Филипа Грегъри
Пленница на короната (24)

23

Дворецът Уестминстър, Лондон, Коледа 1471

Изабел и Джордж са редом с краля и неговата кралица по време на тяхното триумфално коледно празненство — отново в красивия си дворец, спокойни и щастливи сред приятелите и съюзниците си, олицетворение на красотата, на рицарското благородство, на кралското изящество. Страната никога не е виждала подобно нещо, никога преди. Гражданите на Лондон не могат да говорят за нищо друго, освен за елегантността и разточителството на този възстановен кралски двор. Кралят харчи новопридобитото си състояние за красиви дрехи за кралицата и на красивите си дъщери — принцеси; всяка пристигнала от Бургундия нова мода се възприема незабавно от кралската фамилия — от вирнатите нагоре носове на обувките до пищните цветове на пелерините им. Кралица Елизабет блести, обсипана със скъпоценни камъни на всяка богата вечеря, поднасят им храната в златни съдове. Всеки ден властта им се чества по различен начин. Има музика и танци, турнири и излети с лодки по студената река. Има балове с маски и угощения.

Братът на кралицата Антъни Удвил, лорд Ривърс, организира спорове между учени, в които теолози, тълкуващи Библията, спорят с преводачи на арабски текстове. Кралят влиза предрешен в стаята на дамите и сред множество писъци и престорен ужас ги пленява като пират, отмъква накитите от ръцете и шиите им, и ги заменя с по-изящни подаръци. Кралицата, със сина си на ръце и майка си до себе си, с дъщерите си в своята свита, се смее от облекчение през всеки ден на коледните празненства.

Не че аз виждам нещо от това. Аз съм все още част от домакинството на Изабел и Джордж, живея в двореца Уестминстър, който прилича на шумно и разхвърляно село, но не ме викат на вечеря, както би трябвало да постъпят с дъщеря на някога велик благородник и вдовстваща принцеса. Държат ме далече от погледите на хората като вдовицата на неуспял претендент, дъщеря на предател. Имам стаи в двореца с изглед към реката, близо до градините, и по времето за обяд и вечеря ми носят храната в стаята. Ходя в кралския параклис два пъти на ден и седя зад Изабел, със сведена в знак на покаяние глава, но не говоря с кралицата, нито с краля. Когато минават покрай мен, се снишавам в реверанс и никой от тях изобщо не ме забелязва.

Майка ми все още е затворена в абатството Болийо. Вече никой не се преструва, че тя е в свято убежище, че е потърсила уединен живот. Всички дават съвсем ясно да се разбере, че тя е задържана като затворничка и че кралят никога няма да я освободи. Свекърва ми е затворена в Тауър, в стаите, които принадлежаха на мъртвия й съпруг. Казват, че тя се моли всеки ден за него, и постоянно — за душата на сина си. Знам колко опечалена се чувства, а аз дори не го обичах. Що се отнася до мен — последната жена, оцеляла след опита за свалянето на Едуард от престола — аз съм държана в този сумрачен свят от родната си сестра, аз съм нейна затворничка и нейна повереница. Историята, измислена за пред хората, е че Джордж и Изабел се грижат за мен, измъкнали са ме от бойното поле, изпълняват ролята на мои настойници, и аз живея спокойно и удобно със семейството си. Помагат ми да се съвзема от ужаса на битката, от изпитанието на сключения под принуда брак и вдовството. Истината, както всички тайно знаят, е че те са мои тъмничари, точно както стражите в Тауър държат свекърва ми, а братята миряни в Болийо охраняват майка ми.

И трите сме затворнички, и трите сме без приятели, пари или надежда. Майка ми ми пише и настоява да говоря със сестра си, с Джордж, със самия крал. Отговарям й кратко, че никой никога не разговаря с мен, освен за да ми даде заповеди, и че тя ще трябва да се освободи сама, че не е бивало да си навлича това затваряне.

Но аз съм на петнайсет години — не мога да не се надявам. През някои следобеди лежа на леглото си и сънувам, че съпругът ми, принцът, не е загинал, а се е спасил от битката и ще дойде за мен ето сега — ще се покатери през прозореца и ще се изсмее на зашеметеното ми лице, и ще ми каже, че има прекрасен план, че отвън чака армия, която ще свали от власт Едуард, и аз ще бъда кралица на Англия, както искаше баща ми. Понякога си представям, че съобщението за смъртта му е било погрешно, че баща ми още е жив и че двамата събират армия в земите ни на Север и ще дойдат да ме избавят, баща ми — извисяващ се върху Миднайт, с блеснали очи под шлема.

