Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (33)

6.

Беше го открил!

Тони, открих го! Бъди жива! Не им позволявай да те унищожат. Те няма да убият тялото ти, но ще се опитат да убият съзнанието ти. Не им позволявай да го направят. Ще се опитат да проследят мислите ти и начина, по който мислиш. Ще се опитат да те променят, да променят процесите, които те карат да бъдеш такава, каквато си. Те нямат избор, скъпа моя. Заложникът трябва да бъде програмиран дори и след като капанът се затвори; професионалистите разбират това. Никаква крайност не може да бъде изключена. Намери нещо в себе си — заради мен. Виждаш ли, скъпа моя любов. Аз намерих нещо. Намерих нещо. Пастирчето! Това е едно оръжие. Трябва ми само време, за да го използвам. Бъди жива. Пази съзнанието си!

 

 

Талеников, врагът, който повече не мога да мразя. Ако си мъртъв, няма нищо, което мога да направя, освен да се обърна и да знам, че съм сам. Ако си жив, продължавай да дишаш, но не ти обещавам нищо; няма никаква надежда, наистина. Но ние имаме нещо, което нямахме преди. Имаме него. Знаем кой е пастирчето. Сега паяжината е ясна и тя обгражда целия свят. „Скози-Паравацини“, „Верахтен“, „Транс комюникейшън“… И още сто различни компании между всяка от тях. Всички събрани заедно от пастирчето, всички управлявани от мраморната кула, която гледа града с хиляда очи. А има и още нещо. Знам го, чувствам го! Още нещо, което седи в средата на паяжината. Ние, които „тормозихме този свят твърде дълго“ си създаваме инстинкти, нали? Моят е силен. Той е там. Трябва ми само време. Продължавай да дишаш… приятелю.

 

 

Не мога повече да мисля за тях. Трябва да ги изключа от съзнанието си; те се намесват, натрапват се, те са бариери. Те не съществуват; тя не съществува и аз съм я загубил. Ние няма да доживеем старини заедно; няма надежда. Сега, движи се. В името на Бога, размърдай се!

 

 

Той си тръгна от къщата на Голдмън бързо като им благодари, озадачавайки ги с внезапното си заминаване. Зададе им само няколко въпроса — за семейство Ейпълтън — на които всеки буден човек в Бостън можеше да отговори. Единственото, от което имаше нужда, беше информацията. Нямаше смисъл да остава повече. Сега той вървеше под дъжда, пушейки цигара, мислите му се бяха концентрирали върху липсващия фрагмент, за който инстинктът му подсказваше, че е по-голямо оръжие от пастирчето, макар че беше част от самото пастирче, присъщ на измамите на Никълъс Гидероне. Какво беше то? Къде беше фалшивата нотка, която беше чул толкова ясно?

Знаеше едно нещо обаче, и то беше повече от инстинкт. Знаеше достатъчно, за да хвърли сенатора Джошуа Ейпълтън Четвърти в паника. Той щеше да се обади на сенатора във Вашингтон и тихо да му изрецитира една подробна сметка, която е започнала преди седемдесет години, на датата четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година сред хълмовете на Порто Вечио. Дали сенаторът щеше да каже нещо? Дали можеше да хвърли някаква светлина върху организацията, позната като Матарезе, която е започнала своята дейност във второто десетилетие на века — Сараево, може би — продавайки политически убийства? Една организация, от която семейство Ейпълтън никога не са излизали, защото това можеше да бъде проследено до белия небостъргач в Бостън, една компания, която имаше честта да притежава сенатора в Съвета на директорите си. Ерата на Водолея се беше превърнала в ера на конспирацията. Един мъж, който беше тръгнал на поход към Белия дом, трябваше да изпита паника, а паниката поражда грешки.

Но паниката можеше да бъде контролирана. Матарезе бързо щеше да издигне защитна стена около сенатора, президентството беше твърде голяма награда, за да бъде пожертвано. А и обвинения, направени от един предател, не бяха никакви обвинения; това бяха просто думи, изречени от човек, който беше предал своята страна.

Инстинкт. Разгледай мъжа — мъжа — по-отблизо.

