Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dad, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Уилям Уортън. Татко

Превод: Благовеста Дончева

Редактор: Милко Стоименов

Коректор: Лилия Анастасова

Худ. оформление: Милко Стоименов

Предпечатна подготовка: Квазар

Печат: Багра

ИК „РАТА“ ЕООД, София, 2006

ISBN-10:954–9608–25–5

ISBN-13:978–954–9608–25–0

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Навярно съм задрямал: стряскам се, поглеждам навън и забелязвам, че се движим сред хълмиста местност. Надявам се баща ми поне за известно време да не повдигне въпроса за това какво възнамерявам да правя в бъдеще. Никога няма да разбере защо се отказах от Санта Крус. Той беше този, който попълни всички необходими документи за стипендия, за общежитие, сведения за проявите ми в гимназията — целия този боклук. А сега, година по-късно, аз не го искам. Понякога и аз самият не мога да се разбера.

Но, Исусе, ако само можеше да види това място! Изглежда като гигантска забавачка. Искам да кажа, че за мен Санта Крус е старчески дом за деца.

Едва не повърнах, когато пристигнах на мотора си след десет дни по пътищата. Бях покрит с мръсотия от главата до петите; багажът ми бе събран в двете чанти отстрани. Не можех да повярвам на очите си. Паркингът и пътищата към Санта Крус бяха задръстени с пикапи и леки коли, които влачеха стереоуредби, стенни звукови системи, килимчета, плюшени мечета, велосипеди с десет скорости, тенисракети, стикове за голф, костюми за фехтовка, огромни куфари, пълни с дрехи. Господи, човек трудно би могъл да повярва какви боклуци мъкнеха всички тези хора! Изглеждаше като гаражна разпродажба на притежания на гимназист една година, преди да завърши.

Да не говорим за налудничавия ми съквартирант Флаш. Майка ми, собствената ми майка ми го избра. Тя попълни формуляр с описание на този, когото мислеше, че ще харесам за съквартирант. Можете ли да повярвате — Санта Крус имаше формуляр дори и за това! Мама писала, че искам някой, който се интересува от електротехника, мотоциклети и надбягвания. Изрових този формуляр в канцеларията, за да разбера как ме е сполетял този кошмар.

В резултат на усилията на майка ми на главата ми се стовари личност със страхотна стереоуредба и истински електротехнически гений. Освен това и луд. Той например има колело, което виси на макари от тавана на стаята ни, снабдено с чудовищен катинар — конструиран и изработен от самия него. Върху този велосипед има бележка със следния надпис:

КОЙТО ОТКРАДНЕ ТОЗИ ВЕЛОСИПЕД, КРАДЕ НАЙ-ДОБРИЯ ВЕЛОСИПЕД В СВЕТА, ЗАЩИТЕН ОТ НАЙ-ДОБРИЯ КАТИНАР В СВЕТА И ЩЕ БЪДЕ ПРЕСЛЕДВАН ОТ НАЙ-ДОБРИЯ ДЕТЕКТИВ В СВЕТА ДО КРАЯ НА СВЕТА.

За всеки е ясно, че това е стопроцентово предизвикателство. В резултат непрекъснато заключвахме вратата си. В Санта Крус никой освен нас не заключва вратите, дори не ги затварят.

Флаш се облича в черно: черни тениски, черни джинси, черни чорапи, черни спортни гащета, черни обувки, черни пижами. Има дълга черна коса, която реши право надолу на всички страни — дори върху лицето си — и подстригва ниско точно на върха на черепа си, и то така, че човек да може да види бяло петно точно там: единственото бяло петно, което всъщност може да се види по него. Все едно, че е излязъл от списание „Mad“.

Не си спомням Флаш някога да е влизал в час — освен по време на изпити. Напуска стаята само за да кара велосипед или да си вземе нещо за ядене. Така стоят нещата в Санта Крус: трябва да се грижиш сам за себе си. На никого не му пука какво правиш. В същото време се чувстваш гузен, че не правиш достатъчно. Системата им е: или минаваш или не минаваш, но не те изключват за слаб успех. И все пак по някакъв извратен начин, това е забавачница за супермени, оранжерия за секвои. Честно казано, чувствах се много по-добре в скапаната американска гимназия в Париж — там поне пишеха двойки.

