Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (23)

12.

— Отново ще трябва да се оправяме заедно — настоя Талеников, поглеждайки нагоре, стоейки до голия труп. Те бяха съблекли тялото; Лодзия стоеше на един стол и преглеждаше внимателно съдържанието на неговите дрехи за втори път.

— Всичко, което той ти е казал…

— Не съм пропуснала нищо. Не беше толкова разговорчив.

— Ти си математик; трябва да запълним липсващите числа. Сумата е ясна.

— Сумата?

— Да, сумата — отвърна Василий, преобръщайки трупа. — Той търсеше мен, но беше способен да се самоубие, ако капанът не успееше. Това ме насочва към два извода. Първо, той не можеше да рискува да остане жив, заради това, което знаеше. И второ, той не е очаквал никаква подкрепа. Ако нещата бяха други, ти и аз нямаше да сме тук сега.

— Но защо е мислил, че ти ще дойдеш и ще започнеш оттук?

— Не че ще дойда — поправи я Талеников. — Бих могъл да дойда. Сигурен съм, че в някое от московските досиета е записано, че ти и аз сме се срещали, а хората, които искат да ме заловят, имат достъп до тези досиета, знам това. Но те ще покрият само хората тук, в Ленинград, с които мислят, че бих могъл да се свържа. Няма да се занимават с ръководителите на сектори. Ако някой от тях успееше да ме подуши, щяха да изпратят тревоги, които щяха да се чуят чак в Сибир. Тези, които ме търсят, щяха да вдигнат тревога. Не, те ще се насочат само към хора, които могат да ми се доверят. Ти си една от тях.

— Има ли и други, тук, в Ленинград?

— Трима-четирима. Един евреин в университета, добър приятел, с когото мога да пия и да споря цяла нощ; но той ще бъде наблюдаван. Един друг, в Жданов, политически теоретик, който преподава Маркс, но повече харесва Адам Смит. И още един-двама, предполагам. Аз, всъщност, никога не съм се тревожил за това с кого ме виждат.

— Не ти е било необходимо.

— Знам. Постът ми имаше своите предимства; имаше дузина обяснения за всяко нещо, което вършех, за всеки човек, с когото се срещах. — Той спря. — Доколко ли успешно ги наблюдават?

— Не разбирам…

— Има един мъж, с когото бих искал да се срещна. Те трябва да се върнат твърде много години назад, за да го открият, но може и да са успели. — Василий спря отново, пръстът му беше върху основата на гръбначния стълб на голото тяло под него. Той погледна към силното, макар и любопитно нежно лице на жената, която познаваше толкова добре. — Какви бяха думите, отново? Имаме всичко, което искаме от теб.

— Да. При което той грабна телефона от ръцете ми.

— Бил е убеден, че ще се обадиш на щаба?

— Бях убедителна. Ако ми беше казал да продължавам, можеше да сменя тактиката, не знам. Не забравяй, аз знаех, че той беше англичанин. Не мислех, че ще ми разреши да се обадя, но той не отрече да работи за КГБ.

— И по-късно, когато ти облече роклята, той не се противопостави?

— Напротив. Това го убеди, че ти действително ще дойдеш тук, че аз ти сътруднича.

— Какви бяха думите му тогава? Точните думи. Ти каза, че той се усмихнал и казал нещо за това, че жените са едни и същи; не си ли спомняш нещо друго?

— Беше съвсем просто.

— Нищо не е просто. Опитай се да си спомниш. Нещо за убиване на времето, ти спомена това.

— Да. Езикът беше наш, но фразата беше типично английска, спомням си това. Той каза „Да убием времето приятно…“ по-добре, отколкото останалите, че нямало „подобни гледки при залива“. Казах ти, че той настоя да се преоблека пред него.

— Заливът. Ермитажът, замъкът Малачите. Там има една жена — каза Талеников, мръщейки се. — Това е ясно. Още едно липсващо число.

— Любовникът ми е изневерявал?

— Често, но не и с нея. Тя беше непоправима монархистка, която отговаряше за архитектурните обиколки и беше много приятна. Освен това е по-близо до седемдесетте, отколкото до шестдесетте години, въпреки че и аз приближавам към тях. Често пиехме чай заедно.

— Това е трогателно.

