплашена, тя удря и хапе; а това се случва често. Убедена е, че бракът й с баща ми е най-голямата грешка в живота й; но емоционално е абсолютно зависима от него.

Знам, че това звучи като още едно оплакване на мъж на средна възраст от майка му, но говоря така, както чувствам нещата.

— С майка се живее трудно: тя е интелигентна, чувствителна, изискваща, ненаситна и безмилостна.

Така, казах го. Той притиска палци към предните си зъби. Сигурно съжалява, че те не са разделени. Чакам. Толкова е тихо, че чувам тиктакането на часовника. Исусе, консултираме се повече от три часа; ще трябва да продадем къщата само за да посрещнем сметките на психиатъра.

— Доктор Делибро, още нещо. Родителите ми не са богати, същото важи и за мен. Не съм сигурен докога ще могат да ви посещават. Какви са вашите оценки във време и пари за получаване на някакъв положителен резултат? Ако включим и мама в това, едва ли ще можем да ви се изплатим.

Накланя стола си назад, опъва ръце, пръстите му са разперени, леко повдигнати. Поглежда пръстите на едната си ръка, после — на другата; напомня ми пианист, преди да започне да свири.

— Разходите за родителите ви ще бъдат покрити от „Медикеър“, сигурен съм. Може би ще успеем да измъкнем останалото от Перпечуъл. Не се безпокойте за това. Ако не можете да посрещнете двайсетте процента, ще се споразумеем. Не съм съгласен с Фройд, че трябва да се вземат много пари, за да се оцени лечението. Това не е нищо повече от изява на виенската садомазохистка глупост. Не се безпокойте. Нямам намерение да прибера всичките им спестявания. Да си призная, това е една от причините, поради която специализирах геронтология. С „Медикеър“ мога да избирам пациентите си според нуждите им, а не според финансовите им възможности. Осемдесетте процента от моите такси ми осигуряват приличен живот.

И двамата се усмихваме. Не може да бъде по-откровен. Татко и мама ще получат пълно лечение, достойно за по-заможните от средната класа. Посещенията при Делибро ще отбелязват най-връхната точка на емоциите през седмицата в продължение на години; те ще засенчват дори мелодрамите по телевизията. Започвам да се замислям дали да не се преместя отново тук, в Калифорния.

Поглежда часовника и става. Може да има и други пациенти, кой знае! Ставам и двамата влизаме в приемната. Татко не е там! Изпадам в паника; в следващия момент обаче го виждам в малката ниша със секретарката. Седи на нейното място пред пишещата машина. Тя се навежда над него. Ръцете му са на клавиатурата. Когато се приближаваме до тях, вдига очи към нас и се усмихва смутено.

— Джони, знаеш ли, винаги съм искал да се науча да пиша на машина. Това момиче си губи времето с тази работа; родена е да бъде учителка, не секретарка. Погледни само: вече мога да напечатам „това е той“, без да гледам.

За да демонстрира придобитото си умение, той отпраща поглед към тавана и с труд удря по съответните букви. Преди това пръстите му играят несръчно над тях. Поглежда надолу.

— Виж, отново го направих!

И двамата се навеждаме и се взираме: неговото магическо изречение е напечатано три пъти. Татко бавно се изправя. Момичето му помага и му подава шапката. Двамата си стискат ръце; той слага ръката си върху нейната.

— Много ти благодаря; някой ден ще напечатам на пишеща машина книга и ти ще бъдеш в нея.

Заобикаля бюрото. С Делибро определяме две срещи за идващата седмица: едната в сряда, другата в петък. Ако успея да уговоря майка да дойде — добре, в противен случай татко ще го посети два пъти.

* * *

Връщаме се у дома. Паркирам и влизам в къщата. Татко веднага отива в оранжерията; решавам, че избягва майка. Не желае да говори за този следобед. Може би отива там, за да прескочи необезпокояван до Кейп Мей.

Опитвам се да обясня на майка какво е казал докторът. Разказвам й за сънищата му за Кейп Мей, как в тях я нарича Бес и това обяснява защо прави грешки тук. Опитвам се да я подготвя за другия свят на татко; разказвам й, че те двамата там са по-млади, имат още две деца, а татко отглежда домати и царевица и ги продава във Филаделфия. Колкото повече разказвам, толкова по-ясно ми става, че напразно хабя усилията си.

