Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (16)

5.

Слънчевата светлина успя да пробие над околните планини, когато слоевете мъгла изплуваха нагоре от полето около къщата. Талеников намери малко чай и с разрешението на старицата възвари вода.

Скофийлд отпи от своята чаша, наблюдавайки спускащия се поток през прозореца. Беше време да говорят отново; имаше твърде много несъответствия между това, което сляпата жена им беше казала, и фактите, които те знаеха. Но съществуваше и един първостепенен въпрос: защо изобщо тя им разказа за тези неща? Отговорът щеше да изясни дали част от нейния разказ можеше да бъде сметната за достоверна.

Брей се оттегли от прозореца и погледна към старицата, която стоеше на стола до печката. Талеников й беше дал чай и тя го пиеше с изящество, сякаш си спомняше онези уроци по светски маниери, които бяха предадени на седемнадесетгодишното момиче преди няколко десетилетия. Руснакът коленичеше до кучето, галейки козината му, напомняйки му, че те бяха приятели. Той погледна нагоре, когато Скофийлд тръгна към старицата.

— Ние казахме нашите имена, синьора — каза Брей, говорейки на италиански. — Вие как се казвате?

— София Пасторине. Сигурна съм, че ще откриете името в записките на приюта в Бонифацио. Това е причината, поради която попитахте, нали? За да можете да проверите?

— Да — отговори Скофийлд, — ако решим, че е необходимо и ако имаме възможността да го направим.

— Ще намерите името ми. Дори е възможно падроне да е записан като мой настойник. На когото бях предадена — тъй като той възнамеряваше да ме даде за съпруга на някой от своите синове, може би. Така и не разбрах това.

— Тогава ще трябва да ви повярваме — каза Талеников, изправяйки се на крака, — иначе би било глупаво да ни насочите към такъв източник, който няма да е верен. Досиетата, които са били манипулирани в миналото, лесно се разпознават в наше време.

Старицата се усмихна, усмивка, в чиито корени се забелязваше тъга.

— Не ги разбирам тези работи, но разбирам защо имате такива съмнения. — Тя постави своята чаша на ръба на печката. — Нямам подобни спомени. Казах ви истината.

— Тогава първият ми въпрос ще бъде точно толкова важен, колкото и всички останали, които смятаме да ви зададем — каза Брей, сядайки на стола. — Защо ни разказахте тази история?

— Защото тя трябваше да бъде разказана, а никой друг не би могъл да я разкаже. Само аз оцелях.

— Имало е и някакъв мъж — прекъсна я Скофийлд. — И някакво овчарче.

— Но те не бяха в голямата зала, за да чуят това, което аз чух.

— Разказвали ли сте някога това? — попита Талеников.

— Никога — отвърна сляпата жена.

— А защо не?

— На кого трябваше да я разкажа? Малко хора ме посещават и тези, които идват, са отдолу — от хълмовете, когато ми носят някои неща, от които имам нужда. Да им разкажа, би означавало да им донеса смърт, защото със сигурност те щяха да разкажат и на другите.

— Значи историята е позната — настоя мъжът от КГБ.

— Не и тази, която ви разказах.

— Но там долу пазят някаква тайна! Те се опитаха да ни отпъдят, а когато аз не пожелах да си отида, се опитаха и да ме убият.

— Внучката ми не ми каза това. — Наистина изглеждаше изненадана.

— Мисля, че не е имала време да го стори — каза Брей.

Старицата явно не слушаше, все още се беше концентрирала върху думите на руснака.

— А какво казахте на хората от хълмовете?

— Просто им зададох някои въпроси.

— Сигурно сте направил повече от това.

Талеников се намръщи, опитвайки си да си спомни.

— Опитах се да провокирам собственика на хана. Казах му, че ще доведа други хора, учени, с исторически записки, да изучат по-нататъшните въпроси, касаещи Гилом дьо Матарезе.

Старицата кимна.

— Когато си тръгвате оттук, не се връщайте по пътя, по който пристигнахте. Няма да можете да вземете и дъщерята на внучката с вас. Трябва да ми обещаете това. Защото ако ви намерят, те няма да ви оставят да живеете.

— Знаем това — каза Брей. — Но искаме да знаем защо.

— Всички земи на Гилом дьо Матарезе бяха завещани на хората от хълмовете. Наемателите бяха станали собственици на хиляди полета и пасища, потоци и гори. Записано е в съда в Бонифацио и бяха устроени големи празненства навсякъде. Но имаше една цена и другите съдилища щяха да вземат тези земи, ако цената беше известна. — Сляпата София спря, като че ли претегляше нещо. — Може би цената на измяната.

