Серия
Войната на братовчедите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kingmaker’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 11 гласа)
Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Филипа Грегъри. Пленница на короната

Английска. Първо издание

ИК „Еднорог“, София, 2012

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN: 978-954-365-117-7


На Антъни

Пролог

Лондон Тауър, май 1465

Първа върви почитаемата ми майка — самата тя наследница на прочут род и съпруга на най-влиятелния поданик в кралството. Следва я Изабел, защото е най-голямата. После аз: последна, аз винаги съм последна. Не мога да видя много, когато влизаме в голямата тронна зала на Тауър, а майка ми отвежда сестра ми да направи реверанс пред трона и отстъпва встрани. Изабел прави много нисък реверанс, както са ни научили, защото един крал си е крал, дори ако е млад мъж, поставен на престола от баща ми. Съпругата му ще бъде коронясана за кралица, каквото и да си мислим за нея. После, когато пристъпвам напред, за да направя реверанс, за първи път виждам добре жената, която сме дошли да почетем в двора.

Тя е изумително красива: най-красивата жена, която съм виждала през живота си. Изведнъж разбирам защо кралят е задържал войската си, когато я зърнал за първи път, и се оженил за нея след броени седмици. Тя има усмивка, която разцъфва бавно, а после грейва, като усмивка на ангел. Виждала съм статуи, които биха изглеждали тежки и тромави редом с нея. Виждала съм рисувани мадони, чиито черти биха били груби редом с нейната бледа, сияйна прелест. Надигам се от реверанса си, за да се взра в нея, сякаш тя е изящна икона; не мога да отместя очи. Под вперения ми поглед лицето й се стопля, тя поруменява, усмихва ми се и аз не мога да не се усмихна широко в отговор. Тогава тя се засмива, сякаш намира откритото ми възхищение за забавно, а после виждам гневния поглед на майка си и изтичвам до нея, където сестра ми Изабел се мръщи.

— Беше се вторачила като малоумна — изсъсква тя. — Излагаш всички ни. Какво би казал баща ни?

Кралят пристъпва напред и целува топло майка ми по двете бузи.

— Имате ли вести от моя скъп приятел, вашия съпруг? — пита я той.

— Той изпълнява съвестно службата си към вас — отвръща тя бързо, защото баща ми пропуска тазвечерното угощение и всички празненства, тъй като трябва да се срещне със самия крал на Франция и херцога на Бургундия, разговаряйки с тях като равен, за да сключи мир с тези могъщи мъже от християнския свят сега, когато спящият крал бе победен и ние сме новите владетели на Англия. Баща ми е велик мъж; той представлява този нов крал и цяла Англия.

Кралят, новият крал — нашият крал — прави смешен, престорен поклон на Изабел и ме потупва по бузата. Познава ни, откакто бяхме малки момичета, твърде малки, за да идват на такива празненства, а той беше момче, поверено на грижите на баща ни. Междувременно майка ми се оглежда наоколо, сякаш сме си у дома, в крепостта в Кале, опитвайки се да открие недостатък в нещо, което прислужниците са направили. Знам, че копнее да види нещо, каквото и да е, което може да представи по-късно на баща ми като доказателство, че тази най-прекрасна кралица е негодна за положението, което заема. По киселото й изражение се досещам, че не е открила нищо.

Никой не харесва тази кралица. Не би трябвало да й се възхищавам. За нас не би трябвало да има значение, че тя се усмихва топло на Изабел и мен, че се надига от големия си стол, за да пристъпи напред и да стисне ръцете на майка ми. Всички сме твърдо решени да не я харесваме. Баща ми готвеше добър брак за този крал, изгоден брак с френска принцеса.

Баща ми работеше за това, подготви почвата, състави черновата на брачния договор, убеди хора, които мразят французите, че такъв брак ще бъде изгоден за страната, ще защити Кале, че може дори да върне Бордо в наши ръце; но после Едуард, новият крал, зашеметяващо красивият и бляскав нов крал, нашият скъп Едуард — когото приемахме като по-малък брат на баща ми и един прекрасен чичо за нас — заяви така простичко, сякаш поръчваше вечерята си, че вече е женен и нищо не може да се направи по въпроса. Вече женен? Да, и то за нея.

