Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (44)

18

Прекосих Западния площад, за да открия Шира, и с облекчение си помислих, че навярно ще я намеря сама. Но щом стигнах до вратата й и потропах, отвътре не се чу отговор. Надникнах вътре и видях, че в стаята е тъмно. Пред олтара бе запален тамян и от него се издигаше тънка струя дим. На масата имаше бурканче с боя за очи, направена от натрошен лапис лазули, и плоска и млечнобяла раковина от Червено море, използвана за смесване на цветните прахове, с които жените украсяваха клепачите и лицето си. Малко керамично шишенце с ароматно масло, ухаещо на лилии, бе оставено отворено, сякаш някой бе излязъл много набързо. Лилиите бяха цветята, свързвани с Шехина. Това бе женската страна на Бог, скритата, до която можеха да стигнат само най-вярващите, когато изпаднеха в състояние на екстаз и съкровено познание. Тя бе израз на върховното състрадание на Бог и за тези, които умираха в прегръдката на Шехина, се казваше, че са любимци на ангелите.

Бях чувала само смътни слухове за тези неща; и все пак можех да разпозная аромата на божествеността, невероятно женски в същността си, смес от чистота и скверност, сладък и същевременно вкиснал. Излязох от стаята на Шира, защото уханието ме поведе навън, през площада. Запътих се към западната стена. Погледнах към двореца под мен. В този час, под мрачното небе, разрушеният Северен дворец, издълбан в скалите, бе обвит от мъглива лилава светлина. Уханието отслабваше, но все пак бе по-силно от горчивия мирис на голата долина под нас.

Работилничките бяха затворени, прозорците на магазинчетата за вино и кожи бяха тъмни, в пекарната нямаше никого. Доскоро мъжете, които работеха там, подхранваха пламъците на огромните фурни с цепеници, но сега дървата бяха свършили и те използваха дъските от подовете на вътрешните стаи на двореца. Избягвах тези фурни, откакто една сутрин минах от там и видях мъжете, заели се с работата си, голи до кръста, покрити с белите си престилки, мокри от пот сред жегата от издигащите се пламъци. Сърцето ме заболя при тази гледка. За миг видях мъжа си сред тях.

За малко да припадна, но после осъзнах, че това бе съвсем друг човек, който изобщо не приличаше на съпруга ми. Мъжът от пекарната ми махна, когато забеляза, че се взирам в него. Отдалечих се бързо. Оттогава сама си приготвях плоските питки и ги поръсвах с последния останал от мъжа ми кориандър. Не исках да дойда на това място и да се наредя на опашка заедно с другите жени, чакайки за пресен хляб, не исках да си спомням за миризмата на моя дом в Долината на кипарисите.

Сега в мрака видях сянка да пресича пода на пекарната. Плъх.

Продължих да търся Шира и стигнах до входа, който водеше надолу в земята. Влязох, макар че ми прималяваше от спускащите се надолу стотици стъпала, някои от които се разпадаха под краката ми. Придворните от царския двор бяха минавали по това стълбище, после римските войници бяха правели обиколките си, преди нашите воини да бяха завзели крепостта. Слизах толкова надълбоко в земята, че сякаш бях попаднала в друг свят, мрачен и влажен, независимо от сухия и гол пейзаж над главите ни.

Не бе валяло от няколко месеца и светът около нас бе изсъхнал и суров, чувах капеща вода. Отначало обещанието за вода бе като сън, както когато стигнахме за пръв път в оазиса. Почувствах се замаяна от свежия звук на ехото й, от самата мисъл за нея, сякаш бях забравила какво представляваше водата, колко прохладна и свежа можеше да бъде, с малките красиви цветенца, носещи се по повърхността й, колко лесно можеше да те привлече към себе си, подмамвайки неподозиращия нещастник в бледата си, безмилостна прегръдка.

Продължих надолу, увлечена от неочакваното обещание на водата, както плъховете са примамени към зърното в пекарната, подпирах длани на студената каменна стена, за да пазя равновесие по виещото се стълбище. Стъпалата ставаха все по-малки, всяко бе по-късо от предишното. Трябваше да се извърна и да ходя настрани, за да не падна. Най-накрая осъзнах къде се намирам. Бях стигнала до най-голямата цистерна — кладенецът бе толкова огромен, че можеше да побере петдесет души, рамо до рамо, и пак щеше да има още място. През зимата този кладенец се пълнеше от акведуктите на Ирод и се превръщаше в езеро, което снабдяваше с вода нашите бани и бурета. Сега обаче нивото бе спаднало опасно ниско. В центъра на кладенеца, обграден от острите скали, имаше само малко, зеленикаво езерце. Една-едничка лампа бе поставена върху плосък камък и топящото се масло блещукаше и се вълнуваше като течен кехлибар. Присвих очи сред мъждивия въздух, изпълнен с блуждаещи сенки и премигваща светлина. Внезапно усетих толкова студен повей, като че ли се намирах в ледената земя, за която Мъжът от север говореше, място, където един воин можел да измръзне за миг, ако се озовял навън в неподходящото време.