Джошуа Ейпълтън не беше такъв, какъвто го възприемаше нацията. Популярната фигура, чийто апел обикаляше страната. А какво се криеше зад ежедневния му личен живот? Беше ли възможно в личния си живот да имаше слабости, които по-трудно щеше да може да отрече, отколкото обвиненията в мащабна конспирация, отправени от един предател? Беше ли понятно — и колкото повече Брей се замисляше за това, толкова по-логично му се струваше — че цялата история в Корея беше един голям сапунен мехур? Дали командирите не бяха подкупени, а за медалите не беше платено? Стотици мъже бяха убедени от парите да устроят едно бдение, за което никой не даваше пукната пара? Сигурно това не беше първият случай, когато войната беше използвана като трамплин за издигане в цивилния живот. Беше едно естествено, съвършено заблуждение, ако сценарият можеше да бъде изработен прецизно — а кой сценарий не можеше да бъде добър с ресурсите, контролирани от Матарезе…

Разгледай мъжа. Мъжът.

Голдмън беше описал на Брей съвременното семейство на Ейпълтън. Официалната резиденция на сенатора беше една къща в Конкорд, където той и семейството му отсядаха през летните месеци. Баща му беше умрял преди няколко години; Никълъс Гидероне беше изразил своята последна почит към сина на своя настойник, като беше закупил огромния Ейпълтън хол от вдовицата на цена, далеч над пазарната, обещавайки да запази името вечно. Възрастната госпожа Ейпълтън понастоящем живееше в Бейкън хил, в една тухлена къща на Луисбърг скуеър.

Майката. Що за жена беше тя? Голдмън беше изчислил, че трябва да е някъде около седемдесет и пет годишна. Дали можеше да му каже нещо? Неволно, може би, знаеше много. Майките бяха далеч по-добри източници на информация, отколкото се считаше — не с това, което казваха, а с това, което не казваха, променяйки бързо темата на разговора.

Беше девет и двадесет. Брей се чудеше дали щеше да може да се свърже с майката на Ейпълтън и да говори с нея. Къщата може би беше наблюдавана, но не и като първостепенна задача. От някоя кола, паркирана на площада с изглед към къщата, един мъж, вероятно двама. Ако имаше такива мъже и успееше да ги залови, Матарезе щяха да разберат, че е в Бостън, а той още не беше готов за това. Въпреки всичко, майката можеше да му подскаже някакъв кратък път, някакво име, някакво произшествие, нещо, което бързо можеше да проследи; нямаше много време. Господин Б. А. Викъри трябваше да се появи в хотел „Риц Карлтън“, но когато се появеше, трябваше да притежава своите средства. Като оптимален вариант той трябваше да има свой заложник; трябваше да има Джошуа Ейпълтън Четвърти.

Нямаше никаква надежда. Но нямаше и нещо, което да не си заслужаваше да се опита. Там беше инстинктът.

 

 

Стръмният склон на Честнат стрийт към Луисбърг скуеър беше характерен с все по-тихите пресечки. Сякаш човек излизаше от един объркан и влизаше в един свещен свят. Ярките неонови светлини бяха заменени от трептящата светлина на полузатъмнените газови лампи, павираните улици бяха чисто измити. Той стигна до площада, придържайки се в сенките на тухлената сграда на ъгъла. Извади малък бинокъл от дипломатическия си куфар и го сложи пред очите си, фокусирайки силните лещи на Цайс-Айкън върху всяка неподвижна кола на улицата край оградения парк, който беше центърът на Луисбърг скуеър.

Нямаше никой.

Брей прибра обратно бинокъла в дипломатическия си куфар, излезе от сянката на сградата на ъгъла и тръгна по тихата улица към тухлената къща на Ейпълтън. Самостоятелните къщички, ограждащи малкия парк с огради и порти от ковано желязо, бяха притихнали. Мощният въздух беше много студен, лампите премигваха по-често от непрекъснатите повеи на зимния вятър. Прозорците бяха затворени; в камините на Луисбърг скуеър гореше огън. Това беше един различен свят, отдалечен, почти изолиран, със сигурност живеещ в мир със себе си.

Той се изкачи по белите каменни стъпала и натисна звънеца. Стенните лампи от двете страни на вратата хвърляха повече светлина върху него, отколкото би му се искало.

