Уилям Уортън
Татко (16)

Глава 16

Стачката започва на следващия ден. Всички дипломирани сестри и лекари работят на пълно работно време, на две смени. Положението е сложно. Болницата не приема нови пациенти, изписват или преместват пациенти по другите болници.

Сестрите са принудени да поемат и черната работа, която обикновено се извършва от санитарките. Предлагам да им помагам където мога и с каквото мога; татко не може да бъде прехвърлен другаде.

Страхувам се да не го зарежат в суматохата; решавам да се преместя и да спя до него. И без това половината легла в интензивното са празни. Дребна червенокоса сестра ми показва какво да следя и как да сменям чаршафите му. Медицинското обслужване включва само подновяване на системата. Чад разреши въпроса с моето оставане в интензивното, така че всичко мина без неприятности.

Когато казвам на майка за стачката, тя настоява татко да бъде преместен в друга болница. Двамата с Джоан успяваме да я успокоим. Хората в Перпечуъл са запознати със състоянието на татко и доктор Чад проявява, както изглежда, истинска заинтересованост. Едно преместване може и да го убие.

Майка е вкъщи. Били спи в спалнята към градината, за да я наглежда. Той е чудесен!

Странно е да живееш в болница, без да си болен, при това да бъдеш в интензивно отделение. По-голяма част от пациентите тук са в твърде тежко състояние, за да бъдат преместени.

След като прекарвам в отделението няколко дни, без да прегриза ничие гърло, сестрите променят отношението си към мен. Няколко пъти дори прибягват до помощта ми — повдигам, държа или премествам пациенти, докато те оправят леглата, или държа болните, докато им поставят системи. Помагам и при храненето.

* * *

Рано сутринта на петата нощ ме събужда дрънченето на стъкло и метал, характерният шум за една болница. През прозореца нахлува бледа сива светлина; вслушвам се в движението на колите отвън. Призори обикновено ме налягат най-тежки мисли.

Поглеждам към татко. Очите му са отворени и той ме гледа! Искам да кажа, че гледа мен, не покрай мен, не през мен или около мен! Гледа ме право в очите!

Измъквам се от леглото откъм неговата страна и се приближавам много внимателно към него. Отначало си мисля, че може да е умрял през нощта, но очите му са живи, те следят движенията ми, не ме изпускат. Изправям се до леглото му. Устата му се отваря два пъти; сухи, бледи устни, крехки като хартия. Но той издава звук, тънък, висок глас, фалцет.

— Къде съм, Джони?

Не мога да повярвам! Поглежда леглото си надолу и се усмихва.

— Мисля, че знам къде съм, Джони. Но какво правиш ти тук? И ти ли си болен?

Господи, има нещо толкова чисто, така младежко в гласа му! Протягам ръка и я поставям върху главата му.

— Спокойно, татко. Ти си добре.

Повдига дясната си ръка, по която има синини от иглите и следи от лейкопласта. Тя е толкова слаба, че мускулите изглеждат като преплетени въжета над костите му.

— Не ми изглежда да съм чак толкова добре, Джони. Какво всъщност се е случило — земетресение, автомобилна катастрофа или какво?

Не знам какво да кажа, колко от случилото се да се опитам да обясня. Точно в този момент влиза дежурната сестра. Отново е червенокосата, татко я поглежда и й се усмихва. Тя замръзва, вторачена в него, толкова шокирана, колкото съм и аз, но бързо идва на себе си.

— Здравейте, господин Тремънт, как се чувствате тази сутрин?

Татко ме поглежда.

— Не е ли симпатична, Джони? Винаги съм мечтал за червенокоса дъщеря; левачка като майка ти и червенокоса.

Сестрата сега се втренчва в мен, напълно объркана. Не би могло да има по-изненадващ скок от смъртта към живота.

— Сестра, мисля, че трябва да потърсите доктор Чад.

Татко затваря очи. Страхувам се, че това може да е само моментно проясняване преди края, но не искам да го безпокоя. Придърпвам стола си по-близо.

Чад ни заварва така. Татко трябва да е бил задрямал, защото отваря очи, когато докторът и сестрата се втурват шумно в стаята. Баща ми поглежда доктор Чад и му се усмихва.

— Мили Боже, дали целият бейзболен отбор е дошъл на посещение!

Чад ме поглежда с широко разтворени очи.

— Така се събуди, докторе. Какво мислите?

Мери пулса на татко, слага термометър в устата му. Баща ми не сваля очи от него с трепереща усмивка. Чад премерва и кръвното и отново ме поглежда.

— Сто и двайсет на седемдесет и пет.

Проверява термометъра.

— Нормална.

— Здравейте, господин Тремънт, как се чувствате?

— Не знам. Как трябва да се чувствам? Доста съм уморен.

Чад се навежда напред, взира се в очите му, опипва кожата му. Поглежда бутилката с урина под завивките.

— Е, господин Тремънт, бяхте болен, но сега вече, изглежда, сте добре. Какво да направим, за да се почувствате удобно?

Татко се поглежда надолу в леглото.

— Може да започнете, като махнете някои от тези тръбички и прочее чудесии по мен; и може ли да ям нещо? Гладен съм.

Повдига изсъхналите си ръце.

— Струва ми се, че сте ме държали на гладна диета в тази болница. Сякаш не съм ял като хората поне месец.

Хващам ръката му — нещо, което никога не бих направил, ако той беше добре. Ние си разрешаваме да се държим по-свободно само с много болните.

— Повече от месец, татко.

Той освобождава ръката си, преплита пръсти, поглежда ги, върти ги.

— Трябва да съм бил наистина много болен.

