Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (30)

4

Преди да дойдем тук, вярвахме, че селото ни в Долината на кипарисите е истински рай; или поне си представяхме, че прилича на Рая, в който някой ден щяхме да се озовем. Трябваше да се досетим, че ще ни го отнемат. Нищо в този свят не трае вечно, само вярата може да оцелее. Един ден дойдоха войниците от легиона, крачейки по пътищата, които баща ми бе помагал да се построят. Първо пристигнаха обучените в Рим легионери, облечени в ризници от сплетени халки и с шлемове на главите; после се появиха и помощните войски, набрани от варварските племена — мъжете с кожени туники и с дълги широки мечове и копия. Те ламтяха за всяка плячка, която можеха да докопат по пътя си. От сутринта, в която влязоха в селото ни, земята ни им принадлежеше; животът ни също. Заколиха бял петел на стъпалата на синагогата. Според нашия закон това бе голям грях и те много добре го знаеха. Кръвта на птицата ни оскверни. Този първоначален акт на насилие ни подсказа какво щеше да ни донесе бъдещето, но свещениците не си направиха труда да разчетат знаците, оставени от костите на птицата. Стотина от нашите хора се събраха, за да протестират срещу легиона и да поискат извинение. Бяха честни мъже, които плащаха данъци на империята, имаха домове и семейства, добро положение в обществото, и бяха сигурни, че в края на този ден Рим щеше да се извини.

Не биха могли да сгрешат повече.

Не поглеждахме отвъд кипарисите, растящи с ароматните си кори в гората, която се издигаше край селото ни от толкова отдавна, че вярвахме в нейната вечност. До нас достигаха слухове за разграбени и опустошени селища наблизо, но не им обръщахме внимание. Тези, които си поемеха по-дълбоко дъх, можеха да доловят мириса на наближаващата война, но това беше и сезонът, когато цъфтяха розовите цветчета на олеандъра, и те насищаха въздуха с аромата си. Земята ни е била покорявана много пъти, красивите гори и полета привличаха нашествениците към нас, както пекарят примамваше клиентите си с богатото ухание на своите питки. Но това беше в миналото; сега искахме да вярваме, че животът ни вече е уреден. Мъжът ми изобщо не забелязваше какво се случва. Беше наистина скромен човек, праволинеен, отдаден на работата си. Нашите водачи и равините се преклониха пред легиона и приеха да плащаме толкова високи данъци, че хората едва оцеляваха, но стига да имаше дърва за фурните си, мъжът ми бе щастлив. Сам цепеше подпалките и в двора ни имаше купчина, висока като планина. Съпругът ми се молеше единствено Адонай да благослови плода на неговия труд, за да може все така да създава тайнството на хала. В порите на кожата му бяха попили бели песъчинки брашно. Всеки път, когато ме целунеше, оставяше по бузата ми бяла следа — целувката на пекаря.

— Не бива да обръщаме внимание на случващото се около нас. Ако не вредим на никого, ще сме в безопасност. Хората винаги имат нужда от хляб — уверяваше ме той.

Излезе от дома ни, за да занесе първите кръгли питки на свещениците като дар, както правеше винаги. Бе се клел, че ще избягва проблемите, но през този ден те го намериха. Съседите ни се бяха събрали и се канеха да отидат при водачите на римляните, за да изложат молбите си и да не изгубят домовете си. Убедиха мъжа ми да тръгне с тях. Носеше в ръце подноса с хлябовете, покрити с молитвен шал, който бе толкова изящно изтъкан, че в пурпурните ресни бяха вплетени златни нишки. Канеше се да го занесе на свещениците, но когато съседите ни го укориха и казаха, че всеки мъж трябва да заеме ясна позиция, той се почувства принуден да се присъедини към тях. Буквата Р, преплетена в кората на питките, които печеше, трябваше да му бъде достатъчна, името ми винаги е било негово вдъхновение и щит. Вместо това се присъедини към мъжете, които искаха повече.

Разбрах, че нещо не е наред, когато надуших дима. Във фурната имаше питки. Проверих ги, но те все още не горяха. Тогава откъде бе димът?