Той постъпи много зле, действайки без бащиния ми съвет; всеки знае това. Това е първият път, когато постъпи така в дългата триумфална кампания, която спаси рода Йорк от срамното положение, в което бяха изпаднали, когато трябваше да молят за прошка спящия крал и лошата кралица, до победата и престола на Англия. Баща ми беше до Едуард, съветваше го и го напътстваше, диктувайки всеки негов ход. Баща ми винаги е преценявал какво е най-добро за него. Кралят, макар че сега е крал, е и млад мъж, който дължи всичко на баща ми. Той нямаше да има трона, ако баща ми не бе станал застъпник на неговата кауза, учейки го как да води армия, водейки битките му заради него. Баща ми рискува собствения си живот, първо за бащата на Едуард, а после и за самия Едуард, а след това, точно когато спящият крал и лошата кралица бяха избягали, а Едуард беше коронясан за крал, и всичко трябваше да е прекрасно завинаги, той изведнъж, просто ей така, се ожени тайно за нея.

Тя трябва да ни въведе на вечеря, и дамите се подреждат внимателно зад нея: има си установен ред и е изключително важно да се постараеш да бъдеш на правилното място. Аз съм почти на девет години, определено достатъчно голяма, за да разбирам това, а познавам местата на всеки в реда на първенството, още откакто бях малко момиче в учебната стая. Тъй като ще бъде коронясана утре, тя върви първа. Отсега нататък тя винаги ще бъде първа в Англия. Ще върви пред майка ми до края на живота й, и това е още нещо, което не се нрави твърде на майка ми. След нея би трябвало да върви майката на краля, но тя не е тук. Тя е заявила безусловната си враждебност към красивата Елизабет Удвил и се е заклела, че няма да присъства на коронацията на една жена с долен произход. Всички знаят за този раздор в кралското семейство и сестрите на краля се подреждат в редицата без надзора на майка си. Изглеждат доста объркани в отсъствието на красивата херцогиня Сесили, която да върви начело, а кралят изгубва уверената си усмивка само за миг, когато вижда празното място, където би трябвало да е майка му. Не знам как се осмелява да се опълчи на херцогинята. Тя е не по-малко ужасяваща от майка ми, тя е леля на баща ми, и никой не престъпва волята на едната или на другата. Мога само да предположа, че кралят трябва да е много влюбен в новата кралица, за да се противопостави на майка си. Сигурно наистина безумно я обича.

Майката на кралицата обаче е тук; няма шанс тя да пропусне подобен миг на триумф. Тя заема мястото си със своята армия от синове и дъщери зад нея, с красивия си съпруг, сър Ричард Удвил, до нея. Той е барон Ривърс[1], и всички шепнешком повтарят шегата, че реките прииждат. Наистина, те са невероятно много на брой. Елизабет е най-голямата дъщеря, а зад майка й идват седемте сестри и петимата братя. Взирам се в красивия млад Джон Удвил, застанал до новата си съпруга: той прилича на момче, което придружава баба си. Той беше впримчен в брак с вдовстващата херцогиня на Норфолк, моята пралеля Катрин Невил. Това е възмутително насилие: сам баща ми го казва. Почитаемата ми пралеля Катрин е направо древна, истинска развалина, но с висока стойност, почти на седемдесет години; малцина са виждали толкова стара жена, а Джон Удвил е млад, двайсетгодишен мъж. Майка ми казва, че така ще бъде отсега нататък: щом на трона на Англия е поставена дъщерята на жена, която не е много повече от вещица, предстои да видим някои тъмни дела. Ако коронясаш пеликан, той ще погълне в лакомията си всичко, което му попадне.

