Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (38)

Епилог

Мъже и жени биваха отвеждани под арест бързо, тихо, без да бъдат отправени обвинения чрез съда, тъй като техните престъпления излизаха извън правомощията на съда, надхвърляха търпимостта на нацията. На всички нации. Всички, по свой собствен начин, бяха обвързани с Матарезе. Където можеше да ги намери.

Държавните ръководители на страните по целия свят се съветваха по телефона, обичайните преводачи бяха заменени от високопоставени правителствени служители, които можеха достатъчно добре да се справят с необходимия език. Лидерите, обзети от изненада и шок, мълчаливо признаваха както неадекватността, така и инфилтрацията на своите разузнавателни служби. Те се изпитваха взаимно, с намеци за обвинения, знаейки, че опитите им са безплодни; те не бяха идиоти. Търсеха уязвимостта у другите; а всички те бяха уязвими. Накрая — мълчаливо — всички се съгласиха с един общ извод. Това беше единственото разумно решение в тези луди времена.

Мълчание.

Всеки трябваше да поеме отговорността за измяната в собствената си страна. Никой не трябваше да обвинява другите и да не се намесва в тяхната работа над нормалното равнище на подозрение и враждебност. Защото признаването на една мащабна глобална конспирация би било равносилно на това да се признае една фундаментална истина: държавата беше неспособна форма за управление.

Те не бяха идиоти. Те се страхуваха.

Решенията във Вашингтон бяха взети тайно от шепа мъже.

Сенаторът Джошуа Ейпълтън Четвърти умря така, както се беше и появил. Изгорял при автомобилна катастрофа на някаква тъмна магистрала. Имаше устроено държавно погребение, урната му беше поставена с почести в Ротондата, където беше устроено друго бдение. Произнесените думи подхождаха за мъж, за когото всички знаеха, че ще бъде следващия стопанин на Белия дом, ако трагедията не му бе попречила.

Един правителствен самолет Локхийд Трайстар беше пожертван в планините на Колорадо, северно от каньона Поудър. След двойна неизправност в двигателя самолетът беше започнал да губи височина, прекосявайки опасния район. На пилота и на екипажа бяха отдадени последни почести, на семействата им бяха дадени пълни пенсии без оглед на това колко време беше продължила тяхната служба. Но истинското оплакване вървеше ръка за ръка с един трагичен порок, който не трябваше да бъде забравен никога. Защото беше разкрито, че на борда на този самолет бяха трима от най-популярните мъже на нацията, загинали в служба на своята страна по време на обиколка за инспектиране на военните инсталации. Началникът на Обединения щаб беше помолил колегите си от ЦРУ и от Националната служба за сигурност да го придружат по време на тази обиколка. Заедно с президентските съболезнования от Овалния офис беше издадена една заповед. Никога повече високопоставени държавни служители не можеха да летят заедно в един и същ самолет; нацията не можеше да си позволи такава мъчителна загуба втори път.

С течение на седмиците горните ешелони от служители в Държавния департамент, също както и многобройните репортери, отразяващи ежедневната му дейност, забелязаха нещо странно — държавният секретар не се беше появявал от доста време. Появи се нарастваща загриженост, тъй като се наложи да се променят графици, да се отменят пътувания, да се отлагат или отменят конференции. Из столицата тръгнаха слухове, в някои институции направо се говореше, че секретарят бил замесен в продължителни, тайни преговори с Пекин, докато други твърдяха, че той е в Москва и е близо до постигането на споразумение за контрол върху оръжията. После слуховете започнаха да се оцветяват в по-непривлекателни краски; нещо не беше наред; наложи се да се дават обяснения.

Президентът го направи през един топъл следобед през пролетта. Той се появи по радиото и телевизията от един медицински център в Мурфийлд в Западна Вирджиния.

— В тази година на трагедии на мен се пада неудоволствието да ви поднеса още една неприятна вест. Току-що се разделих с един скъп приятел. Един голям и смел мъж, който разбираше деликатния баланс, изискван при преговорите с нашите противници, който нямаше да позволи на тези противници да научат за бързо угасващия у него огън. Този изключителен живот завърши преди няколко часа, предавайки се окончателно в прегръдките на болестта. Днес поръчах да бъдат издигнати знамената на Капитолия.