Чу звука на стъпки; някаква жена отвори вратата и той мигновено разбра, че жената го позна; разбра го по краткия, неволен дъх, който излезе от устните й, в повдигането на клепачите. Това обясняваше защо на улицата няма никой, охраната беше вътре в къщата.

— Госпожа Ейпълтън, моля?

— Страхувам се, че тя се пенсионира.

Жената се опита да затвори вратата. Скофийлд заби левия си крак под основата й, а с рамото си подпря тежкия черен панел и го отвори.

— Страхувам се, че вие знаете кой съм — каза той, влизайки вътре, оставяйки куфара си на земята.

Жената се изви, дясната й ръка се стрелна към джоба на униформата й. Брей контрира, като я принуди да продължи да се завърта, хващайки китката й, извивайки я надолу и встрани от тялото й. Тя извика. Скофийлд я просна на пода, коляното му се заби в основата на гръбнака й. С лявата си ръка стисна врата й отзад, ръката му беше между плешките й и той грубо дръпна нагоре, когато тя падна; още няколко килограма налягане и щеше да й счупи врата. Но той не искаше да го направи. Искаше тази жена да остане жива; тя припадна в безсъзнание на пода.

Той се наведе тихо, изваждайки револвера с къса цев от джоба на служителката, очаквайки да чуе звуци от хора в къщата. Викът трябваше да бъде чут, ако имаше някой в къщата — имаше нещо, но то беше толкова слабо, че не можеше да долови какво беше. Видя един телефон до стълбището и пропълзявайки до него, го вдигна. Чу се само звукът на сигнала. Никой не използваше телефона. Може би жената беше казала истината; беше напълно възможно госпожа Ейпълтън да се беше пенсионирала. Той скоро щеше да разбере това.

Първо трябваше обаче да научи още нещо. Върна се обратно до сестрата, издърпа я по пода под лампата в коридора и разкъса униформата й отпред. Съдра комбинезона и сутиена отдолу, повдигайки нагоре лявата й гръд, за да разгледа плътта.

Беше там. Малкият, нарисуван син кръг, както го беше описал Талеников. Белегът не беше никакъв белег по рождение, това беше знакът на Матарезе.

Внезапно отгоре се дочу стържещият звук на някакъв двигател, вибрациите бяха постоянни, басови. Брей залегна върху неподвижното тяло на сестрата, в сянката на стълбището, и вдигна револвера.

Иззад ъгъла на първата площадка се видя някаква старица. Тя седеше в декориран стол в автоматичен асансьор, сухите й ръце държаха гравирания лост, който се издигаше от парапета. Беше облечена в тъмносив пеньоар с висока яка, деликатното й някога лице беше набръчкано, гласът й бе прегракнал.

— Мога да си представя, че това е един от начините да прецакаш кучката или да издебнеш отзад разгонената вълчица, но ако целта ви е сексуална, младежо, ще се усъмня във вкуса ви.

Госпожа Джошуа Ейпълтън Трета беше пияна. От вида й можеше да се разбере, че бе пияна от години.

— Единствената ми цел, госпожо Ейпълтън, е да се срещна с вас. Тази жена се опита да ме спре; това е нейният пистолет, а не моят. А съм кадрови офицер от разузнаването, работещ за правителството на Съединените щати, и съм готов да ви покажа картата си. С оглед на това, което се случи, проверявам за някакво скрито оръжие. Бих направил същото при всякакви обстоятелства, навсякъде, по всяко време.

С тези думи се опита да повлияе на постоянния стрес, в резултат на продължителната злоупотреба с алкохола. Старицата прие неговото присъствие. Скофийлд отнесе сестрата в една малка съблекалня, завърза ръцете и краката й с ивици от разкъсания й найлонов комбинезон, запазвайки ластичното коланче, което прекара между зъбите й и завърза здраво за врата й. Той затвори вратата и се върна при госпожа Ейпълтън във всекидневната. Тя си беше наляла бренди; Брей погледна чашата със странна форма и гарафите, които бяха поставени на масите в стаята. Чашата беше толкова дебела, че не можеше да бъде счупена лесно, а кристалните гарафи бяха поставени така, че бяха на разстояние два до три метра една от други. Беше странна терапия за човек, който очевидно беше алкохолик.