Откъсвам очи от изнуреното, набраздено от бръчки лице на пралеля си и се съсредоточавам върху собствената си задача. Работата ми е да внимавам да стоя до Изабел, зад майка ми, и да не настъпвам шлейфа й, в никакъв случай да не настъпвам шлейфа й. Аз все още съм само на осем, и трябва да се старая много, за да направя всичко както трябва. Изабел, която е на тринайсет, въздиша раздразнено, когато ме вижда как гледам надолу и тътря крака, така че пръстите ми да са под скъпия брокат, за да съм сигурна, че не е възможно да сбъркам. А после Жакета, майката на кралицата, майката на лакомата водна птица, надниква назад зад собствените си деца, за да се увери, че вървя където трябва, че няма грешка. Оглежда се наоколо, сякаш я е грижа за моето удобство, и когато ме вижда, зад майка ми, до Изабел, ми отправя усмивка, прекрасна като тази на дъщеря й, усмивка само за мен, а после се обръща назад, хваща под ръка красивия си съпруг и тръгва след дъщеря си в този миг, момента на пълния й триумф.

След като минаваме по централната пътека на голямата зала, покрай стотиците присъстващи, които се изправят и ликуват при вида на красивата нова бъдеща кралица, всички сядат и аз мога отново да погледна към възрастните на кралската маса. Не съм единствената, която зяпа новата кралица. Тя привлича вниманието на всички. Има най-прекрасните полегати сиви очи, а когато се усмихва, свежда поглед, сякаш се радва скрито на някаква възхитителна тайна. Крал Едуард я е настанил до себе си, от дясната си страна, и когато шепне в ухото й, тя се навежда толкова плътно към него, сякаш се готвят да се целунат. Това е изключително неприемливо и нередно, но когато поглеждам към майката на новата кралица, виждам, че тя се усмихва на дъщеря си, сякаш е щастлива, че те са млади и влюбени. Изобщо не личи да се срамува от това.

Те са ужасно красиво семейство. Никой не може да отрече, че са толкова красиви, сякаш във вените им тече най-благородната кръв. И толкова многобройни! Шест от децата на семейство Ривърс и двамата синове от първия брак на новата кралица са настанени на нашата маса, сякаш са млади хора с кралска кръв и имат право да бъдат с нас, дъщерите на една графиня. Виждам как Изабел оглежда кисело четирите красиви момичета от рода Ривърс, от най-малката, Катрин Удвил, която е само на седем години, до най-голямата на нашата маса, Марта, която е на петнайсет. Тези момичета, четири на брой, ще трябва да получат съпрузи, зестра, състояние, а напоследък в Англия няма на разположение чак толкова много съпрузи, зестри и състояния — не и след войната между съперничещите си фамилии Ланкастър и Йорк, която продължава вече от десет години и погуби толкова много мъже. Тези момичета ще бъдат сравнявани с нас; ще бъдат наши съперници. Имам чувството, че дворът е залят с нови лица с чисти профили, с кожа, чиста като току-що изсечена монета, мелодични гласове и изтънчени маниери. Сякаш сме завладени от някакво племе от красиви млади странници, сякаш статуите са станали топли и живи и танцуват сред нас; напомнят ми на птици, прелетели от небето, за да пеят, или риби, изскочили над морските вълни. Поглеждам майка си и я виждам поруменяла и пламнала от раздразнение, сгорещена и ядосана като жена на хлебар. До нея кралицата сияе като усмихнат ангел, с глава, вечно наклонена към младия й съпруг, с леко разтворени устни, сякаш иска да го вдиша като прохладен въздух.

Великолепната вечеря е вълнуващ момент за мен, защото в единия край на нашата маса е братът на краля, Джордж, а в другия — най-младият му брат, Ричард. Майката на кралицата, Жакета, отправя към младите хора край масата топла усмивка и аз предполагам, че е планирала това, мислейки си, че за нас, децата, ще е забавно да бъдем заедно, и че ще е чест начело на масата ни да седи Джордж.

