Филипа Грегъри
Пленница на короната (44)

42

Дворецът Уестминстър, Лондон, януари 1477

Дворът носи тъмносиньо в знак на траур за сестра ми, а аз избягвам да излизам от покоите си. Непоносимо ми е да гледам кралицата. Наистина вярвам, че в красивото й лице виждам убийцата на сестра си. Боя се за себе си. Ричард категорично отказва да обсъжда каквото и да било, докато не се срещнем с Джордж и не узнаем повече. Но изпраща най-надеждния си човек, сър Джеймс Тиръл, в Мидълхам с инструкции да пази сина ни, да следи всеки член от домакинството ни, особено онези, които не са родени и израсли в Йоркшър, и да внимава храната на Едуард да бъде опитвана, преди той да хапне каквото и да било.

Нареждам храната ми да се приготвя в личните ни покои в двореца, и стоя в личния си кабинет. Почти никога не сядам с кралицата. Когато чувам внезапно почукване на вратата, скачам сепнато от стола си и се налага да се задържа за масата до огнището. Пазачът на вратата я разтваря широко и обявява пристигането на Джордж.

Той влиза, облечен във възможно най-наситено синьо, с изпито и трагично изражение. Взема ръцете ми и ме целува. Когато се отдръпва назад да ме погледне, в очите му има сълзи.

— О, Джордж — прошепвам.

Цялата му самодоволна увереност е изчезнала; той е изпит и красив в скръбта си. Обляга глава на каменния комин.

— Все още не мога да го повярвам — казва тихо. — Когато те виждам тук — не мога да повярвам, че тя не е тук с теб.

— Тя ми писа, че е добре.

— Беше — казва той разпалено. — Беше толкова щастлива! А бебето! Прекрасно, както винаги. Но после внезапно почувства слабост, отпадна почти за една нощ, и на сутринта беше мъртва.

— Треска ли беше? — питам, надявайки се отчаяно, че той ще каже „да“.

— Езикът й беше черен — казва ми той.

Поглеждам го ужасена: това е сигурен знак за отрова.

— Кой може да го е сторил?

— Наредих на моя лекар да разпита сред слугите й, в кухнята ни. Знам, че кралицата е изпратила жена в самата родилна стая на Изабел, за да й съобщи веднага дали бебето е момче, или момиче.

Леко изохквам от ужас.

— О, това е нищо. Знаех за него от месеци. Тя ще изпрати някоя прислужница да следи и теб — казва той. — Ще вкара в домакинството ти и някой мъж, може би в конюшните ти, за да я предупреждава, когато се каниш да пътуваш, а може би и някой в дома, за да подслушва разговорите. Тя следи всички ни още от самото начало, откакто дойдохме в двора й. Сигурно е наблюдавала и теб точно както Изабел. Тя няма доверие на никого.

— Едуард има доверие на съпруга ми — възразявам. — Те се обичат, вярват си един на друг.

— А кралицата?

Той се изсмива кратко на мълчанието ми.

— Ще говориш ли с краля за това? — питам. — Ще обвиниш ли кралицата?

— Мисля, че той ще ми предложи подкуп, за да откупи мълчанието ми — казва Джордж. — И мисля, че зная какъв ще бъде. Той ще иска да ми затвори устата, ще иска да ме отстрани от пътя си. Няма да допусне да обвиня съпругата му като отровителка, да разоблича децата им като копелета.

— Тихо — казвам, като хвърлям поглед към вратата. Отивам при него до огнището, и ние доближаваме глави като заговорници, думите ни се издигат през комина като дим.

— Едуард ще иска да ме отстрани, да ме изпрати някъде, където няма да мога да говоря против него.

Ужасена съм.

— Какво ще направи? Нима ще те хвърли в тъмница?

Усмивката на Джордж е като гримаса.

— Ще ми заповяда да се оженя отново — предрича той. — Знам, че именно това планира. Ще ме изпрати в Бургундия, да се оженя за Мари Бургундска. Баща й е мъртъв, вдовицата му, нашата сестра Маргарет, е предложила мен за съпруг на Мари, която е нейна заварена дъщеря, тя може да ми я даде за съпруга. Едуард вижда това като начин да ме прогони от страната.

Чувствам как сълзите се леят по бузите ми.

— Но Изабел е мъртва от по-малко от месец — проплаквам. — Нима от теб се очаква да я забравиш веднага? Нима ще бъде погребана и една нова съпруга ще заеме мястото й след броени седмици? Ами децата ви? Със себе си във Фландрия ли трябва да ги вземеш?

— Ще му откажа — казва Джордж. — Никога няма да изоставя децата си, никога няма да напусна страната си, и със сигурност няма да оставя убиеца на съпругата ми да се разхожда на свобода.

Ридая; загубата е толкова болезнена, мисълта Джордж да си вземе нова съпруга — толкова шокираща. Чувствам се толкова самотна в този опасен двор без нея. Джордж обгръща с ръка треперещите ми рамене.

