Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (28)

1.

Скофийлд? Мъжът със сивото лице беше озадачен, името беше изречено след реакция на шок.

Брей побягна сред тълпите на лондонското метро към изхода на „Черинг Крос“. То се случи; щеше да се случи рано или късно. Нямаше шапка, която да може да прикрие едно лице, ако тренираните очи видеха това лице, и нямаше необикновено облекло, което да подведе един професионалист, след като лицето беше белязано.

Току-що го бяха забелязали, мъжът, който го идентифицира, и който без съмнение сега тичаше към най-близкия телефон — беше агент ветеран на ЦРУ, работещ в американското посолство на Гросвънър скуеър. Скофийлд го познаваше бегло; бяха обядвали един-два пъти в „Гвинеята“, бяха се засичали на две или три конференции, които неизбежно бяха свиквани, преди „Консулски операции“ да навлязат на територии, които Компанията^[1] считаше за нейна лична собственост. Никакви близки отношения, само хладни разговори. Мъжът беше борец за запазване на традициите в ЦРУ, а Беоулф Агейт ги беше нарушавал твърде место.

По дяволите! След минути американската мрежа в Лондон щеше да бъде вдигната по тревога. След броени часове всички мъже и жени, всички платени информатори щяха да плъзнат из града, за да го търсят. Можеше да се предположи, че дори британците щяха да бъдат повикани на помощ, но това беше малко вероятно. Онези във Вашингтон, които искаха Брендън Алън Скофийлд, го искаха мъртъв, не им беше необходимо да го разпитват, а това не беше стилът на англичаните. Не, британците щяха да бъдат избягвани.

Брей разчиташе на това. Имаше един човек, на когото той беше помогнал преди няколко години, при обстоятелства, които имаха малко общо с тяхната професия, но това бе позволило на англичанина да остане в британското разузнаване. И не само да остане, но и да се издигне до един значително отговорен пост.

Роджър Саймъндс беше пропилял две хиляди лири от фондовете на МИ-6^[2] на масите в казиното на Льо Амбасадор. Брей беше прехвърлил сумата от една от своите сметки. Парите не бяха върнати, не защото Саймъндс се беше измъкнал, а защото Скофийлд не се бе появявал на пътя му. В тяхната работа никога не се оставяше следващ адрес.

Сега щеше да му бъде предложена нова форма, под която да се изплати. За Скофийлд беше без съмнение, че тази форма щеше да бъде предложена, но дали щеше да бъде приета, беше нещо съвсем различно. Въпреки това, нито едно от двете нямаше да се случи, ако Роджър Саймъндс знаеше, че той фигурира в списъка за унищожение във Вашингтон. С изключение на дълговете англичанинът гледаше на работата си сериозно; в съвестта му нямаше място за хора като Квеч или Филби. Още по-малко от един бивш убиец от „Консулски операции“, превърнал се в платен атентатор.

Брей искаше Саймъндс да уреди една лична конфиденциална среща между него и английския външен министър, Дейвид Уейвърли. Срещата обаче трябваше да бъде уговорена, без да се споменава името на Скофийлд — британският агент би се оттеглил, би отказал напълно, ако научеше, че Вашингтон го преследва. Скофийлд знаеше, че ще трябва да измисли някакъв приемлив мотив, а още не беше измислил такъв.

Той излезе от станцията на метрото и се вля в тълпата пешеходци, вървящи по „Странд“. При Трафалгар скуеър пресече широката улица, смесвайки се с тълпите в ранната вечер. Погледна часовника си. Беше шест и петнадесет, седем и петнадесет в Париж. След трийсет минути трябваше да се обади на Тони в нейния апартамент на „Рю дьо Ба“, имаше телефонна централа на няколко пресечки от мястото, при Хеймаркет. Нямаше да бърза за там, щеше да спре и да си купи нова шапка и яке. Мъжът от ЦРУ щеше да даде точно описание на облеклото му; беше наложително да го смени.

Той беше със същата грейка, която беше носил в Корсика, и със същата рибарска шапка с козирка. Остави ги в съблекалнята на един от магазините на „Данс“, купувайки си тъмно вълнено яке „Макинол“ и една ирландска шапка, чиято мека козирка се спускаше над челото му, хвърляйки сянка върху лицето му. Той отново продължи на юг, този път по-бързо, като, за да скъси разстоянието, мина по тесните криволичещи улички, водещи към Хеймаркет.