Защо от всички възможни дни бе решил да отиде точно в този ден? Защо точно в тази сутрин не бе праволинеен и не мислеше единствено за своя хляб, както всеки друг път? Ечемикът, солта, кориандърът, кимионът… това бяха съставките на неговия свят. До този момент единственото нещо, което по-сериозно притесняваше мъжа ми, бяха плъховете, които понякога влизаха през прозорците; като много други пекари и той често слагаше бучиниш в ъглите и по пода, за да ги прогони от кошовете с брашно. Сега гибелта се бе настанила във всеки ъгъл на нашия свят. Демоните бяха отворили широко портите към селото ни. Бяха избрали ние да сме жертвите и потриваха доволно ръце в мрака. Това, което ви бе дадено, казаха те, ще ви бъде отнето.

Часовете минаваха и аз започнах да крача нервно из къщата. Пекарят би трябвало да се върне, преди питките в бавногреещата фурна да станат кафяви. Нима човек може да излезе и просто така да изчезне? Бе ми казал да извадя хлябовете, когато слънцето стигне по средата на небето, ако още не се е върнал. Не го направих. Защо го бе казал? Да не би да бе усетил наближаващата опасност? Стана обед, после слънцето продължи пътя си. Взирах се с тревога навън, докато видях, че сенките се оттеглят и димът се разсейва над градините и покривите на къщите.

Мислех си, че ако не извадех питките, мъжът ми щеше да надуши миризмата, щеше да разбере, че хлябът гори, и да изтича насам. Най-много да ми се накара, че не съм го извадила, както ми бе наредил. Но когато слънцето започна да залязва, той все още не се беше върнал. Питките вече бяха овъглени, кората им бе покрита със сажди.

Мислех само за едно, да намеря съпруга си. И аз можех да съм отдадена и упорита и може би това ни бе свързвало заедно толкова много години. Отворих вратата, решена да изляза навън и да го потърся, готова да се впусна по улиците, които сега гъмжаха от нашите съседи, някои, опръскани със своята собствена кръв и с кръвта на бащите си.

Тъкмо когато излизах, зет ми Йоав се появи на прага. По онова време той не беше боец, да не говорим за воин, дал обет никога да не реже косата си. Беше мил човек, който не обичаше проблемите. На лицето му бе изписано ужасеното изражение на учения, който внезапно се бе сблъскал с жестокостта и злото в света. И той като мъжа ми бе отдаден на своята работа, занимаваше се със свещените текстове и се покланяше на волята на Адонай. Вече бях покрила главата си с шала, решена да потърся навън съпруга си, но Йоав ме спря.

— Трябва да ти кажа нещо важно.

Вдигнах брадичка и се опитах да го отместя от пътя си, нежелаеща да го слушам. Какво можеше да ме спре да открия мъжа си? Какво извинение можеше да ми предложи моят зет, за да се откажа от търсенето си? Моят зет, който бе набожен и никога не биваше да докосва друга жена, освен дъщеря ми, неговата съпруга, постави ръка на рамото ми.

— Има причина да те спирам да не отидеш навън — прошепна той.

Можеше да има само една причина. Светът се бе преобърнал и мъжът, с когото бях прекарала целия си живот, бе паднал от неговия ръб в бездната. Видях истината в очите на зет си, когато той започна да говори. Призна ми, че е видял безжизненото тяло, което някога бе моят мъж, захвърлено в центъра на града ни, счупено като суха клонка, подмятана от вятъра на площада, заедно с още дузина от съседите ни. Било прекалено късно да се опитам да взема тялото му. Ако опитах, само щях да загубя и своя живот.

Въпреки думите му се опитах да го избутам от прага си и да изляза, но той бе по-силен, отколкото предполагах. А може би аз бях изгубила своята сила от стоварилата се върху ми тъга.

— Чуй ме — настоя Йоав. Каза го така, че нямах друг избор, освен да го изслушам. — Няма как да го кажа иначе, а и нямаме време да спорим. Мъжът ти е вече в отвъдното, при нашия Бог.

Нямаше карта, с която живите да стигнат дотам. Не ще можех да го открия. Римляните вече бяха струпали телата на улицата. Бяха подпалили кладата, чийто пушек трябваше да ме предупреди за нещастието, което този ден щеше да ни донесе. Сега осъзнах, че вълните от дим, изпълващи селото, носеха не аромата на хляб, а горчивия мирис на изгорена плът.

