Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (19)

8.

Лекарят затвори вратата на кабинета си и заговори на английски. Той беше получил образованието си в Лондон и беше нает от британското разузнаване. Скофийлд го беше открил по време на една съвместна операция на Конс Оп и МИ-6. Мъжът не беше опасен. Той си мислеше, че всички тайни служби бяха ненормални до известна стенен, но тъй като британците бяха платили за неговите последни две години в училището по медицина, той прие своята част от сделката. Просто работеше на повикване, за да лекува ранените хора в един много глупав бизнес. Брей го харесваше.

— Тя е успокоена и жена ми сега е с нея. Ще излезе след няколко минути и ще можете да си тръгнете.

— Как е тя?

— Боли я, но това няма да продължи дълго. Намазах изгарянията с един препарат, който действа като местен анестетик. Дадох й едно бурканче от него. — Докторът запали цигара; той не беше свършил. — Един-два пакета с лед трябва да бъдат положени върху лицевите й контузии; подутините ще спаднат за една нощ. Прорезните рани не са дълбоки, не са необходими шевове.

— Значи е добре — каза Скофийлд успокоен.

— Не, не е, Брей. — Лекарят вдиша от дима. — О, от медицинска гледна точка тя е добре и с малко грим и с тъмни очила вече ще може да се движи до утре до обяд. Но тя не е добре.

— Какво имаш предвид?

— Доколко я познаваш?

— Съвсем малко. Открих я преди няколко дни, без значение къде.

— Не ме интересува — прекъсна го докторът. — Никога не се интересувам от това. Аз просто искам да кажа, че не й се случва за пръв път тази вечер. Има следи от предишни насилия, някои от тях са много жестоки.

— Господи… — Скофийлд моментално се замисли за виковете от мъка, които беше чул преди по-малко от час. — Какви следи?

— Белези от многобройни прорези и изгаряния. Всичките са малки, но са точно на такива места, че да причинят максимална болка.

— Отскоро ли са?

— Отпреди около година, бих казал. Част от бележките са все още меки, сравнително нови.

— Някакви предположения?

— Да. По време на жестоки травми хората говорят за някои неща. — Докторът спря, поемайки отново от цигарата си. — Не трябва да ти казвам това; ти разчиташ на него.

— Продължавай — настоя Брей.

— Мисля, че тя систематично е психологически разбита. Продължаваше да повтаря разни откъслечни думи. Във връзка с това и онова; вярност до смърт и жертвоготовност, за другари. Този тип глупости.

— Бригадистите са едни долни копелета — каза Брей.

— Какво?

— Забрави го.

— Забравено. В красивата си глава тя е много объркана.

— Не толкова, колкото си мислиш. Тя успя да се измъкне.

— Значи е поразена и все пак е успяла? — попита докторът.

— Почти.

— Значи е забележително момиче.

— По-скоро тя е точно това, от което имам нужда — кимна Скофийлд.

— Това също ли беше очакван отговор? — Гневът на доктора си беше съвсем на място. — Хора, вие не спирате да ме разочаровате! Белезите на жената не са само по кожата й, Брей. Тя е била изнасилвана.

— Тя е жива. Бих искал да съм там, когато излезе от упойката. Може ли?

— За да можеш да я уловиш, докато съзнанието й е още замъглено и да изтръгнеш своите отговори. — Докторът отново спря. — Съжалявам, това не е моя работа.

— Бих искал да е твоя работа, ако тя има нужда от помощ. И ако ти нямаш нищо против.

Докторът го погледна.

— Услугите ми са свързани с медицината, знаеш това.

— Разбирам. Тя няма никой друг тук. Не е от Рим. Ще може ли да дойде при теб… ако някой от белезите й се разкъса?

Италианецът кимна.

— Кажи й да дойде и да ме види, ако има нужда от медицински преглед или приятел.

— Благодаря ти много. Благодаря и за още нещо. Помогна ми да наредя няколко парчета от мозайката, с които не можех да се справя. Сега ще вляза, ако може.

— Върви. Кажи на жена ми да излезе оттам.