— Компанията й ми бе приятна. Тя беше чудесен инструктор за неща, за които знаех твърде малко. За какво ли му е притрябвало на някой да я вписва в нечие досие?

— Що се отнася до Ленинград — каза Лодзия, озадачена, — ако забележехме, че конкуренцията ни от Рига се среща с такъв човек, щяхме да го заведем на отчет.

— Може би нещо подобно глупаво се е случило. Какво още каза той?

— Нищо впечатляващо. Докато бях по бельо, той направи глупава бележка, че математиците имали предимство пред академиците и библиотекарите. Ние сме били разглеждали фигури.

Талеников стана на крака.

— Това е — каза той. — Липсващото число. Те са го открили.

— Какви ги говориш?

— Нашият англичанин или не е могъл да устои на изкушението да се похвали, или е опипвал почвата. Кеят — Ермитажът. Академиците — моите приятели за чашка от Жданов. А думите за библиотекарката — библиотеката „Салтиков-Шчедрин“. Мъжът, с когото искам да се свържа, е там.

— Кой е той?

Василий се поколеба.

— Един старец, който преди години дружеше с един млад университетски студент и отвори очите му за неща, за които той не знаеше нищо.

— Кой е той? Кой е той?

— Аз бях един много объркан младеж — каза Талеников. — Как беше възможно три четвърти от света да отхвърли ученията за революцията? Не можех да приема факта, че толкова много милиони хора са непросветени. Но това е, което се говореше в учебниците, това, на което професорите ни учеха. Но защо? Трябваше да разбера защо нашите врагове разсъждаваха по техния начин.

— И този мъж беше в състояние да ти обясни?

— Той ми показа. Той ме остави да го открия сам. Тогава говорех английски и френски достатъчно добре, оправях се и с испанския. Той отвори вратите, образно казано, открехна стоманените врати на забранените книги — хиляди томове, които Москва не одобряваше — и ме остави сам с тях. Прекарах седмици, месеци, ровейки се в тях, опитвайки се да разбера. Точно там… Великият Талеников… научи най-ценния си урок: как да вижда нещата по същия начин като своя враг, как да може да разсъждава като него. Това е ключът към всички успехи, които съм имал. Благодарение на моя стар приятел.

— И трябва да се свържеш с него сега?

— Да. Той прекара целия си живот там. Бил е свидетел на всичко и е успял да оцелее. Ако някой може да ми помогне, то това е той.

— А ти какво търсиш? Мисля, че имам правото да знам.

— Разбира се, че имаш право, но това е едно име, което трябва да забравиш. Поне да не го споменаваш. Имам нужда от информация за едно семейство на име Ворошин.

— Семейство? От Ленинград?

— Да.

Лодзия поклати главата си в самодоволство.

— Понякога си мисля, че великият Талеников е велик глупак! Мога да получа името чрез нашите компютри.

— В мига, в който го направиш, ще бъдеш белязана — завинаги — ще бъдеш мъртва. Този мъж на пода има сътрудници навсякъде. — Той се обърна и отиде при трупа, коленичейки до него, за да продължи прегледа на тялото. — Освен това няма да откриеш нищо; твърде много време е минало от тогава, твърде много смени на режими и управления. Ако някога изобщо са му откривали досие, съмнявам се, че то ще бъде там сега. Иронията е в това, че ако някога е имало нещо в базата от данни, то най-вероятно ще означава, че семейство Ворошин повече не са ангажирани.

— Ангажирани с какво, Василий?

Той не отговори веднага, защото беше обърнал голото тяло обратно. Имаше едно малко цветно петно на кожата, в долната половина на гръдния кош, около зоната на сърцето, което едва можеше да се забележи през окосмяването на гърдите. Беше малко, не повече от сантиметър и половина в диаметър — синьо-лилавото петънце беше кръгло. При пръв поглед можеше да се помисли, че то е по рождение; съвършено естествен феномен, а не някакво външно въздействие върху кожата. Но не беше естествено; то беше направено там от някаква много опитна игла. Старият Крупской беше казал докато умираше: „Един мъж е бил заловен, със синьо кръгче на гърдите му, един войник на Матарезе“.

— Виж ти. — Талеников раздели черните косми по гърдите на мъжа, така че отпечатаният кръг да може да бъде видян ясно. — Ела тук!

Лодзия стана, отиде до трупа и коленичи.

