Филипа Грегъри
Пленница на короната (45)

43

Замъкът Бейнардс, Лондон, януари 1477

Коледните празненства приключват, но много хора остават в Лондон, хванати в капана на лошото време. Пътищата на Север са непроходими, а Мидълхам все още е затрупан от сняг. Мисля си колко сигурно място е — пазен от бурите, обграден като с крепостен ров от големите реки на севера, защитен от снежните виелици; а синът ми е на сигурно място, на топло зад дебелите стени, пред буен огън с подаръците, които му изпратих, пръснати на килимчето пред него.

В средата на януари по вратата на личния ми кабинет се потропва тихо — леко барабанене — такова е почукването на Джордж. Обръщам се към дамите си.

— Отивам в параклиса — казвам. — Ще отида сама.

Те правят реверанс и се изправят, докато аз вземам молитвеника и броеницата си, излизам от стаята и тръгвам към вратата на параклиса. Долавям стъпките на Джордж зад мен, и ние се вмъкваме в сенчестия, празен параклис заедно. Един свещеник слуша изповед в един ъгъл на църквата; двама дворяни изреждат шепнешком греховете си. Джордж и аз се скриваме в една от тъмните ниши и аз го поглеждам за първи път.

В мрака той е бял като удавник, очите му са хлътнали. Цялата му непринудена привлекателност е заличена. Прилича на човек на края на силите си.

— Какво има? — прошепвам.

— Синът ми — изрича той сломено. — Синът ми.

Първата ми мисъл е за собствения ми син, за моя Едуард. Дай боже да е в безопасност в замъка Мидълхам, докато се пързаля в снега, слуша пътуващите актьори, отпива коледен ейл. Дай боже да е здрав и силен, незасегнат от мор или отрова.

— Синът ти? Едуард?

— Бебето ми, Ричард. Моето бебе, обичният ми Ричард.

Вдигам ръка към устата си, и под пръстите си мога да почувствам как устните ми треперят.

— Ричард?

За осиротялото бебе на Изабел се грижи дойката му — жена, която е отгледала и Маргарет, и Едуард; чието мляко ги е отхранило, сякаш им е майка. Няма причина третото дете на Изабел да не заяква под нейните грижи.

— Ричард? — повтарям. — Не и Ричард?

— Мъртъв е — казва Джордж. Едва чувам шепота му. — Мъртъв е — той изрича задавено думата. — Току-що получих вест от замъка Уорик. Той е мъртъв. Моето момче, момчето на Изабел. Отиде на небето, за да бъде с майка си, Бог да благослови мъничката му душа.

— Амин — прошепвам. Чувствам как гърлото ми се стяга, как очите ми горят. Иска ми се да се хвърля на леглото си и да плача цяла седмица за сестра си и за малкия си племенник, и за суровостта на този свят, който ми отнема един по един всички хора, които обичам.

Джордж неумело хваща ръката ми и я стиска здраво.

— Съобщават ми, че умрял внезапно, неочаквано — казва той.

Въпреки собствената си скръб, отстъпвам назад, издърпвайки ръката си от хватката му. Не искам да чуя това, което ще изрече.

— Неочаквано?

Джордж кимва.

— Той укрепваше. Хранеше се добре, наедряваше, започваше да спи по цяла нощ. Взех за негова дойка Беси Ходжис, никога нямаше да го оставя, ако не мислех, че расте добре, както заради него, така и заради майка му. Но той беше добре, Ан. Никога нямаше да ги оставя, ако имах някакво съмнение.

— Бебетата могат да се поболяват внезапно — казвам немощно. — Знаеш това.

— Казват, че бил добре, когато заспал, и умрял преди зазоряване — казва той.

Потръпвам.

— Бебетата могат да умрат в съня си — повтарям. — Да ги пази Господ.

