Майкъл Конъли
Законът на Бош (28)

28

Специален агент Пипълс ме чакаше във фоайето на първия етаж на сградата на ФБР в Уестуд.

— Елате с мен — каза той. — Искам да приключим бързо.

— Както желаете.

Пипълс кимна на униформения пазач и използва кодираната си карта, за да отвори вратата, а после и да получи достъп до вече познатия ми асансьор.

— Имате си личен асансьор — отбелязах аз. — Страхотно.

Пипълс не реагира на забележката ми, а се обърна към мен и ме погледна.

— Правя това, защото нямам избор. Съгласих се с изнудването ви, защото вярвам в благото на обществото и в работата си тук.

— Затова ли снощи изпратихте Милтън в кантората на адвокатката ми? И това ли е част от благото на обществото, за което непрекъснато говорите?

Той не отговори.

— Вижте какво, може да ме мразите и нямам нищо против. Всеки има право на мнение. Но нека да не се будалкаме. Не се опитвайте да се криете зад тези фрази, защото и двамата знаем какво става тук. Вашият човек премина границата и беше заловен. И сега е време да си плати. За това става дума. Не е толкова трудно.

— А през това време разследването ще бъде компрометирано и нечий живот може да бъде изложен на опасност.

— Ще се погрижим за това, нали?

Асансьорът стигна до деветия етаж и спря. Вратите се отвориха. Пипълс слезе и ме поведе по коридора, без да каже нищо. Влязохме в стая, където работеха неколцина агенти. Докато минавахме покрай тях, мнозина вдигнаха глави, за да ме погледнат. Предположих, че или са ги осведомили кой какво искам, или просто присъствието на външно лице тяхната светая светих заслужава да се отбележи.

Зад едно от бюрата в дъното на помещението седеше Милтън. Беше се облегнал на стола и се правеше на невъзмутим. Но долових гнева, който пулсираше зад фасадата му. Намигнах му.

Пипълс ме заведе в малка стая с бюро и два стола. На бюрото имаше картонена кутия. Погледнах вътре и познах тетрадката си и папката с разследването на убийството на Анджела Бентън. В кутията беше и папката от гаража на Лотън Крос, и още една черна папка, пълна с документи, дебела пет сантиметра. Предположих, че това е копие от полицейските материали от разследването на обира на снимачната площадка и убийството на Анджела Бентън. Развълнувах се само като го видях. Това беше пълната колода карти, която търсех. Но попитах студено:

— Къде е останалото?

Пипълс заобиколи бюрото, издърпа средното чекмедже, извади някаква папка и я сложи отгоре.

— В тази папка ще намерите доклади за местонахождението на обекта за двете дати, които ви интересуват. Не мисля, че ще ви помогнат, но така пожелахте. Можете да ги прегледате тук. Забранено е да се изнасят от този кабинет. Разбрахте ли?

Кимнах. Реших да не настоявам и да не го притискам.

— А Азиз?

— Когато сте готов, ще ви заведа при него. Но той няма да разговаря с вас. Само ще си загубите времето.

— Времето си мое и мога да правя с него каквото искам.

— Тогава преди да излезете оттук, обадете се на адвокатката си и й кажете да ми предаде оригинала и всички копия На записите, които сте направили снощи и предишната вечер.

Поклатих глава.

— Съжалявам, но не сме се разбирали за такова нещо.

— Напротив.

— Не съм споменавал, че ще ви предам записите. Казах, че няма да ги разпространя в публичното пространство. Има разлика. Няма да се откажа от единственото предимство, с което разполагам. Не съм глупав, Джон.

— Споразумението ни беше друго. — Лицето му започна да трепери от гняв.

— Спазвам го. Точно както се договорихме.

Бръкнах в джоба си, извадих касета и му я дадох.

— Ако не вярвате, може да го чуете със собствените си уши. Снощи в сепарето носех микрофон.

Пипълс разбра, че съм го поставил натясно.

— Вземете я, Джон. Наречете го жест на добра воля. Това е оригиналът. Няма копия.

Той бавно протегна ръка и взе касетата.

— Ще погледна какво има в папката, докато вие уредите срещата ми с Азиз — рекох аз и заобиколих бюрото.

Пипълс пъхна касетата в джоба си и кимна.

— Ще се върна след десетина минути. Ако някой влезе и попита какво правите, затворете папката и му кажете да дойде при мен.

Пипълс излезе, а аз седнах зад бюрото и отворих папката. Вътре имаше две страници с гриф „Секретно“ и цели параграфи, задраскани с черно мастило. Пипълс очевидно нямаше да ми позволи да видя нещо, за което не се бяхме спазарили или за което не го бях изнудил, както се бе изразил.

Страниците бяха взети от по-голяма папка. В горния ляв ъгъл имаше код. Бръкнах в картонената кутия, извадих един лист и записах кодовете от всяка страница. После прочетох онова, което Пипълс ми бе позволил да видя.