 

 

Скофийлд докосна бузата на Антония. Тя лежеше неподвижно на леглото, но при докосването обърна главата си настрана, устните й се разтвориха, глух стон на протест се откъсна от гърдите й. Нещата сега бяха по разбираеми, загадката, каквато представляваше Антония Гравет, ставаше по-ясна. Защото точно тази яснота липсваше; той не беше в състояние да прогледне през непрозрачната стъклена стена, която тя беше изградила между себе си и външния свят. Командващата жена сред хълмовете, която беше демонстрирала кураж без особени усилия, още повече, която можеше да се изправи лице в лице с един мъж, за когото мислеше, че иска да я убие, и да му каже да стреля. И вдетинената жена на траулера, измокрена от морето, отдадена на моменти на заразителен смях. Смехът го беше объркал; сега не можеше да го обърка. Това беше начинът, по който тя си осигуряваше кратките периоди на спокойствие и нормален живот. Лодката беше нейният временен приют; тя не можеше да бъде наранена от морето, за това се беше опитала да се възползва от този момент. Едно пренебрегнато дете — или един затворник — на което беше позволено да поживее един час на свеж въздух и на слънчевата светлина. Да открие момента и радостта, която той можеше да донесе. Макар и само за да забрави. За тези кратки мигове.

Белязаното съзнание работеше по този начин. Скофийлд беше видял твърде много белязани съзнания, за да не открие синдрома, по който той разчиташе белезите. Докторът беше използвал фразата „голямо объркване в нейната красива глава“. А какво друго можеше да се очаква? Антония Гравет беше прекарала цяла вечност сред болка. Това, че беше оцеляла, беше не само забележително… То носеше белезите на професионализъм.

Странно, мислеше си Брей, но това беше изводът, който можеше да бъде най-големият комплимент за нея. В известен смисъл това го накара да се чувства зле.

Тя отвори очите си, примигвайки от страх, устните й трепереха. Тогава тя явно го позна; страхът намаля и треперенето престана. Той докосна бузата й отново и очите й показаха, че това докосване й е приятно.

— Грацие^[1] — прошепна тя. — Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви…

Той се наведе над нея.

— Знам повечето неща — каза тихо той. — Докторът ми каза какво са ти направили. Сега ми разкажи останалото. Какво се е случило в Марсилия?

Сълзите плъзнаха от очите й и треперенето отново започна.

— Не! Не, не трябва да ме питате за това!

— Моля те. Трябва да го знам. Те не могат да те достигнат; те повече няма да те докоснат.

— Вие видяхте какво направиха те! О, господи, болката…

— Тя свърши. — Той избърса сълзите й със своите пръсти. — Изслушай ме. Сега разбирам. Казах глупави неща, защото не знаех много неща. Разбира се, ти си се опитала да се измъкнеш, да стоиш настрана, да се самоизолираш — да се отделиш от човешката раса, за бога — аз разбирам това. Но не виждаш ли, ти не можеш. Помогни ми да ги спрем! Те са ти причинили толкова много неща… Нека си платят за това, Антония. По дяволите, ядосай се. Гледам те и съм адски ядосан!

Той не бе сигурен какво беше; може би факта, че не му беше безразлично, и наистина не беше, а и той не се опитваше да прикрие това. То беше в очите му, в думите му; и той го знаеше. Каквото и да беше, сълзите спряха, кафявите й очи заблестяха също както бяха заблестели на траулера. Гневът и разумът излязоха на повърхността. Тя разказа останалата част от своята история.