Доктор Чад става и тръгва към вратата. Дава ми знак с очи да го последвам. Сестрата подпъхва завивките под татко; донесла е леген с вода, за да измие лицето и ръцете му. В тона на Чад долавям смущение и патос:

— Не искайте от мен да ви обяснявам нещата, господин Тремънт. Никога не съм се сблъсквал с подобно нещо. През цялото време причината трябва да е била в метаболизма.

— Доктор Чад, трябва да не е само това. Той е различен. Мисълта му е така чиста, той е толкова спокоен, някак по-млад, отколкото бе дори преди операцията. На какво може да се дължи това? Така ли ще остане?

Чад поклаща глава и ние отиваме до бюрото в стаята. Дълго пише в папката с медицинските сведения за татко. Най-сетне вдига глава.

— Господин Тремънт, истината е, че не мога да отговоря на въпроса ви. Може да изпадне отново в кома по всяко време. Ще продължим лечението и ще внимаваме с диетата му. Не желая да рискувам, като отстраня прекалено бързо системата от шийната вена. Ще го оставим да се храни нормално, но ще бъде на система, докато състоянието му се стабилизира.

 

 

Обличам се и започвам да го храня със супа. Той взема лъжицата и се храни сам; слаб е, но се владее. Пие малко портокалов сок. Все още е гладен. Отново започва да се оплаква от катетъра и системата. Обяснявам му казаното от доктор Чад. Иска да знае какво се е случило.

Последното, което си спомня, е, че е влязъл в болницата за операция. Не може да повярва, че това е станало преди цели шест седмици. Спомня си за инфарктите на майка и иска да знае как е тя. Отговарям му, че е добре. Разказвам му за стачката и му обяснявам защо спя в една стая с него.

Той приема всичко. Желае да знае кога майка и Джоан ще дойдат на посещение; кога ще се върне вкъщи. Отговарям му, че те ще дойдат при първа възможност, но той ще трябва остане в болницата, докато наистина стъпи на краката си.

Всички сестри се изреждат в стаята. Те са толкова приятно изненадани и доволни, колкото е и татко. Една симпатична японка го хваща за ръката и той поставя свободната си ръка върху нейната.

— О, господин Тремънт, вие изглеждате така добре сега!

В очите й има сълзи. Татко ме поглежда.

— Знаеш ли какво, Джони? Може би наистина ще взема да поостана по-дълго в тази болница. Тук не е чак толкова лошо.

В девет часа се обаждам на Джоан. Опитвам се да я подготвя за случилото се и настоявам да дойде веднага. Пристига за по-малко от час.

Вкопчва се в татко и плаче. Той поглежда над нея към мен; не може да разбере защо Джоан реагира така.

Същото се повтаря и когато довеждаме майка; тя така плаче, че се налага бързо да я върнем вкъщи. Тази нощ Джоан остава с нея.

 

 

Три дни по-късно Чад маха системата, а след пет дни — катетъра. Татко не желае подлога; нося го на ръце до тоалетната и обратно. Там предвидливо е поставена дръжка за хващане; той се държи за нея и настоява да го оставя сам, докато „си върши работата“. Започваме да го захранваме с лека твърда храна, като прилагаме лечението, определено от Чад. Той следи внимателно кръвното налягане, но то не се променя. Казва, че не желае да дава лекарства за кръвното, ако не се налага. Продължава да следи това, което татко поема и изхвърля. Чад признава, че все още работи с предположения; няма обяснение на случилото се с баща ми, както и на промените от няколко дни. Стачката продължава и аз оставам в болницата.

Татко започва да понапълнява, но все още е под четирийсет и пет килограма. Изглеждаше зле, докато лежеше неподвижен в леглото; сега е активен и напомня жив скелет — страшно е да го гледа човек. Но цветът му се подобрява и непрекъснато е гладен.

 

 

Когато към десетия ден му донасят храната, той започва да души като куче, попаднало на следа.

— Представи си, Джони, усещам аромата на тази храна. А повече от двайсет години не съм усещал никакви миризми!

Поемам таблата от сестрата и я поставям пред него. Той навежда глава и души всяко ястие.

— Не мога да повярвам — мога да помириша дори спанака! Има дъх на Атлантическия океан. Забравил съм колко приятно миришат хубавите неща.

Започва с телешките котлети, дъвче внимателно, дълго и с наслада. Той е като телевизионна реклама за храна.

— Същото беше и когато престанах да пуша, Джон; вкусът на храната е приятен, така силен. Всяко нещо е различно.

На следващия ден пита за доктор Етридж. Казвам му, че съм го сменил, защото съм изгубил доверие в него. Поглежда ме.

— Искаш да кажеш, че си го уволнил?

— Е, не, татко. Просто вече не е твой лекар. Той все още работи в Перпечуъл.

— Но той ми е лекуващ лекар в продължение на петнайсет години, Джони. Той е от Уискънсин, нали знаеш.

— Знам, татко, но се убедих, че не полага грижите, от които ти имаше нужда. Днес щеше да бъдеш мъртъв, ако не го бях сменил. Доктор Чад, изглежда, съумя да постави правилна диагноза; в крайна сметка поне все още си тук.

Поглежда ме в очите, усмихва се, поклаща глава и продължава да се храни.

— Ти наистина си като шеф, Джони. Не знам дали ми харесва синът ми да е шеф.

— Е, нямаш избор, татко. Не беше в състояние да спориш с мен, така че аз поех нещата в собствените си ръце. Винаги можеш да се върнеш към Етридж, ако толкова държиш.

Спира да дъвче.

— О, не. Вярвам ти. Винаги съм чувствал, че той направи грешка с онази операция на жлъчния мехур.

Радвам се, че татко признава това. Той започва да реже телешкия си котлет. Чудесно е да се наблюдава как работят ръцете му на механик.

— Чудна ми е идеята да уволниш лекар. Никога не бих имал смелостта да направя подобно нещо.