Зърнах блясъка на плът във водата и мятащи се в сексуална лудост тела. Потръпнах от мисълта за чудовищата, които се гърчеха пред очите ми, защото какво друго можеше да се плъзне във водата, за да задоволи животинската си наслада, освен крокодилите? Но със сигурност чудовищата нямаше да се прегръщат с такава страст, нито да се целуват по устата, нито да имат плътта на мъж и жена. Двамата души във водата бяха с тъмни тела и тяхната тъмнота се сливаше в едно. Когато се откъснаха един от друг, успях да различа само гърба и широките рамене на мъжа, но забелязах, че жената носи на врата си златен амулет, а очите й, още по-тъмни сред мрака в цистерната, искряха от пудрата на лапис лазули, с оттенъка, за който някои хора казваха, че е цветът на небето.

Облегнах се на стената и се опитах да сдържа дъха си. Бях открила нещо, което бе по-добре да остане тайна. Опитах се незабелязано да се върна обратно по пътя, по който бях дошла. От стълбището се откърти камък и падна във водата. Вълничките се понесоха в блещукащи кръгове, докато падналият камък бе погълнат от езерцето. Жената в цистерната привлече любовника си към себе си. Докато го правеше, видях шията и гърдите й. Кожата й бе изрисувана с къна, което бе забранено за хората от нашия народ, освен ако жената не бе кедеша, храмова проститутка, желаеща да принесе тялото си като дар на своите жреци.

Плуващата жена се обърна и погледна към мен, взирайки се през сенките. Погледите ни се срещнаха, сигурно така газелата гледа очите на ловеца, макар че не можех да кажа кой сега бе плячката и кой хищникът. Отстъпих бързо назад в по-тъмната част на ъгъла. Внуците ми ме бяха научили на езика на мълчанието. Не ми бяха нужни думи, за да разбера, че Вещицата от Моаб е като всички други жени. Тя прегърна любовника си силно, ръцете й се обвиха около тялото му закрилнически, за да не видя лицето му. Не че имаше значение. Знаех кой е той дори само от начина, по който светлината падаше по гърба му, сякаш е привлечена от светлината вътре в него — онова сияние, което струеше от него и караше мъжете да го следват, като че ли нямаха друг избор.

Искаше ми се да залича спомена за това, което бях видяла, от съзнанието си. Бях дошла, за да помоля Шира за услуга, а открих нещо много повече. Изкачих се възможно най-бързо нагоре. Макар да не бях млада, тичах като невръстно момиче. Мина ми през ума да се прибера тичешком у дома, но очите ни се бяха срещнали — нямаше как да се престорим, че нищо не се е случило. Ако се опиташ да избегнеш нещо, то рано или късно ще се изпречи на пътя ти. Поне това бях научила от времето в пустинята: ако тръгнеш да бягаш, никога няма да можеш да спреш.

Изчаках пред вратата й, притеснена какво щеше да се случи от тук нататък. Хората ставаха врагове за много по-малки неща от научаването на тайна като тази, а жена, която е опитна в кешафим, не е лесен враг. Знаех прекалено много и все пак не знаех нищо. Може би това ме правеше по-опасната от нас двете в този момент. Ако имах въобще някаква дарба, то бе умението ми да виждам в сенките. Зърнах една, която пресичаше площада; полупритворих очи и видях гарван, който искаше да полети, но бе в капан, привързан към земята.

Дългата й черна коса се спускаше свободно по гърба й, мокра, ухаеща на лилии. Стояхме една срещу друга, полуосветени от луната. Забелязах, че дори една вещица може да се изчервява, особено такава, която е била видяна на дъното на кладенец. Нещо премина по лицето на Шира, не срам, а по-скоро знак на примирение.

— Какво искаш от мен? — попита ме тя.

Замислих се за гълъбите, как те никога не ни поглеждаха и свеждаха очите си надолу. За разлика от тези свенливи създания Шира се взираше в мен с искрящите си очи, убедена, че ще използвам новото си познание срещу нея.

— Какво правиш си е твоя работа — уверих я аз. — Утре дори няма да си спомням тази нощ.

Бях дошла за услуга и само това ме интересуваше. Сведох глава и вдишах аромата на лилии, докато молех за единственото нещо, което зет ми желаеше на този свят. Гласовете на внуците ми да се завърнат при тях.

— Защо смяташ, че мога да направя нещо, което би трябвало да е само по силите на Бог?

Шира не изпитваше страх дори сега, когато знаех достатъчно, за да съсипя репутацията и живота й. Жените, които прелюбодействаха, биваха прогонени, често остригваха косите им до голо, отнемаха имуществото им, децата им… Нима смелостта й не бе доказателство за нейната сила? Тя беше единствената причина съветът на крепостта да не закача Йаел. Веднъж се бяха появили, за да разпитват за раждането на Арие. Шира затвори вратата на гълъбарника и започна да се моли с напевен глас, докато мъжете не се отказаха и си отидоха. Ако можеше да доведе едно дете на този свят, борейки се с Лилит, която се опитваше да ги призове в своя, със сигурност можеше да помогне на две малки момчета да си върнат гласовете. За да я убедя да го направи, трябваше да наруша своето мълчание. Сведох глава и заговорих; разказах историята си, като мислех за Мъжа от долината, увит в режещите метални ленти, белязан от собствената си кръв. Докато говорех, миналото изплува край нас така, както мракът се събира в ъглите на света.

