Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (67)

18

В деня, в който трябваше да потеглим, навлизахме в месеца Елул, времето на размисъл преди най-свещените дни. Събудих се по тъмно, докато брат ми, все още неизлекуван докрай, с превързан крак, дремеше на своя сламеник. Отидох до обора, преоблякох се в неговите дрехи, а моите скрих под голяма купа сено. Всеки ден се бях упражнявала със стария убиец, който се бе оказал непреклонен учител. Бях истинска загадка за него, но той бе благодарен, че някой — дори това да бях аз — имаше нужда от великите му умения. Изобщо не се притесняваше, че мога да пострадам по време на заниманията ни. Бе сдържан, методите му бяха жестоки, но ме обучи добре.

Кучето ме следваше и чакаше търпеливо, докато вземах туниката и плаща на брат си. Помислих си, че сигурно стои до мен, защото ме смята за Адир или защото очакваше да му дам храна. Но когато го напъдих, то не си тръгна и ме последва до казармите. В мрака си сложих бронята от сребристи люспи. Бях завързала шала си ниско над челото, за да скрия лицето си и да заприличам на брат си. Не след дълго воинът на име Ури дойде и ми каза кои копия да взема за другите. Изпълних нарежданията му.

Бях си взела само малка торба със смокини, шамфъстък и твърдо сирене, както и сивия плащ. Старият убиец ме бе научил на своите тайни за невидимост, как да ходя из сенките, как да стъпвам, без да вдигам шум, как да се измъквам от хватките на противника сред мъглата. На края на заниманията ни ме обяви за добър ученик, въпреки че продължаваше да смята, че съм недостойна за жена на Амрам.

— Може да казват, че си жена, но ти си нещо друго.

Убиецът бе вече на възраст, но зрението му бе ясно и погледът му бе все така остър.

— Шед? — опитах се да се пошегувам.

Можеше да се засмее, но не го направи.

— Воин — каза той.

Сведох глава пред него с благодарност и го оставих да почиства оръжията на другите мъже.