— Татко, не забравяй, че те са тук да се грижат за теб; ти им плащаш за това, точно както плащаш на някого да ти оправи колата.

Той размахва шеговито-заплашително ножа си към мене.

— О, не, не им плащам; „Дъглас“ и профсъюзът им плащат.

— Разбира се, че ти им плащаш, татко. Парите, които те дават на Перпечуъл, идват отнякъде. Идват от парите, които ти си спечелил за „Дъглас“, парите, които те са направили от твоята работа. Това не е милостиня, ти си спечелил всяка стотинка, която се плаща за теб сега. Те забогатяха от твоята работа в продължение на толкова години, не забравяй това.

— Добре, Джони, добре. Ще уволним Етридж и ако трябва, ще поемем цялата болница. Нямам нищо против.

С удоволствие го наблюдавам как се храни. След няколкоседмичните мъчителни опити да му отворя устата, да пъхна лъжицата, да обирам лигите му — сега за мен е истинско чудо да го гледам как сам и с удоволствие слага храна в устата си.

Всъщност винаги съм обичал да наблюдавам татко като дъвче. Тогава стегнатите му мускули се свиват при всяка хапка по начин, който не съм забелязвал при друг. Те се събират в твърд, подобен на орех мускул, който изпъква ясно под тънката кожа. Появява се и когато стисне зъби, докато затегне или разхлаби някой болт или гайка. Спомням си как се опитвах като дете да развия този мускул на дъвченето, както си го наричах; нищо не постигнах. Той е като мускула, който се развива в резултат на продължителна работа с чук.

— Татко, я да видим дали все още имаш онзи стар мускул от работата ти с чук.

Слага вилицата върху чинията си и поглежда изсъхналата си, набръчкана дясна ръка. Тя е на тъмни петна и наподобява нещо средно между кожата, от която една змия би побързала с радост да се измъкне, и стар пергамент. Дори много от космите му са опадали. Но когато стисва юмрук, и двамата виждаме, че този мускул е все още на мястото си. Представлява бучка с размера на топче за игра и се надига в средата на долната част на ръката му — между лакътя и китката. Натисва го с показалеца на лявата си ръка.

— Мек е като бучка свинска мас. Никога няма да мога да си намеря работа с мускул като този.

Стрелва ме изпод вежди и ми се усмихва.

— Но знаеш ли какво, Джони; аз повече нямам нужда от работа: имам пари в банката, имам пенсия и социална осигуровка. Вече никога няма да ми се наложи да работя. Хот-дог!

Грабва лъжицата си и започва да обира чиниите пред него.

* * *

Преди да се ожени, татко е работил във Филаделфия като дърводелец. Заедно с братята си е работил за баща си, който е бил строителен предприемач. Понякога са получавали големи поръчки и са наемали допълнителни работници. Татко ми е казвал, че баща му никога не се интересувал от документи за правоспособност или препоръки. Искал е само да види дали въпросният кандидат е имал този мускул, който се получава от продължителна работа с чук. Ако мускулът бил налице, дядо ми го докосвал по начина, по който преди малко татко докосна неговия, и ако бил достатъчно твърд, кандидатът получавал работата.

Дядо отказвал да плаща заплата. Всеки, който започвал работа с него, приемал условията. Дядо ми предлагал работа, например покрив, и обещавал известна сума, ако тази работа бъде извършена добре за определен срок. Заявявал е, че ако човек работи като луд и е добър в работата си, може да спечели много пари, но ако се шляе, може да фалира.

По този начин той успявал да събере най-добрите дърводелци във Филаделфия и си създал име на човек, който работи бързо и качествено.

Работата е там, че той не можел да разшири системата си „без заплата“, поради което бил ограничен в извършване на чисто дърводелска работа. Точно когато нещата му потръгнали — бил започнал строеж на шест къщи — ударила кризата. Дядо загубил всичко, работил десет години, за да изплати дълговете си, и умрял за една година.

Аз никога не развих този вид мускул. Ремонтирал съм почти изцяло три къщи, построил съм и два гаража, но този мускул не се появи. Веднъж, когато помагах на татко, го попитах за това. Тогава той беше на толкова години, на колкото съм аз сега, а аз съм бил може би на двайсет и пет, току-що бях станал магистър.

— Човек трябва да работи с години, Джони. По осем часа на ден непрекъснато да върти този чук. Не се безпокой, че нямаш буцата на ръката си; за сметка на това я имаш в главата си.

Този разговор се проведе през деня, когато двамата заковавахме дъските на покрива. Татко ми показа как да поставям дъската и да забивам гвоздея. Той работеше дясната половина, а аз — лявата. Когато се огледах след около час, видях, че е покрил поне четири пъти по-голяма площ от мен. Спрях и го наблюдавах известно време, за да открия точно какво той прави, което аз не правя.

Устата му е пълна с гвоздеи; изтиква ги между устните си, когато има нужда от тях. Притиска дъската с дясната ръка и без да пуска чука, взема гвоздей от устата си с лявата, поставя го, удря два пъти, веднъж по-леко, за да го захване, втория път по-силно. Междувременно вече изкарва другия гвоздей между устните си и взема друга дъска. Ритъмът на работата му е един и същ и може да се представи така: пауза — банг-банг — пауза — банг-банг. А при мен нещата се подреждат така: дълга пауза — изваждане на гвоздей от кутията, наместване дъската на място, поставяне на гвоздея и… банг-банг-банг-банг-банг.

Наблюдавам няколко негови цикъла, после напълвам устата си с гвоздеи. Разрешавам си лека измама, като започвам с три гвоздея вече поставени между устните ми; опитвам се да вляза в неговия ритъм: банг-банг — гвоздей, дъска — банг-банг — гвоздей, дъска — банг-банг. Нанасям силен удар върху гвоздея, като в същото време изкарвам гвоздей между устните си с език. Гвоздеите имат особен метален вкус. Гвоздей, дъска — банг-банг — гвоздей, дъска — банг-банг — о-ох!