Ето го жасмина, който растеше край басейнчето, ето ги белезите от изгоряло по кожата на дъщеря ми. Ето го ангела, който ми нашепваше в пекарната, демона, който влезе в мен, когато вдигнах ножа на войника срещу собствената си плът и кръв, призрака на съпруга ми, който ме уверяваше, че всеки къшей хляб ни засища по начина, по който имаме нужда да бъдем заситени.

Шира отстъпи назад с побледняло лице. Сега само тя и Бог знаеха как бях убила зверовете, които ни бяха нападнали, и какво удоволствие бях изпитала, когато ги гледах как се наливат с вода до смърт, ужасната наслада, която ме бе изпълнила, докато прерязвах гърлата им. Отхвърлих плаща си, за да ме види истински и да разбере в какво съм се превърнала. Не бях съпругата на пекаря или бабата на две малки дечица, или жената, която се грижи за гълъбите и нощем храни болните птици с лъжици, пълни с ечемичена вода. Бях убийца. Повдигнах лампата към дланите си, за да види Шира кой точно стои пред нея. На тях се бе отпечатал белегът на смъртта.

Бях изцедена и изтощена. Думите ми го бяха причинили, бяха усукали и изстискали сърцето ми, докато се изливаха навън, вдигайки силен шум като камъни, падащи по паважа. Може би пък внуците ми имаха късмет, че са неми, защитени от историята на собствения си живот. Шира ме привлече към себе си и в нейната прегръдка самата аз се почувствах като дете, което бе видяло прекалено много от този свят, докато надзърташе през падащите струи на водопада към ужаса на това, което един звяр може да стори на човешко същество и към това, в което може след това да се превърне човек.

— Има лек за всяко зло — каза нежно Шира. — Всяка майка ще защити дъщеря си. Щеше да бъде грях да не направиш нищо, престъпление, каквото още не е описано. Това, което си сторила, е сторено от любов и не може да е грешно.

Кожата й бе освежаващо прохладна, допряна до трескавата ми плът. Тя ми довери, че водата е нейната стихия и е така от най-ранното й детство, затова съм я намерила и в цистерната. Майка й я била довела до една река и тя открила, че може да плува, въпреки че никой не я бил учил. Това, което е опасно за един, за друг може да е дар и Божия благодат. Желанието на зет ми не било непосилно, увери ме тя, но цената, която трябвало да се плати, била търпение. Чакай и имай вяра, това бяха думите й. Улови демон и ще разчупиш проклятието. Предложи вечната си благодарност на някой ангел и в замяна той може да върне гласовете, които е отнел от децата, за да не се разплачат и да не се разкрият, когато са били зад водопада. Трябваше да се моля всяка нощ на Берее, ангела на дъжда. Този ангел бе мълчалив като моите внуци, така че не биваше да очаквам отговор, поне не веднага.

— Знам какво е желанието на зет ти — каза после Шира. — Но какво е твоето?

— Неговото желание е и мое — уверих я аз.

— Не — поклати тя глава. Когато ме погледна, усетих, че гърлото ми е свито, може би, за да не позволи на истината да излезе навън. — Има още нещо.

Шира взе ръката ми и я повдигна към устните си. Преди да успея да я отдръпна, тя целуна дланта ми. И в този миг вече не можах да сдържа истината, онази, която пазех в тайна от нея и от Бог, и от себе си. Разтресох се в неудържим плач. Зверовете бяха зверове и аз бях изпитала наслада от убийството им, но те бяха и хора. Бяха стъпвали по тази земя и под това небе. Онзи, който ме бе умолявал най-дълго, все още беше с мен, защото ме бе молил за нещо, за което сега копнеех и аз.

Копнеех за прошка.

— Винаги е така в очите на Господ — каза ми Шира.

Пусна робата си да се свлече на земята, за да видя забранените червени рисунки, украсяващи тялото й, които бях зърнала в цистерната. Знаех какво символизират: вярност на богинята, живот, отдаден в служба, най-съкровената женска саможертва, на която нашият народ се присмиваше.

— Трябва ли да се осъждам? — попита ме тя. — Или да оставя на Всемогъщия да прости на всички ни за това, че сме такива, каквито ни е създал?

Под черницата за миг бях изпитала желание да се отрека от вярата си, както бе направил моят зет. Кой имаше право да ме съди за моите постъпки и прегрешения? Кой щеше да изцели раната, която може би никога нямаше да се затвори? Шира бе вкусила тъгата ми и ми се бе доверила достатъчно, за да ми се разкрие в замяна. Ако Бог го позволеше и тя успееше да го направи, може би най-съкровеното желание на зет ми щеше да бъде изпълнено.

И може би тогава и аз щях да си простя.