Изабел се гърчи и извива като овца, която стрижат, заради факта, че близо до нея седят двама херцози с кралска кръв. Толкова изгаря от нетърпение да ги впечатли, че не знае накъде да гледа. И — което е много по-лошо — двете най-големи момичета от рода Ривърс, Марта и Елинор Удвил, я засенчват без усилие. Те имат изящната външност на това красиво семейство и са уверени, спокойни и усмихнати. Изабел се престарава, а аз както обикновено нервнича, чувствайки критичния поглед на майка ми, прикован в мен. Но момичетата Ривърс се държат така, сякаш са дошли да отпразнуват щастливо събитие, и очакват удоволствия, а не упреци. Те са момичета, уверени в себе си и настроени за забавление. Разбира се, че херцозите с кралска кръв биха предпочели тях пред нас. Джордж ни познава, откакто се е родил, за него ние не сме непознати красавици. Ричард още е под грижите на баща ми като негов повереник; когато сме в Англия, той е сред половин дузината момчета, които живеят у нас. Ричард ни вижда по три пъти на ден. Разбира се, че няма как да не гледа към Марта Удвил, която е в изящни дрехи и окичена с накити от глава до пети, новодошла в двора, и красавица като сестра си, новата кралица. Но е дразнещо, че напълно ме пренебрегва.

На петнайсет години Джордж е красив като по-големия си брат, краля, и също като него светлокос и висок. Той казва:

— Сигурно за първи път вечеряш в Тауър, така ли е, Ан?

Развълнувана и стресната съм, че е благоволил да ме забележи, и лицето ми изгаря от руменина; но казвам „да“ достатъчно ясно.

Ричард, който седи в другия край на масата, е с една година по-малък от Изабел, и не по-висок от нея, но сега, когато брат му е крал на Англия, той изглежда много по-висок и далеч по-красив. Винаги е имал най-веселата усмивка и най-милите очи, но сега, представяйки най-доброто си поведение на вечерята за коронацията на снаха си, е сдържан и мълчалив. В опит да го заприказва, Изабел насочва разговора към ездата и го пита дали помни нашето малко пони в замъка Мидълхам. Усмихва се и го пита не е ли било забавно, когато Пепър хукнал с него на гърба си и той паднал? Ричард, който винаги е бил докачлив като боен петел, когато някой засегне достойнството му, се обръща към Марта Удвил и казва, че не си спомня. Изабел се опитва да се престори, че сме приятели, най-добри приятели; но в действителност той беше един от половин дузината повереници на баща ни, с които ходехме на лов и се хранехме в старите дни, когато още живеехме в Англия и цареше мир. Изабел иска да убеди момичетата Ривърс, че сме едно щастливо семейство и че те са нежелани натрапници, но всъщност ние, момичетата Уорик, бяхме под грижите на майка ни, а момчетата от рода Йорк придружаваха баща ни.

Изабел може да се цупи и да стиска недоволно челюст, колкото си иска, но няма да ме принуди да се чувствам неловко. Ние имаме по-голямо право да седим на тази маса, отколкото всички останали, далеч по-голямо, отколкото красивите момичета Ривърс. Ние сме най-богатите наследници в Англия, а баща ми владее Тясното море между Кале и английското крайбрежие. Ние принадлежим към изтъкнатата фамилия Невил, пазителите на Северна Англия; във вените ни тече кралска кръв. Баща ми беше настойник на Ричард, и ментор и съветник на самия крал, и ние сме по-достойни от всички в залата, по-богати от всеки в тази зала, по-богати дори от краля и с далеч по-добро потекло от новата кралица. Мога да говоря като равна с всеки херцог с кралска кръв от династията Йорк, защото без баща ми техният род щеше да изгуби войните, Ланкастър щеше още да управлява, а Джордж, колкото и красив и царствен да е, сега щеше да е брат на безлично нищожество и син на предател.

Вечерята е дълга, но тази по случай коронацията на кралицата утре ще бъде още по-продължителна. Тази вечер поднасят трийсет и две ястия, а кралицата изпраща някои специални блюда на нашата маса, за да ни удостои с вниманието си. Джордж се изправя и изказва с поклон благодарността си към нея, а после поднася сребърното блюдо поред на всички ни. Забелязва, че го наблюдавам, и с намигване ми сипва допълнителна лъжица сос. От време на време майка ми хвърля поглед към мен като лъч от стражева кула, проблясващ над тъмно море. Всеки път, щом усетя суровия й поглед върху себе си, повдигам глава и й се усмихвам. Сигурна съм, че не може да ми намери недостатък. Държа в ръка една от новите вилици, а в ръкава си имам салфетка, същинска френска дама, запозната с тези нови моди. В чашата от дясната ми страна има вино, разредено с вода, храня се, както са ме учили: изискано и без да бързам. Ако Джордж, един херцог с кралска кръв, избира да ме удостои със специалното си внимание, не виждам защо да не го прави, нито пък защо някой изобщо трябва да се изненадва от това. За мен със сигурност не е изненадващо.