Мама отново държи и двете си ръце пред устата и невярващо клати глава. В очите й се насъбират сълзи. Може би я натоварвам прекалено много, но не мога да измисля нищо друго. Трябваше да попитам Делибро.

— През цялото време си знаех, че той е луд, Джаки. Казах ти. Не можеш да ме убедиш, че някой, който мисли, че живее в Кейп Мей, когато дори не е ходил там, не е луд! Как ще живея сама с човек, който си мисли такива неща?

След първия шок тя като че ли се отпуска, фактът, че по случая работи професионалист, отговаря на представата й за правилния ред на нещата; освен това така тя не се чувства съвсем безпомощна и изоставена на произвола на съдбата, филмовите звезди и кинозвездите имат психиатри; сега и тя се превръща в част от света на големите: съпругът й също ходи на психиатър. Преповтарям всичко отново, подчертавам, че това е само сън и ще се стопи в небитието, както всички други сънища. И аз се чувствам по-леко. Радвам се, че й казах.

* * *

Били се връща от Санта Крус. Изминал е целия път до там и обратно с мотоциклета ми.

Питам го дали ще се позавърти наоколо малко, за да мога да отида до Венеция да рисувам. Изпитвам нужда да творя, за да укрепя поразклатеното си самочувствие.

Докато рисувам, при мен идва няколко пъти Гери — момичето от новата къща на Марти. Тя е с двете си малки деца.

Сядаме на плажа и аз играя с децата й. Търкалям се с тях в пясъка. Нещо в мен още не е готово да скъса с ролята на баща. Може би се упражнявам за дядо. Хванат съм, изкаран съм на суша между два прилива: старият — на съпруг и баща, и новият — на старост и смърт.

Цялото ми същество е извисено от играта с тези деца, които се търкалят, смеят се и скачат върху мен. Може би е така заради контраста с тъгата и чувството за вече извървян до края път, които изпитвам край моите родители. Може да се дължи и на Гери.

Тя флиртува с мен по най-хубавия начин — нещо средно между пораснало вече момиче, което предизвиква баща си, и жена. Приятно ми е. Животът ми е бил такъв, че подобни необвързващи връзки с жени имат голяма притегателна сила за мен. Знам, че не се очаква да поднеса орхидея като подарък, да я заведа на абитуриентски или абсолвентски бал; не трябва да й купувам годежен пръстен или да търся ракла от кедрово дърво за чеиза й, да тичам по магазините, за да търся подходящи мебели за всекидневната, да демонстрирам, че наистина имам работа, кола, пари в банката; няма нужда да понасям група професионални глупаци, представители на държавата и църквата, да стоят наоколо, за да документират нашата сериозност. Само двамата сме върху пясъка, непринудено се наслаждаваме един на друг. И това завърта главата на по-възрастния мъж.

Но аз не съм готов психологически. Развълнуван съм, възбуден съм, но съм и изплашен. Независимо от това провеждаме интересен разговор. Разказва ми за баща си. Може би той е част от всичките й разговори с мъже или за този обрат я провокира възрастта ми.

Гери има успял баща; според нея — много властен. Чувства, че неговата личност винаги е влияела на връзките й с мъжете — противопоставяне на него или търсене на него. Участвала е в няколко терапевтични групи и познава добре целия жаргон в тази област. Слушам я, играя с децата й и съжалявам баща й. Мислел е, че постъпва правилно, като й е създал илюзията, че с лекота се справя в живота; че не е изплашен, не е обзет от ежедневен страх и съмнения като всички нас.

Лесно се прави подобна грешка: създаване на илюзия за неуязвимост. Някои хора никога не успяват да проникнат през външната, фалшива фасада; никога не виждат родителите си като обикновени хора; другите около тях им изглеждат второкачествени, включително и те самите. Слушам я и едва сега разбирам колко добре двамата с Врон се бяхме справили с този проблем.

 

 

Завършвам две картини в ресторанта на Сюзън. Едната е с поглед отвън навътре, другата — отвътре навън: аз съм в кухнята, печката и тенджерите са на преден план в картината ми, следват масите в средата, а в дъното, през предния прозорец се вижда океанът.

Сюзън предлага само закуска и вечеря, така че имам на разположение около четири-пет часа през деня, когато мога да работя. Тя живее над ресторанта и ме кани понякога горе. Там обикновено има по пет-шест души, които пушат наркотици.

