Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (91)

19

За щастие все още имаше разстояние между крепостта ни и бялата рампа. Всеки път, когато натрупваха още пръст върху нея, краят на рампата се свличаше надолу. Робите бяха довлекли догоре огромни стенобойни машини, но тези няколко метра не можеха да бъдат довършени и войниците нямаше как да пробият стената ни. Цар Ирод бе злодей, но му бяхме благодарни за стената, която бе съградил, и за камъните, които носеха неговия печат. Мислехме, че провалът на римляните с рампата е знамение за нашия успех, и се молехме и благодаряхме на Всемогъщия.

Скоро наближаваше навечерието на Празника на безквасните хлябове, денят, в който нашият народ бе освободен от робството си в Египет. Спомняхме си за Мойсей в пустинята и как бе запазил вярата си, как бе водил хората си въпреки техните мъки. Мислехме, че празникът ще ни донесе щастие за в бъдеще. Не разбирахме, че когато мъката завладее света ни, някои дни настъпват, за да ни напомнят, че миналото е все още с нас и може да ни настигне.

Римляните бяха безмилостни и стената на царя бе просто поредното дребно препятствие за тях, защото те работеха и воюваха за прослава на своя император. Издигнаха огромна платформа, която стигна на повече от триста стъпки височина. Дървото, което използваха, бе пропътувало дългия път от Гърция, бе плавало по морето, прекарано дотук на гърбовете на робите; трупите още пазеха аромата на гора. Ревка каза, че са от кипарис, и се разплака при спомена. Стояхме и гледахме, докато завършваха платформата и войниците се качиха на нея, за да ни подвикват ругатни от там. Ние мятахме върху тях запалени факли и те бързо се научиха да слизат от нея. Вече не усещахме аромата на сладкия кипарис, той бе изчезнал като сън; сега във въздуха миришеше само на огън.

Когато и платформата не беше достатъчна, за да преодолее разстоянието между рампата и могъщата стена на Ирод, легионът я разшири с огромни камъни, които напасваха заедно един към друг. После дойде ред и на най-ужасното творение, което някога бяхме виждали, изобретено от император Веспасиан, после използвано от сина му Тит и сега от Силва. Струваше ни се, че този инструмент на войната е измислен в света на демоните и е бил конструиран от хиляди зли духове. Стояхме и го гледахме със страхопочитание и отчаяние. Дори по лицата на възрастните мъже потекоха сълзи. Обкована с метал кула, висока почти сто стъпки, бе поставена на дървената платформа, така че римляните да могат да ни нападат, а самите те да са защитени от прашките, стрелите и копията ни. От тази кула можеха да хвърлят големи камъни по стената на царя, която бе предвидена да се издига тук и във вечността.

И се започна. Планината се разтресе и птиците отлетяха, гарваните и чучулигите, врабците и ястребите, всяко крилато създание ни напусна, освен гълъбите в гълъбарниците, но ние нямахме друг избор, освен да останем. Чувствах как детето в мен мърда, когато стоях на ръба на фонтана. Навсякъде около мен бушуваше лудост. Деца на по три и четири години стържеха кръвта от стрелите, които бяха струпани на купчини, изтръгнати преди това от телата на убитите. Мъртвите ни бяха толкова много, че ги носехме на полето, сред бадемовите дървета, които цъфтяха с розови и бели цветове. Там измивахме телата с дъждовна вода и масло, после ги увивахме в ленена тъкан. Когато ленът свърши, а мъртвите не, използвахме шаловете си, за да ги увиваме в тях. Двама от младите ни воини, още почти деца в брони, се промъкнаха през портата, за да се бият сами с легионерите. Отсякоха главите им и ни ги хвърлиха обратно в крепостта с катапулт. Очите им бяха отворени. Майките на момчетата раздраха плътта си, ужасени, в плен на кошмара, в който се бе превърнал животът ни.

Ревка и внуците й бяха дошли да живеят при мен, заедно с Йаел и Арие, защото стаята им бе прекалено близо до стената; техни съседи бяха убити през нощта, докато спяха, от случайни стрели, преминали през процепите в камъните, които служеха като прозорци. Сламениците им се подпалиха и всички загинаха в пожара. И без това при нас имаше достатъчно пространство. Дъщеря ми Азиза спеше в палатка навън в двора ни. Вече не искаше да бъде затворена в стая и също като воините оставаше под звездите. Мъжът от долината идваше да вечеря с нея; двамата седяха един до друг, като приятели, без да си говорят, но и без да се притесняват от мълчанието. Синовете на този мъж, Ноа и Леви, поглеждаха към суровия воин, защото той се беше превърнал в легенда за тях. Веднъж забелязах, че погледът му се спира върху момчетата. Изражението му омекна и нещо сякаш се пробуди в него, но той се извърна встрани и се зае със скромната вечеря, която Азиза бе приготвила за тях двамата.

Ревка ми бе доверила, че в деня на смъртта на обичната й дъщеря зет й бе дал два обета: че докато е жив на този свят, няма да приема друга жена в леглото си и няма да стриже косата си. Но в нощта, когато дойде за пръв път тук на вечеря, Ревка ахна, щом го видя, после се отдръпна назад. Стоеше с гръб към нас и раменете й се тресяха. Зет й бе остригал косата си, после бе обръснал до голо главата си. Последвах я и хванах нежно ръката й в моите. Бе свършил, каза ми тя, нашият живот тук, на земята. Зет й бе отрязал косата си, защото за него бе настъпило времето да напусне този свят.

Същата нощ видях дъщеря си да прегръща този воин в градината ни. Той изглеждаше жесток, облечен единствено в броня и желязо, покрит с белези, метални ленти се забиваха в плътта му. И все пак в тази единствена прегръдка видях нещо, което никога не бях забелязвала между дъщеря си и Амрам. Видях любов, която я водеше не към гибел, а към собствената й съдба. Мъжът от долината се бе заклел да не обича друга жена, но никога не бе давал обет за друг воин. Когато бе станала момче, Азиза му бе позволила да я обича.

Затова мнозина вярваха, че е шед — защото можеше да постави ръце на раменете на този мъж, който бе покрил тялото си с остри метални ленти, сякаш тя бе един от онези хиляди ангели, които ни наблюдаваха, изпратена да го обвие с крилете си. Извърнах се, когато го видях да хлипа, защото знаех, че думите на Ревка са истина. Този свят изчезваше.

Всичко вече бе написано в Книгата на живота. А може би трябваше да я наричаме Книгата на смъртта?