— Какво, някакъв знак по рождение ли?

— Пер ностро сирколо — каза той. — То не е било там, когато нашият англичанин се е родил. Трябвало е да бъде заслужено.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Ще ти разкажа всичко, което зная. Не съм сигурен дали исках да го направя, но мисля, че сега нямам избор. Те могат лесно да ме убият. Ако го направят, има някой, с когото трябва да се свържеш, ще ти кажа как. Опиши този белег, четвъртото ребро, при гръдната кост, близо до сърцето. То не е трябвало да бъде открито.

Лодзия остана безмълвна докато гледаше синия белег върху плътта, а после погледна към Талеников.

— Кои са те?

— Известни се под името Матарезе.

Той й разказа. Всичко. Когато свърши, Лодзия не проговори дълго време, но и той не искаше да прекъсва мислите й, защото беше чула шокиращи неща, като не на последно място беше невероятният съюз между Василий Василевич Талеников и един мъж, познат в света на КГБ като Беоулф Агейт. Тя отиде до прозореца и погледна към потискащо мрачната улица. Заговори с лице, прилепено до стъклото.

— Предполагам, че си си задал този въпрос поне хиляда пъти; ще го задам още веднъж. Беше ли необходимо да се свържеш със Скофийлд?

— Да — отвърна той.

— Москва няма да те изслуша.

— Москва заповяда моето унищожение. Вашингтон заповяда неговото.

— Да, но ти казваш, че нито Москва, нито Вашингтон знаят за Матарезе. Капанът, заложен за теб и за Беоулф, е бил, за да ви държат разделени. Това мога да го разбера.

— Официален Вашингтон и официална Москва са слепи за Матарезе. В противен случай някой би се застъпил за нас; щяха да ни призоват да представим това, което знаем — което разказах на Скофийлд. Вместо това, ние бяхме обявени за изменници, беше заповядано да ни убият в момента щом ни видят, без да ни дадат и най-малката възможност да се изкажем. Матарезе е уредил всичко това, използвайки подривните апарати на двете страни.

— Тогава това Матарезе е както в Москва, така и във Вашингтон.

— Точно така. Във, но не и от. Способни са да манипулират, но остават невидими.

— Не са невидими, Василий — не се съгласи Лодзия. — Хората, с които си разговарял в Москва…

— Паникьосаните старци — прекъсна я Талеников. — Умиращи бойни коне, изоставени сред пасбището; импотентни.

— Тогава мъжът, с когото се е свързал Скофийлд. Държавникът, Уинтроп. Какво стана с него?

— Без съмнение е вече мъртъв.

Лодзия тръгна към прозореца и застана пред него.

— Тогава къде ще отидеш? Ти си обграден.

Василий поклати глава.

— Напротив, напредваме. Първото име от списъка, Скози, се оказа вярно. Сега имаме нашия мъртъв англичанин тука, никакви документи, никакво доказателство, или откъде идва, но с един белег, казващ много повече неща, отколкото цял портфейл, пълен с фалшиви документи. Той е бил част от тяхната армия, което означава, че в Ленинград има и друг техен войник, наблюдаващ стареца, пазител на литературния архив в библиотеката в Шчедрин. Искам го точно толкова, колкото искам да се свържа с моя стар приятел. Искам да го пречупя, да измъкна отговори от него. Матарезе са в Ленинград, за да защитават Ворошинови, да прикрият истината. Ние се приближаваме към тази истина.

— Но да предположим, че ти я откриеш. На кого ще я занесеш? Вие не можете да се защитавате, защото не знаете кои са те.

— Но знаем кои не са, а това е достатъчно. Ще започнем с премиера и президента.

— Но вие няма да можете да се доберете до тях?

— Ще се доберем, ако имаме нашите доказателства. Беоулф беше прав относно това; имаме нужда от неоспорими доказателства. Ще ми помогнеш ли?

Лодзия Кронеша погледна в очите му, собствените й очи омекнаха. Тя протегна двете си ръце и погали лицето му.

— Василий Василевич. Животът ми стана толкова опростен, а сега ти се завръщаш…

— Не знаех къде другаде да отида. Не можех да се свържа със стареца директно. Бях дал показания в негова полза на един процес, свързан със сигурността през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година. Ужасно съжалявам, Лодзия.