Понякога се преструвам, че нищо от това изобщо не се е случвало, и когато се събуждам сутрин, държа очите си затворени, за да не мога да виждам малката спалня и почетната дама, която спи в леглото с мен, и тогава мога да си представя, че двете с Из сме в Кале и че баща ми скоро ще се прибере у дома и ще каже, че е победил лошата кралица и спящия крал и че трябва да дойдем с него в Англия и да бъдем най-важните дами в страната и да се омъжим за херцозите на Йорк.

Аз съм момиче, не мога да не се надявам. Сърцето ми се окрилява, докато седя заслушана в пукането на огъня зад решетката на огнището. Отварям капаците на прозорците и виждам млечнобелите облаци на ранното утро, подушвам въздуха и се чудя дали ще завали сняг. Не мога да повярвам, че животът ми е приключил, че поех своя голям риск и загубих. Майка ми може да прекарва дните на колене в Болийо, свекърва ми може да се моли за душата на сина си, но аз съм едва на петнайсет и не мога да не си мисля всеки ден, че нещо ще се промени — може би днес? Може би днес ще се появи шанс за мен. Нима е възможно да бъда държана тук, без име, без състояние, завинаги?

Връщам се от параклиса заедно с дамите на Изабел, когато осъзнавам, че съм оставила броеницата си на пода, където съм стояла на колене. Предупреждавам кратко спътничките си и се връщам. Това е грешка, защото, докато аз влизам, кралят излиза от параклиса, подръка с близкия си приятел Уилям Хейстингс, с брат си Ричард зад себе си, а след тях — дълга върволица от приятели и раболепни поддръжници.

Правя каквото ми е наредено: отдръпвам се назад, снишавам се, свеждам очи. Правя всичко, за да покажа колко се разкайвам и колко съм недостойна да стъпвам по същите тръстики на пода като този крал, който крачи надменно тук само защото уби баща ми и моя съпруг на полесражението, а моя свекър — чрез коварство. Той минава покрай мен, отправяйки ми мила усмивка.

— Добър ден, лейди Ан.

— Вдовстваща принцеса — изричам към тръстиките под коленете си, но се постаравам никой да не може да ме чуе.

Оставам с наведена глава, докато множеството чифтове красиво обшити с кожа ботуши отминават бавно, а после се изправям. Ричард, деветнайсетгодишният брат на краля, не си е отишъл. Облегнал се е на каменната рамка на една врата и ми се усмихва, сякаш най-сетне си е спомнил, че някога бяхме приятели, че той беше повереник на баща ми и всяка нощ коленичеше да получи целувка от майка ми, сякаш бе неин син.

— Ан — казва той простичко.

— Ричард — отвръщам, без да го назовавам с титла, щом той не се обръща към мен с такава, макар че той е херцог на Глостър, херцог с кралска кръв, а аз съм момиче без име.

— Няма да увъртам — казва той, като хвърля поглед по протежение на коридора, където брат му и неговите приятели вървят бавно, разговаряйки за лов и за някакво ново куче, което някой е довел от Ено. — Ако си доволна от това, че живееш със сестра си, наследството ти е ограбено, а майка ти — затворена, тогава няма да кажа и дума повече.

— Не съм доволна — казвам бързо.

— Ако гледаш на тях като на твои тъмничари, мога да те избавя.

— Гледам на тях като на мои тъмничари и мои врагове, и мразя и двамата.

— Мразиш сестра си?

— Мразя я дори по-силно, отколкото него.

Той кимва, сякаш това не е потресаващо, а напълно разбираемо.

— Можеш ли изобщо да излизаш от покоите си?

— През повечето дни следобед се разхождам в частните кралски градини.

— Сама?

— След като нямам приятели.

— Ела в тисовата беседка днес след обяда. Ще чакам.

Той се обръща, без да каже и дума повече, и забързва след придворните на брат си. Отивам бързо в покоите на сестра си.