— Моля ви, синьора Пасторине — каза Талеников, навеждайки се напред в стола си.

— Да — промълви тихо тя. — Това трябва да бъде разказано…

 

 

Всичко трябваше да бъде извършено много бързо, защото съществуваше опасност да се появят неканени гости, които да заварят голямата къща на вила Матарезе и смъртта, която беше посята навсякъде около нея. Гостите събраха своите документи и напуснаха стаите си. Аз останах в сянката на балкона, тялото ми беше изпълнено с болка. Тихото отвращение от страха пълзеше около мен. Не мога да кажа колко дълго съм останала там, но скоро чух нечии тичащи стъпки, бяха гостите, които се събираха пред стълбището, където трябваше да се срещнат. Чу се и шумът от колелетата на карета и цвиленето на коне; минути по-късно каретата изчезна, копитата известно време отекваха по твърдия камък заедно с ритмичното изплющяване на камшика, но всичко утихна скоро.

Започнах да пълзя към вратата на балкона, без да съм в състояние да мисля, очите ми бяха пълни със светлината от светкавици, главата ми трепереше така, че трудно успях да намеря пътя си. Притисках ръцете си към стената, като исках там да има скоби, за които да мога да се хвана, когато внезапно чух някакъв вик и се хвърлих на пода отново. Това беше ужасният писък, който беше издаден от някакво дете, но въпреки това беше студен и настоятелен.

Овчарчето викаше на някого от северната веранда. Всичко беше толкова безумно до този момент, но виковете на детето усилиха тази лудост отвъд всеки понятен предел. Защото това беше едно дете… но и убиец.

Някак си успях да се изправя на крака и побягнах през вратата към горните стълби. Трябваше да изтичам надолу, защото единственото ми желание беше да се махна оттам, да изляза на въздух сред полетата и под прикритието на мрака, когато чух и други викове и видях фигурите на бягащи мъже през прозореца. Те носеха фенери и само след секунди нахлуха през вратите.

Не можех вече да сляза долу, защото щяха да ме видят, за това изтичах горе — в горната къща. Бях обхваната от такава паника, че повече не знаех какво правя. Само бягах… бягах. Като че ли направлявана от някаква невидима ръка, която искаше да живея, аз се втурнах в шивачницата и видях мъртвите. Те бяха там, облени целите в кръв, устите им бяха разтегнати в ужас и като че ли още чувах техните викове.

Виковете, които чувах, не бяха истински, това бяха виковете на мъжете от стълбите; това беше моят край. Не оставаше нищо друго, щяха да ме заловят. Щяха да ме убият…

И тогава със сигурност невидимата ръка ме заведе до онази стая, накара ме да направя най-ужасното нещо, да се присъединя към мъртвите.

Сложих ръцете си в кръвта на моите сестри и я размазах навсякъде по лицето и по дрехите си. Тогава легнах върху сестрите си и зачаках.

Мъжете дойдоха в шивачницата, някои се кръстеха, други шепнеха молитви, но всички се заловиха за работата, която трябваше да свършат. Следващите часове бяха един кошмар, който само дяволът би могъл да сътвори.

Телата на сестрите ми и аз бяхме закарани надолу по стълбите, изнесени през вратата и захвърлени пред мраморните стълби на паркинга. От конюшните бяха докарани каруци и вече имаше много от тях, пълни с тела. Сестрите ми и аз също бяхме хвърлени в една каруца, която вече беше препълнена с труповете, които ме отвращаваха.

Миризмата на кръв и мърша беше толкова непоносима, че трябваше да стискам зъби, за да не изкрещя. През труповете над мен и около мен можех да чуя заповедите на крещящите. Не трябваше да откраднат нищо от вила Матарезе; всеки, който беше заловен да върши това, щеше да се присъедини към труповете вътре. И много тела бяха оставени там. Разложената плът и костите им бяха открити след доста време.

Каруците започнаха да се движат, отначало плавно, а после, когато стигнахме до полето, конете препуснаха безмилостно. Каруците препускаха през тревата и по камъните с непоносима скорост, като че ли всяка секунда беше секундата, в която нашите живи пазители искаха да оставят зад себе си онзи ад. Имаше смърт под мен, над мен и аз се молех на всемогъщия Бог да прибере и мен. Но не можех да извикам, въпреки че исках да умра, страхувах се от болката на умирането. Невидимата ръка ме държеше за гърлото. Но бях възнаградена с милост. Изпаднах в безсъзнание; не знам колко дълго е продължило това, но мисля, че е минало доста време.