— Страхувам се — изрече Скофийлд, спирайки при вратата, — че когато съзнанието се върне при вашата служителка, ще трябва да й изнеса една лекция за това как да крие огнестрелното оръжие. Тя е избрала странен начин, за да ви защитава, госпожо Ейпълтън.

— Много странен, младежо. — Старицата вдигна чашата си и внимателно седна в тапицираното кресло. — Но след като тя се опита и се провали толкова мизерно, защо не ми разкажете от какво се бе наложило да ме защитава? Защо дойдохте да се срещнете с мен?

— Може ли да седна?

— Където пожелаете.

Брей започна своя разказ.

— Както ви споменах, аз съм офицер от разузнаването, прикрепен към Държавния департамент. Преди няколко дни получихме доклад, който уличава вашия син — чрез баща му — във връзки с някаква организация в Европа, която от години е известна с участието си в международни престъпления.

— Какво? — Госпожа Ейпълтън се ухили. — Вие наистина сте много забавен.

— Простете ми, но в това няма нищо забавно.

— Какво ми говорите?

Скофийлд описа група мъже по подобие на Съвета на Матарезе, наблюдавайки старицата отблизо за знаци, които щяха да му подскажат, че тя е направила връзка. Той дори не беше сигурен, че успяваше да проникне през нейното замъглено съзнание; беше се опитал да засегне майката, не жената.

— Информацията от Европа беше изпратена и предадена като строго секретна. Доколкото ми е известно аз съм единственият човек във Вашингтон, който я е чел, а освен това съм убеден, че мога да я задържа. Вижте, госпожо Ейпълтън, мисля, че е много важно за тази страна това да не се отрази на сенатора…

— Младежо — прекъсна го старицата. — Нищо не може да се отрази на сенатора, не го ли знаете? Синът ми ще бъде президент на САЩ. Той ще бъде избран наесен. Всички казват така. Всички го искат.

— Значи не съм бил ясен, госпожо Ейпълтън. Докладът от Европа може да бъде опустошителен и аз имам нужда от малко информация. Преди синът ви да се насочи към държавната работа, доколко близко беше обвързан той с бизнеса на баща си? Пътуваше ли често до Европа с вашия съпруг? Кои бяха най-близките му приятели в Бостън? Това е ужасно важно. Хора, които само вие познавате, мъже и жени, които са идвали да се срещнат с него в Ейпълтън хол.

— Ейпълтън хол… на върха на Ейпълтън хил — прекъсна го старицата. С прегракнал глас се опитваше да пее с нещо като шепот, без да улучи тона. — С най-великата гледка към Бостън… И тя винаги ще бъде такава. Джошуа Първи е написал това преди повече от сто години. Не е много добро, но казват, че е съчинил музиката, докато е свирил на клавесина. Такъв е Джошуа — един клавесин. Такива сме всички ние. Наистина!

— Госпожо Ейпълтън, след като синът ви се завърна от Корейската война…

— Ние никога не говорим за тази война! — За миг очите на старицата се концентрираха и станаха враждебни. После облаците се върнаха. — Разбира се, когато синът ми стане президент, те няма да ме возят на количка както Роуз или мис Лилиан. Ще се появявам само в много специални случаи.

Тя спря и се изсмя тихо, един фееричен смях, с който се самоиронизираше.

— След няколко много специални сесии с доктора. — Тя спря отново и вдигна левия палец към устните си. — Вижте, младежо, трезвеността не е най-добрият ни приятел.

Скофийлд я наблюдаваше отблизо, натъжен от това, което виждаше. Под набръчканото лице някога е имало красиво лице, очите някога са били красиви и живи, не плуващи в мъртвите трапчинки, каквито бяха сега.

— Съжалявам, сигурно е болезнено да го знаете…

— Напротив — отвърна засегнато тя. Сега беше неин ред да го разгледа. — Да не си мислите, че сте хитър?

— Никога, по никакъв начин не съм си мислил така…

Инстинкт.

— От колко време сте… болна, госпожо Ейпълтън?

— Благодаря ви за въпроса. Откакто се помня, а това е достатъчно отдавна.

Брей отново погледна гарафите.

— Сенаторът идвал ли е тук скоро?

— Защо питате?