И аз дръпнах няколко пъти един следобед, когато приключих с работата си за деня. Не знам защо, но наркотикът не повдига самочувствието ми, всичко изглежда само много по-ясно и някак отдалечено. Не твърдя, че ми е неприятно, но пречи на това — и аз не знам какво е то — което подхранва желанието ми да рисувам.

В сряда отново завеждам татко при психиатъра. Вкъщи атмосферата е напрегната, предчувствам буря и мама, разбира се, е в центъра на всичко. Нещата приближават точката на кипене — личи си както от действията, така и от непрекъснатите й оплаквания. Пред мен се оплаква от Били и татко; сигурен съм, че пред тях се оплаква от мен.

Според нея аз изобщо не знам какво представлява татко; той е опасен и два пъти през изминалите няколко дни направил опит да я нарани. Твърди, че веднъж я ударил с бастуна си, а втория път се блъснал в нея и едва не я е съборил.

Татко все още не е укрепнал. Има някои почти неконтролируеми движения. Изслушвам я и се опитвам да я успокоя; казвам й, че сигурно греши. Той никога не би я наранил умишлено.

 

 

Татко отново престоява с Делибро два часа.

Говорим в колата по пътя към къщи. Питам го дали е имал още сънища и той потвърждава; отново отива там през нощта и преживяванията му съвсем не изглеждат като сън.

— Джон, след това спомените ми са по-живи, отколкото за това какво съм правил тук вчера. И не отивам там само през нощта… Седя си в люлеещия се стол, без да мисля, нищо не правя, просто си седя — и отивам там… Някаква голяма и важна част от мен ме напуска и отива в Кейп Мей. Не мога дори да преценя от колко време не съм тук. Винаги е така, когато се отпусна — особено когато съм в оранжерията.

Премества бастуна си между краката. Вдига очи към мен. Аз също го поглеждам. Намираме се в началото на магистралата към булевард „Линкълн“.

— Джон, казах нещо ново на доктора. Странното е, че двата свята започнаха да си приличат. Казах на Бес за нас, там, в моя свят, и сега тя знае всичко. Вярва ми. Доктор Делибро казва, че е така, защото аз самият много искам тя да вярва, но не съм толкова сигурен, че е точно така. Бес е толкова любопитна — иска да знае всичко за нашия живот тук. Чуди се само къде са Ханк и Лизбет. Убедена е, че мога някак да виждам в бъдещето. Иска да й опиша как изглежда като възрастна жена и не може да повярва, че си плешив и имаш брада. Още не съм й казал, че и аз имам брада.

Отново се чувствам прозрачен! Напоследък физиците твърдят, че атомната структура на всеки предмет, например на тази кола, която сега карам — всичко, каквото и да е то, не се вмества в рамките на пространството и времето. Думи като „субстанция“ и „вещество“ вече нямат значение. Седалката идва от нищото, пътувам през антисреда в многоизмерно антипространство. Това, което наричаме реалност, е даденост. Времето е проекция на мисълта.

Възможно е бъдещето и миналото да оказват еднакво влияние върху настоящето. В атрофиралия ми мозък под плешивото ми теме неуморно се въртят мисли; може би неочаквано ще създадем съвсем нова слънчева система.

— Какво ти каза лекарят за това, татко?

— Накара ме да го повторя поне три пъти, но не едно след друго, а по различно време и ми зададе много въпроси. Започна да си записва тези неща; мисля, че той ми вярва, Джон.

Замълчава за момент.

— Но започва да ми се струва, че допуска да съм луд. Може да е прав. Майка ти със сигурност ще се радва; тя го повтаря от години; по-добра е от всеки психиатър, а е и по-евтина.

Като казва това, се обляга назад и се засмива по начин, неприсъщ за луд човек. Присъединявам се към него. Радвам се, че по магистралата няма ченгета. Ако забележат кола с двама възрастни брадати мъже, които се смеят истерично, няма начин да не ни спрат.

— Разказах на цялото семейство там за теб, майка ти и Джоан; за операцията ми и за това, че ходя при психиатър. Всички се смяха и Ханк поиска да знае какво е това психиатър. Честна дума, Джони, не ме оставят на мира. Какво, мили Боже, ще обясня на малкия Ханк и Лизбет; не мога да им кажа просто така, че татко им ги е измислил. Това е ужасно! Какво мислиш, че трябва да направя?

