Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (12)

1.

Тумбестата рибарска лодка се провираше между насечените скали като странно тежко животно, което не се притесняваше от това, че водите тук бяха враждебно настроени. Вълните се плискаха в носа и бордовете й, изпращайки фонтанчета от пръски във въздуха, а по лицата на мъжете, които се занимаваха с мрежите, оставаха следи от сол, изсушена от ранния утринен вятър.

Един човек, обаче, не беше под влиянието на треската на улова. Той нито теглеше въжетата, нито приготвяше куките, нито пък се присъединяваше към проклятията и смеха, на които морският живот беше научил рибарите. Седеше самотен на палубата, с термос кафе в едната ръка и цигара в другата. Беше им дал да разберат, че ако се приближат френски или италиански патрулни лодки, щеше да се преструва на рибар, но ако такива не се появяха, трябваше да бъде оставен сам. Никой не се противопостави на този странен човек без име, защото всеки член на екипажа беше станал със сто хиляди лири по-богат, благодарение на неговото присъствие. Лодката го беше взела от кея в Сан Винченцо. Тя трябваше да отплава от италианския бряг рано призори, но чужденецът беше предложил ако бреговете на Корсика бъдат достигнати призори, капитанът и екипажът да получат далеч по-богат улов за своя труд. Рангът си имаше своите привилегии; капитанът получи сто и петдесет хиляди лири. Те отблъснаха от Сан Винченцо преди полунощ.

Скофийлд зави капачката на термоса и захвърли цигарата през борда. Той се изправи и се протегна, вглеждайки се в мъглата към брега. Бяха улучили добро време. Според капитана щяха да видят Солензара след няколко минути, а след около час щяха да оставят своя потаен пътник между Сейнт Луси и Порто Вечио. Не се очакваха никакви проблеми; имаше много безлюдни заливчета в скалистия бряг, използвани от временно повредените рибарски лодки.

Брей нави кордата, омотана около дръжката на неговия дипломатически куфар, и я хвана в китката си; тя беше здрава и влажна. Раната, която беше причинила върху китката му се раздразни от солената вода, но благодарение на солта щеше да зарасне бързо. Тези предпазни мерки може би бяха необосновани, но те биха могли да се окажат точно толкова ценни, колкото беше съдържанието на куфарчето. Някой можеше да се реши да ограби Брей, а корсиканците се славеха като хора, които можеха бързо да освободят пътниците от техния ценен багаж — особено такива пътници, които пътуваха, без да оповестяват своята самоличност, а и притежаваха много пари.

След половин час щеше да бъде в Корсика, стъпил на хълмовете, където се беше родил Матарезе. Това, че той се беше родил, беше неоспоримо, че хората му осигуряваха наемни убийци по средата на тридесетте години, се приемаше също като неопровержима възможност. Но за тези хора се знаеше толкова малко, че никой всъщност не можеше да определи каква част от цялата история беше митове и колко се базираха на действителни факти. По едно и също време легендата беше създавана и преразказвана; беше чиста загадка, тъй като никой не разбираше нейния произход. Знаеше се само, че онзи луд човек на име Гилом дьо Матарезе бил събрал някакъв съвет — никъде не беше записано откъде — и беше поставил началото на една банда от убийци, които според някои произхождаха от общността от убийци на Хасан ибн ал Сабах от деветнадесети век.

Това още повече придаваше култов привкус на историята, като по този начин подхранваше митовете и намаляваше истината. Нямаше нито едно заведено съдебно дело, нито един убиец не беше заловен, за да бъде проследена организацията, наречена Матарезе; ако беше имало признания, то те не бяха правени публично. Въпреки това съществуваха слухове. Из висшите кръгове се носеха различни истории; в отговорните вестници се появяваха статии, които биваха опровергавани с редакторска статия само в следващите няколко издания. Бяха започнали няколко независими проучвания; никой не знаеше някое от тях да беше завършено. И при това нито едно правителство не си беше позволило да коментира. Никога. Те мълчаха.

И за един млад офицер от разузнаването, който проучваше историята на атентатите преди няколко години, точно това мълчание беше причината хората на Матарезе да се ползват с такова доверие.