Събудих се. Каруците бяха спрели и аз надникнах през телата и през ритлите отстрани. Все още беше тъмно, а на лунната светлина успях да забележа, че бяхме някъде далеч високо в гористите хълмове, но не и в планините. Местността беше непозната за мен. Бяхме далеч, доста далеч от вила Матарезе, но къде, не можех да кажа тогава, а не мога да ви кажа и сега.

Последната нощ на кошмара започна. Телата ни бяха издърпани от каруците и хвърлени в един общ гроб. Всеки труп се държеше от двама мъже така, че да могат да го захвърлят в най-дълбоката част. Аз паднах, пронизана от болка. Зъбите ми се бяха впили в плътта ми, за да не мога да изпадна в лудост. Отворих очите си и повърнах при вида на това, което забелязах. Навсякъде около мен имаше мъртви лица, окървавени ръце, издъхнали усти. Разрязани кървящи трупове, които само преди часове представляваха човешки същества.

Гробът беше огромен, широк и дълбок — и странно, струваше ми се в моята тиха истерия, че беше изкопан във формата на кръг.

Отвъд ръба на гроба чувах гласовете на нашите гробокопачи. Някои плачеха, докато други молеха Христос за милост. Някои искаха светите неща да бъдат дадени на мъртвите, в името на техните души да бъде повикан някой свещеник, за да ги покае в името Божие. Но други отговориха, че това не трябва да става. Те не бяха убийци, бяха просто избрани да положат убитите във вечен покой. Бог щеше да разбере.

„Баста!“, бяха казали те. „Това не може да бъде сторено.“ Каква беше цената, която трябваше да платят за добруването на все още неродените поколения? Хълмовете бяха техни; полята, потоците и горите им принадлежаха! Нямаше връщане назад сега. Те бяха сключили своя договор с падроне и той беше дал на старейшините да разберат: само ако правителството научи за конспирацията, земята можеше да им бъде отнета. Падроне беше най-образованият от всички мъже, той познаваше законите и съда; неговите простовати наематели не знаеха това. Те трябваше да постъпят точно така, както бяха инструктирани от старейшините или висшият съд щеше да отнеме земята им.

Нямаше да има никакви свещеници от Порто Вечио, от Санта Лучия или от някое друго място. Щеше да бъде рисковано и да разнесе слухове отвъд хълмовете. Тези, които мислеха различно, щяха да се присъединят към мъртвите; тайната им не трябваше никога да напуска хълмовете. Земите бяха техни!

Беше достатъчно. Мъжете потънаха в тишина, взеха лопатите си и започнаха да хвърлят пръст върху телата. Тогава си помислих, че вече със сигурност ще умра, устата и ноздрите ми щяха да бъдат затрупани с пръст. Въпреки това си мислех, че всички, които сме пленени от смъртта, винаги откриваме начини как да се отскубнем от нейното докосване, начини, за които дори и не сме сънували, преди да попаднем в нейния плен. Това се случи и на мен.

С всеки слой пръст, който беше хвърлен върху нас, и който беше утъпкван, аз придвижвах ръцете си в тъмнината, избутвайки пръстта над мен, така че да мога да дишам. В самия край не беше останало нищо друго, освен едно малко пространство, запълнено с въздух, но това беше достатъчно. Имаше пространство около главата ми, достатъчно да задържи Божия въздух. Невидимата ръка направляваше моята и аз можех да живея.

Струва ми се, че е било часове по-късно, когато започнах да проправям пътя си нагоре, едно… сляпо… незнаещо животно, търсещо живот. Когато ръката ми достигна студения влажен въздух, аз се разплаках извън всякакъв контрол, а част от съзнанието ми беше обзета от паника, бях изплашена, че могат да чуят моя плач.

Бог беше милостив; всички си бяха тръгнали. Изпълзях от пръстта и излязох от онази гора на смъртта обратно в полето и видях как утринното слънце изгрява над планините. Бях жива, но за мен нямаше живот. Не можех да се върна обратно в хълмовете, защото със сигурност щях да бъда убита, оставаше ми само да отида някъде другаде, на някое непознато място и просто да живея, но това не беше лесно за младо момиче в тази островна страна. Нямаше към кого да се обърна, бях прекарала три години като доброволна заложница на моя падроне. А не можех и просто да умра в онова поле, когато Божията светлина се разстилаше над небето. Тя ми каза да живея, разбирате ли?