— Аз трябваше да бъда курвата с наркотиците — каза тя. — Жената, която да пътува с куриера, да държи очите му отворени, а тялото й да бъде на разположение по всяко време. Аз трябваше да спя с мъже — или с жени, за тях нямаше значение — и да върша всички услуги, които те пожелаеха. — Антония се намръщи, спомените й я караха да й се повдига. — Курвата с наркотиците е ценна за куриера. Тя може да прави неща, които той не може: да се отдава като подкуп и в същото време да бъде вярна като куче. Аз бях… обучена. Накарах ги да мислят, че не ми е останала никаква съпротивителна сила. Моят куриер беше подбран, едно вонящо животно, който не пропускаше и секунда, без да си легне с мен, защото аз бях любимката на най-силните; това му придаваше известен статус. Стомахът ми се обръщаше, когато си помислех за всичко, което ми се беше случило преди това, но броях часовете и знаех, че всеки час ме приближава по-близо до това, за което бях мечтала от месеци. Тъпият ми куриер ме заведе в Ла Специя, където успяхме нелегално да се качим на една гемия, целта ни беше Марсилия и човекът, който се занимаваше с наркобизнеса там.

Куриерът не искаше да пропусне нито миг, а аз бях готова за това. Бяхме настанени в един склад под палубата. Корабът нямаше да отплава в близките часове, затова казах на свинята, че може би е по-добре да изчакаме и да не рискуваме да ни разкрият. Но той не пожела да слуша, а и аз знаех, че няма да иска да слуша; а и дори да искаше, аз щях да го предизвикам. Защото всяка минута беше ценна за мен. Знаех, че не мога да изляза в морето; защото окажех ли се веднъж в открито море, с моя живот щеше да бъде свършено. Бях се заклела в себе си. Щях да скоча във водата през нощта и да потъна в мир. Щях да го направя, за да не видя Марсилия и целия ужас, който щеше да започне отново. Но не ми се наложи.

Антония спря, болката от спомените започна да я гложди. Брей взе ръката й и я поддържа в своята.

— Продължавай — каза той.

Тя трябваше да го каже. Това беше финалният момент, срещу който тя трябваше да се изправи и да го изживее; той го чувстваше, като че ли това беше неговият собствен живот.

— Свинята съблече палтото ми и разкъса блузата на гърдите ми. Нямаше значение дали аз исках да ги съблека, той трябваше да ми покаже своята волска сила; той трябваше да ме изнасили, защото искаше да вземе — не да му бъде дадено. Разкъса полата под кръста ми, докато застанах гола пред него. Като маниак той свали собствените си дрехи и застана на светлина, подозирам, за да може да ме впечатли неговата голота.

Сграбчи ме за косата и ме накара да падна на колене… Пред неговия… никога не ми беше толкова зле. Но знаех, че ще дойде времето, затова си затворих очите и си изиграх ролята, като си мислех за красивите хълмове на Порто Вечио, където живееше моята баба… Където щях да мога да изживея останалата част от живота си.

То се случи. Куриерът се нахвърли върху мен. Приближавахме се все по близо до макарата с въжето, аз виках неща, които изнасилвачът ми искаше да чуе, докато приближавах ръката си към средата на макарата. Моят миг беше дошъл. Носех един нож — обикновен кухненски нож, който бях наострила на камък, и който бях скрила в макарата. Докоснах дръжката и си помислих отново за красивите хълмове на Порто Вечио.

И както това животно лежеше голо върху мен, аз вдигнах ножа зад него и го забих в неговия гръб. Той изкрещя и се опита да се надигне, но раната му беше твърде дълбока. Извадих ножа и го забих още веднъж, и още веднъж, и още веднъж… И, о, Света Дево, и отново, и отново! Не можех да спра да убивам!

Тя го беше изрекла и сега плачеше неудържимо. Скофийлд я помилва, докосвайки косата й, без да казва нищо, защото нямаше нищо, което можеше да бъде казано, за да успокои болката. Накрая ужасният контрол, който тя наложи на себе си, се възвърна.

— Това е трябвало да бъде сторено. Разбираш това, нали? — каза Брей.

— Да — кимна тя.

— Той не е заслужавал да живее, това ти е ясно, нали?

— Да.

— Това е първата стъпка, Антония. Ти трябва да го приемеш. Ние не сме в някакъв съд, където адвокатите могат да оспорват различните тези. За нас принципът е — отрежеш ли го, ще изсъхне. Това е война, в която ти убиваш, защото ако не го направиш, някой друг ще убие теб.

