Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (53)

4

През дъждовния сезон, когато керваните не пътуваха, мъжете се връщаха обратно в другите поселища, при другите жени. Баща ти и неговите родственици никога не се заседяваха на едно място, а прибираха палатките си и пътуваха, като оставяха семействата си в Желязната планина, за да посещават жените и децата си, които живееха извън нашия лагер. Яздеха толкова далече, че сенките им вече не се виждаха. Оставахме сами с козите и белорунните овце. Имахме стотици животни, всичките увеличаваха благосъстоянието на баща ти и трябваше да се грижим за тях. Акациите разцъфтяваха с жълти цветове, а тревата в полето бе толкова висока, че можехме да се скрием и да не бъдем видени, когато тичахме из нея. Нощем прилепите летяха заедно в един черен облак и се спускаха към дърветата само за да пият сока на смокините. Въздухът бе топъл, а дъждът му предаваше плътносин цвят, същия като на робата, която носеше твоят баща.

Майка ни не се оплакваше, че сме оставени в Желязната планина, когато баща ти тръгваше на път. Тя имаше с какво да се занимава. Когато я прогонили от Йерусалим, аз не съм била единствената й грижа. Със себе си носела двойка гълъби и бе много привързана към тях. Те пърхаха в дървената клетка, а ние ги хранехме със зърна и фурми. Когато пиеха вода, повдигаха главичките си нагоре, сякаш славеха Господ. Майка ни ги пускаше навън само по един и ги използваше за пратеници; на крачетата им привързваше медни тръбички, в които поставяше съобщението. Пуснатият гълъб се издигаше в небето, политаше на запад и за миг се скриваше от погледите ни. Но винаги се връщаше при нея и при своя партньор. С времето децата, внуците и правнуците им се научиха да правят същото, следвайки същия загадъчен път.

Майка ни чакаше завръщането на пратеника си, докато здрачът се спускаше над планините на сини ивици. Казваше, че цветът на небето й напомнял за вода и за страната, в която бе израснала като дете, преди да бъде изпратена в Йерусалим. Копнееше за Александрия, място, където реките били пълни с чудни създания и чудовища, където майка й я бе приспивала със същата песен, която тя сега пееше на нас. През всичките години, в които живяхме в Моаб, тя се чувстваше самотна. Може би прекалено много мислеше за родния си град. Може би затова толкова често я виждах да плаче.

Когато някой от гълъбите се завърнеше, майка ни се отнасяше нанякъде. Ако я повиквах, тя не чуваше гласа ми. Ако пчела я ужилеше по ръката, изобщо не забелязваше. За разлика от баща ти, който беше доволен от живота си и от това, което имаше, усещах, че нашата майка копнее за нещо повече. Но не можех да разгадая изражението й, не и когато стоях там боса, облечена като момче. Сега обаче я разбирам. Била е влюбена.

През всичките години, в които живеехме с твоя баща, тя изпращаше послания на друг мъж, онзи, който бе моят баща. Веднъж открих писмо, което той й бе пратил, написано на малко пергаментово листче, по-малко от нокътя на палеца. Знаех, че в раждането ми не е бил намесен ангел, защото ангелите идват при нас във виденията и сънищата ни и не пишат по пергаменти. Майка ни смяташе, че е сгънала бележката и я е скрила при книгата си със заклинания, но тя бе изпаднала на пътя ми. Може би наистина ангелите я бяха пуснали там, за да науча истината за произхода си, а може би демоните я бяха избутали от страниците. Ти си моята истинска жена, пишеше там. Майка ми ме бе научила на езика на равините и можех да чета на иврит; така разбрах за предателството й към твоя баща, мъжа, който ме бе научил на всичко, което знаех, как да яздя и да ловувам и да бъда предана на любимите си хора.

Тази нощ хвърлих листчето в огнището. Щом го метнах вътре, то пламна и политна обратно към мен като искра, за да ме ужили. Оттам е белегът под лявото ми око. Заради него никога няма да забравя какво бях открила. Понякога хората мислят, че плача, струва им се, че са видели сълза, но грешат. През първата половина от живота си изобщо не плаках, както подобава на едно момче. Белегът под окото ми е дело на огъня. Това е единственият елемент, който може да победи желязото.