Господи, какъв въпрос! Ако започна да го съветвам какво да прави в онзи свят, за него той ще стане още по-реален, ще направи този по-малко истински. Искам да си отида при моето семейство, при Врон и Джаки. Започвам да разбирам, че в собствените ми представи Париж, Франция са по-нереални от налудничавия свят на татко. Париж изглежда толкова отдалечен по отношение и на разстояние, и на време… Не мога да повярвам, че наистина живея в плуваща къща по Сена извън Париж; че в централна Франция имам стара воденица; че съм художник. Всичко това ми звучи като най-голямата въздушна кула, която някога е била издигната.

— По-добре попитай лекаря, татко. Не знам какво да те посъветвам. Каза ли им, че те са само сън, че ти имаш истински, реален живот тук?

— О, не, Джони, не мога да направя това. Самият аз не съм много сигурен как стоят нещата в действителност. Казах им само, че животът ми тук е като сън. Не ги лъжех, точно така си е. Когато съм тук, както сега, онази част от живота ми е сън, но когато съм там, този живот тук става сън и ми е много трудно да повярвам, че изобщо го има. Ще бъда откровен с тебе, Джон, по-добре ми е там. Ако зависеше от мен, бих превърнал онази част в истински живот за нас.

* * *

Седим във всекидневната. Вече познавам, когато татко не е с нас. Иска ми се да попитам, но съм смутен. Все едно е да питаш жена, дали е в мензис, понеже не е в обичайното си настроение. Не мога да оправдая подобна самоинициатива от моя страна, освен с обикновено любопитство, а и такъв един въпрос ще бъде нетактичен.

Майка ми е в едно от нейните настроения и е ужасно да бъдеш с нея. Слава Богу, че поне Били замина отново за каньона Топанга! Когато е вкъщи, майка се мотае около него — лейди Макбет от Колби Лейн, и го дразни. Не го обвинявам. Тя е невъзможна, когато е изплашена; удря и дере като бясна котка — това е външният израз на опита й да придаде някаква сигурност на нещата. Когато е в такова състояние, никой не е в безопасност близо до нея.

И ето тя започва. Татко е в люлеещия се стол, мама седи край масата за хранене, столът й е обърнат към нас, а аз съм на тапициран стол до вратата. Разстоянието между нас е един-два метра.

Започва да ми говори колко луд е татко. Изрежда всички чудатости на четири поколения Тремънтови. Прави го с равен, погребален тон, като че ли казва серия молитви. Слушам и кипя. Татко слуша, като се опитва да не й обръща внимание. Той е като благовъзпитана жена, принудена от обстоятелствата да слуша вулгарния език на долнопробен бар.

Тя не се спира. Знам, че очаква да споря с нея, а аз не искам. Но в един момент не издържам. Човек се самозаблуждава, че вече е свикнал с тези неща и може да реагира логично и разумно на поведението на родителите си, както подобава на един възрастен човек. Обръщам се към баща ми.

— Татко, защо й разрешаваш да говори така? Защо се примиряваш? И за двама ви не е добре да се допуска да плюе цялата тази гадост. Сега тя се държи като луда!

Тя продължава едновременно с мен по време на първото ми изречение, но после — най-сетне! — си затваря устата. Ако се бях обърнал към нея, щеше да продължи, само че с по-висок тон. Обърках я, като заговорих на татко.

— Знаем, че прави това, защото е изплашена, но нахвърлянето срещу всеки не помага. Трябва да разбере това и да спре.

Обръщам се към нея.

— Мамо, все пак трябва да имаш някакво чувство за мярка. Самата ти всъщност не вярваш на всички тези глупости; изброяваш ги само, за да се почувстваш по-добре, да си вдъхнеш самочувствие и да се правиш на мъченица. Татко толкова се старае. Посещава психиатър. Той казва, че татко не е луд. Истината е, че е силно впечатлен от вътрешната сила на татко, която му е помогнала да преживее последните трийсет или повече години, без да полудее.

— Ако си толкова сигурна в лудостта му, кажи ми го насаме и ние ще потърсим изход от положението. Татко може да отиде в някакъв дом или ти ще отидеш в дом, все ще намерим някакво разрешение на проблема. Но, за Бога, не говори пред него, като че ли е някакво животно, което не разбира!