Стоварвам чука върху палеца си. Изправям се и едва не падам от покрива. Татко ме поглежда. Плюя гвоздеи и вия от болка. Врон и майка изскачат отвътре, където боядисват. Успявам да се смъкна по стълбата и потапям палеца си в студена вода, но нокътят му едва се крепи. Така и не получих тази специфична твърда подутина на ръката между лакътя и китката, резултат от продължителната работа с чук, но пък затова си имам подутина на левия нокът; двайсет и седем години тя ми напомня, че от мене не стана дърводелец.

 

 

С всеки изминат ден татко укрепва. Става любимец на сестрите. Стачката свършва, основният персонал се връща обратно на работа и аз напускам болницата и се връщам при майка. Били умира от скука и веднага се връща в Топанга.

Но почти през ден посещава дядо си в болницата. Татко е преместен в обикновено отделение и има на разположение цял рояк нови сестри, с които да се шегува. Дали са му проходилка и той става от леглото всеки ден по малко. Казва на Били, че я държи, за да се пази от атаките на сестрите. Били стои с часове при татко; не може да повярва, че той е същият човек, който е познавал отпреди, неговия дядо. Никога не е виждал баща ми такъв; и самият аз почти не си го спомням така.

Един ден седя до татко и двамата си разменяме шеги, когато той внезапно казва:

— Знаеш ли, Джони, може би в края на краищата няма да отида в ада.

Не разбирам за какво говори. Може би отново откача.

— Прекрасно, татко, ако ти не отидеш там, и аз няма да отида.

— Не, Джон, спомняш ли си, че се безпокоях дали няма да отида в ада, защото не можех да си наложа да обичам негрите. Говорихме за това един ден, преди да се разболея. Спомняш ли си?

— Да-а, сега си спомням, татко.

О, Господи, започваме отново!

— Е, Джон, няколко пъти при мен идва една изключителна жена и тя е почти черна, може би малко по-светла, но няма съмнение, че е негърка.

— Татко, трябва да признаеш, че някои от сестрите тук са много мили с теб, независимо от цвета им.

— О, тази, за която ти говоря, не е сестра, Джони. Всъщност може и да е или нещо подобно. Понякога идва с униформата си, но тя не работи тук.

Все още нищо не разбирам. Мисля, че нещо се е объркал.

— Каза ми, че е твоя приятелка, Джон; едното й око е зелено. Човек не може да си представи, че някой може да бъде толкова хубав с различни по цвят очи, както е при нея.

Чувствам, че се изчервявам, но татко не забелязва.

— Каза ми още, че е сестра в друга болница, където и аз съм бил и която даже не си спомням. Донесе ми онези африкански теменужки ей там; отгледала ги е сама. Има седемнайсет вида от тези теменужки, а аз само седем… Ти ми поливаш растенията, нали, Джони?

Кимам.

— Поливам ги, татко, чистя ги и от бурени. Алиша е прекрасен човек, прав си; една нощ тя помогна да спасим живота ти.

— Разказа ми за това, Джон. Не мога да повярвам. Тя много те цени, казва, че си по-добър и от лекар. Странно е да се твърди подобно нещо, като си помисли човек за това-онова, но това момиче ми напомня майка ми, баба ти; никога не съм срещал друг човек в живота си така много да ми напомня за баба ти, както тази твоя Алиша. Ето защо съм сигурен, че няма да отида в ада, Джон: аз мога да обичам тази жена — няма значение, че е негърка — точно толкова, колкото обичам собствената си майка.

Усмихваме се. Иска ми се да запитам по кое време идва, но не го правя. Преди да си тръгна, му казвам да я поздрави от мен, ако дойде отново.

Баща ми заявява на сестрите, че не иска да го бръснат. Сестрите съобщават на лекаря и Чад идва при мен. Говоря с татко.

— Татко, и по-рано сме обсъждали този въпрос. Знаеш какво е отношението на майка към брадите. Тя вече има брадат син и трима брадати внуци; не мислиш ли, че ако се прибави и брадат съпруг, ще й дойде твърде много?

— Не се безпокой, Джон, аз ще говоря с нея. В края на краищата може да се каже, че почти се връщам от оня свят — все пак трябва да имам някакви права. Стар човек съм; на старите мъже трябва да им се разрешава да бъдат с бради, след като искат. Освен това лицето ми е с много нежна кожа. След като не мога да имам коса на главата си, ще си пусна брада.

Нищо и никой не може да го отклони от решението му. Казвам на Чад да остави нещата така. Той скрива усмивката си в собствената си брада. Мисли, че това е едно от най-смешните неща, които са се случвали в тази болница, откакто работи в нея. Информира сестрите и те оставят татко на мира. Не е много леко да се бръсне възрастен мъж с нежна кожа на лицето и гънки от бръчки по врата. Връщам се вкъщи да подготвя майка.

— Казвам ти, Джаки, той е напълно откачил; той не е същият. Превръща се в някакъв Дон Жуан. Сигурно наистина е сенилен; връща се в детството си. Почакай само да си дойде вкъщи; няма да разреша на никого с брада да ме целува, почакай и ще видиш!

Опитвам се да я успокоя. Телефонирам на Джоан; тя е убедена, че аз съм в дъното на цялата история — аз съм бил уговорил татко за тази брада! Заяви, че ще отиде до болницата, ще говори с баща ни и ще дойде вкъщи при майка.