Опитах се да помисля какво мога да направя, къде мога да отида. Отвъд хълмовете, на брега на океана, имаше други големи къщи, които принадлежаха на други падроне, приятели на Гилом. Питах се какво ще се случи, ако се появя в някоя от тях и ги помоля за подслон и милост. После разбрах в какво грешах. Онези мъже не бяха мои падроне; те бяха мъже със съпруги и семейства, а аз бях курвата от вила Матарезе. Докато Гилом беше жив, присъствието ми трябваше да бъде понасяно, дори хората трябваше да са доволни, когато ме виждат, защото великият мъж го беше пожелал по този начин. Но тъй като той беше мъртъв, аз също трябваше да съм мъртва.

Тогава си спомних. Имаше един мъж, който се грижеше за конюшните, в имението в Цонца. Той беше любезен с мен в онези времена, когато го посещавахме, и аз яздех конете на неговия работодател. Той често се усмихваше и ми обясняваше как правилно да стоя върху седлото, защото виждаше, че не бях родена за лов. Аз, разбира се, си го признавах, и заедно се смеехме на това. И всеки път виждах онова чудно нещо в неговите очи. Бях свикнала с погледи, които показваха желание, но неговите очи изразяваха повече от това. Имаше нежност и разбиране, може би дори уважение — и не за това, което бях, а за това, че не се преструвах каква съм.

Гледах към ранното слънце и знаех, че Цонца е наляво от мен, може би зад планините. Тръгнах към онези конюшни и към онзи мъж.

Той стана мой съпруг и въпреки че носех детето на Гилом дьо Матарезе, той я прие като собствена дъщеря, давайки ни любов и закрила докато беше жив. Онези години и животът ни през онези години не ви засяга; те нямат нищо общо с падроне. Достатъчно е да кажа, че не ни се случиха никакви беди. В продължение на години ние живеехме на север от Весковато, далеч от опасностите на хората на хълмовете, никога не смеех да спомена за тяхната тайна. Мъртвите не можеха да бъдат върнати обратно, разбирате, а убиецът и неговият син убиец — мъжът и овчарчето — бяха напуснали Корсика.

Казах ви истината. Цялата. Ако все още се съмнявате, тогава не мога да успокоя съмненията ви.

 

 

Тя отново беше приключила.

Талеников стана и приближи бавно до печката и до чайника. „Пер ностро сирколо“, каза той, поглеждайки към Скофийлд.

— Изминали са седемдесет години и те, въпреки това са готови да я убият заради своя гроб.

— Prego?^[1] — Старицата не разбираше английски, така че човекът от КГБ повтори изречението на италиански. София кимна. — Тайната се предава от баща на син. Има две поколения, които са родени откакто земята е тяхна собственост. Това не е толкова отдавна. Те все още се страхуват.

— Няма никакви закони, които биха могли да им я отнемат — каза Брей. — Съмнявам се дали някога ще има такива. Мъжете могат да бъдат изпратени в затвора за прикриването на информация за онази касапница, но в онези дни кой би водил обвинението? Те са погребали мъртвите и това е била тяхната конспирация.

— Имаше и по-голяма конспирация. Те не позволиха да бъдат причестени.

— Това е друг съд. И аз не знам нищо за него. — Скофийлд погледна към руснака, после върна погледа си върху очите на сляпата жена пред него. — Защо се върнахте?

— Можех да го направя и вече бях стара, когато открихме тази равнина.

— Това не е отговор…

— Хората от хълмовете вярват на лъжи. Те мислят, че падроне ме е запазил, че ме е изпратил далеч, преди да започнат убийствата. За другите аз съм източник на страх и омраза. Защото те са сигурни, че съм била пожалена от Бога, за да напомням за техните грехове, и освен това, ослепена от Бог, за да не мога да открия техния гроб в горите. Аз съм сляпата курва от вила Матарезе, на която е позволено да живее, защото те се страхуват да отнемат живота на това Божие наказание.

Талеников заговори, застанал до печката.

— Но преди малко вие казахте, че те няма да се поколебаят да ви убият, ако разкажете историята. Може би дори поради това, че вие знаете за нея. А сега ни казвате, че искате да я разнесем извън Корсика. Защо?