— Недей да съжаляваш. Липсваше ми. И, разбира се, ще ти помогна. Ако не беше ти, аз можех да преподавам в някое начално училище в секторите ни в Ташкент.

Той докосна лицето й, отвръщайки на жеста.

— Това не трябва да бъде причина за твоята помощ.

— Не това е причината. Това, което ми разказа, ме плаши.

 

 

При никакви обстоятелства предателят Малеткин не трябваше да научава за Лодзия. Офицерът от Виборг беше останал в автомобила на ъгъла, но след като измина повече от час, Талеников можеше да го види как крачи нервно по тротоара долу.

— Той не е сигурен дали сме в тази сграда или в съседната — каза Василий, отдръпвайки се от прозореца. — Мазите са все още свързани, нали?

— Бяха, когато за последен път слизах долу.

— Ще сляза долу и ще изляза на улицата няколко входа по-нататък. Ще се срещна с него и ще му кажа, че човекът, с когото съм искал да се срещна, ще ме задържи още половин час. Това ще ни даде достатъчно време. Ще приключиш ли с обличането на англичанина?

Лодзия беше права, нищо не беше се променило в старата сграда. Всяка маза се съединяваше със съседната посредством една врата, мръсните, влажни коридори, минаваха под целия блок. Талеников излезе на улицата четири входа по-нагоре от апартамента на Лодзия. Той излезе точно срещу нищо неподозиращия Малеткин, изненадвайки го.

— Мисля, че ти влезе оттам! — каза предателят от Виборг, кимвайки с гласа към стълбището вляво от него.

— Там?

— Да, бях сигурен в това.

— Ти все още си твърде възбуден, другарю, и това явно се отразява на наблюденията ти. Не познавам никой в онази сграда. Слязох долу, за да ти кажа, че мъжът, с когото се срещнах, има нужда от още малко време. Предлагам да изчакаш в колата; не е чак толкова студено, но ще привличаш по-малко внимание върху себе си.

— Няма да се бавиш още много, нали? — попита загрижено Малеткин.

— Искаш да отидеш някъде ли? Без мен?

— Не, не, разбира се, че не. Трябва да отида до тоалетна.

— Стегни си мехура — каза Талеников, отдалечавайки се бързо.

Двадесет минути по-късно той и Лодзия бяха изработили подробностите по срещата с пазача на архивите в библиотеката „Салтиков-Шчедрин“. Тя трябваше да му каже, че един студент отпреди много години, един мъж, който се бе издигнал високо в държавното управление и който беше дал показания в полза на стария господин през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, не може да се показва на публично място; той е в беда и има нужда от помощ.

Нямаше да има никакви съмнения относно самоличността на този студент, или относно опасността, на която той се беше изложил. Старецът трябваше да бъде озадачен, изплашен, загрижен за скъпия му някога млад приятел. Той трябваше да внимава особено много да не би някой да го проследи. Приготовленията за срещата бяха достатъчно усложнение, за да объркат съзнанието на стареца. Тъй като страхът и объркването на един учен биха предизвикали нежелани движения, неконтролирани движения, взети и веднага след това отхвърлени решения. При тези обстоятелства, който и да беше старецът, щеше да бъде разкрит, защото каквито и движения да предприемаше ученият, преследвачът му щеше да ги повтори.

Лодзия трябваше да инструктира стареца да напусне огромния библиотечен комплекс през югозападния вход в шест без десет вечерта; улиците щяха да бъдат тъмни, а не се очакваше и сняг. Щеше да му каже да върви няколко пресечки по-нататък, после още няколко по друг път. Ако никой не се свържеше с него по време на пътя, той трябваше да се върне в библиотеката и да чака; ако това изобщо беше възможно, приятелят му щеше да се опита да влезе там. Въпреки това, нямаше никакви гаранции.

Поставен в такова стресово положение, дори и само числата щяха да объркат учения, тъй като Лодзия трябваше рязко да прекъсне телефонната връзка, без да ги повтаря. Василий щеше да се погрижи за останалото, а предателят, наречен Малеткин, щеше да послужи като нищо незнаещия сътрудник.

— Какво ще правиш, след като се видиш със стареца? — попита Лодзия.

— Зависи от това, което ми каже или което мога да науча от човека, който го следва.