Президентът се отпусна на стола си, когато подсекретарят Даниел Конгдън влезе в Овалния кабинет. Главнокомандващият не харесваше Конгдън; около него имаше някакво странно чувство за скритост, прекалено искрените му очи прикриваха някаква ужасна амбиция. Но мъжът си вършеше работата добре, а това беше важното в случая. Особено сега, особено в тази работа.

— Каква е картината?

— Каквато се очакваше, господин президент. Беоулф Агейт рядко върши нормални неща.

— Но той не е живял съвсем нормално, нали? Имам предвид, че вие и вашите хората не сте очаквали той да живее нормално, нали?

— Не, сър. Той беше…

— Кажете ми, Конгдън — прекъсна го президентът, — вие наистина ли се опитахте да го убиете?

— Това щеше да бъде екзекуция, съвсем според правилника, сър. Ние решихме, че той е извън точката на всякакво спасение, че е опасен за хората ни навсякъде по света. В известна степен аз продължавам да мисля, че е така.

— Значи, така… опасен е… И затова настояваше да преговаря с вас. Съветвам ви — не, заповядвам ви — да избиете от главата си всякакви действия според вашия правилник. Ясно ли ви е?

— Да, господин президент.

— Надявам се да е така. Защото ако не е, може да се наложи да издам присъда от моя правилник. А и вече знам как става това.

— Ясно, сър.

— Добре. Исканията му?

— Освен първоначалните си искания Скофийлд не желае нищо друго от нас.

— Но вие знаете къде е той.

— Да, сър. В Карибския басейн. Не знаем обаче къде са документите.

— Не си правете труда да ги търсите; той е по-добър от вас. И го оставете на мира; не му давайте и най-малката причина да си помисли, че се интересувате от него. Защото ако той разбере, онези документи изведнъж ще се появят на хиляда различни места. Това правителство — тази нация — не може да понесе евентуалните последици. Може би след няколко години, но не сега.

— Приемам преценката ви, господин президент.

— И още как! Какво ни струваше тази информация и къде я погребахте?

— Сто седемдесет и шест хиляди, четиристотин и дванайсет долара и осемнайсет цента. Прехвърлени са към разходите за тренировъчно оборудване за флота, като парите са платени от сметката на ЦРУ директно на корабостроителницата в Мистик, Кънектикът.

Президентът погледна през прозореца към ливадата пред Белия дом; цветовете на черешите умираха, като се спаружваха и отлитаха, отнесени от вятъра.

— Той можеше да поиска рая и ние щяхме да му го дадем; можеше да ни поиска милиони. Вместо това, всичко, което той иска, е една лодка и да бъде оставен на мира…

Двадесетметровата двумачтова яхта, наречена „Серпентина“, чието главно платно плющеше на островния бриз, се плъзна към кея, една жена с въже в ръка скочи на моста. Тя омота въжето около предния стълб, за да осигури носа. На кърмата брадясалият шкипер откачи руля, стъпи на борда и се прехвърли на кея, омотавайки задното въже на най-близкия стълб, затегна го и го върза на възел, когато бе обрано.

В средата на корабчето една двойка на средна възраст с приятна външност внимателно се прехвърли на кея. Беше очевидно, че те току-що си бяха взели сбогом и че това сбогуване е било болезнено.

— Е, отпуската свърши — изрече мъжът с въздишка, докато държеше ръката на жена си.

— Ще се върнем следващата година, капитан Викъри. Вие имате най-добрата чартърна лодка на островите и още веднъж ви благодарим, госпожо Викъри. Както винаги кухнята беше страхотна…

Двойката тръгна нагоре по кея.

— Аз ще оправя лодката, докато ти провериш доставките, окей? — каза Скофийлд.

— Добре, скъпи. Остават ни десет дни, преди да пристигне двойката от Ню Орлиънс.