Докато гостуваме на краля в Тауър в нощта преди коронацията на кралицата, деля легло с Изабел, както правя в дома ни в Кале, както съм правила през всяка нощ от живота си. Изпращат ме в леглото един час преди нея, но аз съм прекалено развълнувана, за да заспя. Казвам молитвите си, а после лежа в леглото си и слушам музиката, която долита от залата долу. Все още танцуват; кралят и съпругата му обичат да танцуват. Когато вземе ръката й, може да се види, че му се налага да се възпре, за да не я притегли по-близо. Тя свежда поглед, а когато вдига очи, той все още се взира в нея със страстния си поглед и тя му отправя малка усмивка, пълна с обещания.

Не мога да не се запитам дали старият крал, спящият крал, е буден тази вечер, някъде в дивите земи на Северна Англия. Наистина е ужасно да си мисля за него, дълбоко заспал, но съзнаващ дори в самите си сънища, че те танцуват и че новият крал е коронясан и е заел мястото му, а утре нова кралица ще носи короната на съпругата му. Татко казва, че нямам от какво да се боя, лошата кралица е избягала във Франция и няма да получи помощ от френските си приятели. Татко ще се срещне лично с краля на Франция, за да се увери, че той ще стане наш приятел и лошата кралица няма да получи помощ от него. Тя е наш враг, тя е враг на мира в Англия. Баща ми ще се погрижи за нея да няма дом във Франция, както няма трон за нея в Англия. Междувременно спящият крал — без съпругата си, без сина си, ще бъде уютно разположен в някой малък замък, някъде недалеч от Шотландия, проспивайки живота си като пчела в някоя завеса през зимата. Баща ми казва, че той ще спи, а тя ще изгаря от ярост, докато и двамата остареят и умрат, и аз нямам от какво да се боя. Баща ми беше този, който смело прогони спящия крал от трона и сложи неговата корона на главата на крал Едуард, така че това трябва да е правилно. Баща ми бе този, който се противопостави на онова ужасно същество — лошата кралица, която беше същинска вълчица, по-ужасна от вълците във Франция — и я победи. Но не обичам да мисля за стария крал Хенри, да си представям как лунната светлина блести по затворените му клепачи, докато мъжете, които го прогониха, танцуват в неговата някогашна голяма зала. Не ми е приятно да мисля за лошата кралица, далече във Франция, и да си представям как се кълне, че ще ни отмъсти, проклина щастието ни и казва, че ще се върне тук, наричайки това място свой дом.

Когато Изабел най-сетне влиза, аз съм коленичила до тесния прозорец, за да гледам лунната светлина, която блести по реката, мислейки си за краля, който сънува в нейното сияние.

— Би трябвало да си заспала — казва тя заповеднически.

— Тя не може да дойде за нас, нали?

— Лошата кралица ли? — Изабел разпознава веднага ужаса от кралица Маргарет Анжуйска, чийто образ преследва като призрак и двете ни от детинство. — Не. Тя е победена, беше напълно разгромена от татко при Тоутън. Избяга. Не може да се върне.

— Сигурна ли си?

Изабел обгръща с ръка слабите ми рамене.

— Знаеш, че съм сигурна. Знаеш, че сме в безопасност. Лудият крал спи, а лошата кралица е победена. Това е просто оправдание да оставаш будна, когато би трябвало да си заспала.

Покорно се обръщам и сядам в леглото, издърпвайки завивките до брадичката си.

— Ще заспя. Не беше ли прекрасно?

— Не особено.

— Не мислиш ли, че е красива?

— Коя? — пита тя, сякаш наистина не знае, сякаш не е ослепително очевидно коя е най-красивата жена в Англия тази вечер.

— Новата кралица, кралица Елизабет.