Също както и друг тип мълчание, настъпило внезапно преди три дни, което успя да го убеди, че срещата в Корсика не беше предложение, направено в разгара на насилието, а единствения възможен изход. Матарезе оставаше загадка, но това не беше мит. Беше истина. Един властен човек беше отишъл при други властни мъже и беше бил тревога; това не беше разбрано.

Робърт Уинтроп беше изчезнал. Брей беше избягал от Рок Крий парк преди три нощи и беше отишъл в един мотел в покрайнините на Фредериксбърг. В продължение на шест часа беше пътувал по магистралата, като се опитваше да се свърже с Уинтроп от телефонни постове, стопираше различни коли под претекст, че колата му се е повредила и трябва да стигне до града. Беше разговарял с жената на Уинтроп и беше сигурен, че това я беше притеснило, но не й каза нищо съществено, само че трябва да говори с посланика. Докато се зазори и на телефона вече никой не отговаряше, само продължителен сигнал, насечен на все по-дълги и по-дълги части — или поне така му се струваше — и нямаше абсолютно никой, който да вдигне телефона.

Нямаше към кого да се обърне, при кого да отиде. Обръчът се затягаше около него. Ако го бяха открили, унищожението щеше да бъде пълно; той разбираше това. Ако му беше позволено да живее, то щеше да бъде в очертанията на четирите стени на някоя килия или още по-лошо — като някой зеленчук. Но той не мислеше, че щяха да му позволят да живее. Талеников беше прав: те и двамата бяха белязани.

Ако имаше някакъв отговор, той беше на четири хиляди мили оттук, в Средиземноморието. В дипломатическото си куфарче той носеше дузина фалшиви паспорти, пет банкови сметки под различни имена, един списък от мъже и жени, които можеха да му осигурят всякакъв вид транспорт. Беше напуснал Фредериксбърг два дни преди това, при зазоряване, беше се отбил в банките в Лондон и Париж и късно предната вечер беше се добрал до рибарския кей в Сан Винченцо.

А сега беше въпрос на няколко минути, за да се добере до Корсика. Дългите часове на неподвижност, докато летеше и докато плаваше, му бяха дали възможност да мисли или поне имаше време да организира своите мисли. Трябваше да започне с неопровержимото.

Съществуваха два установени факта:

Гилом дьо Матарезе беше съществувал, беше съществувала и група от мъже, които наричаха себе си „Съвет на Матарезе“, посветени на влудяващата теория на своя патрон. Светът се движеше напред благодарение на постоянните насилствени смени в сферата на властта. Шокът и внезапната смърт бяха присъщи на еволюцията в историята. Все някой е трябвало да осигурява средствата. Навсякъде правителствата биха платили за политическите убийства. Атентатите — изпълнени при най-изпипаните методи, така че да не могат да бъдат проследени тези, които се договаряха за тях — можеха да станат глобален ресурс на богатства и влияние, които надхвърляха всяко въображение. Това беше теорията на Гилом дьо Матарезе.

Сред международната общност на разузнавачите малцина смятаха, че хората на Матарезе са отговорни за редицата политически убийства от второто десетилетие на века, по средата на тридесетте години, от Сараево до Мексико сити и от Токио до Берлин. Според тях колапсът на Матарезе беше предизвикан от избухването на Втората световна война, което беше породило разрастването на тайните служби, при което подобни убийства вече имаха своите източници или се считаше, че Съветът е бил погълнат от Сицилианската мафия, която сега беше пуснала пипалата си навсякъде, но се беше концентрирала в Съединените щати.

Но тази положителна преценка принадлежеше само на едно малцинство. Огромното мнозинство от професионалисти, които работеха за Интерпол, британската МИ-6 и американското Централно разузнавателно управление считаше, че властта на Матарезе е силно преувеличена. Без съмнение тя беше извършила няколко незначителни политически убийства, в мъглявините на страстните и неефективни френски и италиански политически системи, но освен това нямаше никакви твърди доказателства. Според познавачите това представляваше сбирщина от параноици, ръководени от заможен ексцентрик, който има грешна представа за философията също както и за правителствата, които сключваха възмутителните договори с него. Ако съществуваше нещо друго, продължаваха да твърдят тези професионалисти, защо никога никой не се беше свързал с тях?

Защото, мислеше си Брей преди много години, както вярваше и сега, ние бяхме последните хора на земята, с които Матарезе биха желали да правят бизнес. От самото начало ние бяхме конкуренти — под една или друга форма.

