Филипа Грегъри
Пленница на короната (8)

7

Дворецът Уестминстър, Лондон, Коледа 1469-1470

Изабел и аз отново влизаме в покоите на кралицата, поболели се от тревога. Кралицата седи на големия си стол, майка й Жакета стои като скулптура от лед зад гърба й. Майка ни върви зад Изабел, но пред мен, и ми се иска да бях достатъчно малка, за да пъхна пръстите на краката си под шлейфа й и да остана незабелязана. Днес никой няма да ме помисли за очарователна. Изабел, макар и омъжена жена и зълва на тази кралица, е навела глава, със сведени очи, като сгълчано дете, което копнее тази среща да приключи.

Майка ми прави толкова нисък реверанс, колкото се полага пред една кралица на Англия, и се изправя, заставайки пред нея, сключила спокойно ръце, толкова спокойна и невъзмутима, сякаш е в собствения си замък Уорик. Кралицата я оглежда от горе до долу, а очите й са топли като сива плоча под леден дъжд.

— А, графиня Уорик — казва тя, с глас, лек и студен като носещ се сняг.

— Ваша светлост — отвръща майка ми през стиснати зъби.

Майката на кралицата, с вкаменено от скръб прекрасно лице, облечена в бяло — кралският цвят на траура в нейния род — гледа трите ни така, сякаш й се иска да ни посече на място. Не смея да направя друго, освен да хвърля крадешком един поглед към нея, преди да сведа очи към краката си. На вечерята за коронацията тя ми се усмихваше: сега изглежда така, сякаш никога няма да се усмихне отново. Никога преди не съм виждала скръбта на едно разбито сърце, отпечатана върху лицето на някоя жена; но сега знам, че я виждам в покосената красота на Жакета Удвил. Майка ми накланя глава.

— Ваша светлост, съжалявам за загубата ви — казва тя тихо.

Вдовицата не казва нищо, абсолютно нищо и трите стоим, сякаш сме замръзнали в леда на погледа й. Помислям си — е, тя трябва да каже нещо, ще каже нещо от рода на „рисковете на войната“, или „благодаря за съчувствието“, или „той е при Бог“, или някое от нещата, които изричат вдовиците, когато съпрузите им са загинали в битка. Англия воюва със себе си, с малки прекъсвания, през последните четиринайсет години. Много жени са принудени да се срещат, съзнавайки, че съпрузите им са били врагове. Всички сме свикнали с новите съюзи. Но изглежда, че Жакета, вдовицата на Ричард Удвил, лорд Ривърс, не познава тези обичаи, защото не казва нищо, за да ни накара да се почувстваме по-добре, по какъвто и да е начин. Гледа ни, сякаш сме нейни врагове до живот, сякаш ни проклина безмълвно, сякаш това е началото на кръвна вражда, която никога няма да свърши, и аз чувствам как започвам да треперя под погледа й, изпълнен със смъртоносна омраза като на базилиск, и преглъщам, питайки се дали няма да припадна.

— Той беше смел мъж — проговаря отново майка ми. Пред безмълвната, каменна печал на Жакета този коментар звучи лекомислено и глупаво.

Най-после вдовицата проговаря:

— Той загина с безчестната смърт на предател, обезглавен от ковача на Ковънтри, така загина и обичният ми син Джон — отвръща майката на кралицата. — И двамата не бяха извършили каквото и да е престъпление, през целия си живот. Джон беше само на двайсет и четири години, покоряваше се на баща си и на своя крал. Съпругът ми бранеше своя коронован и миропомазан крал, и въпреки това бе обвинен в държавна измяна, а след това обезглавен от вашия съпруг. Това не беше достойна смърт на бойното поле. Той е бил на десетки бойни полета и винаги се е връщал невредим у дома при мен. Това беше клетва, която положи пред мен: че винаги ще се завръща невредим от война. Не я наруши. Да го благослови Господ, че не наруши обещанието си към мен. Загина на ешафода, а не на бойното поле. Никога няма да забравя това. Никога няма да простя това.

Възцарява се наистина ужасно мълчание. Всички в стаята гледат към нас, слушайки как майката на кралицата потвърждава с клетва враждебността си към нас. Вдигам очи и откривам, че леденият поглед на кралицата, изпълнен с омраза, се е спрял върху мен. Отново навеждам очи.

— Такива са рисковете на войната — изрича майка ми неловко, сякаш за да ни оправдае.

Тогава Жакета прави нещо странно, нещо ужасно. Присвива устни, събира ги и изсвирва продължително и смразяващо. Някъде отвън се трясва капак на прозорец и внезапен мраз повява през стаята. Пламъчетата на свещите из цялата стая се поклащат и потрепват, сякаш някакъв студен вятър едва не ги е угасил. Една свещ в поставката до Изабел рязко примигва и угасва. Изабел надава лек, уплашен писък. Жакета и дъщеря й кралицата ни гледат, сякаш им се иска да ни прогонят с едно изсвирване, да ни издухат като мръсен прах.