Тя дишаше дълбоко, очите й се бяха приковали върху неговото лице, ръката й стоеше неподвижна в неговата.

— Вие сте странен мъж. Казвате верни неща, но аз имам чувството, че не ви харесва, когато ги изричате.

— Не. Не ми харесва това, което съм. Но не съм избрал сам моя живот, той се стовари върху мен. Аз съм в един дълбок тунел в земята и не мога да се измъкна от него. Верните думи са само едно приятно изживяване и през по-голямата част от времето имам нужда от тях, за да поддържам съвестта си.

Брей стисна ръката й.

— Какво стана след това?…

— След като убих куриера?

— След като си убила животното, което те е изнасилило. Което щеше да те убие?

— Грацие анкора^[2] — каза Антония. — Облякох неговите дрехи, обух панталоните му, скрих косата си в шапката му и напълних огромното сако с това, което беше останало с моите дрехи. Отправих се към палубата. Небето беше мрачно, но на кея имаше лампи. Докерите, които се мотаеха надолу-нагоре по кея, носеха различни кутии и приличаха на армия от мравки. Беше просто. Влязох в една от редиците и се измъкнах от кораба.

— Много добре — каза Скофийлд, като наистина го мислеше.

— Не беше трудно. С изключение на момента, когато стъпих на земята.

— Защо? Какво се случи?

— Исках да изкрещя. Исках да изкрещя и да се изсмея, и да избягам от кея, и да викам на всички, че бях свободна. Свободна! Останалото беше много лесно. На куриера му бяха дали пари. Те бяха в джоба на панталоните. Бяха повече, отколкото ми бяха нужни, за да стигна до Генуа, където си купих дрехи и самолетен билет за Корсика. Пристигнах в Бастия по обяд на следващия ден.

— И оттам до Порто Вечио?

— Да. Свободна!

— Не точно. Бог знае дали затворът е по-различен, но ти все още си била една затворничка. Онези хълмове са били твоята килия.

Антония погледна настрани.

— Щях да бъда щастлива там през останалата част от живота си. Още като дете обичах равнината и планините.

— Остани със спомените си — каза Брей. — Не се опитвай да се върнеш пак.

Тя обърна главата си към него.

— Вие казахте, че един ден ще мога! Онези мъже трябва да си платят за това, което сториха! Вие сам се съгласихте с това!

— Казах, че се надявам те да си платят. Може би те ще си платят, но остави на други да свършат тази работа, а не ти. Някой ще ти пръсне главата, ако се опиташ да стъпиш сред онези хълмове. — Скофийлд отпусна ръката й и отдръпна кичурите тъмна коса, които бяха паднали върху бузата й, когато се беше обърнала рязко към него.

Нещо го притесняваше. Той не беше сигурен какво е то. Нещо липсваше, беше направен голям скок, но беше пропусната някаква стъпка.

— Не знам дали е честно да те карам да говориш за това, но съм объркан. Този трафик на наркотици… Как успяват да го поддържат? Ти каза, че куриерът е подбран, че винаги се посочва жена, която да пътува с него, че двамата се срещат с него на някакво определено място.

— Да. Жената трябва да носи нещо характерно в облеклото си и свръзката установява контакт първо с нея. Той плаща, за да остане един час насаме с нея и те тръгват заедно, куриерът ги следва. Ако се случи нещо, нещо като намеса на полицията, куриерът казва, че той е сутеньор на момичето… Нейният сводник.

— И така, агентът и куриерът се срещат чрез жената. Тогава ли се предават наркотиците?

— Не, не мисля, че е тогава. Запомнете, всъщност аз никога не съм правила такъв курс, но ми се струва, че агентът само урежда схемата на доставката. Къде трябва да бъдат откарани наркотиците и кой трябва да ги получи. След това той изпраща куриера към източника, отново използвайки проститутката като свое прикритие.

— Значи, ако има някакви арести… проститутката… опира пешкира?

— Да. Отделите за наркотици не обръщат особено внимание на подобни жени. Бързо ги пускат.