Майка ми все още беснее, когато Джоан спира колата си пред къщи и се появява на вратата със смях. Пресича стаята, целува и прегръща майка. Преди тя да успее да изрече каквото и да е, Джоан започва:

— Майко, единственото, което трябва да направиш, е да си представиш, че известно време ще живееш с Дядо Коледа. Той си е наумил да си пусне брада и е щастлив като дете.

Джоан хвърля чантата си на канапето и се просва до нея. Все още се смее.

— Нищо не постигнах, както и с Джеф и Тед. Убеден е, че ти ще я харесаш.

— Мислиш ли, че е луд, Джоан? Кажи ми, откачил ли е?

Сестра ми се обляга на канапето, опъва краката си, изритва обувките си. Поглежда ме.

— Не е по-откачен от този твой син тук, или от Били, или от Джеф, или от Теди; той просто ни демонстрира мъжко поведение.

Ставам и донасям вино. Наливам на всички по чаша и им я подавам. Майка започва да го вижда откъм смешната страна.

— Господи, Джоан! Как ще обясня на съседите? Ще си мислят, че имам приятел хипи.

Джоан отпива от студеното вино.

— Може би е точно така, майко; той е толкова различен, умът му е млад. Шегува се, усмихва се на всички и на всеки в болницата.

Отпива отново, поглежда ме.

— Това ще му даде нещо, за което да мисли. Той винаги е бил фермер по душа, сега ще си отглежда градина на собственото си лице.

Майка се смее, разплисква малко от виното си.

— И ти си откачила, Джоан; това си е в проклетата Тремънтова кръв.

Знам, че майка се смее, защото е убедена, че ще накара татко да се откаже от брадата.

Помагам й да си легне за следобедния сън. Двамата с Джоан седим във вътрешния двор. Прекрасен слънчев ден е, не е горещо, духа лек ветрец. Няма мъгла. Бях разтворил двата шезлонга от червено дърво. Сестра ми се изтяга на единия, а аз се отпускам на другия.

— Кажи ми, Джак, какво е мнението на лекаря? Какво казва? Какво става? Татко сякаш е излязъл от машина на времето; кара ме да се чувствам по-възрастна от него.

Сложила е ръка пред очите си, за да се предпази от слънцето.

— Мисля, че идеята за тази брада е свързана с представата му за оздравяване. Сигурна съм, че се вижда да излиза от тази болница като съвсем нов човек.

— Може и да си права и това да е едно от възможните обяснения. Тази брада може би ще му напомня за истинския живот, за младостта му.

И в този момент се сещам.

— Мили Боже, Джоан! Какво ще правим с датите върху надгробния камък?

Тя се изправя.

— О, Господи! Съвсем забравих, ще трябва да се обадим и да помолим да не издълбават последната дата.

— Имаш предвид последното седем или двете седмици?

— Джак, като си помисля с какво темпо и в каква посока се развиват нещата с татко, може би ще трябва да си помислим и за деветнайсетицата!

Когато накрая решавам, че татко трябва вече да се прибере у дома, той тежи около петдесет килограма и брадата му е добре оформена: гъста, леко прошарена.

Чад изпълнява всичко, което поискам, а то включва луксозен пневматичен матрак, с помощта на който ще се излекуват татковите рани от залежаването му, инвалидна количка, проходилка и бастун. Получаваме и специална химическа тоалетна и кислородна бутилка с приспособление за прикрепване към носа. Реших, че майка може да я използва, докато дреме следобед, дори да не потрябва на татко. Перпечуъл плаща сметката за всичко това. Искам от доктор Коу да подпише разрешително сестрата, която идва за татко, да преглежда и майка.

Признавам, че твърде много изисквам от болницата, но предвид отношението им към татко в началото отмъщението ми е повече от нищожно.

Силно съм изкушен да заведа „трупа“ при Етридж; сигурен съм обаче, че подобно посещение няма да се отрази добре на татко. На Етридж изобщо не му пука; от интерес за него е само стабилното покачване на акциите му, както и вероятно по-дългото запазване на сръчността му в играта на голф.

Баща ми си идва вкъщи и Джоан също идва, за да помогне в преподреждането. Едва ли има някой, който да е бил по-доволен от факта, че си е вкъщи; радва се от сърце на всичко. Седи в своя люлеещ се стол, свил крак под себе си, и незабавно започва да говори за африканските теменужки, които цъфтят в сандъчето на прозореца. Прибавил съм към тях и новите от болницата. Алиша му беше дала още пет разновидности. Моля се майка да не се сети да попита за тях, но съм готов с лъжата.

Иска да види в какво състояние са градината и оранжерията му. Двамата с Били поддържахме оранжерията, подрязвахме и оформяхме и тревата. Не е в идеалния си вид, но не сме я оставили да заприлича на непроходима джунгла.

Майка гледа татко, като че ли има непознат в къщата си. Той вече може да се движи с бастун, ако някой го държи за другата ръка. Извеждаме го във вътрешния двор и му помагаме да седне на шезлонг. И днес денят е хубав, само малко по-топъл. Приятно е тук, навън, с тази зеленина наоколо.

Татко гледа втренчено небето.

— Хей, лесно се забравя красотата на небето. Отдавна не съм бил навън, откъдето да мога да погледна нагоре и да видя тази синева. Да си призная, липсват ми облаците тук, в Калифорния. Чудесни облаци имаше във Филаделфия и Уискънсин.

Майка е в другия шезлонг от червено дърво. Знам, че вътрешно кипи. Причината е в брадата, във вниманието, което получава татко, многото му приказки. Голяма промяна — прекалено голяма за нея.

— Не забравяй, Джак, че тези облаци обикновено носеха дъжд. Спомняш си, че във Филаделфия понякога валеше по две седмици без прекъсване, дори и през лятото. Не забравяй дъжда.

— Правилно, Бес; но дъждът е необходим за растенията.