— А във вашата страна не ви ли повика един човек и не ви ли разказа нещата, които искахте да знаете? — Руснакът понечи да отговори, но София Пасторине го прекъсна: — Да, синьоре. Също както и онзи мъж, когато моят живот приближава своя край… с всеки изминал дъх аз го знам. Смъртта, струва ми се, кани тези от нас, които знаят някаква част от историята на Матарезе, да я разкажат. Не съм сигурна, че мога да ви кажа защо, но за мен имаше едно знамение. Внучката ми пътуваше надолу към хълмовете, но се върна с новините за някакъв учен, който търси информация за падроне. Вие бяхте това знамение. Аз я изпратих обратно, за да ви открие.

— Тя знае ли? — попита Брей. — Казвали ли сте й някога? Тя също можеше да разнесе историята.

— Никога! Нея я познават сред хълмовете, но тя не произхожда оттам. Щяха да я пропъдят, когато и да отидеше там, щяха да я убият. Искам думата ви, синьори, и вие трябва да ми обещаете. Не трябва да имате нищо общо повече с нея.

— Имате думата ни — съгласи се Талеников. — Тя не е в тази стая заради нас.

— Какво се надявахте да постигнете, като разговаряте с моя сътрудник? — попита Брей.

— Да разбера какво е очаквал, струва ми се. Да накара хората да погледнат под вълните, към дълбоките тъмни води отдолу. Това е мястото, където мощта на морето движи вълните.

— Съветът на Матарезе — каза мъжът от КГБ, взирайки се в слепите очи.

— Да… Казах ви. Аз слушам новините от Рим, Генуа и Ница. Това става навсякъде. Пророците на Гилом дьо Матарезе се появяват отново. Не е необходимо човек да е образован, за да го забележи. От години слушам новините и се чудя. Може ли да е вярно? Възможно ли е те все още да са оцелели? Тогава една нощ, преди много години, чух онези думи и ми се стори, че времето няма никакво значение. Внезапно се върнах отново в сянката на балкона над голямата зала и чух изстрелите и ужасените писъци, които кънтяха в ушите ми. Аз бях там с моите очи преди Бог да ми ги отнеме, наблюдавайки ужасната сцена долу. И си спомних какво беше казал падроне, няколко мига преди това: „Вие и вашите наследници ще направите това, което аз не мога повече да направя“.

Старицата спря, слепите й очи блуждаеха и после започна отново, като изреченията бяха изричани бързо, като че ли от страх.

— Беше вярно! Те бяха оцелели — не Съветът, такъв, какъвто беше тогава, а такъв, какъвто е днес. „Вие и вашите наследници.“ Наследниците „бяха оцелели“! Водени от един човек, чийто глас беше по-жесток от вятъра. — София Пасторине внезапно спря отново. Нейните кокалести, но деликатни ръце опипваха дървената облегалка на стола. Тя стана и с лявата си ръка се протегна към снопа тръстика зад печката. — Списъкът. Трябва да го получите. Измъкнах го от една просмукана с кръв дреха, след като изпълзях от гроба в планините. Бях облечена с нея в онази ужасна нощ. Носех списъка със себе си, за да не забравя имената и техните титли, за да може моят падроне да се гордее с мен.

Старицата потупа тръстиката пред себе си, пресече стаята до един шкаф до стената. Дясната й ръка опипваше ръба, пръстите й колебливо танцуваха между различните буркани, докато накрая откри това, което търсеше. Тя махна насмолената капачка, бръкна вътре и извади някакво парче хартия, пожълтяло от годините. Обърна се.

— Това е ваше. Имена от миналото. Това е списъкът на честитите гости, които пристигнаха тайно във вила Матарезе на четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година. Ако правя нещо ужасно като ви давам това, нека Бог има милост над душата ми.

Скофийлд и Талеников се изправиха на крака.

— Не, не грешите — каза Брей. — Постъпвате правилно.

— Единственото правилно нещо — добави Василий. Той докосна ръката й. — Може ли да го взема?

Тя пусна парчето хартия; руснакът го разгледа.

— Това е ключът — каза той на Скофийлд. — И е нещо съвсем различно от това, което бихме могли да очакваме.

— Защо? — попита Брей.

— Испанецът — мъжът, когото Матарезе е убил — е зачеркнат, но две от тези имена ще те озадачат. Най-малкото, защото са прочути личности. Ето, вземи.