— Е, не мисля, че прилича много на кралица — казва тя, опитвайки се да наподоби майка ни, когато говори с най-презрителния си тон. — Не знам как ще се справи на коронацията си и на двубоите и турнира — тя е била просто съпруга на провинциален земевладелец, и е дъщеря на незначителен човек. От къде ще знае как да се държи?

— Защо? Как би се държала ти? — питам, опитвайки се да проточа разговора. Изабел винаги знае толкова много повече от мен; тя е с пет години по-голяма от мен, любимка на родителите ни, на прага на бляскав брак, почти жена, докато аз все още не съм нищо повече от дете. Тя дори гледа отвисоко на кралицата!

— Щях да се държа с много повече достойнство от нея. Нямаше да си шушукам с краля и да се унижавам като нея. Нямаше да изпращам блюда и да махам с ръка на хората като нея. Нямаше да довлека в двора всичките си братя и сестри, както направи тя. Щях да бъда много по-сдържана и хладна. Нямаше да се усмихвам на никого, нямаше да се кланям на никого. Щях да бъда истинска кралица, кралица от лед, без близки или приятели.

Толкова съм привлечена от тази картина, че отново почти се измъквам от леглото. Смъквам кожената завивка от леглото ни и я вдигам към нея.

— Така ли? Каква ще бъдеш? Покажи ми, Изи!

Тя я нагласява като пелерина около раменете си, отмята глава назад, изправя се в целия си ръст от четири фута и шест инча, и крачи наперено из малката стая с много високо вдигната глава, кимайки сдържано на въображаеми придворни.

— Ето така — казва тя, — елегантно и недружелюбно.

Изскачам от леглото и грабвам един шал, намятам го на главата си и тръгвам след Изабел, имитирайки киманията й надясно и наляво, с царствен вид като нея.

— Как сте? — казвам на един празен стол. Млъквам за миг, сякаш изслушвам молба за някаква услуга. — Не, ни най-малко. Няма да мога да ви помогна, толкова съжалявам, вече дадох тази длъжност на сестра си.

— На баща си, лорд Ривърс — добавя Изи.

— На брат ми Антъни — той е толкова красив.

— На брат ми Джон; а пък на сестрите си дадох цяло състояние. За вас не остана нищичко. Имам голямо семейство — казва Изабел, като имитира изискания провлечен говор на новата кралица. — И всички те трябва да бъдат облагодетелствани. Щедро облагодетелствани.

— Всички до един — допълвам. — Десетки на брой. Видяхте ли колко много от тях влязоха в голямата зала зад мен? От къде да намеря титли и земи за всичките?

Разхождаме се, описвайки големи кръгове, и пътьом се подминаваме взаимно, накланяйки глави с царствено безразличие.

— А коя сте вие? — питам студено.

— Аз съм кралицата на Англия — казва Изабел, променяйки играта без предупреждение. — Аз съм Изабел, кралица на Англия и Франция, току-що омъжена за крал Едуард. Той се влюби в мен заради красотата ми. Луд е по мен. Напълно полудя по мен и забрави приятелите си и дълга си. Оженихме се тайно, и сега ще бъда коронясана за кралица.

— Не, не, аз съм кралицата на Англия — казвам, като пускам шала и се обръщам рязко към нея. — Аз съм кралица Ан Английска. Аз съм кралицата на Англия. Крал Едуард избра мен.

— Никога не би го направил, ти си най-малката.

— Избра ме! Избра ме!

Чувствам как гневът ми се надига, и знам, че ще разваля играта ни, но не мога да понеса да й отстъпя отново, дори в една игра в собствената ни стая.

— Не може и двете да бъдем кралици на Англия — казва тя съвсем разумно. — Ти ще си кралицата на Франция, можеш да бъдеш кралицата на Франция. Франция си е много хубава.

— Англия! Аз съм кралицата на Англия. Мразя Франция!

— Е, не може — казва тя безцеремонно. — Аз съм най-голямата. Аз избрах първа. Аз съм кралицата на Англия, и Едуард е влюбен в мен.

Безмълвна съм от ярост, задето си присвоява всичко, заради внезапното изтъкване на факта, че е по-голяма, заради внезапното преминаване от весела игра в съперничество. Тропвам с крак, лицето ми пламва и поруменява от гняв, и чувствам горещи сълзи да напират в очите ми.