16.05.99. — ОБЕКТЪТ е забелязан в Хамбург в ХХХХХ в компанията на ХХХХ ХХХХ ХХХХХ и ХХХХХ ХХХХХ. Обектът е видян в ресторант край ХХХХХ около 20:00 до 23:00 часа. Няма други детайли.

29.05.99. — Паспортът на ОБЕКТА е проверен на летище „Хийтроу“ в 14:40 часа след пристигането му с полет 698 на „Алемания Еър“ от Франкфурт. Няма: други детайли.

Предишният и следващият параграф бяха изцяло задраскани. Пред мен беше дневник с датите и местата, където бе засичан Азиз през годините. Той беше в списъка на наблюдаваните терористи. Това бяха сведения за засичането му от информатори, агенти и служители на паспортните проверки по летищата.

Двете дати на страницата бяха дните на убийството на Анджела Бентън и на обира на снимачната площадка. Това не оневиняваше Азиз от активно или задкулисно участие в престъпленията. Ако вярвах на документа пред себе си, той се бе намирал в Европа преди и след извършването на престъпленията, които разследвах. Но това не беше алиби. Според статията в „Таймс“, която прочетох, Азиз пътуваше с фалшиви паспорти. Може би се бе вмъкнал в страната, бе извършил престъпленията и после се бе измъкнал.

Преминах към следващата страница. Там имаше само един параграф, който не беше задраскан. Но датата беше пряко попадение.

19.03.00. — Паспортна проверка на ОБЕКТА на Международното летище на Лос Анджелис след пристигането му с полет 88 на „Куонтас“ от Манила в 18:11 часа. Проверка и претърсване, извършени от охраната. Разпитан от ХХХХ ХХХХ, клон Лос Анджелис. Виж запис на разпита № 01–44969. Освободен в 21:15 часа.

Азиз очевидно имаше перфектно алиби за нощта, в която бе изчезнала агент Марта Геслер — беше разпитван от агент на ФБР на Международното летище на Лос Анджелис до 21:15 часа. Това означаваше, че докато Геслер бе изчезнала, прибирайки у дома си след работа, Азиз бе задържан от федералните власти.

Върнах двата листа в кутията, без да добавя нищо повече към записките си. Не беше необходимо. Взех материалите от двете разследвания и тъкмо се приготвих да започна да чета, когато вратата се отвори и на прага застана Милтън. Не Казах нищо. Изчаках той да предприеме първия ход. Милтън влезе в стаята, огледа я и заговори, без да ме поглежда.

— Смел си, Бош. Въртиш разни номера и си мислиш, че можеш да се измъкнеш безнаказано. От мен.

— Същото може да се каже и за теб.

— Ако се отнасяше до мен, нямаше да позволя, да ме изнудваш.

— Значи щеше да сбъркаш.

Той се наведе, сложи ръце на бюрото и се вторачи в очите ми.

— Ти си история, Бош. Светът те подминава, но ти се хващаш за сламка и се заяждаш с хора, които се опитват да опазят бъдещето.

Останах невъзмутим и се надявах, че го показах. Облегнах се назад и го погледнах.

— Защо не се успокоиш? Доколкото ми е известно, няма за какво да се притесняваш. Шефът ти е по-заинтересован да те покрие, отколкото да изясни нещата. Няма да пострадаш, Милтън. Мисля, че той е ядосан, че са те хванали, а не заради онова, което направи.

Той насочи заканително показалец към мен.

— Не се бъзикай с мен. В деня, в който поискам професионален съвет от теб, значи съм за лудницата.

— Чудесно. Тогава какво искаш?

— Искам да те предупредя. Пази се от мен, Бош. Защото няма да те оставя на мира.

— Ще бъда подготвен.

Милтън се обърна и излезе, като остави вратата отворена. След малко се върна Пипълс.

— Готов ли сте?

— Да.

— Къде е папката, която ви дадох?

— В кутията.

Той се наведе и махна капака, за да се увери в думите ми. Дори отвори папката, за да провери дали не съм взел някой лист.

— Добре. Да вървим. Вземете нещата си.

Тръгнах след него. Минахме през две охранявани врати и отново се-озовахме в коридора с килиите. Но преди да се приближим до огледалните прозорчета, Пипълс използва си карта, за да отключи една врата, и ме въведе стая за разпити с маса и два стола. На единия седеше Маусоува Азиз. В ъгъла вляво от вратата се бе облегнал агент, когото виждах за пръв път. Пипълс застана в другия ъгъл.

— Седнете — каза той. — Имате петнайсет минути.

Оставих на пода кутията, която носех, придърпах другия стол и седнах срещу Азиз. Той беше слаб и изглеждаше немощен. Под изрусената му коса бе израснала черна ивица. Подпухналите му очи бяха кръвясали. Запитах се дали гасят светлината в килията му. Нещата за него очевидно се бяха променили. Преди две години разпознаването му на Международното летище на Лос Анджелис бе довело до неколкочасово задържане, докато агентът се бе опитал да го разпита. Сега обаче го бяха затворили за неопределено време в светая светих на ФБР.