Талеников се приближи до Скофийлд, внимателно държейки хартията между двата си пръста, така че да не я повреди. Брей я взе.

— Не мога да повярвам — каза Скофийлд, след като прочете имената, — бих искал това да се анализира, за да съм сигурен, че не е написано преди пет дни.

— Не е — каза човекът от КГБ.

— Знам. И това ме плаши много.

— Prego? — София Пасторине стоеше до шкафа.

Брей й отговори на италиански.

— Ние познаваме две от тези имена. Това са известни хора…

— Но това не са мъжете! — прекъсна го старицата, като събори тръстиката на пода. — Никой от тях! Това са само наследниците! Те са контролирани от друг. Той е човекът.

— За какво говорите? Кой?

Кучето изръмжа. Нито Скофийлд, нито Талеников му обърнаха внимание; гласът му беше станал ядосан и висок. Животното се изправи на краката си, ръмжейки. Двамата мъже — вниманието им беше насочено върху София — продължаваха да не му обръщат внимание. Но не и старицата. Тя повдигна ръка, жест, който изискваше тишина. Заговори отново, като гневът й беше заменен от тревога.

— Отворете вратата. Извикайте внучката ми. Бързо!

— Какво става? — попита руснакът.

— Идват някакви мъже. Те минават през гората. Учило ги чува.

Брей отиде бързо до вратата.

— Колко далече са?

— От другата страна на рида. Почти тук. Побързайте!

Скофийлд отвори вратата и извика:

— Хей! Антония. Ела тук. Бързо!

Ръмженето на кучето излизаше през стиснатите му зъби. Главата му беше наведена напред, краката му — напрегнати и опънати. Готови да защитят или да атакуват. Оставяйки вратата отворена, Брей се върна при печката и взе едно марулено листо. Разряза го на две и постави жълтия лист хартия между двете части, като ги уви заедно.

— Ще сложа това в джоба си — каза той на мъжа от КГБ.

— Аз запомних имената и страните — отвърна Талеников. — Но съм сигурен, че и ти си ги запомнил.

Момичето изтича през вратата, останало без дъх. Якето й беше полузакопчано, държеше „Лупо“ в ръка, пистолетите издуваха джобовете й.

— Какво става?

Скофийлд се обърна откъм печката.

— Твоята… баба каза, че идват някакви мъже. Кучето ги чуло.

— От другата страна на хълма — прекъсна го старицата. — Може би на деветстотин стъпки, не повече.

— Какво ли ще правят тук? — попита момичето. — Защо ли идват тук?

— Те видяха ли те, дете мое? Видяха ли Учило?

— Трябва да са ни видели. Но аз не им казах нищо. Не съм разговаряла с тях. Те нямат причина да мислят…

— Но те те видяха онзи ден — каза София Пасторине, прекъсвайки я отново.

— Да. Донесох нещата, които ти пожела.

— Но тогава защо си се върнала? — старицата говореше реторично. — Това е, което те се опитват да разберат, и явно са го разбрали. Това са хора от хълмовете; те са забелязали следите по тревата и са разбрали, че това са стъпките не на един човек, а на трима. Трябва да заминете оттук. Всички!

— Аз няма да тръгна, бабо! — заяви Антония. — Те няма да ни направят нищо лошо. Ще кажа, че може би са ме проследили, но че не знам нищо.

Старицата гледаше право пред себе си.

— Получихте това, за което дойдохте, синьори. Вземете го. Вземете и нея. Изчезвайте!

Брей се обърна към момичето.

— Дължим й това — каза той. Грабна пушката от ръцете й.

Тя се опита да си я възвърне, но Талеников хвана ръцете й, взе браунинга и граза от нейните джобове.

— Видя какво се случи там долу — продължи Скофийлд, — направи това, което тя ти казва.

Кучето изтича към отворената врата и започна злобно да лае. Далеч се чуваха гласове, носени от утринния бриз, някакви мъже явно викаха на други, които вървяха зад тях.

— Вървете! — настоя София Пасторине.

— Хайде. — Брей избута Антония пред себе си. — Ще се върнем отново, когато те си тръгнат. Още не сме свършили.

— Един момент, синьори — помоли сляпата жена. — Мисля, че свършихме. Имената, които притежавате сега, може да ви бъдат полезни, но това са само наследниците. Търсете онзи, чийто глас е по-жесток и от вятъра. Аз го чух! Открийте го. Това е Овчарчето. Той е!