— Къде ще бъдеш? Ще те видя ли?

Василий стана.

— Може да се окаже опасно за теб, ако аз се върна отново тук.

— Бих искала да рискувам, за да те видя отново.

— Няма да си го позволя. Освен това ти работиш до сутринта.

— Мога да отида по-рано и да си тръгна в полунощ. Нещата са далеч по-спокойни отколкото последния път, когато беше в Ленинград. Често си разменяме смените, а и аз съм напълно реабилитирана.

— Някой ще те попита защо искаш да се смениш…

— Ще им кажа истината. Един стар приятел е пристигнал от Москва.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Един партиен шеф от Президиума с жена си и с няколкото си деца. Който желае да остане анонимен.

— Както казах, великолепна идея. — Талеников се усмихна. — Ще бъда внимателен и ще мина през мазите.

— Какво ще правиш с него? — Лодзия кимна към мъртвия англичанин.

— Ще го оставя в най-отдалечената маза, която мога да открия. Имаш ли бутилка водка? Той е жаден. Още един непознат самоубил се в рая. За тях пресата не съобщава. Ще ми трябва и един бръснач.

 

 

Пьотр Малеткин стоеше до Василий в сенките на коридора срещу югоизточния вход на библиотеката „Салтиков-Шчедрин“. Светлините в задния двор на комплекса светеха в широки кръгове от високите стени, създавайки илюзията за един огромен затворнически двор. Но коридорите, които водеха към улицата, бяха симетрично поставени на всеки тридесет метра от стената, затворниците можеха да влизат и да излизат свободно. Имаше много хора тази вечер в библиотеката; потоци от затворници влизаха и излизаха.

— Казваш, че този старец е от нашите — попита Малеткин.

— Че кои са новите ти врагове, другарю? Старецът е от КГБ, а мъжът, който го следва — който ще се свърже — е един от нас. Трябва да се свържем с него, преди да влезе в капана. Ученият е едно от най-ефективните оръжия, които Москва е създала за контраразузнаването. Името му е известно на не повече от пет души в КГБ; когато някой научи за него, явно трябва да има връзка с американските служби или да бъде техен информатор. За бога, недей дори да споменаваш за него…

— Никога не съм и чувал за него — каза Малеткин. — Но американците мислят, че той е техен?

— Да. Той е двоен агент. Докладва всичко пряко в Москва по частна линия.

— Невероятно — измърмори предателят. — Един старец. Хитро.

— Бившите ми сътрудници не са глупаци — каза Талеников, поглеждайки си часовника. — Нито пък сегашните ти. Забрави, че някога си чувал за другаря Миковски.

— Така ли се казва?

— Дори не искам и да го повтарям… Ето го.

Един старец, облечен в палто и с черна кожена шапка, излезе от входа, дъхът му се изпаряваше на студения въздух. За миг той остана на стъпалата, оглеждайки се наоколо, като се опитваше да реши по кой коридор да излезе на улицата. Късата му брада беше бяла, това, което можеше да се види от лицето му, бяха бръчките и изморената, бледа плът. Той тръгна надолу по стълбите внимателно, държейки се за парапета. Достигна до двора и тръгна към най-близката алея отдясно.

Талеников разгледа потока от хора, които вървяха след него през стъклените врати. Те бяха на групи от двама или трима, той търсеше сам човек, чиито очи да следят двора отдолу. Нямаше никой и това притесни Василий. Дали грешеше? Изглеждаше малко вероятно, но въпреки че нямаше някой сам, Талеников можеше да проследи кой от тълпата следеше с поглед Миковски. Мъжът беше стигнал до средата на двора. Когато ученият достигна до улицата, нямаше смисъл да чакат повече; те бяха сгрешили. Матарезе не бяха успели да открият неговия приятел.

Една жена. Той не грешеше. Беше жена. Една сама жена се отдели от тълпата и забърза надолу към стълбите, погледът й бе прикован в стареца. Колко хитро, помисли си Василий. Сама жена, която стоеше с часове в библиотеката, би привлякла далеч по-малко вниманието, отколкото някой мъж. Сред своите елитни войници Матарезе обучаваше и жени.

