Майкъл Конъли
Законът на Бош (30)

30

Вечерта на летището двамата с Елинор повторихме същия ритуал като преди — до целувката, след което се качих в колата й. Обърнах се и сложих на задната седалка тежката черна папка.

— Това прилича на материали от полицейско разследване, Хари.

— Така е. Мислех, че ще мога да ги прегледам по време на полета.

— И какво стана?

— На седалката зад мен ревеше бебе. Не можах да се съсредоточа. Защо ще водят едно дете в Лас Вегас?

— Всъщност градът не е лошо място за отглеждане на деца. Поне така се предполага.

— Не говоря за отглеждане. Защо ще водят малко дете на ваканция тук, а не например в Дисниленд?

— Мисля, че ти трябва едно питие.

— И храна. Къде искаш да вечеряме?

— Спомняш ли си, когато живеехме в Лос Анджелис и ходехме във „Валентино“ по специални поводи?

— И още как.

Елинор се засмя и възможността да я гледам отново ме развълнува. Харесваше ми как късо подстриганата й коса разкрива прекрасната й шия.

— И тук има „Валентино“. Направих резервация.

— В Лас Вегас, изглежда, има всичко.

— Освен теб. Никой не може да направи копие на Хари Бош.

Елинор продължи да се усмихва и това също ми хареса. После настъпи мълчание, удобно за двойка бивши съпрузи. Тя вещо маневрираше през уличното движение, което съперничеше на задръстените улици и магистрали в Лос Анджелис.

Не бях идвал в Лас Вегас от три години, но този град ме бе научил, че времето е относително понятие. За три години всичко сякаш отново се бе променило. Видях нови места за развлечения и атракции, таксита с електронни реклами на покривите и монорелсови влакчета, свързващи казината.

„Валентино“ се намираше във „Венешън“, един от най-новите бисери в короната на елитните казина в Лас Вегас. Последния път, когато бях в града, това заведение не съществуваше. Елинор спря на паркинга и аз й казах да отвори багажника, за да сложа вътре пътническата си чанта и материалите от разследването.

— Не може. Пълен е — отговори тя.

— Не искам да оставям тези неща на седалката. Особено материалите от разследването.

— Прибери ги в чантата и я сложи на пода.

— В багажника няма ли място поне за папката?

— Не. Претъпкан е и ако го отворя, всичко ще се изсипе.

— Какво толкова има вътре?

— Дрехи и разни други неща. Искам да ги дам на „Армията на спасението“, но все не ми остава време.

Две пикола отвориха вратите ни едновременно и ни поканиха в заведението. Слязох от колата, отворих задната врата, наведох се и сложих материалите от разследването в чантата. Дръпнах ципа и я пъхнах под шофьорската седалка. Забелязах, че на кожената седалка има белезникавожълто петно — единственият недостатък на красивата нова кола.

— Идваш ли, Хари?

— Да.

Пиколото подкара колата и аз се вторачих в багажника и задната част. Не изглеждаха натежали. Прочетох регистрационния номер и си го повторих три пъти наум.

„Валентино“ беше същият като онзи в Лос Анджелис, все едно беше клонинг, каквито са всички „Макдоналдс“, само Че на по-високо кулинарно равнище.

Не настоях да разговаряме, докато вечеряхме. Чувствах се удобно и бях щастлив, че съм с Елинор. Отначало говорихме за мен и напускането ми на полицията. Разказах й за случая, по който работя, включително за връзката със старата й приятелка и колежка Марти Геслер. Бе изминала цяла вечност, откакто Елинор работеше като агент на ФБР, но още имаше аналитичния начин на мислене на следовател. Докато живеехме заедно, често ми даваше съвети и няколко пъти ми помогна с идеи.

Този път Елинор ми даде само един съвет — да стоя далеч от Пипълс и Милтън, и дори от Линдъл. Не че ги познаваше лично. Но познаваше хората във ФБР. Разбира се, съветът й бе закъснял.

— Правя всичко възможно да ги отбягвам — казах аз. — Много ще се радвам, ако не ги видя никога повече.

— Но това е малко вероятно.

Изведнъж се сетих за нещо.

— Носиш си клетъчния телефон, нали?

— Да, но мисля, че тук не можеш да го използваш.

— Знам. Ще изляза навън. Трябва да се обадя, инак ще настъпи хаос.

Елинор извади телефона от чантата си и ми го даде. Излязох от ресторанта и застанах в покрития търговски център, който бе проектиран така, че да прилича на венециански канал, и дори имаше гондоли. Таванът бе боядисан в небесносиньо с бели облачета. Това беше илюзия, но поне имаше климатична инсталация. Обадих се на Джанис Лангуайзър и й казах, че може да говори, без да се притеснява.

— Започнах да се тревожа, като не ми се обади. Звъних у вас два пъти — каза тя.

— Всичко е наред. Аз съм в Лас Вегас и ще се върна утре.

— Откъде да знам, че не говориш под натиск? Че не са те задържали и не те принуждават да кажеш това.

— Имаш ли идентификатор на входящи обаждания?

— А, да. Номерът, от който се обаждаш, започва със 702, кодът на Лас Вегас. Добре, Хари. Не забравяй да ми се обадиш утре. И не харчи много пари.