Следобеда сестра ми и всичките й дами се готвят за бал с маски, и отиват да пробват костюмите си в стаите на гардеробната. Аз нямам роля за заучаване, нямам изящен костюм за изпробване. Те забравят напълно за мен във вълнението от пробването на роклите си, и аз се възползвам от шанса си и се измъквам надолу по витата каменна стълба, която води право към градината, а оттам — до тисовата беседка.

Виждам слабия му силует. Той е седнал на каменна пейка, с хрътката до себе си. Кучето обръща глава и наостря уши при звука от стъпките ми по чакъла. Ричард се изправя, когато ме вижда.

— Някой знае ли, че си тук?

Чувствам как при този въпрос, зададен сякаш от съзаклятник, сърцето ми започва да блъска глухо.

— Не.

Ричард се усмихва.

— Колко време имаш?

— Може би час.

Той ме дръпва в сянката на беседката, където е студено и тъмно, но гъстите зелени клони ни крият от погледите. Човек би трябвало да дойде до самия вход между засадените в кръг дървета и да надникне вътре, за да ни види. Скрити сме, сякаш затворени в малка зелена стая. Загръщам се с наметката си, сядам на каменната пейка и вдигам поглед към него с очакване.

Той се разсмива при вида на възбуденото ми лице.

— Трябва да знам какво искаш, преди да мога да предложа нещо.

— Защо изобщо би ми предложил нещо?

Той свива рамене.

— Баща ти беше добър човек, беше ми добър настойник, когато бях негов повереник. Помня те с привързаност от детството. Бях щастлив във вашия дом.

— И заради това би ме спасил?

— Мисля, че би трябвало да бъдеш свободна сама да правиш изборите си.

Поглеждам го скептично. Сигурно ме мисли за глупачка. Не мислеше за свободата ми, когато доведе коня ми до Устър и ме предаде на Джордж и Изабел.

— Тогава защо не ме пусна да отида при майка си, когато дойде за Маргарет Анжуйска?

— Тогава не знаех, че ще те задържат като затворничка. Мислех, че те отвеждам при семейството ти, в безопасност.

— Заради парите е — казвам му. — Докато ме държат, Изабел може да претендира за наследството от майка ми.

— А докато сестра ти не възразява, могат да държат майка ти вечно затворена. Джордж получава всички земи на баща ви, а ако Изабел получи земите на майка ви, това голямо наследство отново ще бъде обединено, но наследено само от едно от момичетата на Уорик: от Изабел, а нейното богатство е поверено на Джордж.

— Не ми позволяват дори да говоря с краля, така че как мога да изложа случая си?

— Аз бих могъл да бъда твой застъпник — предлага Ричард бавно. — Ако пожелаеш да ти служа, мога да говоря с него от твое име.

— Защо би направил това?

Той ми се усмихва. В тъмните му очи се крие обещание.

— Ти как мислиш, защо? — казва той тихо.

„Ти как мислиш, защо“? Въпросът витае в ума ми като любовна песен, докато се прибирам забързано от мразовитата градина и се качвам към покоите на Изабел. Ръцете ми замръзват, а носът ми е зачервен от студа, но никой не забелязва, когато смъквам наметката си и сядам край огъня, преструвайки се, че ги слушам как си говорят за роклите за бала с маски, макар че единственото, което чувам в ума си, е неговият въпрос: „Ти как мислиш, защо?“

Време е всички да се обличат за вечеря. Трябва да прислужвам на Изабел, докато нейните камериерки затягат връзките на роклята й. Трябва да й подам шишенцето с парфюм, да отворя кутията й за накити. Поне веднъж й служа без негодувание; дори почти не забелязвам, че иска едно колие от перли, после размисля, сетне променя решението си за трети път. Само вземам нещата от кутията и ги прибирам обратно, а после ги изваждам отново. За мен няма значение дали тя носи перли, които съпругът й е откраднал от някоя друга. Тя няма да открадне нищо от мен, никога повече, защото имам някого на своя страна.

Сега имам някого на своя страна, и той е брат на крал, точно както и Джордж е брат на крал. Той е от династията Йорк и баща ми го обичаше и обучаваше като син. И по една случайност, той е наследник на трона след Джордж, но е по-обичан от Джордж, и по-верен и предан от Джордж. Ако човек някога бъде принуден да избере между момчетата Йорк, то изборът ще бъде такъв: Джордж заради външността, Едуард заради обаянието, но Ричард — заради верността.