— Значи източникът вече е ясен, схемата е установена, а куриерът е защитен… — Какво беше това? Брей гледаше към стената, опитвайки се да подреди фактите, опитвайки се да открие това, което го притесняваше. Дали беше в модела?

— Рисковете са сведени до минимум — каза Антония. — Дори курсовете с доставките се правят по такъв начин, че стоката може да бъде захвърлена и при най-малката опасност. Или поне това успях да науча от другите момичета.

— Рисковете… — повтори Скофийлд — … са сведени до минимум?

— Не всички, разбира се, но голяма част от тях. Това е много добре организирано. Всяка стъпка има вградени начини за избягване.

— Организирано? Избягване?… — Организирано! Това беше. Минимални рискове, максимална печалба! Това беше моделът, целият модел. Той се връщаше към началото, към самата концепция.

— Антония, кажи ми откъде бяха агентите? Как успяваха да се свържат с бригадите първоначално?

— Бригадите правят много пари от наркотици. Пазарът на наркотици е главният източник на приходи за тях.

— Но как е започнало всичко? Кога?

— Преди няколко години, когато бригадите започнаха да се разрастват.

— То не се е случило просто така. Как се е случило?

— Мога само да ви кажа това, което чух. При нашите лидери пристигнал някакъв мъж — няколко от тях бяха в затвора. Той им казал да го открият, когато излязат на свобода. Казал им, че ще им посочи големи източници на пари, без да се налага да се поемат тежките рискове, свързани с кражбите и отвличанията.

— С други думи — каза Скофийлд, мислейки бързо, докато говореше, — той е предложил да ги финансира по значителен начин с малко усилия. Екипи от двама души, които да излязат за три или четири седмици — и да се върнат с около девет милиона лири. Седемдесет хиляди долара за един месец. Минимален риск, максимална печалба. Без да участват много хора.

— Да. В началото той осигуряваше контактите, онзи мъж. После имаше и други. Както вие се изразихте, не се налага да участват много хора, а се получават огромни количества пари.

— Така бригадите можеха да се съсредоточат върху истинската си дейност — довърши Брей саркастично. — Разпадането на обществения ред. Или с една дума — тероризъм. — Той стана от леглото. — Онзи мъж, който дошъл да се види с лидерите в затвора, продължи ли да поддържа връзки с тях?

Тя се намръщи.

— Пак мога да ви кажа това, което съм чула. След втората среща никой не го видял повече.

— Сигурен бях, че ще е така. Всички преговори се водят на пет равнища, за да се отдалечат от източника… Геометрична прогресия, за да няма една линия, която да бъде проследена. Това е начинът, по който те организират нещата.

— Кои?

— Матарезе.

Антония се втренчи в него.

— Защо казвате това?

— Защото това е единственото обяснение. Сериозните трафиканти на наркотици не биха се свързали с такива маниаци като бригадите. Това е една контролирана ситуация, средство, което се използва за финансиране на тероризма, така че Матарезе да продължава да финансира убийците и убийствата. В Италия това са Червените бригади; в Германия — Баадер-Майнхоф; в Ливан — ПЛО; в моята страна това са МЕНИТЕ УЕДЪР МЕНИТЕ; ку-клукс-клан и GDL и всички проклети глупаци, които взривяват банки, лаборатории и посолства. Всички биват финансирани различно, тайно. Всички са пешки на Матарезе — вманиачени пешки и това е, което ме плаши. Колкото повече ги подхранват, толкова по-големи стават и толкова повече щети нанасят. — Той взе ръката й и се сети, че беше направил това едва след като се бяха докоснали.

— Вие сте убеден, нали, че това се случва?

— Сега повече от всякога. Ти само ми показа как една малка част от цялото бива манипулирана. Аз знаех — или си мислех, че зная — че те са манипулирани, но не знаех как. Сега знам и не ми трябва много въображение, за да се сетя за други варианти. Това е една партизанска война на хиляди бойни полета, без никое от тях да е определено.

Антония вдигна ръката му, като че ли искаше да се убеди, че тя е там, че й се дава свободно. И тогава тъмнокафявите й очи срещнаха неговите, внезапно питайки.