Матарезе. Беше ли възможно? Група мъже, които избираха и контролираха убийствата в глобален мащаб, обличайки тероризма в структура, пораждайки хаос навсякъде? Отговорът за Брей беше „да“. Думите на умиращия Изтребител, смъртната присъда, издадена от руснаците на Василий Талеников, екипът, който беше нает да убие самия него, събран от Марсилия, Амстердам и Прага… Всичко това беше прелюдия към изчезването на Робърт Уинтроп. Всичко беше свързано с този подновен Съвет на Матарезе. Това беше невидимият непознат „играч“.

Кои бяха те, тези криещи се мъже, които имаха ресурсите да достигнат до най-висшите кръгове на държавната власт със същата готовност, с която финансираха хладнокръвните терористи и подбираха важни личности, които трябваше да бъдат убити? По-големият въпрос беше защо. Защо? С каква цел или цели съществуваха те?

Но първо трябваше да бъде открит отговорът на въпроса кои… И които и да бяха те, трябваше да съществува някаква връзка между тях и онези фанатици, които първоначално беше събрал Гилом дьо Матарезе; откъде другаде биха могли да се появят те, как другояче биха разбрали за това? Онези първи мъже бяха дошли от хълмовете на Порто Вечио; те имаха имена. Миналото беше единственият смисъл на неговото заминаване.

Имаше и друга причина, спомни си той, но запалената кибритена клечка в горичката на Рок Крий парк я беше елиминирала. Робърт Уинтроп щеше да назове имената на двама политици от Вашингтон, които твърдо бяха отрекли да са чували за Матарезе. Това отричане създаваше усложнения; те трябваше да са чували за Матарезе — по един или по друг начин. Но Уинтроп не беше назовал тези имена; насилието беше прекъснало неговото намерение. Сега може би той никога нямаше да ги изрече.

Имената от миналото можеха да доведат до имената от настоящето; това трябваше да стане. Хората напускаха своята работа, оставяха отпечатък върху времето, в което бяха живели. Своите пари… Всичко това можеше да бъде проследено, а то водеше донякъде. Ако съществуваха ключове, които биха разкрили тайниците, пазещи отговорите за Матарезе, те трябваше да бъдат търсени между хълмовете на Порто Вечио. Той трябваше да ги открие… Също както и неговият враг, Василий Талеников, трябваше да ги открие. Никой нямаше да оцелее, ако те не успееха да го сторят. Нямаше да има ферма в Гразнов за руснака, нито пък щеше да има нов живот за Беоулф Агейт, докато не успееха да открият отговорите.

— Ето я… — изрева капитанът, завъртвайки руля. Той се обърна, хилейки се към пътника, през облака от пръски, които вятърът беше подгонил…

— Кой?…

— Корсика.

 

 

Талеников тичаше нагоре по скалистия хълм на лунната светлина, придържайки се към стръковете висока трева, които прикриваха неговите движения, но не избягваше пътя. Не желаеше тези, които го преследваха, да се откажат, просто да бъдат забавени, да се разделят, ако е възможно; ако успееше да залови един от тях, това щеше да бъде идеално.

Старият Крупской беше прав относно Корсика, Скофийлд беше точен относно хълмовете северно от Порто Вечио. Там се криеха някакви тайни; трябваха му по-малко от два дни, за да разбере това. Сега го преследваха по хълмовете в тъмнината, за да му попречат да научи нещо повече. Преди четири нощи за него Корсика беше един див пустинен остров, една алтернатива, която трябваше да бъде покорена. Порто Вечио беше просто един град на югоизточния бряг на острова, а хълмовете отвъд него напълно непознати.

Хълмовете бяха все още непознати; хората, които живееха там, бяха затворени, странни, необщителни, техният олтрамонтанен диалект беше труден за разбиране, но спекулациите бяха отстранени. Самото споменаване на Матарезе беше достатъчно, за да запуши устите на тези, които и без това бяха враждебно настроени; това създаваше предпоставки да бъдат прекъснати разговорите, които бяха започнати и с най-безобидната информация. Като че ли това име само по себе си беше част от някакъв племенен ритуал, за който никой отвъд хълмовете не говореше, особено в присъствието на чужденци. Василий беше започнал да го усеща часове след пристигането си в скалистата провинция; това беше драматично потвърдено още първата вечер. Преди четири дни той не би повярвал на това; сега знаеше, че е така. Матарезе беше повече от легенда, повече от някакъв мистичен символ за примитивните хора от хълмовете. Името беше форма на религия. Трябваше да е така; хората бяха готови да умрат, но да запазят неговата тайна.