Не беше сигурен защо това го изненада — някои от най-добрите агенти на съветското КГБ и американските „Консулски операции“ бяха жени, но техните задължения рядко включваха насилието. Това беше, което го озадачаваше сега. Жената, следваща стария Миковски, вървеше след библиотекаря само за да открие него. Насилието беше присъщо на това задание.

— Онази жена — каза той на Малеткин, — онази с кафявото палто и с плоската шапка. Тя е информатора. Трябва да я спрем, за да предотвратим контакта.

— Жена?

— Тя е способна да направи редица неща, които ти не можеш, другарю. Хайде, тръгвай, трябва да бъдем внимателни. Тя няма да се приближи до него веднага. Ще изчака за най-добрия момент и тогава трябва да се намесим ние. Трябва да я отделим, да я изтеглим, когато тя е достатъчно далеч от него, за да не може той да я познае, ако случайно се вдигне някакъв шум.

— Шум? — отвърна озадаченият Малеткин. — А защо трябва да вдигаме някакъв шум?

— Жените са непредсказуеми. Това е ясно на всички. Да вървим.

Следващите осемнадесет минути бяха толкова неорганизирани и толкова болезнени за наблюдение, колкото Талеников беше очаквал. Болезнени за това, че разтревоженият старец ставаше все по-озадачен с напредването на времето, напрежението му се превърна в паника, когато нямаше и следа от младия му приятел. Той крачеше из студените улици огорчен, походката му беше бавна, краката му нестабилни. Непрекъснато поглеждаше часовника си на твърде оскъдната за неговите очи светлина; пешеходците го блъскаха всеки път, когато спреше. С всяко спиране дъхът и силите му намаляваха. На два пъти се спря, за да прегледа тефтерчето си под един навес, уверен, че беше преброил погрешно улиците; на пресечката при театър „Киров“ имаше три заслона и объркването му нарастваше. Той виждаше и трите все повече и повече озадачен.

Стратегията имаше очаквания ефект върху жената, преследваща Миковски. Тя интерпретира действията на стареца като на субект, който знаеше, че може би е следен. Субект, не обучен в методите на отърваването от преследвачи, а един стар, изплашен и неспособен да се справи със ситуацията човек. Така жената с кафявото палто и плоската шапка поддържаше разстоянието, придържайки се към сенките, минавайки покрай тъмните магазини и слабо осветените алеи, завладяна от несигурност, поради непредсказуемостта на нейния субект. Възрастният учен започна да се връща по пътя към библиотеката. Василий и Малеткин наблюдаваха от едно място на петдесетина метра встрани. Талеников изучаваше маршрута от другата страна на широкия булевард; имаше две алеи, и двете от които щяха да бъдат използвани от жената, когато Миковски минеше покрай нея по обратния път.

— Ела — заповяда Василий, сграбчвайки ръката на Малеткин и избутвайки го напред. — Ще се вмъкнем в тълпата зад него от другата страна. Тя ще се обърка, когато той мине покрай нея и когато тя подмине втората алея, тя ще я използва.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото тя я е използвала и преди. Това е естествено. Аз също бих го използвал. Ние бихме го използвали.

— Как?

— Ще ти кажа, когато стигнем там.

Мигът наближаваше и Талеников можеше да усети ударите в гърдите си. Той беше дирижирал събитията през последните шестнадесет минути, следващите няколко минути щяха да покажат дали оркестрацията беше успешна. Знаеше два неоспорими факта. Първо, жената щеше да го познае веднага; със сигурност й бяха осигурили снимки и подробно физическо описание. Второ, ако спрямо нея бъдеше упражнено някакво насилие, тя щеше да свърши със собствения си живот също толкова бързо и ефикасно, както беше го направил англичанинът в апартамента на Лодзия.

Навременното действие и шокът бяха единствените средства, с които можеше да разполага сега. Той щеше да осигури първото, а предателят от Виборг — второто.

Те пресякоха площада с група пешеходци и се вмъкнаха в тълпите пред театър „Киров“. Василий погледна през рамо и видя Миковски да прокарва с мъка пътя си през опашката, която се беше оформила за билети, да диша затруднено.

— Слушай ме и направи точно това, което ти кажа — каза Талеников, държейки все още ръката на Малеткин. — Повтори думите ми така, както ти ги кажа…

Те влязоха в потока пешеходци, качвайки се на тротоара, оставайки зад четирима войници; техните широки шинели служеха като стена, иззад която Василий можеше да погледне когато пожелаеше. Ученият отпред приближи първата алея. Жената бързо изчезна в нея, после се появи отново, когато той премина.