„Ти как мислиш, защо?“ Когато ме попита, той ми отправи дяволита усмивка, тъмните му очи бяха блеснали; почти ми намигна, сякаш това беше някаква наша тайна шега, сякаш бе възхитителна тайна. Мислех си, че постъпвам умно и предпазливо, питайки го защо би ми помогнал — а после той ме погледна, сякаш знаех отговора. И имаше нещо във въпроса, в блясъка на усмивката му, от което ми се прииска да се изкикотя, от което дори сега, докато сестра ми се настанява пред очуканото си сребърно огледало и ми кимва да завържа перлите около шията й, ми идва да се изчервя.

— Какво ти става? — пита тя студено: очите й срещат моите в посребреното огледало.

Веднага се овладявам.

— Нищо.

Изабел се надига от масата и отива до вратата. Дамите й се събират около нея, вратата се отваря, отвън Джордж и неговата свита чакат да се присъединят към нея. Това е сигналът за мен да отивам в стаята си. По всеобщо споразумение аз съм в толкова дълбок траур, че не мога да се явявам в смесена компания. Само Джордж, Изабел и аз знаем, че именно те са измислили това правило: не ми позволяват да се виждам с никого или да говоря с някого, държат ме като ястреб с вързани криле, който би трябвало да лети на свобода. Само Джордж и Изабел и аз знаем това — но Ричард също го знае. Ричард се досети за него, защото знае каква съм, каква е Изабел. Той беше като син на баща ми, познава рода Уорик. И Ричард прояви достатъчно загриженост, за да се сети за мен, да се запита как се справям в домакинството на Изабел, да прозре през фасадата на опекунството истината: че аз съм тяхна затворничка.

Правя реверанс на Джордж и държа очите си сведени, за да не може да види, че се усмихвам. Мислено чувам отново въпроса си: „Защо би направил това?“ и неговия отговор: „Ти как мислиш, защо?“

 

 

Когато на вратата на личните покои се почуква, аз я отварям сама, очаквайки да е някой от слугите, поднасящи храната, с блюдата за вечерята ми, но приемната е празна, ако не се брои Ричард, застанал там, великолепно облечен в жакет и панталон от червено кадифе, с плащ поръбен със самурени кожи, преметнат небрежно около раменете му.

Ахвам:

— Ти?

— Казах си, че ще е добре да дойда и да те видя, докато поднасят вечерята — казва той, като влиза с небрежна бавна походка в кабинета и се настанява в стола на Изабел под балдахина до огнището.

— Слугите ще дойдат с вечерята ми всеки момент — предупреждавам го.

Той прави безгрижен жест с ръка.

— Мисли ли си за разговора ни?

През всеки миг от този следобед.

— Да.

— Би ли искала да бъда твой застъпник по този въпрос? — Отново ми се усмихва, сякаш предлага най-възхитителната игра, сякаш да ме подканва да заговорнича срещу настойника си и сестра си е все едно да ме покани на танц.

— Какво ще правим?

Опитвам се да бъда сериозна, но се усмихвам в отговор.

— О — прошепва той, — ще трябва да се срещаме често, в това съм сигурен.

— Така ли?

— Най-малко по веднъж на ден. За един подобаващ заговор бих искал да те виждам веднъж на ден, вероятно два пъти. Не съм сигурен дали няма да се наложи да те виждам непрекъснато.

— И какво ще правим?

Той придърпва едно столче към стола с носа на ботуша си и ми прави знак да седна близо до него. Подчинявам се: той ме подчинява на волята си, както би обучавал ястреб. Навежда се към мен, сякаш за да ми прошепне нещо, усещам топлия му дъх върху голия си врат.

— Ще говорим, лейди Ан, какво друго?

Ако обърна глава съвсем леко, устните му ще докоснат бузата ми. Седя съвсем неподвижна, и с усилие на волята се заставям да не се обръщам изобщо към него.

— Защо? Ти какво би искала да правим? — пита ме той.

Помислям си: бих искала да правя това по цял ден, да играя тази прекрасна игра. Иска ми се очите му да ме гледат по цял ден. Иска ми се да знам, че той най-сетне е преминал от небрежно детско приятелство към ухажване.