* * *

Татко пребледнява. Навежда се напред и става със залитане от стола. Инстинктивно заставам до него. Нямам представа какво смята да направи. Може би ще се опита да удари — мен или мама. Всичко е възможно.

Оставя бастуна си и бавно тръгва към нас. Майка също е станала; изглежда много изплашена. Татко разтваря тънките си ръце и ние отиваме към него. Притегля ни близо до гърдите си и ни притиска силно към себе си. Цялото му тяло трепери. Никой не казва нищо. Като че ли сме спортисти, събрани за тайно съвещание, само че не сме скупчили глави; лицата ни са вдигнати нагоре.

Татко целува и двама ни няколко пъти; целува ме за пръв път от деня, в който тръгнах на училище. Започва да говори тихо с пресекващ глас.

— Не прави това, Джони. Моля те, не казвай тези неща на майка си; ти си толкова умен и знаеш толкова много. Ние сме семейство, нищо друго няма значение. Нека се обичаме един друг и да си простим. Да обичаш повече от всичко на света, означава да оставиш хората да вършат нещата, които трябва да вършат. И майка ти тук има неща за вършене, както и аз. Такъв е редът на нещата. Моля ви, не се карайте; мъчително е да ви чуя да говорите така.

Разплаква се, майка го последва. И аз плача. Сега сме като „Гражданите на Кале“ на Роден. Може би е време да прекъснем съвещанието, да извикаме за сигнал и да грабнем бързо топката. В този момент такива глупави мисли се въртят из главата ми. Трудно ми е да се справям с истински чувства; разработил съм си поне двайсет способа на защита от тях.

Най-сетне сядаме отново. Татко въздъхва и започва да говори. Не мога да реша кой, по дяволите, е този човек.

— Има някои неща, които ти може би не знаеш, Джони. Когато срещнах Бес, тя беше само петнайсетгодишна. Възстановяваше се след много тежко нервно разстройство. Не можеше дори да се върне в училище. Аз бях осемнайсетгодишен и работех на Хог Айлънд като дърводелец. Не бях щастлив; всъщност бях нещастен. Не харесвах живота в града, липсваше ми фермата. Чувствах, че веднага проличава какъв съм — обикновено фермерско момче — и ми се струваше, че всички ми се смеят. Това беше голяма промяна за мен, Джон. През зимата и лятото никой от нас, децата от фермата, не носеше редовно обувки там. Вървяхме пеша до училище с обувките си, вързани на вратовете; обувахме ги едва когато влизахме вътре. Докато се преместим във Филаделфия, никога не съм имал собствени обувки. Носех обувките на Орийн. Те никога не се износваха; обувахме ги само за училище или за църква. Не можеш да си представиш каква огромна промяна беше за мен идването ни тук от Уискънсин, където познавах може би не повече от двайсетина души и половината от тях бяха братята и сестрите ми. Ето ме във Филаделфия, говоря смешно с акцента на фермерче от Уискънсин; страхувах се да отворя уста. Бях притискан в тролейбуси от хора, които не знаеха нищо за мен и не ги беше грижа. Всеки като че ли знаеше какво точно прави и къде отива. Хората се блъскаха в мен просто защото не знаех, че трябва да им отстъпя. Не знаех как да пусна тоалетно казанче, да използвам телефон, да танцувам. Срещнах майка ти един дъждовен ден в някакъв вход близо до магазин на Джон Уонъмейкър. Притича до входа с истеричен плач. Тревожеше се, защото беше взела модната шапка на по-голямата си сестра Маги, без да я пита, а сега дъждът я съсипваше. Носех голям старовремски чадър — майка беше настояла да го взема със себе си; отворих го над нея. Мили Боже, ако майка не ме беше накарала да взема този чадър, сигурно никога нямаше да се запозная с теб, Бес — представяш ли си? Бес беше хубава и изплашена. Не съм срещал по-изплашен човек от нея. И причината не беше само в шапката; гръмотевиците и светкавиците я ужасяваха, страхуваше се, че тролеят няма да дойде, страх я беше, че закъснява; плашеше се от мен. Джони, майка ти си остана такава. Понякога се прави на силна и се държи като шеф, но вътре в себе си е изплашена. Не забравяй това! Онзи ден тя след дълго колебание ми разреши да я придружа с тролея. Когато слезе, я последвах, като държах чадъра си над шапката й. Доведе ме до голяма каменна къща, заяви, че живее тук… и сбогом. Стоях от другата страна на улицата, исках да я видя в безопасност вътре, но на вратата изскочиха две големи кучета и я залаяха. Тя затича надолу по улицата в дъжда; разбрах, че не живее в тази къща. Ето какви неща върши, Джони; толкова е изплашена, че ги върши все такива. Изтичах със смях след нея, беше като луда и си помислих, че може и наистина да е луда, но вече я обичах.

