Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (56)

7

Може би някои тайни е невъзможно да се скрият, защото моите грехове сякаш бяха изписани на лицето ми. Не бях омъжена и все пак знаех неща, известни на булките, как мъжете стенат от страст, как понякога ридаят с цялото си същество, как желанието им може да ги обвърже здраво, както дрехите, които носех в този живот — шалове, воали и плащове — ме обвързваха с това, в което се бях превърнала. Мъжете ме оглеждаха грубо, когато се редях на опашка на пазара, за да взема дажбите ни от жито и просо. Наблюдаваха ме, докато носех кошниците с тор в градините, и ми подхвърляха предложения, на които не обръщах внимание. Не бях невинно агънце, нямаше да се предам на тяхната похот. Отвръщах им, че трябва да се прибират у дома си при своите съпруги и майки. Самата мисъл, че ще се преклоня пред мъж, който ми говореше така, събуждаше воина в мен. Оставях шала да се свлече от косата и раменете ми и ръцете ми засилваха голи на слънчевата светлина. Тогава другите жени за пръв път започнаха да нашепват, че съм от шедим, създание, което никой не може да покори. В това отношение бяха прави. Вършех каквото исках, въпреки че майка ми бе забранила, въпреки че бе грях.

Започнах да се питам дали няма известна истина в историите, които жените в полето разказваха за мен, дали не животът, който бях водила, преди да дойда тук, ме отделяше от тях, а истината за моето раждане, отговорът на загадката кой бе моят баща. Знаех, че не бе ангел или инкубус, а просто мъж, пишещ върху пергамент, но с течение на времето все повече мислех за него. Струваше ми се странно, че пратеникът знаеше точно къде да ни намери на брега на Соленото море, когато пристигнахме за пръв път тук, и че бе свел глава пред майка ми, сякаш бе жена на важен и влиятелен мъж. Питах се защо от всички места на света, където можехме да отидем, бяхме дошли точно в тази крепост, а не в някоя друга.

Майка ми не ми казваше нищо. Отказваше да ми отговори къде изпращаше гълъбите, когато стоеше на върха на Желязната планина.

Тя отричаше, че някога е получавала съобщения в отговор, въпреки че думите, пратени до нея, ме бяха изгорили и все още носех техния белег. Казваше ми само, че е била момиче, последвало пътя, който Всемогъщият е избрал за нея.

— Нима мога да съм толкова дръзка и непочтителна, та да питам Бог защо ме е изпратил да следвам един път, а не друг?

При тези думи лицето й изглеждаше младо и невинно. Поне веднъж тя, която бе толкова строга и силна, ми се струваше ранима. Майка ми ме бе научила на много неща. Можех да чета на повече езици, отколкото знаеха мнозина от равините ни, и все пак знаех съвсем малко за нея и за себе си. След напускането ни на Моаб тайните ни бяха започнали да се оплитат като паяжина, една нишка водеше към друга. Продължавахме да мълчим за това, което бяхме имали и бяхме загубили. Движехме се като паяци, кръжахме една край друга, подозрителни, очаквайки какво ще се случи после.

— А аз нямам ли свой път, по който да поема? — попитах я веднъж, насърчена от думите й, че не се е усъмнила в посоката, в която Бог я бе повел.

Тя ме погледна замислено.

— Да, имаш. И трябва да го избягваш на всяка цена.

Тези нейни думи бяха достатъчни, за да ме убедят, че сама трябва да открия пътя си.

Тайните ни отдалечаваха все повече една от друга. Следвах стъпките й и вече не й доверявах нищо. Оставах в стаята ни, когато отиваше да помага на жените да раждат или да лекува болните от треска, взела стомната, купата и сапуна си, направен от мас и пепел, като настояваше болните да измиват ръцете си сами, за да се пречистят. Не я придружавах, когато нощем ходеше в синагогата, за да зарови амулетите в пръстта близо до свещено място за защита на тези, които я бяха потърсили в нужда. Ако ме помолеше да я придружа извън портите, за да съберем седефче, риган и жълтите плодове на мандрагората, от които правеше лековете си, не можех да й откажа. Но дори когато се опитвах да изпълня желанията й като добра дъщеря, не й бях от голяма полза. Ръцете ми не бяха чевръсти. Разкъсвах листата, а плодовете се разделяха на две, щом ги откъснех. Нямах ловкостта на магьосница. Не владеех нито едно от уменията, които жената трябва да притежава.

Не беше чудно, че Йаел скоро зае мястото ми. Майка ми я избра да се присъедини към нас в мига, в който влезе през портата, докато тя следваше покорно баща си, със сведена глава, а червената й коса бе побеляла от солта. Може би се бе трогнала от нейната злочести на, която отгатна веднага след като забеляза полюшването на Йаел и как прикриваше внимателно корема си с дългия си шал. Майка ми също е била сама, когато е носила първото си дете.

Когато Йаел каза името на брат си в гълъбарника, почувствах как кръвта запрепуска във вените ми и се уплаших, че скритият ми живот ще се изпише на лицето ми. Това беше Йая, сестрата, за която Амрам говореше толкова често, неговата приятелка и закрилница през цялото му детство. Искаше ми се да я дръпна настрани и да я помоля да ми разкаже какъв е бил като малък, но не го направих. Нямах причина да й се доверявам и да й разкривам тайните си. После тя ни видя с Амрам на нашето тайно място и очаквах да ни предаде, да разкаже на майка ми, на която се доверяваше за толкова много неща. Но тя никога не проговори за това. Вместо това ме дръпна настрани и ми каза, че брат й е добър човек. Не беше нужно; не трябваше да я е грижа кого обичам аз.

И все пак, въпреки добротата й към мен, тя стана моя съперница. В онзи страшен ден, когато майка ми бе доведена на площада в окови и обвинена, че е вещица, Йаел бе тази, която застана до нея, не аз. Тя изтича до нея, а на шията й се полюшваше един от златните амулети на семейството ни, подарък, които се даваше от майка на дъщеря. Виждах ги през поройния дъжд как стоят една до друга, със сплетени ръце. Извърнах се и не казах нищо, прегръщайки горчивината на ревността си.

Не можех да не се питам какво друго бе видяла майка ми в деня на моето раждане, дали е имало някакво знамение, което я караше да ме отхвърля и да предпочита една странница пред своята дъщеря.

По време на красивия и топъл месец Адар вечер Йаел идваше в стаята ни в кухнята на стария дворец. Повтаряше заклинанията, които майка ми бе научила в Александрия, както и буквите на гръцки и иврит. Двете седяха до масата, с приближени глави, и шепнеха, за да не събудят Арие, който вече бе почти на осем месеца и подремваше на сламеника, където някога бе спала сестра ми. Не се сърдех, че не предложиха да се включа в заниманията им. Не проявявах интерес към тези неща. Кешафим бе просто още една женска работа, със своите рецепти и билкови церове, не по-различна от чистенето след гълъбите, преденето на вретено или готвенето. Бях я използвала веднъж, за да предпазя Амрам, когато за пръв път поведе набег извън крепостта. Но след това се чувствах нечиста и отидох до микве, за да се пречистя.

Но докато ги гледах как са погълнати от заниманията си, си помислих колко по-лесно щеше да бъде, ако можех да направя това, което майка ми искаше, ако аз бях тази, която седеше до нея, ако вече не бе предначертано, че съдбата ми е да не й се подчинявам.