— Няма.

Когато се върнах в ресторанта, Елинор не беше на масата-Седнах и се притесних, но след няколко минути тя се върна от тоалетната. Изглеждаше различна, но не можах да разбера какво се е променило в нея. Не беше само прическата по-тъмният й слънчев загар. Сякаш беше по-самоуверена, отколкото я помнех. Може би бе намерила онова, което й трябваше, на покритите със синьо сукно маси за покер.

Върнах й телефона и Елинор го пусна в чантата си.

— Е, как я караш тук? — попитах. — Говорихме за моя случай. Нека сега да поговорим за твоя.

— Нямам случай.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя сви рамене.

— Нещата вървят добре. Тази година спечелих няколко турнира и съм много доволна. Ще играя в сериите.

Елинор имаше предвид квалификационните турнири за Световните серии по покер. Последния път, когато разговаряхме на тази тема, тя ми каза, че тайната й амбиция е да стане първата жена, спечелила сериите.

— За пръв път ще играеш в сериите, така ли?

Тя кимна и се усмихна и разбрах, че е горда и развълнувана от това.

— Ще започнат съвсем скоро.

— Желая ти успех. Може да дойда и да гледам. Скъп ли е кувертът?

— Двайсет и пет хиляди.

— Брей!

— Сега имам поддръжници. Те плащат.

— Какво имаш предвид?

— Така се прави. Имам поддръжници. Инвеститори. Те плащат, за да участвам в турнирите. Играя с техните пари. Те прибират седемдесет и пет процента от всичко, което спечеля в турнирите. Но не и нощем. Освен ако не участвам в частна игра с високи залози. Инак аз взимам, каквото изкарам.

Кимнах.

— Кои са тези хора? Дали са… Ами, нали се сещаш?

— Почтени? Да, Хари. Те са бизнесмени. Хора от „Майкрософт“. От Сиатъл. Запознах се с тях, когато дойдоха тук да играят. Досега съм им спечелила много пари. Така както вървят нещата с фондовия пазар, те предпочитат да инвестират в мен. И те са доволни, и аз съм доволна.

— Хубаво.

Замислих се за наградата за случая, по който работех. Ако разкриех извършителя, възстановях част от парите и получех част от наградата, можеше дай стана поддръжник. Но това беше неосъществима мечта. Запитах се дали Елинор би взела пари от мен.

— За какво мислиш? — попита тя. — Изглеждаш угрижен.

— За нищо. Сетих за случая, по който работя. Утре трябва да питам нещо следователя на застрахователната компания.

Сервитьорът донесе сметката и аз я платих — вече си бях взел кредитните карти от Елинор. Излязохме от ресторанта и се качихме в колата. Проверих дали чантата ми е под седалката. Потеглихме към „Беладжо“. Разстоянието беше малко, но пътуването продължи дълго заради натовареното движение. Изнервих се, защото не знаех какво ще се случи, когато стигнем там. Погледнах часовника си. Наближаваше десет.

— В колко часа ще играеш?

— Обичам да започвам около полунощ.

— Защо ти харесва да играеш нощем, а не през деня?

— Сериозните играчи идват през нощта. Туристите си лягат. На масата се разиграват повече пари.

Известно време пътувахме мълчаливо, после тя продължи да говори, сякаш не бе спирала.

— Освен това обичам да наблюдавам изгрева, след като изляза от казиното. Чувствам се щастлива, че съм оцеляла още един ден.

Влязохме в „Беладжо“. Елинор взе ключа, оставен на нейното име на гишето за важни гости, и ме поведе към асансьора така, сякаш го бе правила стотици пъти. Влязохме в апартамент на дванайсетия етаж. Беше прекрасен. Имаше всекидневна, спалня и изглед към осветените фонтани в предния двор.

— Хубав е. Имаш богати познати.

— Създавам си репутация. Играя тук четири-пет нощи и това започва да привлича хора. Играчи, които залагат много и искат да играят с мен. Служителите тук го знаят и не искат да играя другаде.

— Изглежда, че нещата вървят добре за теб.

— Не се оплаквам.

— Не знам…

Не довърших мисълта си. Елинор се приближи и застана пред мен.

— Какво не знаеш?

— Не знам какво щях да кажа. Може би щях да попитам какво пропускам. Имаш ли си някого, Елинор?

Тя се приближи още и усетих дъхай.

— Имаш предвид дали съм влюбена ли, Хари? Не, не съм. Още ли вярваш в онова, което ми каза? В теорията за единствения куршум?

Кимнах, без да се колебая, и я погледнах в очите. Тя се наведе към мен.

— А ти? — попитах я. — Още ли вярваш в стиховете на поета, че нещата в сърцето са неизброими?

— Езра Паунд… Да, вярвам.

Повдигнах с ръка брадичката й и я целунах. Прегърнахме се и Елинор ме притегли към себе си. Разбрах, че ще се любим. И в този миг усетих какво е да си най-големият късметлия в Лас Вегас. Притиснах я до себе си, погалих тила й и прошепнах:

— Всичко, което искам на този свят, си ти.

— Знам — отговори тя.