— Говорите така, като че ли тази война е нова за вас. Това със сигурност не е така. Вие сте офицер от разузнаването.

— Бях — поправи я Брей. — Вече не съм.

— Това не променя нещата, които знаете. Вие казахте само преди миг, че някои неща трябва да бъдат приети, че съдилищата и адвокатите нямат място тук, че някои хора убиват, за да не бъдат убити. Тази война по-различна ли е сега?

— Много по-различна, отколкото бих могъл да обясня — отговори Скофийлд, поглеждайки към бялата стена. — Ние бяхме професионалисти и там има правила. Повечето от тях бяха наши, собствени, много строги, но имаше правила и ние се придържахме към тях. Ние знаехме какво правим, нищо не беше необосновано. Мисля, че знаехме кога трябва да спрем. — Той отново се обърна към нея. — А тези са диви животни, пуснати на улиците. Те нямат никакви правила. Те не знаят кога да спрат и онези, които ги финансират, няма да им кажат. Не се заблуждавай, те са способни да парализират цели правителства.

Брей усети как гласът му заглъхна. Чу собствените си думи и те го озадачиха. Той беше го казал. С една проста фраза го беше казал! То беше там и през цялото време нито той, нито Талеников го бяха видели. Бяха стигнали до него, бяха го заобиколили, използвали думи, с които можеха да го дефинират, но никога не бяха се изправили лице в лице с него.

… те са в състояние да парализират правителствата…

Когато парализата се разпространява, се губи контрол. Всички функции спират. Създава се вакуум за една непарализирана сила да поеме целия контрол.

Вие ще наследите земята. Ще получите своето обратно. Други думи, изречени от един луд преди седемдесет години. Но тези думи не бяха политически; всъщност, те бяха аполитични. Те не се отнасяха за някои определени граници, нито една нация нямаше да оцелее. Те бяха насочени към един съвет, една група от хора, обвързани от общ дълг.

Но тези мъже бяха мъртви; кои ли бяха хората сега? И какво ги обвързваше? Сега. Днес.

— Какво има — попита Антония, виждайки напрегнатия израз на лицето му.

— Има някакъв график — каза Брей. Гласът му беше почти шепот. — Всичко е оркестрирано. Тероризмът ескалира с всеки месец като по някаква схема. Блекбърн, Юриевич… Те бяха само проверката. Проба за реакцията на най-високите равнища. Уинтроп алармира тези кръгове; той е трябвало да бъде накаран да мълчи. Всичко пасва.

— А вие си говорите сам. Държите ръката ми, но говорите на себе си.

Скофийлд я погледна, осенен от друга идея. Той беше чул две забележителни истории от две забележителни жени, и двата разказа почиваха върху насилието, защото и двете жени бяха обвързани със света на насилието, изградено от Гилом дьо Матарезе. Умиращият Изтребител беше казал в Москва, че отговорът може би лежи в Корсика. Не беше отговорът, но първите ключове към този отговор. Без София Пасторине и Антония Гравет, любовницата и дезертьорката, нямаше да има нищо; всяка по свой собствен начин беше направила зашеметяващи признания. Загадката беше, че Матарезе все още оставаше загадка, но вече не беше необяснима. Тя имаше форма, имаше и цел. Мъжете, които бяха обвързани заедно от някаква обща кауза, чиято цел беше да парализират правителствата и да поемат контрола… Да наследят Земята.

Тук съществуваше възможността от катастрофа: тази същата Земя можеше да бъде взривена в процеса на получаване на това наследство.

— Говоря на себе си — съгласи се Брей, — защото промених решението си. Казах, че искам да ми помогнеш, но ти вече го направи. Има и други, аз ще ги открия.

— Разбирам. — Антония опря лактите си в леглото, изправяйки се. — Точно така, значи повече не съм необходима.

— Не.

— Защо избрахте мен изобщо?

Скофийлд спря, преди да отговори. Той се чудеше как тя ще приеме истината.