От възстановяването си татко се обръща към майка с „Бес“. Не знам дали го прави нарочно или автоматично; може да е забравил, че тя държи да я наричат Бет. Беше Бет в продължение на почти трийсет години — откакто се преместиха в Калифорния, а сега той изведнъж се връща на Бес. Истинското име на майка е Елизабет, но никой не я нарича така. Досега тя не е казала нито дума, но знам, че това име я дразни.

— Джак, спомням си онези две седмици отпуска, които изкарахме в Уайлдууд; валя непрекъснато! Бяхме затворени в една стая с две легла и с две деца в продължение на цели две седмици. Никога няма да забравя този кошмар.

Татко все още е вперил поглед в небето, очите му са разтворени широко; те са сини като небето, но по-ясни. Усмивка оживява лицето му.

— Да, да, гумени ушенца!

Казва това и се оглежда. Майка поглежда сестра ми, после мен; в очите й прочитам ужас. Ставам, отивам до Джоан и й дръпвам ухото.

— Да, да, гумени ушенца!

Джоан се дръпва настрана, после се смее от сърце. Навежда се напред към татко и дръпва ухото му.

— Да, да, гумени ушенца!

Навежда се още повече и го целува по бузата.

— Татко, бях забравила: тогава ли валя толкова много? Спомням си това чудесно прекарване в Уайлдууд.

Майка демонстративно изсумтява.

— Откачени сте. Вие и вашите гумени ушенца.

После се смее.

— Ако някой ви види вас, тримата, как си дърпате ушите така, сигурно ще си помисли, че сте побъркани.

— И всичко това идва от онези детски весели книжки. Той ви ги четеше на вас, двамата, с различни налудничави гласове, дори и след като Джаки се научи да чете.

„Попи дръпна ухото на Суитпий веднъж и каза това“; а после всички вие започнахте да правите същото. Щом седнех и някой от вас се промъкваше отзад и ме дръпваше за ухото.

Сега и тя се разсмя от все сърце, като притискаше ръце към гърдите си.

— Истинско чудо е, че издържах досега; сред толкова откачени трябваше да получа инфаркт или да полудея много по-рано.

 

 

Само за една седмица татко започва да се движи самостоятелно — само с бастун. Започва да става наперен и да използва бастуна, за да изследва някои растения, без да се навежда. Усмихва се непрекъснато, пее или си тананика. Влудява майка с висенето си в кухнята. Непрекъснато задава въпроси — също като малко дете. Между чука и наковалнята съм. Татко не иска майка да шета в кухнята, а тя не иска аз да готвя. Казвам на татко, че ще гледам тя да не се преуморява прекалено много. Той не се отделя от нея.

И още нещо: той, който през целия си живот е бил твърде сдържан, сега не пропуска случай да погали врата на майка или гърба й или да се наведе и да я целуне бързо. Мама не знае как да реагира. Два пъти, когато той внезапно става от стола си, за да я дари с една от неочакваните си целувки, тя ми хвърля един от нейните погледи, тип „ето, глупи пристига“; в очите й обаче има страх.

 

 

Един ден татко пита дали не можем да отидем само ние двамата до магазина на Армията на спасението. Показва ми портфейла си: има две банкноти по двайсет и една от десет долара. Не помня татко някога да е носел повече от пет долара.

Майка е обхваната от нервна възбуда — иска да знае какво смятаме да правим там. Татко казва, че това е тайна и че ще й каже, когато се върнем. Предлагам й да поспи, докато ни няма. Оплакваше се, че няма нито минутка за себе си от връщането на татко от болницата, че е уморена от непрекъснатото му висене около нея. Възползвам се от това и докато татко си слага шапката и си облича пуловера, й прошепвам:

— Мамо, ето ти шанс да разполагаш с малко време за себе си. Отпусни се и му се наслаждавай.

— Как е възможно да се отпусна, Джаки, когато той се държи така? Къде отивате сега, какво ще правите?

— Не знам, майко, а и той не иска да каже. Не се безпокой, всичко е наред — аз ще бъда с него през цялото време. Ще се върнем преди пет часа; опитай се да си починеш.

Отиваме до магазина на Армията на спасението на Единайсета улица в Санта Моника. Когато стигаме там, татко започва да души наоколо като куче-птичар. Двамата с него се връщаме в миналото, когато ровехме из боклуците за нещо, което можеше да се спаси и ремонтира. Татко е убеден — беше убеден през целия си живот — че хората имат навика да хвърлят напълно годни неща само защото са им омръзнали или защото имат малка повреда, която той може лесно да отстрани.

Прекарваме половин час сред стоки за втора употреба. Нещата тук са в такова състояние, че дори и Армията на спасението е вдигнала ръце от тях. Татко си намира спортни обувки „Адидас“. Без връзки са и има дупка на лявата обувка, но са точно неговият размер и той ги взема само за двайсет и пет цента. Светлосини са с три тъмносини ивици и татко е щастлив. Тези обувки трябваше да ме предупредят за това, което последва.

С известни усилия успявам да го убедя да се откаже от огромно канапе с цвят на прегоряло злато. Цената му е седемдесет и пет долара. Мили Боже, ако се върнем вкъщи с нещо такова, на следващия ден вероятно ще се наложи да погребваме майка!

След като успявам да го откача от канапето, той се навря сред дамските чанти, после се прехвърли на блузите. В същия момент вдигна глава и погледът му попада върху кожените палта — видът им е ужасен. Татко се втурва към тях, очите му блестят.

— Майка ти винаги е обичала кожи, Джони.

През следващите десет минути смъква кожени палта от закачалки, оглежда ги внимателно. Облича ту едно, ту друго, гали кожата, оглежда се в огледалото. Слава Богу, нито едно от тях не му харесва!