Изглеждаше, че и е забавно или просто се прикриваше по този начин.

— Просто така — каза Скофийлд небрежно; не искаше да я тревожи. Не сега; не беше сигурен какво, но нещо се случваше. — Казах на служителката ви, че сенаторът ме е изпратил тук, че той самият може би пътува насам.

— А, така значи — кресна старицата; в прегракналия й алкохолизиран глас се чувстваше триумф. — Не се изненадвам, че се е опитала да ви спре!

— Заради това? — попита Брей тихо, посочвайки към гарафите. — Пълните бутилки — пълнени всеки ден — с пиячка. Може би синът ви би имал нещо против?

— О, не бъдете такъв глупак. Тя се е опитала да ви спре, защото сте излъгал.

— Излъгал?

— Разбира се! Сенаторът и аз се срещаме само при специални случаи, и то при тези много специални срещи с доктора — когато съм така нагласена, че възторжените му привърженици могат да видят възторжената му майка. Синът ми никога не е бил тук и никога няма да дойде. Последния път когато бяхме сами, беше преди повече от осем години. Дори при погребението на баща му, въпреки че бяхме заедно, не си говорихме.

— Може ли да попитам защо?

— Не можете. Но мога да ви кажа, че това няма нищо общо с вашите измишльотини — от това, което можах да схвана — които ми разказахте.

— Защо казахте, че никога не говорите за Корейската война?

— Младежо, недейте да гадаете. — Госпожа Ейпълтън вдигна чашата към устните си, ръката се разтрепери и чашата падна, брендито се разля върху пеньоара.

— По дяволите!

Скофийлд се надигна от стола.

— Не я пипайте! — изкомандва тя.

— Ще я вдигна — каза той, коленичейки пред нея. — Няма смисъл да се спъвате в нея.

— Тогава я вдигнете. И ми дайте друга, ако обичате.

— Разбира се.

Той отиде до близката маса и й наля бренди в чиста чаша.

— Казвате, че не обичате да говорите за войната в Корея…

— Казах — прекъсна го старицата, — че никога не сме я обсъждали.

— Вие имате късмет. Имам предвид да споменете за нещо и с това да свърши всичко. Някои от нас не са такива късметлии. — Той остана пред нея, сянката му падаше върху й, лъжата беше пресметната. — Аз не мога. Аз бях там. Като вашия син.

Старицата отпи няколко глътки, без да спре.

— Войните убиват много повече, отколкото труповете, които остават след тях. Случват се ужасни неща. Те случиха ли ви се на вас, младежо?

— Случиха ми се.

— Те направиха ли с вас онези ужасни неща?

— Какви ужасни неща, госпожо Ейпълтън?

— Държаха ли ви гладен, биха ли ви, погребваха ли ви жив, запушиха ли ноздрите ви с прах и кал, за да не можете да дишате? Умирайки бавно, в съзнание, буден, но умиращ?

Старицата разказваше за мъченията, документирани от мъжете, които бяха пленени в севернокорейските лагери. Каква беше връзката?

— Не, тези неща не се случиха с мен.

— Знаете ли, те са се случили с него. Лекарите ми разказаха. Това го е накарало да се промени. Вътре. Да се промени толкова много. Но ние не трябва никога да говорим за това.

— Разговаряме?… — За какво говореше тя? — Имате предвид сенатора?

— Шшшт! — Старицата изпи остатъка от брендито. — Ние не трябва никога, никога да говорим за това.

— Разбирам — каза Брей, но не разбираше.

Сенатор Джошуа Ейпълтън Четвърти никога не беше попадал в плен при севернокорейците. Капитан Джош Ейпълтън беше успял да се измъкне от залавяне в редица случаи; всеки път, когато успееше да постигне това, зад гърба на врага, ставаше детайл от неговото величие. Скофийлд остана пред нея и заговори отново.

— Но не мога да кажа, че съм забелязал някаква голяма промяна в него, освен дето остарява. Разбира се, преди двадесет години не го познавах толкова добре, но за мен той все още е един от най-прекрасните хора, които изобщо съм познавал.

— Вътрешно! — старицата прошепна остро. — Той е вътре! Той представлява една маска… и хората за това го обожествяват.