— Какво ще кажеш, ако направим един курс сами? — попита капитанът с усмивка, докато скачаше обратно на палубата на „Серпентина“.

Мина час и двайсет минути; доставките бяха натоварени, бюлетините за времето — взети. „Серпентина“ беше готова за отплаване.

— Да пийнем по едно питие — каза Брей, вземайки ръката на Тони, докато вървяха по горещия пясък на улица Сейнт Китс.

От другата страна на пътя имаше някакво кафене, един заслон с антични плетени маси и столове, и бар, който не се беше променял от трийсет години. Това беше сборно място за шкиперите на чартърните лодки и техните екипажи.

Антония седна, поздрави приятелите си и се засмя с очи и глас; грубоватите, но много печени отшелници от Карибските острови я харесваха. Тя беше дама и те го знаеха. Скофийлд я наблюдаваше от бара, докато поръчваше напитките, спомняйки си за едно друго кафене на кея на Корсика. Беше само преди няколко години — друг живот, наистина, но тя не беше се променила. Все още леката грациозност, чувството за присъствие и за внимателност, откритият хумор, бяха същите. Харесваха я, защото не можеше да не я харесват; беше толкова просто.

Той отнесе питиетата до масата и седна. Антония се пресегна към близката маса и помоли да й подадат барбейдоския вестник от предната седмица. Една статия привлече вниманието й.

— Скъпи, погледни това — каза тя, обръщайки вестника и избутвайки го към него, като му посочи с палеца си колоната.

Транс Комюникейшънс печели в съда битката срещу реорганизацията в конгломератите Вашингтон — Къмбайнд Уайър Сървисиз. След няколкогодишни спорове в съда за собствеността беше прочистен пътят за директорите на компаниите на Никълъс Гидероне да преминат към планове за реорганизация, включващи важни сливания с някои европейски компании. Ще припомним, че след терористичното нападение в имението на Гидероне в Бруклин, Масачузетс, когато Гидероне и други лица, притежаващи голяма част от акциите на „Транс-ком“ бяха убити, споровете за собствеността бяха отнесени в съда. Не е тайна, че Министерството на правосъдието беше на страната на директорите, също както и Държавният департамент. Впечатлението е, че докато мултинационалният конгломерат е продължил да функционира, липсата на разрастване, дължаща се на неясноти в управлението, предизвика щети за Америка на международните пазари.

При научаване на крайната резолюция на съда, президентът изпрати следната телеграма на ликвидаторите: „Струва ми се подхождащо на случая, че през седмицата, която отбелязва първата годишнина от моето управление, бяха премахнати препятствията и още веднъж една голяма американска институция е в състояние да изнася и множи американски ноу-хау и технологии по целия свят, присъединявайки се към другите големи компании, които ще направят този свят едно по-добро място. Поздравления“.

Брей захвърли вестника настрани.

— Истината все повече и повече угасва, нали?

Те се носеха по вятъра край Басатере, брегът на Сейнт Китс се губеше зад тях. Антония затегна въжетата, отпусна платната и се върна при руля. Тя седна до Скофийлд, прокарвайки пръсти по наболата му брада, в която повече преобладаваше сивият цвят.

— Къде отиваме, скъпи? — попита тя.

— Не знам — отговори Брей и наистина не знаеше. — Ще се носим по вятъра известно време, ако това ти харесва.

— Харесва ми.

Тя се наведе назад, поглеждайки лицето му, толкова вглъбено, толкова замислено.

— Какво ще се случи?

— То вече се е случило. Големите компании погълнаха Земята — отвърна той, усмихвайки се. — Гидероне беше прав; никой не може да го спре. А може би и не трябва. Нека и те да си намерят място под слънцето. Мисля, че вече няма значение. Накрая ще ме оставят на мира — ще ни оставят на мира. Те все още се страхуват.

— От какво?

— От хората. Просто от хората. Вдигни предното платно, моля те. Люлее ни твърде много. Ще тръгнем по-бързо…

— Накъде?

— Проклет да съм, ако зная. Зная само, че искам да съм там.