Погледнах мама. Очите й бяха безизразни; лицето — маска; беше зашеметена.

— И ти не си много по-различен, Джони. Беше най-мършавото бебе, което някога съм виждал в живота си. Първите три месеца ревеше непрекъснато. Истинско чудо е, че майка ти не полудя съвсем. После порасна и се превърна в най-изплашеното и най-плашливото дете в околността. Понякога съм си мислил, че това е от майка ти. Страхуваше се от тъмнината. Стряскаше се от гърмежи и викове; пъхаше пръсти в ушите си по време на бейзболни срещи и ги тъпчеше с памук на Четвърти юли. Страх те беше да караш велосипед, ролкови кънки, да плуваш. Мисля, че се научи да плуваш едва след като навърши тринайсет години.

Страхуваше се и от всички други деца в квартала. Тичаше към къщи, подгонен от някое малко дете, не по-високо от кръста ти. Така се научи да тичаш — като бягаше от всички. А растеше така бързо, някак преждевременно. Известно време — когато беше на десет или дванайсет години — беше поне с една глава по-висок от всички други деца в класа. А това още повече влошаваше нещата. Малки деца се редуваха да те бият и гонят, за да могат да се хвалят след това, че са пердашили високия глезльо. Прекарваше летните си ваканции, като се криеше в мазето или четеше на верандата, а по-късно седеше с часове при птиците си. Когато те гледам понякога сега, не мога да повярвам, че ти и онова дете, за което ти говоря, сте един и същи човек. Искам да подчертая, че много приличаш на майка си, Джон. И ти се бориш през цялото време, но по своему. Може би затова реши да живееш във Франция, не в Америка. Не искаш да се състезаваш, искаш да стоиш настрана. Но в друго отношение се различаваш от Бес. Взел си го от мен. В тебе има нещо диво, като диво животно. Имаше го и в баща ми, в братята ми и в две от сестрите ми; ние като че ли не сме съвсем хора, не сме напълно цивилизовани. Притежаваме някакво животинско качество и то може да изскочи наяве по всяко време. Учудвам се, че до този момент не сме имали убиец в семейството. Не знам тази наша особена черта на какво се дължи; може би на дългите години живот в гората, може и да е индианската кръв във вените ни.

Ти знаеш, Джони, че прадядо ти беше трапер. Не е живял в къща от тринайсетата си година; жени се за чистокръвна индианка от племето Онейда. Прабаба ти, майката на баща ми, беше висока над един и осемдесет. Беше по-силна от който и да е мъж и можеше да говори само индиански и френски.

Никога не съм я чул да каже дори една дума. Тези мои дядо и баба практически живееха като първобитни хора. Не са имали дом и не са се установили на едно място, докато баща ми не навършва седем години. Живели са с индианците и фактически не са имали религия; доколкото знам не са се и женили — поне не в църква.

Татко обичаше да разказва как са скитали, как са зареждали капани, купували кожи, прибирали ги в скривалища, обикновено под земята, а после са ги опаковали и прекарвали в катуна. Те бяха животни, Джони, и тази силна животинска жилка е все още тук. Тя е в мен, тя е и в теб и ние винаги трябва да се борим с нея.

Майка се е съвзела и сега кима с глава. Чува нещо интересно — североамериканска версия за Тарзан.