— Но как това ще ми върне състоянието?

— О, да, състоянието. За миг напълно бях забравил състоянието. Е, първо трябва да говоря с теб, за да се уверя, че знам какво точно искаш — той отново се приближава. — Бих желал да направя точно каквото искаш. Трябва да ми дадеш нареждания. Аз ще бъда твой кавалер, твой благороден паж — нали момичетата искат именно това? Като рицар, излязъл от приказка?

Устните му докосват косата ми. Чувствам топлината на тялото му.

— Момичетата могат да бъдат много глупави — казвам, преструвайки се на възрастна.

— Не е глупаво да искаш мъж, посветил се да ти служи — изтъква той. — Ако можех да намеря дама, която би приела да й служа, която би ме дарила с благоволението си, дама по мой избор, бих се посветил на сигурността и щастието й.

Той отстъпва леко назад, за да може да се вгледа изучаващо в лицето ми.

Не мога да се възпра и поглеждам в тъмните му очи. Чувствам как бузите ми поруменяват, но не мога да откъсна очи от него.

— А после ще говоря с брат си за теб — казва той. — Не може да бъдеш държана така против волята си, майка ти не може да бъде държана против волята си.

— Ще те изслуша ли кралят?

— Разбира се. Аз съм на негова страна, още откакто станах достатъчно силен, за да държа меч в битка. Аз съм негов предан брат. Той ме обича. Аз го обичам. Ние сме братя както по кръв, така и по оръжие.

На вратата се похлопва и с едно плавно движение Ричард отива да застане зад нея, така че когато слугата я отваря с трясък и влиза, последван от друг, носейки половин дузина блюда и кана слаб ейл, не го виждат. Те отиват забързано до масата, слагат подноса и наливат ейл, а после застават в очакване да ме обслужат.

— Можете да си вървите — казвам. — Затворете вратата след себе си.

Те се покланят и излизат от стаята, а Ричард излиза от сянката и придърпва едно столче до масата.

— Може ли?

Споделяме най-прекрасната вечеря заедно, само двамата. Той пие ейл от моята чаша, храни се от чинията ми. Самотните вечери, които съм изтърпяла, хранейки се от глад, без наслада, са забравени. Той взема парченца задушено говеждо от блюдото и ми ги предлага, и обира за себе си соса с парче хляб. Хвали еленовото месо и настоява да опитам малко, и дели сладкишите с мен. Между нас няма неловкост, ние сякаш отново сме деца заедно, с този постоянно напиращ смях, и нещо друго, скрито под него — желание.

— По-добре да вървя — казва той. — Вечерята в залата ще приключи и ще ме търсят.

— Ще си помислят, че съм станала лакома — отбелязвам, като поглеждам към празните съдове на масата.

Той става и аз също се изправям, внезапно смутена. Искам да попитам кога ще се видим отново, как ще се срещнем? Но чувствам, че не мога да му задам такъв въпрос.

— Ще се видим утре — казва той непринудено. — Ще отидеш ли рано на литургия?

— Да.

— Забави се, след като Изабел си тръгне, и аз ще дойда при теб.

Останала съм без дъх.

— Добре.

Ръката му е на вратата, готов е да си върви. Слагам длан върху ръкава му: не мога да устоя да го докосна. Той се обръща с лека усмивка и се навежда да целуне ръката ми, отпусната върху неговата. Това е всичко. Това едничко докосване — не целувка по устата, не милувка, а това единствено докосване на устните му, което кара пръстите ми да пламнат. После той се измъква от стаята.

Облечена в тъмносинята си вдовишка рокля, влизам след Изабел в параклиса и хвърлям поглед към страничния кораб на църквата, където кралят и братята му сядат да изслушат литургията. Кралската ложа е празна, там няма никой. Усещам противно присвиване в стомаха от разочарование и си мисля, че ме е излъгал. Каза, че ще бъде тук тази сутрин, а не е. Коленича зад Изабел и се опитвам да съсредоточа ума си върху службата, но латинските думи просто минават покрай слуха ми и аз ги чувам, сякаш са лишени от смисъл, поредица от звуци, през която чувам: „Ще се видим утре. Ще отидеш ли рано на литургия?“