Мигове. Само мигове.

Втората алея. Миковски беше пред нея, жената беше вътре.

— Сега! — заповяда Василий, втурвайки се заедно с Малеткин към входа.

Чу и думите, които Малеткин извика така, че да не могат да бъдат сгрешени от шума, идващ от улицата.

— Чакайте. Спрете! Сирколо! Ностро сирколо!

Тишина. Шокът беше почти тотален.

— Кой сте вие? — Въпросът беше зададен със студен, почти напрегнат тон.

— Спрете всичко! Имам новини от овчаря.

— Какво?

Шокът сега беше пълен.

Талеников зави зад ъгъла на алеята, втурвайки се към жената, ръцете му бяха протегнати, когато се хвърли. Той грабна ръцете й, пръстите му се плъзнаха незабавно надолу към нейните китки, обездвижвайки ръцете, една от които беше в джоба на палтото и стискаше пистолет. Тя се напрегна, извивайки се наляво, изгуби контрол, повличайки го напред, после скочи надясно, левият й крак замахна към него, близо до тялото му, също както раздразнената котка замахва срещу някое друго животно.

Той контрира, нападайки директно, вдигайки я от земята, залепяйки гърчещото се тяло в стената, притискайки я с рамо, размазвайки я върху зида.

Всичко се случи толкова бързо, че на нея не й остана време да разбере какво ставаше, докато не почувства зъбите си да се впиват във врата на неговия врат. Тя беше вкопчила лицето си в неговото — ход, толкова неочакван, че той само можеше да се извие от болка. Устата й беше широко отворена, червените й устни се разкривиха гротескно. Ухапването й беше злобно. Челюстите й представляваха чифт клещи, впити в неговия врат. Той почувства как кръвта напоява яката му, не трябваше да я пуска! Болката беше неумолима; колкото по-силно я притискаше той към стената, толкова по-дълбоко се впиваха в плътта му зъбите й. Вече не можеше да издържа. Той освободи ръцете й, неговите ръце хванаха лицето й и го отделиха от неговото лице.

Експлозията беше силна, отчетлива, въпреки че беше приглушена от тежкото й палто. Ехото отекна и беше отнесено от вятъра по алеята. Тя се отдръпна от него, облегната на каменния зид.

Той погледна лицето й; очите й бяха широки и мъртви. Тя бавно се отпусна на тротоара. Беше направила точно това, за което беше програмирана: беше оценила шансовете — двама мъже срещу нея — и стреля с оръжието в джоба си, разкъсвайки гърдите си.

— Тя е мъртва! Господи, тя се самоуби! — извика Малеткин. — Изстрелът, хората е трябвало да го чуят. Трябва да бягаме. Милицията!

Няколко любопитни минувачи стояха неподвижни при входа на алеята, надничайки.

— Мълчи! — изкомандва Талеников. — Ако някой дойде насам, използвай картата си от КГБ. Това е официална акция; никой не може да дойде тук. Трябват ни само трийсетина секунди. — Василий измъкна една носна кърпичка от джоба си и я притисна о врата си, опитвайки се да спре кръвотечението. Той коленичи до тялото на мъртвата жена. С дясната си ръка разтвори палтото й, разкривайки блуза, потънала цялата в кръв. Разкъса плата, докато стигне до кожата й. Отвърстието под лявата й гръд бе впечатляващо, плът и вътрешности бяха запушили отвора. Той огледа плътта около раната; светлината беше твърде слаба. Извади запалка.

Запали я, изтривайки окървавената кожа под гърдата, държейки огъня на сантиметри над нея; пламъкът танцуваше на вятъра.

— За бога, побързай! — Малеткин стоеше на няколко метра, гласът му представляваше паникьосан шепот. — Какво правиш?

Талеников не отговори. Той продължи да движи пръстите си по плътта, избърсвайки кръвта, за да види по-ясно.

Откри го. Вдлъбнатината под лявата гръд, насочено към средата на гръдния кош. Един отпечатан син кръг, заобиколен от бяла кожа, набраздена в червено. Една бенка, която не беше никаква бенка, а знака на една изключителна армия.

Кръгът на Матарезе.