Четири дни и светът се беше променил за него. Той вече не се занимаваше с интелигентни хора и модерно оборудване. Нямаше компютърни ленти, които да се завъртат в стъклените панели само при докосването на едно копче, нямаше зелени букви, които да се появяват на черни екрани, давайки непосредствена информация, необходима за следващото решение.

Търсеше миналото сред хората от миналото.

Точно това беше причината, поради която той толкова отчаяно се стремеше да залови един от преследвачите, които го гонеха по хълма в тъмнината. Прецени, че те са трима; склонът на хълма беше дълъг и широк и насечен от гори и скали. Те трябваше да се разделят, за да могат да покрият различни части, които водеха към другите хълмове и към равнината, която предхождаше планинските гори. Ако можеше да залови един от тези хора и да разполага с няколко часа, да поработи върху неговото съзнание и неговото тяло, можеше да научи много неща. Нямаше абсолютно никакви проблеми да го стори. Предната вечер дървеното легло, на което трябваше да спи, беше направено на трески, след като някакъв корсиканец, чийто силует можеше да види в очертанията на вратата, беше стрелял с автомат „Лупо“ по него. Талеников трябваше да бъде в това легло… Само един мъж — този мъж — мислеше си Василий, потискайки своята ярост, като навлезе в една малка горичка точно под подножието на хълма. Вече можеше да почине за няколко минути. Далеч отдолу можеше да види слабите светлини от фенерчетата. Едно, две… три. Трима мъже, и те се разделяха. Този отляво покриваше неговата зона; на него щяха да са му необходими десет минути, за да достигне до малката горичка. Талеников се надяваше, че това е мъжът с „Лупо“. Той се облегна на едно дърво, дишайки тежко и остави тялото си да се отпусне.

Случи се толкова бързо, тази екскурзия към примитивния свят. Имаше някаква странна симетрия в това. Беше започнал бягството си през нощта, покрай гористите брегове на един поток в Рок Крий парк във Вашингтон, а сега беше тук, на този изолиран остров, в тази гориста местност, високо в хълмовете на Корсика. През нощта. Пътешествието беше започнало бързо; той знаеше точно какво да направи и кога да го направи. В пет часа предния ден беше на римското летище Леонардо да Винчи, където преговаряше да получи частен полет до Бонифацио на запад, на южния бряг на Корсика. Успя да стигне до Бонифацио в седем часа и едно такси го откара на север до Порто Вечио, и нагоре към един хан, навътре в хълмистата провинция. Бяха му сервирали тежко корсиканско ядене и беше увлякъл любопитния собственик в един отвлечен разговор.

— Аз изучавам родовете — беше обяснил той. — Нуждая се от информация за един падроне, живял преди много години. Един мъж на име Гилом дьо Матарезе.

— Не разбирам — беше му отговорил собственикът на хана. — Казваш, че изучаваш родовете. Струва ми се, че този човек или го е имало, или го е нямало. Ти от някой голям университет ли си?

— Всъщност съм от частна фондация, но университетите имат достъп до нашите трудове.

— …?

— … Моят отдел се занимава с малко познатата история на Сардиния и Корсика от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Горе-долу по това време е живял и този падроне… Гилом дьо Матарезе, който е контролирал голяма част от земята по тези хълмове, северно от Порто Вечио.

— Той притежаваше повечето земя, синьоре. Беше добър към хората, които живееха в тази земя.

— Естествено. И ние бихме искали да му посветим място в корсиканската история. Но не съм сигурен, че зная откъде трябва да започна.

— Може би… — Собственикът на хана се облегна назад в стола си, очите му се концентрираха, гласът му стана странно колеблив. — Руините на вила Матарезе. Сега нощта е ясна, синьоре. Те са твърде красиви на лунната светлина. Мога да намеря някой, който да те заведе, освен, разбира се, ако не си твърде изтощен от пътуването.

— Ни най-малко. Полетът беше кратък.