Когато службата свършва и Изабел се изправя, аз не ставам заедно с нея, а седя с наведена глава, сякаш потънала в молитва. Тя ми хвърля нетърпелив поглед, а после ме оставя на мира. Дамите й излизат след нея от параклиса и чувам как вратата се затваря зад тях. Свещеникът подрежда нещо зад преградата на олтара, с гръб към мен, докато аз оставам набожно коленичила, със събрани ръце и затворени очи, така че не виждам Ричард, когато той се вмъква на скамейката и коленичи до мен. Обзета от омагьосващо чувство, аз се оставям на усещането, че е до мен, преди да отворя очи, за да го видя — долавям лекото ухание на сапун от кожата му и чистият мирис на нова кожа от ботушите му, лекия шум, когато коленичи, уханието на лавандула, когато смачква едно цветче под коляното си, а после топлината на ръката му върху сключените ми пръсти.

Отварям очи бавно, сякаш се събуждам, и той ми се усмихва.

— За какво се молиш?

За този момент — помислям си. За теб. За избавление.

— Всъщност за нищо.

— Тогава ще ти кажа, че би трябвало да се молиш за свободата си и за свободата на майка си. Да попитам ли Едуард за теб?

— Ще помолиш ли майка ми да бъде освободена?

— Бих могъл. Би ли искала да го сторя?

— Разбира се. Но мислиш ли, че тя би могла да отиде в замъка Уорик? Какво я очаква там? Или пък би могла да отиде в някоя от другите ни къщи? Смяташ ли, че все пак би останала в Болийо, дори ако е свободна да си тръгне?

— Ако реши да остане в абатството, в достойно усамотение, тогава може да запази състоянието си, а ти пак няма да имаш нищо, и все така ще трябва да живееш със сестра си — казва той тихо. — Ако Едуард се съгласи да й прости и да я освободи, тогава тя ще бъде много богата жена, но никога няма да е добре дошла в двора: една богата отшелница. Ще трябва да живееш с нея, и няма да имаш никаква собственост до смъртта й.

Свещеникът почиства потира и го поставя внимателно в една кутия, обръща страниците на Библията и слага копринена лента за отбелязване върху страницата, после се покланя благоговейно пред кръста и излиза през вратата.

— Из ще ми се разгневи ужасно, ако не получи състоянието на майка ми.

— А как ще се справяш, ако нямаш нищо? — пита той.

— Бих могла да живея с майка си.

— Наистина ли би искала да живееш в уединение? А няма да имаш и зестра. Само това, което тя реши да ти даде. Ако поискаш да се омъжиш в бъдеще… — той прави пауза, сякаш тази мисъл току–що му е хрумнала. — Искаш ли да се омъжиш?

Поглеждам го ясно и открито.

— Не се виждам с никого — казвам. — Не ми позволяват да се появявам в обществото. Аз съм вдовица в първата година на траура си. За кого бих могла да се омъжа, след като не се виждам с никого?

Той е приковал очи в устата ми.

— Срещаш се с мен.

Виждам усмивката му.

— Да — прошепвам. — Но това не означава, че ти ме ухажваш или че мислим за женитба.

Вратата в дъното на параклиса се отваря и някой влиза да се помоли.

— Може би се нуждаеш и от своя дял от състоянието, и от свободата си — прошепва Ричард много тихо в ухото ми. — Може пък майка ти да остане където си е, а състоянието й да бъде поделено поравно между теб и сестра ти. Тогава ще бъдеш свободна да живееш собствения си живот, и да направиш собствения си избор.

— Не бих могла да живея сама — възразявам. — Не биха ми позволили. Аз съм само на петнайсет.

Той отново ми се усмихва и се премества леко, така че рамото му опира в моето. Иска ми се да се облегна на него, искам ръката му да ме обгърне.

— Ако разполагаш със състоянието си, можеш да се омъжиш за всеки мъж по свой избор — казва той меко. — Ще донесеш на съпруга си огромно имущество и голямо богатство. Всеки мъж в Англия би се оженил с радост за теб. Повечето биха копнели отчаяно да се оженят за теб.

Той прави пауза, за да ме остави да обмисля това. Обръща се към мен, кафявите му очи са искрени.