— Сестро — казва той нежно. — Сестро. Тя те обичаше толкова много, толкова силно искаше да те предпази. Тя ме накара да обещая, че ще те предупредя. И че ще те защитавам.

 

 

Както винаги, трябва да чакам в покоите на кралицата в часа преди вечеря кралят и неговата свита да се присъединят към нас, така че всички да влезем заедно в голямата зала. Дамите на кралицата приемат, че съм смълчана от скръб, и ме оставят на спокойствие. Само лейди Маргарет Станли, наскоро дошла в Двора с новия си съпруг, Томас, ме отвежда настрана и ми казва, че се моли за душата на сестра ми и за нейните деца. Странно, трогната съм от нейната доброжелателност и се опитвам да се усмихна и да й благодаря за молитвите й. Тя е изпратила собствения си син, Хенри Тюдор, отвъд морето в името на безопасността му, тъй като не се осмелява да го повери на този крал. Младият Тюдор е от рода Ланкастър, многообещаващ младеж. Тя не желае да позволи той да бъде възпитаван от настойник от рода Йорк в тази страна, и макар че сега е омъжена за един от лордовете, верни на Йорк и се ползва с благоволението както на краля, така и на кралицата, въпреки всичко няма достатъчно доверие на тази кралска фамилия, за да доведе момчето си у дома. От целия двор именно тя със сигурност разбира какво е да се боиш от краля, на когото служиш, знае какво е да правиш реверанс на кралицата, без да си сигурна дали тя е твой враг.

Когато Ричард влиза с брат си, краля широко усмихнат, и ме хваща за ръка, за да ме отведе на вечеря, аз тръгвам плътно до него и му прошепвам, че Джордж е дошъл в двора и ми е обещал, че ще открие убиеца на сестра ми.

— Как ще направи това от Фландрия? — пита язвително Ричард.

— Няма да замине — казва. — Отказва да отиде.

Внезапното изсмиване на Ричард е толкова високо, че кралят поглежда назад и му се усмихва широко.

— Каква е шегата? — пита той.

— Нищо — извиква Ричард на брат си. — Нищо. Моята съпруга ми разказа нещо смешно за Джордж.

— Нашият херцог? — пита кралят, като ми се усмихва. — Нашият Бургундски херцог? Нашият принц на Шотландия?

Кралицата се разсмива високо и тупва краля по ръката, сякаш за да го упрекне, че публично осмива брат си, макар че сивите й очи блестят. Изглежда, аз съм единствената, която не разбира какво е толкова забавно. Ричард ме дръпва настрани и оставя процесията, отправила се на вечеря, да мине покрай нас.

— Не е вярно — казва той. — Точно обратното на истината е. Джордж е този, който настоява да получи шанс да стане херцог на Бургундия. Надява се да стане херцог на една от най-богатите страни в Европа и да се ожени за Мари Бургундска. Или ако не за нея, тогава за принцесата на Шотландия. Не е придирчив, стига следващата му съпруга да е богата и да владее кралство.

Поклащам глава.

— Той сам ми каза, че не иска да замине. Скърби за Изабел. Не иска да отива във Фландрия. Кралят е този, който се опитва да го прогони от кралството, за да му затвори устата.

— Глупости. Едуард никога не би го допуснал. Той никога не би могъл да има доверие на Джордж като владетел на Фландрия. Земите, притежавани от херцозите на Бургундия, са огромни. Никой от нас не би допуснал Джордж да разполага с такава власт и такова богатство.

Питам предпазливо:

— Кой ти каза това?

Над рамото му мога да видя как кралицата се настанява на масата на подиума, с изглед към голямата зала. Тя се обръща и ме вижда как разговарям вглъбено със съпруга си. Виждам я как се навежда към краля и казва една-две думи, а после той се обръща и също ни вижда. Изглежда така, сякаш тя ме сочи нарочно, за да ме изобличи, сякаш го предупреждава за мен. Когато погледът й пробягва с безразличие над мен, потръпвам.

— Какво има? — пита Ричард.

— Кой ти каза, че Джордж се опитва да замине за Фландрия или за Шотландия, а кралят не му позволява?

— Братът на кралицата, Антъни Удвил, лорд Ривърс.

— О — казвам само. — Тогава трябва да е вярно.

Тя поглежда надолу през голямата зала към мен и ми отправя красивата си, непроницаема усмивка.

Слуховете кръжат из двора като вихър. Изглежда, че всички говорят за мен, за Изабел и Джордж. Всеизвестно е, че сестра ми е починала внезапно, след като е оцеляла от изпитанието на раждането, и хората започват да се чудят дали може да е била отровена, и ако е така, кой би сторил подобно нещо. Слуховете се усилват, все по-подробни и по-страховити, когато Джордж отказва да се храни в голямата зала, отказва да разговаря с кралицата, сваля шапка, но не свежда глава, когато тя минава, сплита пръсти зад гърба си, така че всеки, застанал зад него, може да види, че той използва знака за предпазване от вещици срещу кралицата, когато тя минава покрай него.