Не очаквах много от разговора, но смятах, че трябва да се срещна с Азиз, преди да реша дали да го приема, или отхвърля като заподозрян. След като преди няколко минути бях прегледал докладите на разузнаването, бях склонен да направя второто. Всичко, което свързваше терориста с Анджела Бентън, бяха парите. Когато го бяха арестували на границата, в него бе намерена една от стодоларовите банкноти от обира на снимачната площадка. Вероятно имаше много обяснения за това и започвах да мисля, че той не е замесен в убийството й и в обира.

Бръкнах в картонената кутия, взех папката с материалите по разследването на убийството на Анджела Бентън, разгърнах я на коленете си, където Азиз не можеше да я види, и извадих нейна снимка, която ми бяха дали родителите й. Фотографията бе направена в деня на дипломирането й в Университета на Охайо, две години преди смъртта й. Погледнах Азиз.

— Казвам се Хари Бош. Разследвам убийството на Анджела Бентън преди четири години. Познавате ли я?

Плъзнах снимката по масата и се вторачих в лицето му. Той погледна снимката, но не забелязах никаква реакция.

— Познавате ли я?

Азиз не отговори.

— Тя е работела за филмовата компания, която бе обрана. Някои от парите са намерени във вас. Как е станало това?

Той продължи да мълчи.

— Откъде дойдоха парите?

Азиз ме погледна, но не каза нищо.

— Тези агенти ли ви казаха да не отговаряте на въпросите ми?

Отново мълчание.

— Така ли е? Вижте какво, ако не я познавате, кажете ми.

Сломеният му поглед отново се насочи към масата. Разбрах, че е безполезно, макар че го знаех още преди да седна срещу него.

Станах и се обърнах към Пипълс.

— Може да си задържите остатъка от петнайсетте минути.

Пипълс се отмести от вратата и погледна към камерата над главата си. После завъртя пръст и електронната ключалка изщрака. Без да разсъждавам, тръгнах към вратата и я отворих. В същия миг чух зад себе си дивашки вик. Азиз се хвърли върху мен с цялата си тежест — може би около шейсет и пет килограма — и аз излетях в коридора.

Свлякох се на земята, а той скочи от гърба ми и побягна по коридора. Пипълс и другият агент хукнаха след него. Изправих се и видях, че са го хванали. Пипълс го държеше, а другият агент замахна и грубо го повали на пода.

Пипълс се обърна и се приближи до мен.

— Добре ли сте, Бош? — Нищо ми няма.

Нарочно се забавих, докато оправях дрехите си. Чувствах се неудобно. Азиз ме бе изненадал и знаех, че всички в стаята в другия край на коридора ще говорят за това.

— Не го очаквах. Забравил съм някои неща.

— Да. Не трябва да се обръщате с гръб към престъпниците.

— Ще си взема кутията.

Върнах се в стаята за разпити, сложих снимката на Анджела Бентън в кутията и я взех. Докато излизах, край Азиз. Агентът му бе сложил белезници и го водеше килията.

Двамата с Пипълс ги последвахме на безопасно разстояние.

— Е, значи всичко това беше за нищо — каза той.

— Може би.

— И можеше да бъде избегнато, ако…

Не довърши мисълта си, но аз го направих.

— Ако агентът ви не бе извършил онова издевателство пред камерата.

Пипълс спря и изчака другият агент и Азиз да минат през вратата.

— Уговорката ни ме безпокои — каза той. — Нямам гаранции. Навън може да ви прегази някой камион. Това означава ли, че записът ще стигне до новините?

Замислих се за миг и после кимнах.

— Да. По-добре се надявайте камионът да не ме уцели.

— Не искам да живея и да работя с това бреме на плещите.

— Не ви обвинявам. Какво смятате да направите с Милтън?

— Каквото ви казах. Ще го отстраня. Но още не съм му го казал.

— Е, обадете ми се, когато това стане. Тогава може да поговорим отново за бремето на плещите ви.

Той се накани да каже нещо, но после размисли и тръгна по коридора. Стигнахме до асансьора и Пипълс използва кодираната си карта, за да го повика.

— Няма да сляза долу с вас. Мисля, че си казахме достатъчно.

Кимнах и влязох в кабината. Пипълс ме наблюдаваше изпитателно може би за да се увери, че няма да се измъкна т асансьора и да се опитам да се нахвърля върху затворени-Те терористи.

Вратата започна да се затваря, но аз я подпрях с ръка.

— Агент Пипълс, не забравяйте, че адвокатката ми взе мерки за безопасността на записите и за своята. Ако с нея се случи нещо, все едно се е случило с мен.

— Не се тревожете, господин Бош. Няма да предприема нищо против нея или вас.

— Не се тревожа за това.

Двамата се вторачихме един в друг.

— Разбирам — каза той.

Вратата се затвори.