Йоав бе млад равин, с добра репутация и положение, затова го предупреждаваха да помисли добре, преди да вземе за жена дъщерята на пекар. Повечето равини се женят за дъщерите на други равини, за да се съчетаят с подобни на тях, както птиците в небето избират за партньор птица от своя вид. Но Йоав искаше дъщеря ми. Зара бе неземно красива. Нищо чудно, че я бе ухажвал дълго, пренебрегвайки много други по-подходящи от нея момичета, които го преследваха. Името на дъщеря ми означаваше „красиво утро“ и тя наистина бе по-сияйна от всичко в този свят, кожата й бе златна, косата й бе с цвета на пшеница, а очите й бяха черни и напомняха за нощ преди съмване, времето, когато светът е все още тайнствено царство, в което властват само сенки. Често се питах дали Зара не бе дар от някой ангел. Как иначе обикновена жена като мен щеше да бъде благословена с дъщеря, приличаща на царица? Гордеех се с цялото си сърце с нея и имаше защо.

Никога не помислих, че това, което ти е дадено от Бога, може да ти бъде отнето от хората.

Бяхме поласкани, когато Йоав дойде да живее в нашия дом. Мъжът ми всяка сутрин късаше парче от първия изпечен през деня хляб за него. Сега този равин, който ни бе направил тъй горди, когато стана част от нашето семейство, бе побледнял като брашното, което съпругът ми толкова обичаше, и се тресеше от страх. Когато се облегнах на него, избухнала в ридание, той не бе по-различен от всеки друг уплашен мъж, не бе по-добър, а навярно бе дори по-уплашен от мнозина. Настоя да побързам и да опаковам някакъв багаж. Поколебах се, но той ме увери, че дъщеря ми и момчетата й вече ни чакат.

Нещо ме подтикна да взема няколко допълнителни вещи. Човек би помислил, че ще грабна най-хубавите си дрехи или сватбените си гривни, специалните, ценни предмети, които държах в ковчеже под леглото, скрито там, където никой крадец не би могъл да го намери. Но аз взех това, което бе принадлежало на моя мъж, пекаря: дървена купа, няколко тежки лъжици, бялата престилка, която връзваше на кръста си, когато работеше, молитвения шал, който носеше и за който вярваше, че докато е покрит с него, никакво зло да не може да ни сполети. В последната секунда грабнах и няколко от шишенцата, които държеше на печката: пълни с кориандър, кимион и сол, както и буркан с ферментирало тесто, от което питките бухваха.

Знаех, че мъртвите не ни напускат толкова бързо, така че шепнех на съпруга си, докато събирах багажа. Виж ни сега, казвах на мъжа, с когото бях живяла тъй дълго и който все още бе до мен. Виж в какво се превърнахме.

Бяхме като плъхове, разбягващи се на всички страни, преди реката на смъртта да ни залее. Грабнах от фурната изгорелия хляб, който още пареше в ръцете ми. По дланите ми щяха да се появят мехури, но поне щяхме да имаме последния хляб, който пекарят бе направил за нас. Йоав ме хвана за ръката, за да ме отведе. Знаех, че не можем да се бавим повече. Но вярвам, че не само зет ми бе в онзи ден в нашата къща. Убедена съм, че редом до мен имаше ангел, който ми нашепваше: Вземи това, не онова.

Миг преди да изляза, се пресегнах и към малкото шишенце с бучиниш, което мъжът ми използваше, за да прогонва мишките.

Може би ангелът ми бе дал това, от което щях да се нуждая най-много.

Хора, които познавахме през целия си живот, бягаха от селото; някои носеха на гърбовете си цялата си покъщнина. Хаосът ни бе завладял и животът на всички ни сякаш бе като камъчета, които съдбата подхвърляше във въздуха подобно на зарове — те падаха на земята и се разпиляваха по волята на случайността. Счупени съдове покриваха пътя, мнозина захвърляха вещите си, след като откриеха, че са прекалено тежки, за да ги носят със себе си в това бясно, забързано пътуване. Бездомни кучета лаеха, бебетата плачеха. Навсякъде имаше пламъци, защото хората сами палеха домовете си, за да не позволят на римляните да ги разграбят след тяхното тръгване. Искаха да са сигурни, че враговете им няма да се наслаждават на това, на което бяха посветили целия си живот. До следващия ден в селото ни нямаше да е останала една здрава тухла, всичко щеше да е разпиляно и отнесено от вятъра. Светът ни щеше да изчезне за една нощ. Жени плачеха по улиците, но вятърът дойде — милостивият вятър от морето, който скоро щеше да ни донесе зимата, и сред неговия вой никой не чуваше риданията им. Никой не можеше да определи дали бълнуваха, или се молеха.