Страховитата ми майка се присвива и отдръпва пред това необикновено, необяснимо поведение. Никога преди не съм я виждала да се отдръпва от предизвикателство, но тя бяга от това, свежда глава и отива до прозоречната ниша. Никой не ни поздравява, никой не нарушава тишината, последвала призрачното изсвирване, никой дори не се усмихва. Тук има хора, които танцуваха на сватбата в крепостта в Кале, където беше задвижен целият този ужасен план, но погледне ли ги човек, би си помислил, че са напълно непознати за нас трите. Стоим, вкаменени от срам, съвсем сами, докато полъхът бавно се уталожва, а ехото от продължителното изсвирване на Жакета утихва.

Вратите се отварят и влиза кралят, баща ми върви до него, брат му Джордж е от другата му страна, а Ричард, най-младият Йоркски херцог, пристъпва малко зад него, с високо вдигната, горда тъмнокоса глава. Той има всички основания да бъде доволен от себе си, това е братът, който не предаде краля, братът, чиято лоялност бе подложена на изпитание и той остана верен. Това е братът, върху когото ще се изсипят богатство и благоволение, докато ние сме в немилост. Поглеждам към него, за да видя дали ще обърне внимание на присъствието ни и ще ми се усмихне; но аз сякаш съм невидима за него, както сме и за останалите от двора. Сега Ричард вече е мъж, юношеството му като наш повереник е останало зад гърба му. Той беше предан на краля, когато ние не бяхме.

Джордж бавно преминава край ъгъла, където ние стоим самотно, извръщайки поглед, сякаш се срамува от нас, а баща ми го следва с дългите си, пружиниращи крачки. Увереността на баща ми е непоколебима, усмивката му — все още дръзка, кафявите му очи блестят, кестенявата му брада е спретнато подрязана, авторитетът му — неопетнен от поражение. Изабел и аз коленичим за неговата благословия и чувстваме как ръката му леко докосва главите ни. Когато се изправяме, той тъкмо улавя ръката на майка ни, докато тя му се усмихва леко, а после всички влизаме на вечеря, вървейки зад краля, сякаш все още сме негови най-скъпи приятели и предани съюзници, а не победени предатели.

След вечеря има танци. Кралят е бодър, красив и весел както винаги, като главния актьор в някоя жива картина, който играе ролята на веселия, добър крал. Той пляска силно баща ми по гърба, обгръща с ръка раменете на брат си Джордж. Той, най-малкото, ще играе ролята си, сякаш нищо не се е объркало. Баща ми, не по-малко хитър от бившия си съюзник, също е спокоен, хвърля погледи към придворните, поздравява приятели, които до един знаят, че сме изменници и сме тук единствено заради снизходителността на краля и защото притежаваме половин Англия. Те ни се усмихват самодоволно, криейки уста с дланите си, долавям насмешката в гласовете им. Не искам да виждам прикритите усмивки; държа очите си сведени. Толкова се срамувам, толкова дълбоко се срамувам от това, което направихме.

Провалихме се — това беше най-лошото от всичко. Пленихме краля, но не успяхме да го задържим. Спечелихме една малка битка, но никой не ни подкрепи. Не беше достатъчно баща ми да задържи краля в Уорик, в Мидълхам; кралят просто управляваше от там и се държеше като почитан гост, а после избяга в удобен за него момент.

— А Изабел трябва да постъпи в свитата на кралицата — чувам как кралят изрича високо тези думи, а баща ми отвръща, без дори да си поеме дъх:

— Да, да, разбира се, за нея ще бъде чест.

И Изабел, и кралицата чуват това и вдигат поглед в един и същи миг, и погледите им се срещат. Изабел изглежда потресена и уплашена, устните й се разтварят, сякаш за да помоли татко да откаже. Но дните, когато можехме да заявим, че стоим прекалено високо, за да служим на кралицата, са отдавна отминали. Изабел ще трябва да живее в покоите на кралицата, да й прислужва всеки ден. Кралицата обръща глава с лек жест на презрение, сякаш й е непоносимо да вижда двете ни, сякаш сме нещо нечисто, все едно сме прокажени. Баща ми изобщо не ни гледа.

— Ела с мен — прошепва ми Изабел настойчиво. — Трябва да дойдеш с мен, ако трябва да й служа. Ела да живееш с мен в домакинството й, Ани. Кълна се, че не мога да отида сама.

— Татко няма да ми позволи… — отвръщам бързо. — Нима не помниш как майка ни отказа миналия път? Ти ще трябва да отидеш, защото си нейна зълва, но аз не мога да дойда, майка ни няма да ме пусне, и не бих могла да го понеса…

— Също и лейди Ан — казва кралят непринудено.

— Разбира се — казва баща ми вежливо. — Както желае нейна светлост.