Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (54)

5

Останахме до лятото, в което навърших четиринайсет години. Знаех, че ще прокървя, за разлика от момчетата, с които яздех; това не ме промени — все още бях най-безстрашната от тях, конник с криле, Азиза, която носеше в себе си и състраданието, и силата. Едвам успявах да запазя кървавата си тайна, както успявах да прикрия истинското си тяло от чужди погледи. Жените тук не бяха смятани за нечисти, когато кървяха, затова не извършвах истински грях, независимо че пазех тайната си и продължавах да общувам с хората по това време на месеца. Когато излизахме на лов, казвах, че имам проблеми със съня и трябва да спя отделно от другите. Когато другарите ми пикаеха на групички, аз се шегувах, че съм като камилите и мога да задържам водата в себе си с дни, и издебвах удобно време, за да се скрия някъде и да се облекча.

Баща ти бе дал на Адир хубав кон, който аз бях обучавала и който вече не бе мой. Сега яздех стар бял жребец, чието време отдавна бе отминало и който никога нямаше да препуска, независимо колко го пришпорвах. Хората на баща ти се бяха преместили на юг, към Петра, и постепенно се отказваха от властта си над търговските пътища. Градът, който се издигаше от червените скали над дълбоката, почти безкрайна клисура, бе започнал да ги привлича към себе си с величествената си красота и по-лекия живот, който можеха да намерят в него. Там имаше басейн, който бе по-дълбок от всяко езеро на света, и терасирани градини по скалите, несравними с нищо. Разказваше се, че всеки скитник откривал дома си на това място и дори тези диви мъже, които копнееха за свобода, прекарали целия си живот, яздейки из откритите зелени пасища, не можеха да пренебрегнат зова на Петра. Говореше се, че римляните ще нападнат лагера ни, въпреки обещанията им за мир и страха им от легендарната смелост на мъжете от племето ни. Според мълвата, ако по железните скали на Моаб се разлееше нечия кръв, от кръвта на единия щяха да се появят дузина мъже отмъстители. Може би обаче воините от народа на баща ти бяха уморени от смяната на домовете си и от многобройните си жени и жадуваха за лесен живот и един-едничък дом.

Майка ми умоляваше баща ти да позволи да останем в планината, независимо че той, братята и чичовците му вече бяха отвърнали на гласа на Петра. Можехме да останем в лагера заедно с воините, които трябваше да пазят, в случай че римляните променят намеренията си и заменят мира с война. Тя казваше, че душата й няма да се примири да живее в град, дори толкова величествен като Петра. Уверяваше съпруга си, че е свикнала с палатката и със звездите, но аз знаех, че това не е истина. Имаше и още нещо. Нещо, което баща ти не виждаше, макар че зрението му бе остро като на сокол. Нещо, което само друга жена би забелязала. В това отношение поне бях истинска жена.

В деня, в който съпругите и наложниците започнаха да стягат лагера, да събират палатките и да опаковат котлите и чергите, долетя гълъб. Видях го как лети и се спуска над нас, част от небето, което искаше да се стовари върху земята. Теменуженосиният въздух потръпна и аз вдигнах притеснено поглед, разтревожена от пристигането на птицата. Имах предчувствие, че всичко ще се промени и че миналото вече изтлява и се превръща в пепел. Майка ни бе помолила да останем тук, но баща ти отказа. Той искаше тя да бъде с него. Каза й да вземе всичките си притежания, всичко, което е ценно за нея, защото може би никога вече нямаше да се завърне в Желязната планина.

Майка ни сложи птицата в кошница и се качи на върха на планината с нея, за да бъде сигурна, че само тя ще прочете думите, които бяха пратени до нея. Не знаех какво бе посланието, но когато се върна в лагера, изражението на лицето й бе решително.

Приготвихме багажа си и изглеждаше, че на сутринта ще потеглим за Петра, но майка ни не изчака слънцето да изгрее. Събуди ме в мига, в който баща ти и братята му тръгнаха напред, за да се уверят, че пътят към града е безопасен за жените и децата, които щяха да ги последват. Веднага след като той се скри от очите ни, натоварихме бързия кон на Адир. Разполагахме и с най-добрия състезателен кон на баща ти, защото той бе взел една от магариците ни, а бе оставил жребеца си за майка ми, знак на обичта му към нея. Името на коня бе Леба, което означава „сърце“. Той бе толкова предано животно, че никога нямаше да тръгне с нас, ако не ме познаваше добре, но аз го бях хранила и мила често. Все си мечтаех някога да бъде мой, макар да знаех, че баща ти никога нямаше да ми даде Леба. Адир бе, неговият истински син.

