Майкъл Конъли
Законът на Бош (37)

37

Шугар Рей Маккей ме чакаше на стола в стаята си в „Златна възраст“. Беше си сложил шапката със смъкнатата периферия. Веднъж ми бе казал, че я носи само когато излиза да слуша музика. Това означаваше, че вече много рядко си я слага. Очите му бяха по-ясни от обикновено.

— Ще е забавно, пич — каза той и се запитах дали не гледа твърде много телевизия.

— Дано през първата част да има свястна група. Не проверих.

— Не се притеснявай. Всичко ще е наред.

— Може ли да взема за малко лупата, с която четеш програмата на телевизията?

— Разбира се. За какво ти е?

Той изрови лупата от джоба отстрани на стола си, а аз извадих последната страница на доклада със серийните номера на банкнотите. Шугар Рей ми даде лупата. Отидох до нощното шкафче, поднесох листа над светлината, вторачих се през лупата в подписа на Джослин Джоунс и се уверих в онова, което бях забелязал в кабинета й.

— Какво е това, Хари? — попита Шугар Рей.

Върнах му лупата и сгънах листа.

— Нещо, върху което работя. Нарича се фалшификаторско трепване.

— И аз треперя целият.

Усмихнах се.

— Всички треперим по един или друг начин. Хайде, да вървим да послушаме музика.

— Тръгвам. Угаси лампата. Електричеството е скъпо.

Излязохме от стаята и докато вървяхме по коридора, се замислих за Мелиса Ройъл и се запитах дали тя ще посети майка си. Обзе ме страх, защото знаех, че наближава денят, в който ще трябва дай кажа, че не съм подходящ за нея.

Портиерът на старческия дом ми помогна да кача Шугар Рей в колата. Мерцедесът вероятно беше твърде висок за него. Осъзнах, че трябва да помисля за това, ако ще продължавам да разхождам Шугар Рей.

Отидохме в „Печения картоф“. Вечерях и гледах първата група — квартет на име „Четири на квадрат“. Свириха прилично, но може би бяха малко уморени. Ала това нямаше значение. Лицето на Шугар Рей засия. Той слушаше внимателно, тактуваше и поклащаше рамене. Не пророни нито дума, докато свиреха, и въодушевено ръкопляскаше след всяка песен. Видях благоговение в очите му. Благоговение към звука и формата.

Музикантите не го познаха. Малцина биха го познали, защото бе станал кожа и кости. Но това не го притесняваше и изобщо не помрачи вечерта.

След първата част видях, че Шугар Рей започна да клюма. Минаваше девет и за него беше време да спи и да сънува. А за мен беше време да видя лицето на човека, когото от четири години търсех в съня си. Нямах значка, нито официален статут. Знаех, че сутринта ще изляза от играта. Или по-скоро ще бъда изхвърлен. Но това не означаваше, че не трябва да се изправя очи в очи с Лайнъс Саймънсън, да го преценя и може би да му кажа кой го е взел на прицел.

Върнахме се в „Златна възраст“. Оставих Шугар Рей да Дреме на предната седалка и отидох да повикам портиера.

Върнах се, разтърсих леко Шугар Рей, за да го събудя, и двамата с портиера му помогнахме да слезе от мерцедеса и го заведохме в стаята му. Той седна на леглото, примига сънено и ме попита къде съм бил.

— До теб, Шугар Рей.

— Упражняваш ли се?

— Винаги когато имам възможност.

Разбрах, че може би вече е забравил за излизането ни тази Вечер. Вероятно мислеше, че съм дошъл на урок. Стана ми Мъчно, че паметта му изневерява.

— Трябва да тръгвам, Шугар Рей. Имам работа.

— Добре, Хенри.

— Казвам се Хари.

— Нали това казах.

— Да де. Искаш ли да включа телевизора, или ще спищ?

— Включи го.

Изпълних желанието му, после се приближих до него, стиснах рамото му и тръгнах към вратата.

— „Готин живот“ — каза той.

Обърнах се и го погледнах. Шугар Рей се усмихваше. „Готин живот“ беше последната песен, която бяхме чули. Очевидно си спомняше къде сме ходили.

— Обичам тази песен — добави Шугар Рей.

— И аз.

Оставих го със спомените му за готин живот и тръгнах в нощта, за да поискам сметка от един крал за един изгубен живот. Не бях въоръжен, но не се страхувах. Чувствах, че съм получил Божията милост. Носех в себе си последната молитва на Анджела Бентън.