Следвах забързано стъпките на зет си, защото и двамата искахме да се уверим колкото се можеше по-скоро, че дъщеря ми и момчетата й са в безопасност. Хлипах, докато вървях, уверена, че върху ми ще се стовари проклятие, задето не се бях погрижила за останките на мъжа си. Законът ни повеляваше да седя до тялото му цяла нощ и да му помогна да отпътува в отвъдното с молитви и песни. Във всяко друго време щях да остана с обвивката, съдържаща някога духа му, преди тялото му да бъде положено в пещерата до костите на останалите покойници от нашия народ. Мислех за предците ни, които бяха напуснали Египет, за децата им, скитащи се из пустинята, докато са бягали от робство, за водите, които се бяха надигнали и после разделили пред тях. Мъките им никога не са били по-реални за мен. Почувствах, че плача и заради тях.

Увих белия шал около раменете си, защото вече бях в траур заради мъжа, който бе изпичал инициала ми върху всяка питка хляб. Покрих се с цвета на смъртта, защото ми се струваше, че съм преминала в онзи свят заедно с мъжа си. За миг си помислих, че трябва да остана, да предам живота си в ръцете на римляните и да позволя духът ми да се присъедини към този на любимия ми. Но виждах пред себе си Зара и синовете й, съкровище по-ценно от всичко друго, и знаех какво трябва да направя. Молех се за съпруга си, но същата вечер напуснах селото ни. Също като плъховете оставих света, който се разпадаше около нас, отказвайки се от живота, който някога бяхме имали и който сега бе унищожен.

На мръкване поехме към пустинята. Беше месецът на Тишрей, в който празнуваме Рош Ашана, празника, бележещ времето, когато Всемогъщият започва да пише имената на тези, които са част от Книгата на живота и ще живеят още една година. Нямах представа, че когато дойдеше Йом Кипур, времето за изкуплението на греховете ни, все още щяхме да се скитаме и че книгата щеше да бъде затворена, а после и запечатана. Неизписаните в нейните страници имена бяха на хората, които нямаше да доживеят до следващата година.

Бяхме готови за дълго пътуване. Зет ми водеше двете магарета и каруцата, с които се въртеше воденичният камък и превръщаше ечемика и зърното в брашно. Аз носех петте последни питки от хляба на съпруга си, символа на това, което ни бе донесло нашият добър живот. Дъщеря ми бе взела гърнета с маслини и делви със зехтин, сирене, увито в плат, и кожени мехове с вода. Ние тичахме и магаретата тичаха заедно с нас. Над главите ни имаше множество ята птици, които също бягаха от задушливия дим, издигащ се от многото огньове, запалени в селото. Спяхме вкопчени един в друг, на открито, непривикнали със суровия живот в пустинята, копнеещи за аромата на изпечен хляб и мекотата на леглата ни. Зет ми все още носеше дългата туника на равините. Изглеждаше смутен, когато дъщеря ми го прегръщаше и му казваше, че без него щяхме да сме загубени, навярно уплашен, че нейната вяра в силите му е погрешна. Той се чувстваше по-сигурен у дома сред свитъците и молитвите си, а сега се намираше в пустошта и трябваше да открие път за всички ни.

Нощем сънувах мъжа си. Беше с мен, тъй като мъртвите често са в нашия свят, преди да преминат отвъд. Казват, че тези, които ни напускат, не променят същността си. Мъжът ми месеше тесто и работеше упорито, както винаги бе правил. Изглеждаше ми същият, мил и сериозен, отдаден на своята работа, но използваше съставки, които не познавах. Тестото бе червено, а подправките бяха счукани от листенцата на някакви черни цветя и от острите жила на медоносни пчели. И тогава го чух да говори. Казваше: Всеки хляб ще ти даде това, от което имаш нужда, по начина, по който трябва. Мъжът ми бе обикновен, скромен човек и говореше само когато бе нужно. Сега, в сънищата ми, бях сигурна, че ми казва нещо, което трябваше да знам. Събудих се, копнееща за още от думите му.

На сутринта ятата птици, които летяха над хълмовете, бяха толкова многобройни, че закриваха слънцето. Замълчах си, макар да знаех, че това е лош знак. Белият петел, който бе заклан на стъпалата на синагогата, ни следваше, това си мислех, и изпращаше пратениците си подире ни. Птиците прелитаха над главите ни, летяха по-бързо от всякога и това също трябваше да ни подскаже нещо.

Ако обръщахме внимание на знаците, щяхме да разберем, че в този свят има неща, от които не можем да избягаме.