Взехме само дървената клетка с гълъбите и една вълнена торба, пълна с разни вещи, както и кожен мях с вода, и още един с мляко и сирене. Видях майка ни да пъха в багажа книгата със заклинания и дървената кутия, в която държеше ценностите си. Носеше златните амулети, които й бяха дали някога в Александрия, когато никой не бе й подозирал, че съдбата ще я доведе в Моаб, и обиците, подарък от баща ти за тяхната първа брачна нощ. Остави всичко друго, купищата накити, които той й бе подарявал през следващите години. Нефритени огърлици, тюркоазени и златни гривни, сребърни броеници и други, чиито мъниста бяха от искрящо син лапис лазули, златни пръстени с инкрустирани скъпоценни камъни, каквито очите ни не бяха виждали преди това — редки опали, които меняха цвета си, движеха се и пламтяха, сякаш вътре в камъните имаше и вода, и огън. Остави бижутата нежно и внимателно върху сламеника, на който бяха спали с баща ти, но без съжаление. Той беше мъжът, който ни бе спасил, но не бе мъжът, когото тя обичаше.

Докато пътувахме на запад, майка ни се преобрази напълно, подмладяваше се с всяка стъпка на коня. Бях прекарала целия си живот с нея; сега тя се бе променила по начин, който не можех да определя.

Ти и брат ти не искахте да тръгнете. Адир се мусеше и мърмореше, викаше името на баща ви. Ти също крещеше и можеше да станеш причина за смъртта ни, но яздехме толкова бързо, че вятърът отнасяше гласа ти в небесата. Оставихме конете на брега на Соленото море, така че те да успеят да се завърнат при истинския си собственик.

Не бяхме крадци. Конят на баща ти се обърна и препусна по пътя, по който бяхме дошли. Конят на Адир го последва. Само за миг те се скриха от очите ни. Бяха останали само отпечатъците от копитата им в пясъка и дори те изчезнаха, заличени от вятъра, докато стояхме там и гледахме назад, защото сега животът в палатките ни се струваше като сън. Дори ако се бяхме затичали обратно по пътя, със сигурност нямаше да открием нищо в планината, където бяхме живели толкова дълго, нямаше да намерим дори пепел.

Единствената следа от онова време е белегът под окото ми.

Хората говореха, че майка ни е прекосила морето, ходейки по повърхността му, докато тринайсетте демона на Лилит държали краищата на дрехата й, но истината беше, че срещнахме мъж с голяма лодка. Обикновен, алчен мъж, който искаше висока такса, за да ни прекара през водата. Той погледна майка ми с черните си очи и бе ясно, че ще е щастлив да я има като отплата за услугите си. Вместо това тя му даде първото бижу, което баща ти й бе подарил, обиците, които винаги носеше. Те бяха с рубини от Индия, плячка от керван на мъже, говорещи език, който никой не бе чувал преди това. Рубините ми напомняха за твоя баща, колко чисти бяха, колко първични, искрящи и така червени, че човек се боеше, че ще го опарят, ако ги докосне. Извърнах се встрани, не желаех да гледам тази размяна. Бях виждала кръвта на баща ти много пъти. Независимо от слуховете и историите на римляните, тя никога не бе синя.

Преди да тръгнем, събрахме смокини, както и сноп клонки от акациевите дървета. Надигаше се буря, а морето бе пълно с черни буци. Те приличаха на камъни, поставени там, за да препречат пътя ни.

— Не се притеснявайте — каза майка ни. — Водата ще ни изцели, ако се нараним, и ще ни защити. Видях всичко в сънищата си.

Лодката се люлееше и тресеше и мъжът, който я направляваше, сипеше проклятия и се бореше с морето. Майка ми обаче оставаше все така спокойна. Солената вода плискаше по лицата ни и заплашваше да ни ослепи, по средата на пътя морето се укроти, стана синьо, после сиво и най-накрая сребристо и абсолютно равно. Планините на Юдея се отразяваха във водата и блуждаеха пред нас. Струваше ни се, че вече сме достигнали целта си, въпреки че ни предстоеше още много път. Долових мириса на огън и метал. Моите елементи. Моят двоен живот.