— Ти беше права преди; трябваше да е или нейното, или другото. Или да те отпишем, или да те убием.

Антония се присви.

— Но това вече не е вярно? Нали не е необходимо да ме убивате?

— Не. Ще е безсмислено. Ти няма да кажеш нищо. Ти ни излъга преди; знам какво си преживяла. Ти не искаш да се върнеш към това; ти по-скоро би се самоубила, отколкото да стигнеш до Марсилия. Вярвам, че си щяла да постъпиш така.

— Тогава какво ще стане с мен?

— Открих те, когато се криеше, сега ще те изпратя, за да се скриеш пак. Ще ти дам пари и сутринта ще ти дам паспорт и билет за самолета до някое много отдалечено място. Ще напиша едно-две писма; ще трябва да ги дадеш на хората, които ти посоча. Тогава ще бъдеш добре. — Брей спря за миг. Той не можеше да се удържи; докосна подутата й буза и отметна назад кичура коса. — Дори можеш да намериш друга равнина в планината, Антония. Също толкова красива както и тази, която остави, но малко по-различна. Ти няма да бъдеш затворник там. Никой от този живот няма да те притеснява.

— Включително и вие, Брендън Скофийлд?

— Да.

— Тогава, мисля, че е по-добре да ме убиете.

— Какво?

— Аз няма да си тръгна! Не можете да ме принудите, не можете да ме изпратите оттук, защото ви е удобно така… Или още по-лошо, защото ме съжалявате… — Тъмните корсикански очи на Антония заблестяха отново. — Какво право имате? Къде бяхте вие, когато се случиха онези ужасни неща? На мен, а не на вас. Не вземайте такива решения, засягащи мен! Убийте ме първо!

— Не искам да те убивам — не ми е нужно. Ти искаше да бъдеш свободна, Антония. Вземи я твоята свобода. Недей да ставаш глупава.

— Вие сте глупак! Аз бих могла да ви помогна така, както никой друг не би могъл!

— Как? Като курва на куриера?

— Ако се наложи, да! Защо не?

— За бога, защо?

Момичето стоеше неподвижно; отговорът й беше изречен тихо.

— Заради нещата, които казахте…

— Знам — прекъсна я Скофийлд. — Казах ти, за да се ядосаш.

— Има и още нещо. Казахте, че навсякъде по света хора, вярващи в различни каузи — някои от тях не много целомъдрени, някои предизвикани от гняв и недоволство, биват манипулирани от други, насърчавани към насилие и убийства. Добре, видях някои от тези каузи. Не всички са нецеломъдрени, не всички, които вярват, са животни. Има много от нас, които искат да променят този несправедлив свят, наше право е да опитаме! И никой няма право да ни превръща в проститутки и убийци. Вие казахте, че тези манипулатори са Матарезе. Аз казвам, че те са по-богати, по-властни, но не са по-добри от Бригадите, които избиват деца и правят от хора като мен лъжци и убийци. Аз ще ви помогна. Вие не можете да ме отпратите оттук!

Брей се вгледа в лицето й.

— Вие всички сте едни и същи — каза той. — Не можете да престанете да държите речи.

Антония се усмихна; това беше тъжна усмивка, макар и малко срамежлива.

— През повечето време това е всичко, което ни остава. — Усмивката й изчезна, заменена от тъга, която Скофийлд не беше сигурен, че разбира. — Има и още нещо.

— Какво е то?

— Вие. Наблюдавах ви. Вие сте мъж, изпълнен от толкова тъга. Тя е изписана на лицето ви, като белезите по моето тяло. Но аз си спомням кога бях щастлива, а вие можете ли?

— Въпросът няма връзка с другото.

— За мен има.

— Защо?

— Мога да кажа, че спасихте живота ми и това ще бъде достатъчно, но този живот не струваше кой знае колко. Вие ми дадохте още нещо: причина, поради която да напусна хълмовете. Никога не съм мислила, че някой ще успее да ме накара да направя това. Вие ми предложихте свобода едва сега, но вече е твърде късно. Вече я имате и ми я давате на мен. Аз дишам отново. Затова сте от значение за мен. Бих искала да си спомните, кога сте бил щастлив.