— Трябва да бъдеш сигурна в това, лейди Ан. Ако успея да върна състоянието ти в ръцете ти, тогава всеки мъж в Англия ще бъде щастлив да се ожени за теб. Чрез теб мъжът ти би станал един от най-богатите земевладелци в кралството и ще се сроди с изтъкната английска фамилия. Можеш да избираш сред най-добрите от тях. — Чакам. — Но един добър мъж няма да се ожени за теб заради богатството ти, и навярно не бива да избираш някой такъв.

— Не бива ли?

— Един добър мъж би се оженил за теб по любов — казва той простичко.

 

 

Коледните празненства приключват и херцог Кларънс, моят зет Джордж, се сбогува изключително сърдечно с брат си, краля и особено с по-младия си брат Ричард. Из целува кралицата, целува краля, целува Ричард, целува всички, които имат вид на важни личности и са склонни да приемат целувките й. Докато прави всичко това, тя наблюдава съпруга си: погледът му е като заповед за нея. Виждам я да се държи като добро ловно куче, което дори няма нужда от подсвирване, а следи за кимването на господаря си и рязкото движение на ръката му. Джордж я е обучил добре. Научила се е да му бъде предана, както бе предана на баща ми: той е неин повелител. Тя бе толкова изплашена от мощта на династията Йорк — на полесражението по море, и в скрития свят на мистериите — че се вкопчва в него като в единствения човек, който й осигурява безопасност. Когато ни остави във Франция, за да се присъедини към него, тя избра да отиде където я отведе Джордж, вместо да се бори да го опази верен на нас.

Дамите й възсядат конете си, сред тях съм и аз. Крал Едуард вдига ръка към мен. Той не забравя коя бях, макар че неговият двор полага огромни усилия да забрави, че някога е имало крал и кралица преди тези, че някога е имало друг принц Едуард преди бебето, което кралицата води навсякъде със себе си, че някога е имало нахлуване на враждебни войски, походи и битки. Кралица Елизабет ме гледа спокойно с красивите си сиви очи, подобни на тъмен лед. Тя не забравя, че баща ми уби нейния баща, че баща ми уби брат й. Това са кръвни дългове, които ще трябва да бъдат изплатени някой ден.

Качвам се на коня си, оправям роклята си и вземам поводите в ръце. Въртя камшика из ръцете си и отмятам гривата на коня си настрани. Заставям се да отложа момента, когато ще потърся с поглед Ричард.

Той е до брат си. Винаги е до брат си — научила съм, че това са обич и вярност, които нищо никога няма да промени. Когато улавя погледа ми, той ми се усмихва широко, смуглото му лице светва от обич. Може да я види всеки, който си направи труда да го погледне: той е безнадеждно недискретен. Допира ръка до сърцето си, сякаш ми се заклева във вярност. Поглеждам наляво и надясно: слава богу, никой не гледа, всички се качват на конете си, а херцог Джордж вика стражите. Ричард безразсъдно стои там, с ръка на сърцето, гледайки ме, сякаш иска светът да знае, че ме обича.

Той ме обича.

Поклащам глава, сякаш го упреквам, и свеждам поглед към ръцете си върху поводите. Вдигам отново очи, но той все така е приковал поглед върху мен, ръката му все още е върху сърцето. Знам, че е редно да извърна поглед, знам, че трябва да се престоря, че не изпитвам нищо друго, освен пренебрежение — така се държат дамите в поемите на трубадурите. Но аз съм момиче, и съм самотна и сама, а това е красивият млад мъж, който попита как може да ми служи и сега стои пред мен с ръка на сърцето и с очи, които ми се усмихват.

Един от стражите се препъва, докато се качва на коня си, и конят му се подплаши, събаряйки близкия конник. Всички гледат натам, а кралят обгръща с ръка съпругата си. Смъквам ръкавицата си и с бърз жест я хвърлям на Ричард. Той я улавя във въздуха и я пъхва в жакета си. Никой не е видял. Никой не знае. Стражът успокоява коня си, яхва го, кимва извинително на началника си, кралската двойка се обръща и ни махва за сбогом.

Ричард ме поглежда, докато закопчава предницата на жакета си, и ми се усмихва топло, уверено. Той има ръкавицата ми, моето благоволение. Това е обещание, което дадох, напълно осъзнавайки какво правя. Защото не искам отново да бъда нечия пионка. Следващият ход ще направя сама. Ще избера свободата си и ще избера своя съпруг.