Внезапно в замъглените й очи се появиха сълзи, а думите, които последваха плача, изникнаха дълбоко от нейната памет.

— Те трябва да го обожествяват! Той беше такова красиво момче, такъв красив младеж. Никой не беше като моя Джош, никой не обичаше толкова, никой не беше изпълнен с толкова любезност!… Докато те не направиха онези ужасни неща с него. — Тя се разплака. — А аз бях такъв ужасен човек. Аз бях неговата майка, а не можех да разбера. Исках си моя Джошуа обратно! Исках си го обратно толкова силно!

Брей коленичи до нея и взе чашата от ръцете й.

— Какво имате предвид, като казвате, че сте си го искали обратно?

— Аз не можех да разбера! Той беше толкова студен, толкова дистанциран. Те бяха му отнели радостта. В него нямаше радост! Той излезе от болницата… и болката беше толкова много, а аз не можех да разбера. Той ме гледаше и нямаше радост, нямаше любов. Нямаше го вътре!

— Болницата? Катастрофата след войната — веднага след войната?

— Той страда толкова много… а аз пиех толкова много… толкова много. Всяка седмица, докато той беше на онази ужасна война, аз пиех все повече и повече. Не можех да издържам! Той беше всичко, което имах. Съпругът ми беше… съпруг само по име — моята грешка беше толкова голяма, колкото и неговата, предполагам. Той беше отвратен от мен. Но аз обичах моя Джош толкова много…

Старицата посегна към чашата. Той първи стигна до нея и й наля от питието. Тя го погледна през сълзите си, очите й плуваха, изпълнени с тъга от това, че знаеше какво представлява.

— Благодаря ви много — каза тя с просто достойнство.

— Моля — отговори той, чувствайки се безпомощен.

— В известен смисъл — прошепна тя, — аз все още го имам, но той не го знае. Никой не го знае.

— Как го имате?

— Когато се изнесох от Ейпълтън хол… на Ейпълтън хил… запазих стаята му такава, каквато беше, такава, каквато винаги е била. Вижте, той никога не се върна. Наистина. Само за един час една вечер, за да си вземе някои неща. За това определих една от стаите тук и я направих негова стая. Тя винаги ще бъде негова, но той не го знае.

Брей отново коленичи пред нея.

— Госпожо Ейпълтън, може ли да видя тази стая? Моля ви, може ли да я видя?

— О, не, това няма да е хубаво — каза. — Тя е много лична. Тя си е негова и аз съм единствената, когото той пуска вътре. Той все още живее там, разбирате ли. Моят красив Джошуа.

— Аз трябва да видя тази стая, госпожо Ейпълтън. Къде е тя?

Инстинкт.

— Защо трябва да я видите?

— Аз мога да ви помогна. Мога да помогна на сина ви. Зная го…

Тя изкриви очите си, разглеждайки го от някакво вътрешно място.

— Вие сте любезен мъж, нали? И не сте толкова млад, колкото си мислех. На лицето ви има бръчки и по слепоочията си имате сива коса. Вие имате силна уста, някой казвал ли ви го е?

— Не, не мисля, че някой ми го е казвал. Моля ви, госпожо Ейпълтън, аз трябва да видя стаята. Позволете ми…

— Хубаво е, че питате. Хората рядко ме питат вече за нещо; те просто ми казват. Много добре, помогнете ми да стигна до асансьора и ще се качим горе. Вие разбирате сигурно, че ще трябва първо да почукаме. Ако той каже, че не можете да влезете, ще трябва да останете отвън.

Скофийлд я заведе през коридора на всекидневната до асансьора със стола. Той вървеше до нея по стълбата до втория етаж, където й помогна да се изправи на крака.

— Насам — каза тя, посочвайки към един тесен, притъмнен коридор. — Последната врата вдясно е.

Те стигнаха до нея, спряха за миг и тогава старицата почука леко на дървото.

— След минутка ще разберем — продължи тя, навеждайки глава, като че ли се ослушваше да чуе някаква команда отвътре. — Добре — усмихна се. — Каза, че можете да влезете, но не трябва да пипате нищо. Той е подредил всичко така, както му харесва.

Тя отвори вратата и натисна ключа на стената. Светнаха три различни лампи, но въпреки това светлината беше слаба. Върху пода и стените падаха сенки.