— Това куриерската… жена ли е, която говори?

— Тя не е проститутка. Никога не е била.

— Съжалявам.

— Недейте. Позволено е. И ако това е дарът, който искате, вземете го. Бих искала да мисля, че има и други.

Брей внезапно почувства болката. Непринудеността на нейното предложение го потресе, заболя го. Тя беше наранена и той я беше наранил отново и знаеше защо. Той се страхуваше; той предпочиташе проститутките; не желаеше да легне в леглото с някоя друга, за която мислеше. Щеше да е по-добре да не си спомня лицата, да не си припомня гласовете им. Беше далеч по-добре да остане дълбоко в земята; той беше там от толкова дълго време. А сега тази жена искаше да го издърпа оттам, а той се страхуваше.

— Ти научи нещата, които ти разказах, това е достатъчно голям дар.

— Значи ще ми позволите да остана?

— Ти току-що каза, че няма нещо, което бих могъл да направя против това.

— Точно това имах предвид.

— Знам. Ако мислех по друг начин, щях веднага да се обадя на един от най-добрите мошеници в Рим.

— А защо сме в Рим? Ще ми кажете ли сега?

Брей не отговори веднага; после кимна.

— Защо не? Да открия какво е останало от едно семейство на име Скози.

— Това не е ли едно от имената, което баба ми ви даде?

— Първото. Те са от Рим.

— Те все още са в Рим — каза Антония, като че ли коментираше прогнозата за времето. — Поне един клон от семейството живее недалече от Рим.

Шокиран, Скофийлд я погледна.

— Откъде знаеш?

— Червените бригади. Те отвлякоха племенника на Скози — Паравацини, от едно имение близо до Тиволи. Неговият показалец беше отсечен и беше изпратен на семейството заедно с иска за откуп.

Скофийлд си спомни историята от вестниците. Младежът беше освободен, но Брей не си спомни името Скози, само Паравацини. Въпреки това той си спомни нещо друго:

— Откупът така и не беше платен. Преговорите не бяха много усилени, един млад живот беше в основата им. Но имаше някакъв провал, някакъв дезертьор беше освободил племенника от изплашените терористи, които го бяха отвлекли, няколко бригадисти бяха убити последователно, вкарани в засада от дезертьора.

Дали Червените бригади не бяха получили урок от някой от своите невидими спонсори?

— Ти беше ли замесена в това? — попита той. — По някакъв начин?

— Не. Тогава бях в лагера в Медицина.

— А дочула ли си нещо за тази история?

— Много неща. Разказваше се предимно за някакви изменници и за това, как трябва да ги избием по най-брутален начин, за да им дадем урок. Лидерите винаги говореха по този начин. Отвличането на Паравацини-Скози беше много важно за тях. Предателят беше подкупен от фашистите.

— Кого имаш предвид, като казваш „фашисти“?

— Един банкер, който представяше семейство Скози преди години. Интересите на Паравацини включваха това заплащане.

— Как ли се е свързал с него?

— Ако имаш много пари, винаги имаш начини. Никой не знае как точно.

Брей стана от леглото.

— Няма да те питам как се чувстваш, но готова ли си да излезеш оттук?

— Разбира се — отговори тя, присвивайки се, докато изпъна дългите си крака над леглото. Болката я сепна; последва остро поемане на въздух. Тя остана неподвижна в продължение на няколко мига.

Скофийлд я подхвана за раменете. Той отново не можеше да се сдържи. Докосна лицето й.

— Четиридесет и осемте часа свършиха — изрече той нежно. — Ще се обадя на Талеников в Хелзинки.

— Какво означава това?

— Означава, че си добре, че си жива и че живееш в Рим. Хайде, ще ти помогна да се облечеш.

Тя го докосна с пръсти по ръката.

— Ако бяхте предложили това вчера, не съм сигурна как щях да ви отговоря.

— А как ще отговориш сега?

— Помогнете ми.