— Една от причините, поради които се ожених за Бес, е, че тя обича хубавите неща. Винаги е живяла в град и предците й, колкото и назад да се връща човек, винаги са били част от градския живот. Тя харесва хубавите мебели, поддържа чиста къщата си и ние живеем като прилични човешки същества. Виждаш, че не съм като братята си и дори като баща си; аз съм цивилизован. Не пия много и не се местя непрекъснато. Всичките ми братя са опасни хора с изключение на Ед. Той имаше късмет като мен и се ожени за добра жена. Леля ти Мери го обучи точно както трябва. Баща ми и братята ми са непредсказуеми: човек никога не може да каже за какво мислят или какво възнамеряват да правят. Нито един от тях не е работил постоянна целодневна работа през целия си живот. Пийт, Орийн и Калеб или пиеха, или скитаха из горите на лов. През зимата се приютяваха някъде и „заспиваха“ зимен сън като мечки. Не може да не се признае, че майка ми направи много за татко. Поне го вкара в църква и той пое грижата за нас, децата. Но той нито се обличаше, нито вършеше нещата като другите хора. Знаеш ли, че през целия си живот не е платил и стотинка за социална осигуровка и за данък общ доход? Живееше в Югозападна Филаделфия така, като че ли се намираше в някоя ферма или в горите. Сградите, колите — всичко това не означаваше нищо за него. Не исках да живея по този начин. Погледни ме — аз съм цивилизован човек, погледни ръцете ми — чисти са, всичките ми пръсти са на мястото си. Погледни тази къща, която имаме, красивите мебели, килимите и всичко, живеем като истински градски хора и дължим всичко на майка ти. Не забравяй това!

Какво можех да кажа? Знаех, че говори сериозно; искаше от мен да разбера, да погледна на нещата през неговите очи. Иска ми се Делибро да беше чул това. Майка си седи и все още плаче. Подсмърча, взира се в мен, очите й говорят: „Виждаш ли какво имах предвид, Джаки, виждаш ли какво имах предвид?“ А татко говори така разумно. Чувствам се ужасно, като малко провинено дете. Виждал е и е разбирал всичко през всичките години и не е споменал нито дума, оставял е нещата така от уважение към нас.

— Джон, знам, че понякога се безпокоиш за Били и малкия Джаки. За бащите е трудно да чакат, но ти трябва да дадеш на момчетата време. Синовете са тези, които изпълват с тревога мъжа, защото повечето мъже са боязливи хора и поради това се страхуват още повече за синовете си. Джони, аз вече не се безпокоя за тебе и не искам ти да се тревожиш за мен и за майка ти. Нека всеки от нас мисли за своя живот. Всички сме добре. Ще посещавам този психиатър, докато се оправя. А ти, Джони, си върви при Вероника и Джаки. С майка ти ще бъдем добре. Просто всички ние трябва да престанем да се безпокоим толкова много.

След тази дълга реч той се обляга назад, люлее се, усмихва се ту на единия, ту на другия — усмихва се така, като че ли всички правила на семейството не бяха нарушени. Странното е, че татко не се държи, като че ли тази негова реч не е нещо неприсъщо за нашето семейство. Говори повече от петнайсет минути, каза повече, отколкото е казал през последните петнайсет години, и си седи в стола, люлее се и се усмихва, като че ли нищо не е станало.

Започвам да съчувствам на майка. Тя не се страхува чак толкова от физическо насилие, колкото от психическото. Той е способен да каже всичко, като се люлее на стола си, да събори всички неприкосновени кули на мисълта и чувствата, изграждани в продължение на повече от петдесет години взаимно лицемерие. Той спокойно нарушава множеството правила, на които се крепят отношенията им.

Татко отново се изправя с мъка от стола, но този път си взема бастуна. Тръгва към вратата, усмихва ни се през рамо. Поглежда часовника над телевизора.

— Отивам да си облека костюма за гледане на бейзболни мачове. Наближава мачът с отбора на „Доджърс“.

Бавно върви към задната спалня. Мама ме поглежда.

— Джак, начинът, по който говори, не е нормален. Никога досега не е говорил така. Нещо се е случило; той е друг човек.

Вече не плаче. В този момент майка ми е такава, каквато е в действителност, без преструвки и камуфлаж. Изплашена е твърде много, за да се преструва или да се опитва да прикрие нещата. За пръв път имам чувството, че двамата с нея можем наистина да говорим.

— Мамо, мисля, че сега с нас говори истинският Джон Тремънт. Крил се е повече от петдесет години. Мисля, че днес той ни разреши да видим що за човек е всъщност; той е умен — нещо, което сам не подозира. А и как да открие истината за собствените си възможности? Всеки е печелил, като го е карал да мисли противното. Обзалагам се, че компанията „Дъглас“ е направила поне десет милиона долара само от неговите идеи. Те са били заинтересувани да му липсва самочувствие, за да извлекат максимални печалби. Всички са разчитали на него през целия му живот — включително и ние. Психиатърът казва, че татко е един от най-интелигентните хора с богато въображение, които някога е срещал. Иска дори да го изпита с някои тестове за интелигентност, които не зависят от образованието. Татко вероятно е някакъв гений.

