Майкъл Конъли
Законът на Бош (24)

24

Най-важният ми момент като полицай беше не на улицата или докато работех по разследване. В онзи следобед седях в общата стая на холивудското районно управление и се преструвах, че пиша доклад, но всъщност чаках като всички останали. Когато другите станаха от бюрата си и се събраха пред телевизорите, отидох и аз. Вече бяхме чули за записа, но малцина от нас го бяха гледали. Кадрите бяха черно-бели и зърнести, но след малко станаха ясни и разбрахме, че нещата се променят. Четирима униформени полицаи се бяха събрали около мъж, който се мяташе на земята — Родни Кинг, бивш затворник, задържан за превишена скорост и оказал съпротива. Трима полицаи го налагаха с палките си, а четвърти го риташе. Около тях стоеше втори, по-голям кордон от ченгета, които безучастно наблюдаваха сцената. Всички отворихме широко уста от изумление и сърцата ни се свиха. Почувствахме се предадени. Разбрахме, че полицията в Лос Анджелис няма какво да каже в свое оправдание и работата й ще се промени.

Разбира се, нямахме представа дали това ще е за добро, или за лошо. Тогава не предполагахме, че политическите мотиви и расовите страсти ще залеят полицията като приливна вълна и после ще избухне смъртоносен бунт, расовите вълнения ще се изродят в оргия на омразата, насилието и разрухата и социалната тъкан на града ще бъде разкъсана. Но докато гледахме видеозаписа, знаехме, че нещо ще стане. И всичко заради онзи момент на гняв, отчаяние и безсилие на светлината на уличната лампа в Сан Фернандо Вали.

Замислих се за това, докато седях в библиотеката на адвокатската кантора в центъра на града. Спомних си гнева, който почувствах тогава, и осъзнах, че понякога го изпитвам отново. Кадрите на издевателството над Лотън Крос не бяха като записа на Родни Кинг и нямаше да навредят на силите на реда и на отношенията в общността. Нямаше да променят мнението на хората за полицията и да ги предизвикат да решат дали да я подкрепят и дай съдействат. Но двата записа си приличаха по отвращаващото изобразяване на злоупотребата с власт. Записът на Лотън Крос не притежаваше потенциала да промени града, но можеше да промени бюрократична институция като Федералното бюро за разследване. Ако поисках.

Но аз не исках. Намерението ми беше друго и щях да използвам записа, за да го осъществя. Поне в близките дни. Още не се бях замислял какво ще се случи със записа или с мен по-нататък.

Библиотеката на адвокатската кантора, в която седях около час, след като бях излязъл от „Бигър и Бигър“, имаше ламперия от черешово дърво и лавици, отрупани с книги по право в кожени подвързии. На малкото свободни места на стените бяха окачени портрети на съдружниците в кантората. Застанах пред един от тях и се вторачих в изящните щрихи. Портретът изобразяваше хубав мъж с кестеняви коси, пронизителни зелени очи и тъмен слънчев загар. На позлатената плочка в горната част на махагоновата рамка пишеше, че това е Джеймс Форман. Изглеждаше преуспял.

— Господин Бош?

Обърнах се. Представителната жена, която ме бе придружила до библиотеката, ми направи знак да я последвам и ме поведе по коридор, застлан със скъп светлозелен килим. Влязохме в един кабинет. Една жена зад бюрото стана и ми подаде ръка.

— Здравейте, господин Бош. Аз съм Роксана, помощничката на госпожа Лангуайзър. Желаете ли минерална вода, Кафе или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Тогава може да влезете. Госпожа Лангуайзър ви очаква.

И посочи затворена врата от едната страна на бюрото. Потропах и влязох. Джанис Лангуайзър седеше зад бюро с размерите на гараж за две коли. Таванът беше висок четири метра, а ламперията също беше от череша. Лангуайзър беше висока и слаба, но на фона на кабинета изглеждаше дребна. Тя се усмихна, като ме видя, и аз направих същото.

— В прокуратурата никога не са ме питали дали искам минерална вода или кафе.

— Знам, Хари. Времената се менят.

Лангуайзър стана и стисна ръката ми. Познавах я, откакто беше новоназначена секретарка по криминални дела. Бях я наблюдавал как израства и се справя с някои от най-големите и трудни процеси. Беше добър обвинител. А сега се опитваше да бъде и добър защитник на престъпници. Един прокурор рядко прави такъв обрат в кариерата си. Ако се съдеше обаче по кабинета, в който се намирах, Джанис Лангуайзър се справяше отлично и на това поприще.

— Седни — покани ме тя. — Смятах да ти се обадя, така че се радвам, че дойде.

Бях озадачен.

— Защо ме търсиш? Да не би да представляваш някой от престъпниците, които съм изпратил в затвора?

— Не. Искам да поговорим за работа.

Повдигнах вежди в недоумение. Тя се усмихна.

— Знаеш ли нещо за нас, Хари?

— Знам, че е много трудно да ви открие човек. Не сте вписани в телефонния указател. Наложи се да се обадя на един мой приятел в прокуратурата и той ми каза номера.

Лангуайзър кимна.