Беше заведен нагоре по хълмовете, до останките от някога процъфтяващо имение, които напомняха за голяма къща, като само тя покриваше цял акър земя. Порутените стени и разрушените огради бяха единствените останки от нея. По земята се виждаха останките от бордюра на огромен кръгъл паркинг, който наболата трева почти беше покрила. От двете страни на голямата къща каменните пътеки се спускаха през високата трева, маркирани от изпочупените стълбове; забелязваха се и останките на някога изящно култивирани градини, които бяха унищожени.

Силуетът на руините се възправяше величествено на хълма, осветен от бледата лунна светлина. Гилом дьо Матарезе беше построил паметник на самия себе си и достолепната постройка не беше изгубила нищо от своето величие, дори и след разрушенията, които й бяха нанесли времето и климатът. Дори напротив, скелетът носеше някаква собствена странна сила.

Василий беше дочул гласове зад себе си, младото момче, което го беше завело до тук, не се виждаше. Двама мъже и техният недружелюбен поздрав бяха поставили началото на един разговор, който трая повече от час. Щеше да бъде лесно за Талеников да се отърве от двамата корсиканци, но той знаеше, че щеше да научи повече, ако се държи пасивно; неопитните мъже можеха да издадат повече, отколкото да сплашат някого, когато си имаха работа с трениран субект. Той повтори историята за Организационе Академика. Накрая беше получил един очакван съвет.

— Върнете се там, откъдето сте дошъл, синьоре. Наоколо няма да намерите никакви познания, които да ви бъдат от полза, ние не знаем нищо. По тези планини преди много години премина една болест; не остана никой, който може да ви помогне.

— Трябва да има и по-възрастни хора по тези хълмове. Може би ако се разходя из тях, ще успея да се добера до някаква информация.

— Ние сме по-стари хора, синьоре, но не можем да отговорим на твоите запитвания. Върни се. Ние сме прости хора по тези земи, овчари. Не ни е приятно, когато непознати започнат да се бъркат в нашия прост живот. Върни се…

— Ще приема съвета ви, но само при едно условие…

— Не си навличай такава беля, синьоре. Просто ни остави на мира. Молим те…

На сутринта Василий беше излязъл отново из хълмовете, беше стигнал до вила Матарезе, и дори отвъд нея. Спря се в няколко фермерски къщи и задавайки своите въпроси, забеляза искрите в тъмните корсикански очи, когато му даваха отрицателни отговори. Беше забелязал също, че го следяха.

Разбира се, не бяха му казали нищо, но прогресивно втвърдяващите се реакции относно неговото присъствие му помогнаха да научи нещо впоследствие. Не само че го преследваха, но преди него бяха минали и други хора, които бяха наплашили семействата, живеещи по хълмовете, че един непознат ще дойде. Те трябваше да го отпратят и да не му казват нищо.

Онази нощ — последната нощ, мислеше си Талеников, докато гледаше вълнообразните движения от светлината на фенерчето долу вляво, която бавно се изкачваше по хълма — собственикът на хана се приближи до неговата маса.

— Страхувам се, синьоре, че не мога да ти позволя да останеш тук повече. Дадох стаята на други наематели.

Василий погледна към него. В гласа му вече нямаше колебание.

— Жалко. Стига ми само едно кресло или някаква кушетка, ако имаш свободна. Още рано сутринта ще си тръгна. Успях да открия това, за което пристигнах.

— И какво е то, синьоре?

— Скоро ще разбереш. След мен ще дойдат други хора, с подходящо оборудване и с формуляри за описване на родовете. Ще има много внимателно научно изследване. Това, което се е случило тук, е забележително. Разбира се, говоря от академична гледна точка.

— Разбира се… Може би още една нощ.

Шест часа по-късно някакъв мъж беше нахлул в стаята му и беше изстрелял два куршума от големите цеви ма смъртоносното оръжие, което се наричаше „Лупо“ — Вълкът. Талеников беше чакал този момент. Той беше наблюдавал иззад леко отворената врата на килера как дървеното легло се разби на трески, твърдата имитация, която той беше сложил под завивките, беше отнесена към стената от куршумите.