Майка се обляга назад и цялото й същество говори: „Я не ме будалкай!“ Вторачва се в мен.

— О, хайде, Джони! Може и да е умен, но не е гений. Цял живот съм с него. Обича да изпипва нещата, но никога не е бил способен да измисли нещо друго освен играчки за вас, децата, или разни щури неща. Той е сръчният Джак, но никога не е печелил повече от шест хиляди долара годишно. Ако този психиатър мисли, че баща ти е гений, самият той трябва да е луд.

— Мамо, трябва да се срещнеш с доктор Делибро. Може би ще му помогнеш да види татко в нова светлина. Както казваш, ти го познаваш най-добре. Психиатърът се опитва да помогне на татко да събере двата свята в един, а ти можеш да му помогнеш много повече, отколкото всеки друг.

Чувствам как я обзема параноята й. Майка не желае никакви специалисти от какъвто и да било характер да работят върху нея. По време на войната не можа да започне работа във военен завод, защото се страхуваше, че ще я прегледат на рентген и ще установят, че е болна от туберкулоза. Повече от трийсет и пет години мама беше уверена, че е болна от туберкулоза. Когато в Перпечуъл я прегледаха на рентген като част от общия преглед при включване в застрахователната им схема, тя с истински шок откри, че все още има дробове. Изчаквам да видя как ще приеме подхвърленото от мен.

— Той вероятно ще реши, че аз съм лудата, Джаки. Ако смята, че баща ти е гений, много лесно може да реши, че аз съм побъркана. Ако разбере за двете нервни разстройства, които преживях, много е възможно да ме заключи някъде и да хвърли ключа.

— Ти не си луда, мамо; но сигурно ще му помогнеш да разбере татко по-добре, ако говориш с него. Той има нужда от пълна информация.

От този момент започвам да се надявам. Трябва да внимавам да не направя някакъв погрешен ход. Точно в този миг се появява татко. Сложил е шапката си на главата, облякъл е ризата на райета и държи бележник за записване на резултатите. Беше започнал да отбелязва резултатите от мачовете, които гледаше. Преди да влезе в стаята, се отбива в банята.

Майка се навежда към мен и ми шепне, като че ли сме актьори и някой от нас си е забравил репликата:

— Добре, съгласна съм. Ще направя всичко, което мога, за да му помогна.

Отивам в задната стая, когато мачът започва, и се обаждам на Делибро. Казвам му, че майка ще спази определения час за петък. Мили Боже, как ще завърши всичко! Връщам се във всекидневната и казвам на мама, че всичко е уредено. Няма смисъл да крия от татко; казвам му, че и мама ще се срещне с неговия психиатър. Откъсва се за миг от играта и ме поглежда. Но играта е в разгара си и ние следим как отборът на „Доджърс“ ще остави „Филис“ зад себе си.

По-късно, когато и двамата сме в оранжерията, предупреждавам татко да не се безпокои, че психиатърът ще каже на майка нещо от това, което са си говорили само те двамата; казвам, че психиатърът е нещо като свещеник при изповед. Татко пръска течна тор върху някои растения.

Поглежда ме и се усмихва.

— О, аз съвсем не се безпокоя за това, Джаки, но не съм сигурен дали нейното отиване при психиатър е добра идея.

Нямам време да отговоря, защото точно тогава пристига Били. Почти толкова е мръсен, колкото беше, когато се появи за пръв път. Спал в палатка на плажа в Енсенада.

Пращам го под душа и го питам дали ще бъде вкъщи утре, за да прескоча до Марти. Чувствам, че не й отделям достатъчно време. Били не може да ми откаже, а аз си мисля, че и мама ще му се радва — толкова е изплашена от татко.

Обаждам се на Марти и решаваме да се срещнем пред френското кафене близо до плажа и да закусим заедно.

Били ще спи в спалнята към градината. Аз съм в страничната спалня, а мама и татко спят вече в тяхната. Тази вечер, докато минава край стаята ми по нощница, мама ми отпраща погледи като девойка, принесена в жертва на Минотавъра. Затварям вратата и се преструвам, че не съм видял нищо.