Посочвам му щанда за пуловери. Предполагам, че един пуловер няма да е много скъп, а и майка може лесно да го скрие или да го даде на някого, без той да разбере. Никой не може да купува дрехи за майка. Тя дори връща обратно половината от дрехите, които сама си купува.

Казвам на татко, че искам панталони. Търся нещо приемливо с моя размер под долар и половина. Ако човек не държи да бъде в крак с модата, тук може да направи изгодни покупки. Татко се носи след мен. Измъква панталони от виолетово кадифе. Размерът им е 38–34.

— Как мислиш, Джони, дали ще ми бъдат големи?

Опитвам се да запазя невъзмутим вид; нямам намерение да влизам в ролята на майка.

— Сигурно, татко. Какъв размер носиш?

Оглежда кръста си. Загубил е толкова много килограми, че панталоните му се смъкват, а крачолите му се веят. Вече си е възстановил близо седем килограма, но още не е стигнал до петдесет и четири. Разкопчава колана си и повдига панталоните. Поглеждам от вътрешната страна на панталоните му: 32–29.

— Но сега номерът ти е двайсет и осем-двайсет и девет. Проблемът е, че не се знае какъв размер ще носиш след три месеца — какъвто апетит имаш сега, кой знае, може да заприличаш на Тони Галенто.

Татко затяга колана си, проверява дали ризата му е прибрана в панталоните и се усмихва.

— Спомняш ли си оная борба, Джон?

— Как няма да си я спомням. Спомням си дори къде бяхме, когато слушахме коментатора. За пръв път бях толкова далече от къщи. Бяхме в Ню Йорк заедно с Айра Тейлър и жена му Кей.

— Прав си, Джони; почти бях забравил. Хей, какво весело пътуване само беше това. Спомням си, че тогава ти обещах да ти покажа планина. И всеки път, когато преминавахме по някое възвишение, ти питаше дали това е планината. Колата ни в онези дни беше форд.

Татко измъква панталони модел „Пикасо“, на червени, сини и яркочервени райета. Те са номер 28–29 и струват само един долар. Налага ги на себе си. Господи, с тази брада прилича на Сезан през последните му години.

— Много са хубави, татко, но не мислиш ли, че още другата седмица няма да ти отеснеят?

— Какво от това? Ще ги дам на някого. Мисля, че ще се чувствам чудесно в тях. Ще правя впечатление на хората. Всички богаташи, които съм виждал по телевизията, носят такива щури дрехи и не ги е грижа какво мислят хората за тях. И аз вече не искам нищо от никого. Ще ги купя. Сякаш си купувам Балтийско море; пурпурни и евтини са — какво ще загубя?

— Добре, татко, мисля, че изглеждат чудесно. А какво ще каже майка?

— Е, ще се смее и ще ме нарече откачен, но ще се смее. През последните десет години в дома ни не се чуваше много смях.

Татко купува най-невероятни комбинации от панталони и ризи. Заразявам се и му помагам да ги комбинира по цвят. Смее се и си примира от удоволствие, докато прави страхотните си костюми.

Купува си пъстра копринена риза за два долара. Знам, че едно пране ще унищожи лъскавината й. Татко казва, че ще я хвърли, когато се замърси. Очарован е от приятната мекота на плата и от начина, по който променя цветя си на светлината.

Похарчваме около двайсет долара. Не си спомням някога да съм пазарувал с такова удоволствие. Дори самият аз си купувам две доста налудничави комбинации. Не искам да мисля за реакцията на майка, когато ни види с тези дрехи. На връщане коментираме закупените костюми и решаваме кои от тях ще облечем най-напред. Татко избира златисти на цвят панталони за ски в комбинация с копринената риза. Тя е тъмносиня с втъкана златна нишка. Купуваме и връзки за спортните му обувки „Адидас“.

 

 

Вкъщи заварваме Джоан. Не знам дали майка не е изпаднала в паника и я е извикала по телефона, или Джоан просто се е отбила да ни види. Незабелязано отнасяме чантите с дрехи в спалнята към градината. Влизам във всекидневната, за да съобщя за модното шоу, което сме решили да представим. Майка е като замаяна и вече не знае как да реагира.

Най-напред се появявам аз: ризата ми е с цвят на сладолед с фъстъци, панталоните за голф на Джак Никлаус и със зелено-белите обувки за тенис на Стан Смит. Джоан изсвирва с два пръста — нещо, което усвои още преди да навърши пет години и за което винаги й завиждах.

Татко идва веднага след мен без бастун. Застава бавно в средата на стаята — бавно се обръща, свободно размахва ръце. Джоан и майка се смеят от все сърце. Започвам да обикалям и да се въртя около татко. Джоан подхваща „Хубавото момиче е като мелодия“ и майка й приглася. Пляскат с ръце в ритъма на песента. Всички се смеем щастливо. Татко се връща в спалнята. Покланям се.

— Останете по местата си, дами. Шоуто едва започва. Още нищо не сте видели.

Изчезвам в коридора, преди да са успели да кажат нещо.

Татко се кикоти така, че ръцете му треперят и се налага да му помогна с копчетата. Този път си облича панталоните „Пикасо“ и тъмносиня, свободна блуза с три четвърти ръкав. Липсва му само барета, за да изглежда като художник от Монмартър. Поглежда се в огледалото, върти глава наляво и надясно.

— Това е костюмът ми на „пенсиониран“ художник.

Взема четката от тоалетната масичка и реши брадата си, като й придава заострена форма, завива мустаците си нагоре. Прилича много повече на художник от мене.

Навличам раирани италиански панталони без колан и ги комбинирам с кафява риза с дълги ръкави и три копчета на маншетите. На джоба й дори има лъв като монограм. Изглеждам като принц, изоставен от принцесата заради иконома. Татко се вторачва в мен.