Звукът беше разбиващ, една експлозия, която проехтя из малкия провинциален хан, въпреки това никой не се притича, за да види какво се бе случило. Вместо това, човекът с „Лупо“ стоеше в очертанията на вратата и тихо говореше на диалектаоолтрамонтан, като че ли изричаше някакво заклинание.

— Пер ностро сирколо — беше казал той и после беше побягнал навън.

Това не означаваше нищо, въпреки че още тогава Василий знаеше, че това означава всичко. Думите бяха изречени като клетва след отнемането на нечий живот… За нашия кръг.

Талеников събра нещата си и напусна хана. Той се беше отправил към тесния мръсен път, който водеше нагоре над Порто Вечио, и се настани в храсталака, на шест-седем метра под неговия край. Няколко стотици ярда по-надолу беше видял пламъчето на нечия цигара. Пътят се охраняваше; той беше изчакал. Трябваше да направи така.

Ако идваше Скофийлд, щеше да поеме по този път. Беше на зазоряване, на четвъртия ден. Американецът беше казал, че ако Корсика е всичко, което му остава, щеше да бъде там след три или четири дни.

До три часа на следния следобед нямаше и следа от него и един час по-късно Василий знаеше, че не може да чака повече. Надолу по пътя забързани се бяха отправили няколко мъже, които отиваха към малкия курорт. Мисията им беше ясна: досадникът беше успял да се измъкне. Трябваше да бъде намерен и убит.

Бяха организирани потери, които тършуваха из горите; двама корсиканци сечаха високата трева с планински мачете, бяха минали на десет метра от него. Скоро патрулите щяха да станат по-концентрирани, претърсването — по-старателно. Той не можеше да чака Скофийлд; нямаше гаранция, че Беоулф Агейт бе успял да избяга от мрежата, която му бяха устроили в собствената му страна, още по-малко се очакваше той да се добере до Корсика.

Василий прекара времето до залез, замисляйки своята собствена клопка за тези, които се опитваха да го вкарат в капана. Също като блатна лисица следите му се появяваха на едно място в един момент, а самият той беше на съвсем друго място. Изпочупените стръкове и утъпканата трева доказваше, че беше заграден в едно тясно блатисто пространство, изправен пред стена, която не можеше да бъде изкачена, и когато мъжете го обградиха, фигурата му можеше да бъде видяна да тича из полето една миля на запад. Появяваше се като светлоотразителна жилетка едновременно на няколко места.

Когато мракът се спусна, Талеников започна да изпълнява стратегията, която го доведе до мястото, в което се намираше в момента, скрит между няколкото дървета под билото на високия хълм, чакайки човека с фенерчето да приближи. Планът беше прост — щеше да го изпълни на три етапа, всяка фаза логически обвързана с предишната. На първо място беше разделянето на преследвачите, откъсването на по-големия брой на атакуващите възможно най-далеч; следваше откриването на тези, които бяха изостанали по-назад и откъсването им далеч зад множеството; и накрая, разделянето на тези, които бяха останали като най-малка група и залавянето на един от тях. Третата фаза трябваше да бъде завършена след запалването на огньовете на миля и половина долу на изток.

Той се отправи към горичката, спускайки се в посока към Порто Вечио, придържайки се към дясната страна на пътя. Беше събрал няколко сухи клони и листа и беше изсипал барута на куршумите от своя „Граз“ върху шумата. След като беше запалил своя огън в гората, изчака, докато той се разрасна, а след това и чу виковете на озадачените корсиканци. После се спусна на север, пресичайки пътя, в една по-гъста и по-суха местност на гористия хълм и беше повторил действието, запалвайки още по-голяма купчина от изсъхнала шума до дънера на едно сухо орехово дърво. Огънят избухна като запалителна бомба, пламъците запълзяха нагоре по дървото, обещавайки да плъзнат из цялата гора. Още веднъж се бе отправил на север и беше запалил своя последен и най-голям огън, избирайки една топола, отдавна унищожена от насекомите. След половин час хълмовете бяха озарени от три различни места. Ловците се спускаха от единия към другия огън, като забравяха да се замислят върху това, което ставаше в името на преследването. Огън. Винаги огън.