Стаята беше стая на младеж, вещите от скъпата младост бяха изложени навсякъде. Флаговете над леглото и бюрото бяха от Андовър и Принстън, по рафтовете имаше трофеи от спортове като ветроходство, ски, тенис и бейзбол. Стаята беше поддържана — внимателно поддържана — като че ли всичко това принадлежеше на някой принц от Ренесанса. До някакъв химически прибор стоеше един микроскоп, един том от Британика^[1] лежеше отворен, повечето от страниците бяха подчертани, в полетата имаше изписани бележки. На нощната масичка до леглото бяха романите на Дос Пасос и Костлър, до тях имаше напечатана заглавна страница на някакво есе, написано от знаменития притежател на тази стая. То беше озаглавено: „Удоволствията и отговорностите да плаваш в дълбоки води. Написано от Джошуа Ейпълтън Старши, академия Андовър. Март, 1945 година“. Под леглото се подаваха три чифта обувки: боти, маратонки и черни кожени половинки, носени с официални дрехи. Животът беше някак си прикрит в стаята.

Брей потрепери на бледата светлина. Той беше в гробницата на мъж, който беше съвсем жив, вещите от живота му бяха запазени, за да могат по някакъв начин да пренесат мъртвия безопасно през време на пътуването му из мрака. Беше ужасяващо изживяване, когато човек се замислеше за Джошуа Ейпълтън, наелектризиращия, хипнотизиращ сенатор от Масачузетс. Скофийлд погледна към старицата. Тя се беше втренчила неподвижно към няколко снимки на стената. Брей пристъпи напред и ги погледна.

Това бяха снимки на по-младия Джошуа Ейпълтън и няколко негови приятели — същите приятели, явно екипажът от лодката — случаят беше указан от снимката в центъра. Тя показваше един дълъг флаг, носен от четирима мъже, стоящи на борда на кораба Шампионат Марбъл Хед регата — лято, 1949 година.

Само централната снимка и трите над нея показваха и четиримата членове на екипажа. Долните две бяха моментални снимки само на двама от четиримата. Ейпълтън и друг младеж, и двамата голи до кръста — слаби, мускулести, подавайки ръце през борда; усмихвайки се на фотоапарата, стоейки от двете страни на мачтата, седнали на борда, протегнали напред чаши за поздрав.

Скофийлд разгледа отблизо двамата мъже, после ги сравни с техните колеги. У Ейпълтън и у очевидно близкия му приятел имаше сила, която липсваше в другите двама. Чувство на сигурност, на някаква убеденост. Те не си приличаха, с изключение може би на ръста и теглото — атлетични мъже, чувствайки се добре в компанията помежду си — въпреки това не бяха и кой знае колко различни. И двамата имаха остри, макар и различни черти — силни челюсти, широки чела, големи очи и кичури права, тъмна коса — същият тип лица като тези от броевете на Айви Лийг.

Имаше нещо обезпокояващо при тези снимки. Брей не знаеше какво е то, но то беше там. Инстинкт.

— Те сякаш са братовчеди — каза той.

— В продължение на много години бяха като братя — отвърна старицата. — В мирно време щяха да бъдат партньори, по време на война — войници, стоящи рамо до рамо. Но той излезе мръсник, предаде сина ми. Моят прекрасен Джошуа отиде на война сам и му се случиха ужасни неща. Той избяга в Европа, скри се в някакъв замък, но съществува възмездие. Умря в Гщаад, от раните при падане. Доколкото ми е известно, синът ми никога оттогава не е споменавал името му.

— Оттогава? Кога беше това?

— Отпреди 25 години.

— Кой беше той?

Тя му разказа. Скофийлд не можеше да диша. В стаята нямаше въздух, само сенки във вакуума. Той беше открил пастирчето, но инстинктът му подсказваше да търси нещо друго, един фрагмент също толкова странен, колкото и всичко останало, което беше научил. Най-ужасяващото парченце от мозайката си дойде на мястото, сега вече можеше да си обясни скока над пропастта. Трябваше му само доказателство, защото истината беше толкова странна.

Той беше в една гробница; мъртвият беше пътувал в мрака в продължение на двадесет и пет години.