— Вярно е — казва той. — Но трябва да знам дали просто е заспал, дали това е случайна смърт. Тръгвам за Уорик веднага. Ще науча истината за това, и ако открия, че някой го е убил, че е капнал отрова в малката му уста, тогава ще погубя убийците — които и да са, колкото и висок да е санът им, колкото и изтъкнато да е името им, независимо какъв е родът им. Кълна се в това, Ан. Ще отмъстя на убийцата на съпругата си, особено ако е убила и сина ми.

Той се обръща към вратата, и аз хващам ръката му.

— Пиши ми веднага — прошепвам. — Изпрати ми нещо, плодове или нещо друго, с бележка, за да ми съобщиш. Напиши я така, че аз да разбера, но никой друг да не може да се досети. Непременно ми съобщи дали Маргарет и Едуард са в безопасност.

— Ще го сторя — обещава той. — И ако сметна, че е необходимо, ще ти изпратя предупреждение.

— Предупреждение?

Не искам да разбирам какво има предвид.

— Ти също си в опасност, и синът ти е в опасност. Не се съмнявам, че това е нещо повече от посегателство над мен и моите близки. Това не е насочено единствено срещу мен, макар че ме поразява в сърцето; това е удар по дъщерите на кралесъздателя, и по неговите внуци.

Когато той облича в думи този страх, чувствам как изстивам. Пребледнявам като него, приличаме на две привидения, шепнещи си в сенките на параклиса.

— Удар по дъщерите на кралесъздателя? — повтарям. — Защо някой би сторил зло на дъщерите на кралесъздателя? — питам, макар да знам отговора. — Тази пролет стават шест години, откакто вече го няма. Всичките му врагове са го забравили.

— Сред тях има една, която не е забравила. Тя държи в кутията си за накити лист хартия с две имена, написани с кръв на него — казва той. Не е нужно да назовава тази „тя“. — Ти знаеше ли това?

Кимвам съкрушено.

— Знаеш ли чии са имената?

Той ме изчаква да поклатя глава.

— С кръв е написано „Изабел и Ан“. Изабел е мъртва, не се съмнявам, че тя иска ти да бъдеш следващата.

Треса се от страх.

— Като възмездие? — прошепвам.

— Тя иска отмъщение за смъртта на баща си и брат си — отвръща той. — Дала е клетва за това. Това е единственото й желание. Баща ти погуби нейния баща и сина му, тя ти отне Изабел и нейния син. Не се съмнявам, че ще убие теб и сина ти Едуард.

— Върни се скоро — казвам. — Върни се в двора, Джордж. Не ме оставяй сама тук, в нейния двор.

— Кълна се — казва той. Целува ми ръка и си отива.

— Не мога да отида в двора — казвам решително на Ричард, докато той стои пред мен в скъпите си дрехи от тъмно кадифе, готов да потегли към Уестминстър, където ни е наредено да се явим на вечеря. — Не мога да отида. Кълна се, че не мога да отида.

— Разбрахме се — казва той тихо. — Разбрахме се, че докато не узнаем истината за слуховете, ще посещаваш двора, ще седиш с кралицата, когато бъдеш поканена, ще се държиш, сякаш нищо не се е случило.

— Нещо се случи — казвам. — Сигурно си научил, че невръстният Ричард е мъртъв?

Той кимва.

— Той растеше и заякваше, роди се силен, а сега умира, само три месеца след раждането си? Умира безпричинно в съня си?

Съпругът ми се обръща към огъня и побутва един пън с обутия си в ботуш крак, за да го намести.

— Случва се бебета да умират — казва той.

— Ричард, мисля, че онази жена го е убила. Не мога да отида в двора й и да седя в нейните покои, и да чувствам как тя ме наблюдава, питайки се какво знам. Не мога да отида на вечеря и да ям храната от нейната кухня. Не мога да се заставя да я срещна.

— Защото я мразиш? — пита той. — Съпругата на най-скъпия ми брат и майката на децата му?

— Защото се страхувам от нея — казвам. — И може би ти също би трябвало да се страхуваш, може би дори той би трябвало да се бои.