Той пресече по диагонал, връщайки се обратно на югозапад, изкачвайки се през гората към пътя, който водеше към хана. Беше се изправил точно под прозореца, през който беше избягал миналата нощ. Беше излязъл на пътя и беше видял няколко мъже с пушки в ръце, говорейки загрижено помежду си. Последният от охраната беше объркан от хаоса по-долу, несигурен дали те трябваше да останат там, където бяха, както им беше наредено от висшестоящите, или да отидат на помощ на своите островни братя.

Иронията на съвпаденията беше помогнала на Василий, след като беше запалил клечката. Драсването на една кибритена клечка беше сложило началото преди толкова много дни във Вашингтон на Небраска авеню; това беше знакът на клопката. Сега това означаваше друга клопка в хълмовете на Корсика.

Преследването беше започнало; сега вече приближаваше към своя край. Човекът с фенерчето беше на един хвърлей от него; той щеше да се изкачи до малката елхова горичка преди да са изминали и тридесет секунди. Долу, на склона на хълма, светлината от фенерчето в центъра се виждаше на неколкостотин ярда на юг. Лъчът му кръстосваше земята пред корсиканеца, който го държеше. Далеч долу, надясно, третото фенерче, което само преди няколко секунди се въртеше напред и назад в полукръгове, сега беше замръзнало странно, лъчът му беше насочен неподвижно към една точка на земята. Положението на светлината и нейното ярко обездвижване притесниха Талеников, но нямаше време да оценява този факт. Приближаващият корсиканец беше достигнал до първото дърво в естественото прикритие на Василий.

Мъжът кръстосваше с фенерчето по дънерите на дърветата. Талеников беше счупил няколко клона, освобождавайки място, така че да може светлината да попадне на бялото дърво. Корсиканецът пристъпи напред, следвайки следите; Василий се придвижи наляво, като се прикриваше зад едно дърво. Ловецът премина само на тридесетина сантиметра със заредена пушка. Талеников видя краката на корсиканеца, които се осветяваха от светлината на фенерчето; когато лявото му стъпало беше отделено от земята, това щеше да означава, че човекът, служещ си с лявата ръка, нямаше да има равновесие, при което нямаше и да може да реагира.

Стъпалото се отдели от земята и Василий се хвърли, сграбчвайки с ръката си врата на мъжа. Пръстите на другата му ръка моментално затвориха предпазителя и с нея той отскубна пушката от ръката на корсиканеца. Лъчът на фенерчето се стрелна нагоре към дърветата. Талеников заби дясното си коляно в бъбрека на своята жертва, повличайки го надолу към земята. Той обхвана кръста на човека със своите крака, вратът му беше обхванат в железния ключ на ръцете, а устните му бяха в непосредствена близост до ухото на корсиканеца.

— Ние двамата ще прекараме следващия час заедно — прошепна той на италиански, — през това време ти ще си казал това, което аз искам да науча, или никога няма да проговориш отново. Ще използвам собствения ти нож. Лицето ти ще бъде така обезобразено, че никой няма да може да те познае. А сега стани бавно. Само да се опиташ да проговориш и си мъртъв!

Постепенно Василий освободи ключа около кръста и врата на мъжа. Двамата започнаха да се изправят, пръстите на Талеников бяха обхванали гърлото на мъжа.

Тогава се появи внезапното изпращяване някъде горе. Звукът проехтя между дърветата. Някой беше стъпил на паднал клон. Василий се изви, взирайки се през гъстата шума. Това, което видя, го накара да изгуби дъха си. Между две дървета се виждаше силуетът на някакъв мъж, силуетът беше познат. Беше същият силует от рамката на вратата в хана. И също като онази нощ огромните цеви на „Лупо“ бяха насочени право напред. Но сега те бяха насочени към него. Измежду потока от мисли Талеников беше разбрал, че не всички професионалисти бяха обучавани в Москва и Вашингтон. Безразборно люшкащата се светлина от фенерчето в подножието на хълма, което после беше застанало неподвижно. Фенерчето явно е било завързано към някой пречупен ствол или към някой клон и от движението на вятъра създаваше илюзията за движение, а неговият притежател се беше втурнал нагоре в тъмнината, към познатото място.

— Снощи постъпи много хитро, синьоре — каза мъжът с „Лупо“. — Но тук сега няма къде да се скриеш.

— Матарезе! — изкрещя Василий с пълна сила. — Пер ностро сирколо! — добави той. После се хвърли наляво.

Двойната експлозия от „Лупо“ изпълни хълмовете.