Имаше нещо зловещо в спалните в Санта Крус. Животът в един парижки апартамент напомня живот в пещера в планински склон в сравнение със спалня в Санта Крус. В стаите непрекъснато се влиза и излиза и след третата седмица навсякъде гърмеше музика. Лампите горяха през цялото време; нямаше нито един сумрачен ъгъл. Понякога затварях очи, за да си спомня какво представлява тъмнината. Случвало ми се е да излизам в три сутринта и да погледна сградата: осветена като коледна елха, тя вибрира от шума. А на следващия ден същите тези хора говореха в клас за екология и опазване на околната среда.

За да се спася от този ужас, намирах убежище в библиотеката. Дори получих работа там: това ми помагаше да не полудея. Тези типове никога не остават сами. Подготвят си докладите за края на срока, заобиколени от боклуци, шум и миризми. Господи, миризмите могат направо да те зашеметят! Подовете във всички стаи са покрити с хартиени отпадъци, храна, мръсни чорапи, дрехи, книги. Всеки тъпче върху тези купчини. Всички се разхождат наоколо полуголи: истинска зоологическа градина. Никога не оставаш сам.

 

 

Татко изобщо не загрява защо не искам да се върна там. Странен човек е: не обича да обсъжда важните въпроси. Хората, с които разговаря, го смятат за забавен събеседник. По дяволите, живописта е вид комуникация. Но повтарям, че отказва да слуша онова, което не желае да чуе. Мама е същата.

Но рано или късно ще се наложи да поговорим за това, само че няма да съм аз този, който ще повдигне въпроса.

Това, което искам да върша, е да пиша. Писането е нещо, което правя с удоволствие. Знам, че точно по този начин татко е започнал да рисува. Знам, че плямпам по-добре от повечето хора, това би трябвало да помогне. Първо ще се опитам с роман или може би със сценарий, без значение какво. Искам си само моята къщичка до воденицата и малко спокойствие. Ще отида там и ще направя нещо най-сетне. Исусе, животът ми минава, а нямам с какво да се похваля!

Може би Деби ще дойде. Сигурен съм, че ще остане във възторг от къщичката. Писнало й е до смърт от Бъркли, освен това ще ми е приятно някоя добра жена да се грижи за мен.

Бедата е в това, че не знам как да изкарам пари. Не мога да си осигуря carte de travail. Откакто Франция е в Общия пазар, тя не допуска американец да работи легално в страната. Може би ще се хвана да вадя захарно цвекло. Чувал съм, че така могат да се изкарат по хиляда долара месечно. Мога да живея с две хиляди годишно. А и старецът на Деби ще пусне нещо.

 

 

— Хей, татко, хайде да спрем някъде за закуска. Умирам от глад.

Кима разсеяно. Пак се е отплеснал. Скоро ще преминем от Юта в Колорадо. Скалистите планини са някъде пред нас, но още не се виждат.

Когато се носех на моя „Ямасаки“, се чувствах по-близо до природата. Познавах всеки хълм, всяка неравност по пътя. Всмуквах всеки проклет километър и го изплювах по глътка от време на време. Яхам мотора, стиснал две ръчки, зъбите тракат, бъбреците се друсат. Вечер съм истинска развалина. Два пъти пиках кръв. А и да се мъчиш да спиш с всички тези комари и други насекоми е истински ад. Бях взел палатка, но без мрежа за комари. Явно съм алергичен към комарите. Всяка сутрин се събуждам с надути като наденици пръсти. Представете си как съм сменял скорости с подпухналите си пръсти.

— Татко, какво ще кажеш да свалим стъклото? Имам чувството, че ще настина от този климатик.

— Добра идея. Вече минахме пустинята.

Натиска бутони и двете стъкла се смъкват надолу. Лъха ни горещ пустинен вятър.

— А, така е по-добре, Били. Напъхам ли се в това чудо, губя чувство за ориентация.

Половин час по-късно спираме да си купим кифли и кафе. Исусе, невъзможно е! Може ли това да струва два долара и петдесет цента?

Животът е една гадория. Скъсваш си задника от работа само за да оцелееш. Заплатата ти стига колкото да си наемеш жилище, да се нахраниш и да се облечеш, и то на старо. А няма начин да живееш, без да работиш; всички сме затворници. Погледни само Гари и Марти: те вече са се предали. С една дума, скапана работа!