— Англия! Аз съм кралица!

— Винаги разваляш всичко, защото си такова бебе — заявява тя, извръщайки се, когато вратата зад нас се отваря, в стаята влиза Маргарет и казва:

— Време е и двете да заспивате, дами. Божичко! Какво сте направили с покривката на леглото си?

— Изабел не ми дава да… — подхващам. — Държи се лошо…

— Няма значение — казва Маргарет рязко. — В леглото. Утре можете да си поделите това, за което се карате.

— Тя не иска да дели! — Преглъщам солени сълзи. — Никога. Играехме си, но после…

Изабел се изсмива кратко, сякаш скръбта ми е комична, и си разменя поглед с Маргарет, сякаш за да каже, че малката пак се тръшка в истерия. Това вече е прекалено. Надавам вой и се хвърлям по лице на леглото. Никой не го е грижа за мен, никой няма да разбере, че си играехме заедно като равни, като сестри, докато Изабел предяви претенции за нещо, което нямаше право да вземе. Би трябвало да знае, че трябва да дели. Не е редно аз да съм последна, винаги да съм последна.

— Не е редно! — изричам накъсано. — Не е честно спрямо мен!

Изабел се обръща с гръб към Маргарет, която развързва връзките, пристягащи роклята й, и я смъква ниско, така че Изабел да може да се измъкне от нея, презрително, като кралицата, на каквато се преструва. Маргарет разпъва роклята върху един стол, готова да бъде напудрена и изчеткана утре, и Изабел нахлузва нощница през главата си и оставя Маргарет да среши косата й с четка и да я сплете за сън.

Повдигам зачервеното си пламнало лице от възглавницата, за да ги гледам, а Изабел, забелязала широко отворените ми очи и трагичното изражение, казва кратко:

— И без друго трябва да спиш. Винаги плачеш, когато си уморена. Такова бебе си. Не биваше да те пускат да идваш на вечеря — тя поглежда към Маргарет, зряла жена на двайсет години, и казва: — Маргарет, кажи й.

— Заспивайте, лейди Ан — казва Маргарет нежно. — Няма за какво да правите сцени — и аз се търкулвам на една страна и обръщам лице към стената. Маргарет не бива да ми говори така, тя е почетна дама на майка ми и наша полусестра, би трябвало да се държи с мен по-мило. Но никой не се отнася с уважение с мен, а родната ми сестра ме мрази. Чувам как въжетата на леглото изскърцват, когато Изабел ляга до мен. Никой не я кара да си казва молитвите, макар че със сигурност ще отиде в ада. Маргарет казва: „Лека нощ, спете спокойно, Бог да ви благослови“, а после духва свещите и излиза от стаята.

Ние сме сами, заедно, на светлината на огъня. Усещам как Изабел повдига завивките и ги придърпва към себе си, и лежа неподвижно. Тя прошепва, с изострен от злоба глас:

— Можеш да плачеш и цяла нощ, ако искаш, но аз пак ще стана кралица на Англия, а ти — не.

— Аз съм Невил! — изписквам.

— И Маргарет е Невил — Изабел се заема да докаже твърдението си. — Но е незаконна, копеле, което баща ни е признал. Затова служи при нас като почетна дама, и ще се омъжи за някой уважаван човек, докато аз ще се омъжа най-малко за някой богат херцог. А като се замисля сега, ти вероятно също си незаконна, и ще трябва да ми бъдеш почетна дама.

Чувствам как в гърлото ми се надига ридание, но покривам устата си с две ръце. Няма да й доставя удовлетворението да ме чуе как плача. Ще задуша риданията си. Ако можех да възпра дъха си, щях да го направя; и тогава щяха да пишат на баща ми и да съобщят, че съм напълно студена и мъртва, и тогава тя ще съжалява, че съм се задушила заради нейната грубост, а баща ми — който отсъства тази вечер — ще обвини нея за загубата на своето малко момиченце, което е обичал повече от когото и да било. Във всеки случай, би трябвало да ме обича най-много от всички. Най-малкото ми се иска да беше така.

Бележки

[1] rivers (англ.) — реки. — Б.p.