— Хей, нямаш равен на себе си.

Изсвирва между зъби — още нещо, което не можах да усвоя.

— Джони, винаги трябва да се обличаш така. Изглеждаш като човек, който не е работил нито ден в живота си.

Хвърляме последен поглед към огледалото. Страхотни сме! Излизам от спалнята и надниквам през вратата на всекидневната.

— Дами, сега ще имате удоволствието да видите какво се е носило в Париж преди петнайсет години. Времето и приливът не чакат никого.

Пристъпвам напред; татко ме следва по петите. Майка избухва в смях.

— О, не! Джоан! О, не! И двамата са глупи. О, Господи!

Човек не може да разбере плаче ли или се смее. Стоя в центъра на стаята с ръце над главата, а татко ме обикаля, движи слабите си ръце нагоре и надолу така, че ръкавите му се плъзгат по лактите с всяко движение. Джоан започва да пляска с ръце и майка също. Отново подемат „Хубавото момиче“, докато ние се оттегляме в спалнята.

Нямам повече костюми, но татко има още два. Не мога да се побера нито в ризите, нито в панталоните му. Помагам му да се преоблече. Този път е с клоширан панталон от дънков плат, но на едва доловими райета в жълтокафяво и кафяво; комбинира ги с моряшка риза на кафяви и бели хоризонтални райета и малка бяла яка. Изглежда строен и спретнат като уморено старо момче, което прислужва на някой параход. Бързо намъквам черния погребален костюм на господин Лацио, слагам бяла риза и вратовръзка. Давам го много официално. Джоан и майка едва не припадат от смях. Изчаквам ги, докато се съвземат, като им се покланям тържествено и отпращам фалшиви усмивки ту на едната, ту на другата. Татко ме бутва отзад.

— Какво има, Джон? Какво става?

Давам му знак да отстъпи, а аз пристъпвам напред.

— Дами и господа, нашата модна къща представя звездата на шоуто тази вечер, един мъж, много болен само допреди седмици, почти corpus delicti, който току-що се върна от успешна обиколка на Карибско море — Джак Великолепния!

Вдигам ръка и татко минава край мен, цялото му лице грее в широка усмивка — без да държи ръка пред устата си. Този път майка почти пищи, когато се смее. Загубила е контрол над себе си.

— Спри ги, Джоан. Ще ме уморят. Опитват се да ме убият! Спри ги, ще подмокря гащи!

Джоан се люлее на канапето и се смее от сърце.

— Майко, още не съм чула някой да е умрял от смях, но дори и да се случи, няма ли да бъде прекрасно?

Татко пресича стаята, навежда се и целува мама. От смях по бузите й текат сълзи.

— Добре ли си, Бес? Просто се шегуваме.

— Вие двамата сте луди и къде, за Бога, намерихте тези дрехи? Трябва да струват цяло състояние, Джаки. А и кой нормален човек ще ги продаде на двама брадати чудаци?

Навежда се, все още със смях, за да ни огледа отново.

— С тези костюми и с тези бради — хората ще бягат от вас! Някой ще ви затвори и двамата, без да се замисли дори за миг.

После отново избухва в смях. Татко изправя рамене, слага ръка на гърдите си.

— Този е костюмът ми за каране на велосипед по алеята на плажа във Венеция, а може би — на ролкови кънки.

Казва го почти сериозно.

— Няма да се зачудя, ако го направи; и двамата са способни на това. Като виждам как се държи, откакто излезе от болницата, сигурна съм, че всичко може да се очаква от него.

Татко настоява да облече и последния си костюм. Присъединявам се към публиката. Не мога да си спомня какво точно е останало. Бяхме разглеждали толкова много налудничави комбинации, че им загубих следата. След около пет минути той подава глава през вратата.

— Сега съм в костюма си за гледаме на бейзболни мачове. Ще го нося най-вече вкъщи, докато гледам срещите на „Доджърс“ или „Ейнджълс“, но имам намерение наистина да отида и да гледам някои срещи на игрището, но не и в този костюм.

Влиза при нас и може би, защото беше сам и толкова доволен, се смеем така, че не можем да си поемем дъх. Аз съм на пода и ритам с крака. Джоан се е проснала на канапето, а майка се люлее като бясна в стола си — от време на време главата й почти докосва колената.

Облечен е в бели фланелени панталони на фини бледосини райета. Ризата е с къси ръкави, цветовете са точно обратните: синьо на бели райета. Сложил си е пилотската шапка, която му подарих за рождения ден. Изглежда като шейсетгодишен Денис Белята. Никой не би могъл да му даде седемдесет и три години. Момчешката фигура и грация се бяха запазили, бяха преминали невредими през ужаса на болестта, годините, непохватността на стеснението. Майка първа проговаря:

— Мили Боже, Джак! Пред теб Лорънс Уелк изглежда старец.

Татко се усмихва и се опитва да танцува степ; спъва се, но успява да запази равновесие.

Нищо не може да го убеди да свали този костюм — ще го носи до края на деня и това си е. „Доджърс“ играят в шест часа и той иска кутия бира и няколко бисквитки. Предупреждава ни, че ще вика доста силно за отбора, така че да не се плашим.

Джоан се обажда вкъщи. Марио казва, че ще заведе децата в някоя закусвалня. Джоан приготвя набързо сандвичи и картофена салата. Прекарваме превъзходно, докато следим играта. Татко намалява звука и имитира старомоден радиокоментар на бейзболна игра с всички подробности — докосване на насмолената торба, оглеждане на знака, всичко, което дори не се случва. Двамата с Джоан се заливаме от смях, но майка е сериозна. Страхува се от него. Този мъж е бил надалеко — в някакъв друг свят — и то твърде дълго, а се връща в нейния свят твърде бързо… Моля се всичко да е наред.