Щом стигнахме до другата страна на Соленото море, лодкарят ни остави. В тишината около нас почувствах, че мога да чуя туптящото сърце на света, лев ха-олам, центъра на сътворението, съвсем наблизо, в Йерусалим. Останахме да спим там, изтощени от пътуването. През нощта, след като ти и Адир заспахте на влажния пясък, майка ни ми махна с ръка да я последвам. Накладохме огън от акациевите съчки, които бяхме събрали на другия бряг, последната акация, която някога щях да видя, чиито корени са били в Моаб. Майка ми пусна своите питомни гълъби. След като те отлетяха, тя сложи клетката им в огъня и я остави да изгори сред пламъците.

Тук, в пустошта, не спирах да мисля за Желязната планина и за живота ми там, как си представях, че летя, докато яздех през нощта сред безстрашните воини, как вземахме всичко, което попаднеше пред погледа ни. Бях на четиринайсет, но вече бях убила неколцина мъже. След това слагах в огъня цветовете и клонките на акациевото дърво в почит на всеки един от тях, както повеляваше обичаят ни. Баща ти често носеше в палатката ни клони, окичени със стотици цветове, за нашата майка. Тя му благодареше, но не харесваше особено тези красиви вейки. Не оценяваше сладникавото им ухание и как пчелите се омагьосваха от тях. Тези крилати създания разбираха истинската същност на акацията, причината, заради която ги горяхме в чест на загиналите души. Когато цветовете й пламваха, те литваха нагоре, за да благодарят на Бог, който ги бе създал.

Единственото, което растеше от тази страна на Соленото море, бе Йерихонският балсам, дървото, което хората казват, че се е издигнало от подземния свят и в негодните му за ядене плодове има пламък от ада. Майка ни хвърли три от тези плода в огъня и той пожълтя като злато. После ми нареди да сваля всичките си дрехи. Не смеех да й откажа, затова се подчиних на думите й.

Събух се, свалих туниката и плаща си, после шала си от главата, боядисан в синия цвят на народа на твоя баща. Майка ни изгори всичко. Мастиленосини искри литнаха от плата към небето. Тя разплете косата ми и разчепка сплъстените възли с пръсти. Не се оплаквах, въпреки че ме болеше. Не казах нищо и преглъщах сълзите си.

Бях чувала разкази как когато за пръв път сме пристигнали, хората на твоя баща започнали да говорят, че си е довел вещица от Йерусалим и че майка ни го била омагьосала. Най-добре било да не я гледаш в очите, казваха жените от нашия лагер, нито да й се изпречваш на пътя. Сега се чудех дали не са били прави. В тази нощ се боях от нея. Стоях там, гола върху солта, стъпалата ми пареха, докато тя пееше на език, който не разбирах; калта от Соленото море покриваше ръцете, шията и лицето й и тя наистина приличаше на демон. Чувствах се безпомощна, превръзката на гърдите ми бе развързана, разпуснатата ми коса бе толкова дълга, че покриваше гърба ми чак до кръста като плътно черно одеяло.

Майка ни носеше малка вълнена торба със свои вещи. Когато бръкна вътре, се ужасих при мисълта какво ли щеше да извади от там. Може би змия или скорпион, или пък нож, с който да ме принесе в жертва, както Авраам е трябвало да направи със своя единствен син, Исаак, по повеля на Бог. Мина малко време, преди да осъзная какво възнамеряваше да направи тя, дори след като извади ръката си и ми показа какво бе донесла от Моаб. Рокля и мантия, ушити от коприна, които баща ти й бе подарил, съкровище от Индия от най-изящен плат, извезан целият с пеперуди. Облякох непривичните за мен дрехи, после обух изящни кожени сандали, които тя ми подаде. Беше тъмно в онази нощ, което бе добре. Така не успях да се видя сама. Струваше ми се, че някаква непозната жена се е пъхнала в моята кожа. Все още усещах крилете, прилепнали към лопатките на гърба ми, но те бяха натежали, оковани, както никога преди, когато тялото ми бе стегнато с ленената превръзка, която ги прикриваше.

Аз и майка ни казахме заедно молитвите, онези, които се отправят към небето, когато се ражда дете и новата човешка душа идва в нашия свят. В тази нощ станах жена, въпреки че запазих името си.

Азиза, състрадателната, могъщата. Азиза, жената, която знаеше какво е да бъдеш мъж.

На сутринта пристигна пратеник от Масада. Откри ни веднага. Донесе ни прясна вода и плодове, после ни каза, че ще ни заведе на сигурно място. Гледаше ме така, както никой друг мъж преди.

За пръв път в живота си разбрах коя и каква съм аз за останалата част от света.

И сведох очи към земята.