Сега той я плаши на свой ред. Тя пребледнява, щом го види, и поглежда към съпруга си, сякаш за да попита какво е редно да стори пред тази безумна грубост. Уповава се на брат си, Антъни Удвил, който някога се смееше, щом видеше Джордж да се промъква предпазливо надолу по галерията, без да обръща внимание на никого, но сега той също го наблюдава внимателно, сякаш преценява съперник. Дворът е напълно разделен на хора, които са се облагодетелствали от продължителното издигане на семейство Ривърс, и такива, които ги мразят и са склонни да ги подозират в какво ли не. Все повече и повече хора наблюдават кралицата, сякаш се питат какви сили й служат, какво ще й бъде позволено да стори.

Виждам Джордж всеки ден, защото оставаме в Лондон, макар че копнея да си отида у дома в Мидълхам. Но сега не е време за пътуване, а самият Мидълхам е затрупан от снега. Трябва да остана в двора, макар че всеки път, когато вляза в покоите й, кралица Елизабет приема реверанса ми с изражение на явна враждебност, а дъщеря й, принцеса Елизабет, отдръпва роклята си в огледално подражание на баба си, вещицата.

Сега се страхувам от кралицата, и тя го знае. Не знам докъде се простират силите й, или какво би ми сторила. Не знам дали е изиграла някаква роля в смъртта на сестра ми, или това са били само изпълнените със страх фантазии на Изабел, които сега са и мои. И съм сама с тези страхове. Чувствам се ужасно самотна в този весел, красив, кокетлив двор, жужащ от клюки и изпълнен с шепот. Не мога да говоря със съпруга си, който не желае да чува нищо против брат си Едуард, а не смея да ме видят как говоря с Джордж, който ми се закле на единствената ни тайна среща, че ще разобличи убийцата на сестра ми и ще я унищожи — и тогава всички ще узнаят какво може да направи една жена, тласкана от злоба и в съюз с нечисти сили.

Джордж идва в лондонския ни дом, замъка Бейнардс, за да се сбогува с майка си, херцогинята, която заминава за Фодърингей на другия ден. Известно време прекарва затворен с херцогинята в покоите й; той е любимият й син, а враждебността й към кралицата е добре известна. Тя не го упреква, че злослови по адрес на брат си или на кралицата. Тя е жена, видяла много от този свят, и се кълне, че кралицата се е омъжила за Едуард с магия, и че е продължила да използва черни изкуства вече носейки на главата си короната на Англия.

Когато минава през голямата зала, Джордж ме вижда на вратата на собствените ми покои, и пристъпва бързо към мен.

— Надявах се да те видя.

— Радвам се да те видя, братко — влизам обратно в покоите си и той ме следва. Дамите ми се отдръпват встрани и правят реверанс на Джордж — той е красив мъж и аз осъзнавам с болезнено присвиване, че сега е и подходящ за съпруг. Налага се да се подпра с длан на перваза на прозореца, когато си помислям, че може да се наложи да видя друга жена на мястото на Изи. Нейните деца ще тичат при друга жена и ще я наричат „майко“. Те са толкова малки, че ще забравят колко ги обичаше Изабел и какво искаше за тях.

— Ричард ми казва, че няма да се ожениш за Мари Бургундска — казвам му тихо.

— Не — казва той. — Но кой, мислиш, ще се ожени за сестрата на шотландския крал? Предложиха шотландската принцеса за мен, но кой, мислиш, е предпочетеният от краля кандидат?

— Не си ли ти? — питам.

Той се изсмива сухо.

— Брат ми реши, че е по-безопасно да ме държи наблизо. Няма да ме изпрати във Фландрия или Шотландия. Шотландската принцеса ще се омъжи не за друг, а за Антъни Удвил.

Сега вече съм зашеметена. Нима братът на кралицата, роден като син на земевладелец, може да си мечтае да се ожени за кралска особа? Нима съществува височина, която тя не би опитала да покори? Трябва ли да приемаме всичко, което семейство Ривърс налагат за себе си?

Джордж се усмихва на стъписаното ми лице.

— Една дъщеря на дребен чифликчия от Графтън на трона на Англия, брат й — на престола на Шотландия — казва той сухо. — Голямо катерене нагоре. Какво ли още ни чака? Дали брат й ще стане епископ? Защо не и папа? Къде ще спре тя? Може ли да стане владетелка на Свещената Римска империя?

— Как го прави?

Мрачният му поглед ми напомня, че и двамата знаем как тя постига целите си. Поклащам глава.

— Кралят се вслушва в нея, защото я обича нежно — казвам. — Готов е да направи всичко за нея.

— А всички знаем как именно тази жена, от всички жени, които той можеше да има, завладя сърцето му.