— Точно така. Няма ни в телефонния указател. И не е необходимо да сме вписани. Имаме много клиенти и се занимаваме с всеки юридически детайл, който се появи в живота им.

— А ти се занимаваш с криминалните детайли.

Тя се поколеба — опитваше се да прецени колко знам.

— Да. Аз съм експертът по криминални дела в кантората. Точно затова смятах да ти се обаждам. Когато чух, че си напуснал полицията, реших, че такава възможност би била идеална. Няма да си зает през целия ден, но понякога, в зависимост от делото, работата ще е трудна и тежка. Мислим, че може да се възползваме от уменията на човек като теб, Хари.

Не отговорих веднага, защото исках да помисля. Не желаех да я обидя. Аз исках да я наема. Затова реших да ней казвам, че онова, което предлага, е невъзможно. Никога нямаше да премина от другата страна, колкото и много да бяха парите. Не ми беше присъщо. Може да бях напуснал полицията, но имах мисия в живота. И работата ми за адвокат на престъпници не беше част от нея.

— Не търся работа, Джанис. Вече си имам. Причината за идването ми е, че искам да те наема.

Тя се засмя.

— Шегуваш се. Загазил ли си?

— Вероятно. Но не затова искам да те наема. Нуждая се от адвокат, на когото мога да имам доверие, за да пази нещо, и който да предприеме съответните действия, ако се наложи.

Лангуайзър се наведе напред, но пак беше най-малко на два метра от мен.

— Много си загадъчен, Хари. Какво става?

— Първо, какъв е първоначалният ти хонорар? Нека да изясним отношенията клиент адвокат.

— Минималният ни хонорар е двайсет и пет хиляди долара, Хари. Ето защо, забрави за това. Длъжница съм ти за всички изпипани случаи, които си ми дал. Смятай се за клиент.

Опитах се да не изглеждам изненадан.

— Сериозно? Двайсет и пет бона само за да заведете дело?

— Точно така.

— Е, намерили са подходящият човек за тази работа.

— Благодаря, Хари. А сега ми кажи какво искаш да направя?

Отворих куфарчето, което ми бе дал Бърнет Бигър, за да нося електрониката, видеочипа и трите компактдиска с копия от електронното наблюдение, и сложих всичко на бюрото на Лангуайзър.

— Това са материали от камера за наблюдение. Искам да скриеш оригиналния чип на сигурно място, както и един от компактдисковете и писмо от мен. Кажи ми и телефонния номер на кабинета си. Ще се обаждам всяка нощ в дванайсет часа и ще ти казвам, че съм добре. Когато сутрин влезеш и съобщението е на телефонния ти секретар, ще знаеш, че всичко е наред. Но ако няма съобщение, ще дадеш писмото на Джон Майър, репортер от „Таймс“.

— Джон Майър. Името ми е познато. Със съдебни дела ли се занимава?

— Навремето отразяваше криминални дела. Сега пише за тероризма.

— За тероризма?

— Това е дълга история.

Тя погледна часовника си.

— Имам време. Имам и компютър.

За петнайсет минути й разказах за частното си разследване и за всичко, което се бе случило, след като Лотън Крос неочаквано ми се обади и извадих кашона със стари папки. После я накарах да сложи диска в компютъра си и да изгледа записа. Тя не позна Лотън Крос, докато ней казах кой е, и се възмути, когато видя какво правят агентите Милтън и Карни. Помолих я да изключи записа преди Дани да влезе да утеши съпруга си.

— Дали са били истински агенти? — попита тя.

— Да, от антитерористичния взвод на Уестуд.

Лангуайзър възмутено поклати глава.

— Ако записът стигне до „Таймс“ или до телевизията…

— Не искам да стига дотам… Това е най-лошият сценарий.

— Защо не, Хари? Тези агенти са престъпници. Поне този Милтън. А другият също е виновен, защото само стои и му позволява да върши такива неща. Мислиш ли, че главната прокуратура и Конгресът на Съединените щати са искали това, когато са гласували законите, които промениха и осъвремениха правилата и методите на Бюрото след атентатите на 11 септември?

— Не. Но би трябвало да се досетят какво ще последва. Абсолютната власт поражда абсолютна корупция. Трябвало е да знаят, че ще стане подобно нещо. Разликата е, че Лотън Крос не е куриер от Близкия изток, а бял човек, американски гражданин. Освен това е бивше ченге и инвалид, защото е бил прострелян при изпълнение на служебния си дълг.

Лангуайзър кимна мрачно.

— Точно затова трябва да покажеш записа…

— Джанис, ще работиш ли за мен, или да си взема материалите и да потърся друг?

Тя вдигна ръце в знак, че се предава.

— Да, ще работа за теб, Хари. Само казвам, че това не трябва да се размине безнаказано.

— Разбира се, че няма да го оставя така. Но още не искам да показвам записа. Първо смятам да го използвам, за да получа нещо.

— Какво?

— Готвех се да ти кажа, но ти се разпали и не ми позволи.

— Съжалявам. Вече се успокоих. Разкажи ми плана си, Хари.

И аз го направих.