Плати на една от телефонистките на гишето в централата, получи кабина, влезе и затвори стъклената врата, надявайки се, че е достатъчно плътна. Беше седем без десет. Антония трябваше да чака при телефона. Винаги си оставяха по половин час толеранс поради натовареността на линиите; ако той не успееше да й се обади до осем и петнайсет парижко време, тя трябваше да очаква следващото повикване между единадесет и четиридесет и пет и дванадесет и петнадесет. Единственото условие, за което Тони настояваше, беше да се чуват всеки ден. Брей нямаше нищо против; той беше излязъл от гроба и беше открил нещо много ценно за себе си, нещо, което мислеше, че беше загубил завинаги. Можеше да обича отново; вълнението и очакването се върнаха при него. Гласът й го караше да усеща топъл прилив на кръв, докосването на ръката й беше пълно с топлина. Той беше открил Антония Гравет в най-неподходящото време в своя живот, въпреки това тя донесе смисъл на живота му, нещо, което не беше чувствал в продължение на години. Искаше да живее и да доживее до старини с нея. Беше толкова просто и човешко. Той никога не беше мислил за старините си преди това; сега беше за първи път.

Ако Матарезе допуснеха това.

Матарезе. Международна власт без профил, лидерите му бяха мъже без лица, които се опитваха да постигнат нещо, но какво?

Хаос? Защо?

Хаос. Скофийлд внезапно беше поразен от коренното значение на думата. Състоянието на безформена материя, на безцелно движение на телата в пространството, преди сътворението. Преди редът да беше въведен във Вселената.

Телефонът иззвъня; Брей го вдигна бързо.

— Василий е тук — каза Антония.

— В Париж? Кога пристигна?

— Днес следобед. Ранен е.

— Лошо ли?

— Вратът му. Трябва да му се направят няколко шева.

Имаше кратка пауза на телефона, явно беше подаден или взет.

— Той трябва и да поспи малко — каза Талеников на английски. — Но имам първо да ти кажа няколко неща. Няколко предупреждения.

— А какво стана с Ворошин?

— Запазил е само буквата В от името си поради практични, макар и глупави цели. Станал е Верахтен, в Есен. Анзел Верахтен.

— Заводите Верахтен?

— Да.

— Господи!

— Синът му е вярвал на това.

— На какво?

— Няма значение; има толкова много неща, които трябва да ти разкажа. Внучката му е била между избраните. Тя е мъртва, убита по заповед на Матарезе.

— Също както и Скози? — попита Скофийлд.

— Точно така — съгласи се руснакът. — Те са били само проводници; носели са плановете, но са били командвани от други. Сега ще бъде интересно да видим какво ще стане с компанията Верахтен. Тя вече няма ръководство. Трябва само да наблюдаваме и да видим кой ще поеме контрола.

— Значи сме стигнали до един и същ извод — каза Брей. — Матарезе работят чрез огромните корпорации.

— Така излиза, но аз нямам и най-малката представа докъде ще доведе това. Това са изключително противоречиви неща.

— Хаос… — Скофийлд произнесе думата много тихо.

— Моля?

— Нищо. Каза, че искаш да ме предупредиш.

— Да. Те са разгледали досиетата ни под микроскоп. Струва ми се, че знаят всяка наша явка, всеки наш приятел, всеки информатор, всеки… учител и любовница. Внимавай!

— Но няма как да знаят това, с което никога не сме се захващали; те не могат да покрият всички.

— Не залагай на това. Получи ли телеграмата ми за знаците по телата им?

— Това е лудост! Взводове от убийци, идентифициращи себе си. Не съм сигурен, че мога да го повярвам…

— Трябва — натърти Талеников. — Но има и още нещо, което не можах да си обясня. Те предпочитат да се самоубият; не искат да попаднат във вражески ръце. Което ме кара да вярвам, че не са толкова многобройни, както техните лидери се опитват да ни накарат да мислим. Те са един вид елитни войници, изпратени в зоните на напрежение, но не трябва да се бъркат с наемните убийци, ангажирани от някоя втора или трета страна.

Брей спря, опитвайки се да си спомни.

— Ти знаеш какво описваш, нали?

— Твърде добре — отвърна руснакът. — Хасан ибн ал Сабах. Фидаиз.

— Ротите от убийци… Докато смъртта стане удоволствие за нас. Как ли е модернизирано това?

— Имам една теория; може би си струва. Ще я обсъдим, когато се срещнем.

— А кога ще стане това?

— Утре вечер — може би рано на следващата сутрин. Мога да наема пилот и самолет в района Кап Грис; правил съм го и преди. Има едно частно летище между Хит и Ашфорд. Трябва да съм в Лондон към един часа, най-късно в два или три. Знам къде си отседнал. Момичето ми каза.

— Талеников?

— Да?

— Тя се казва Антония.

— Знам това.

— Дай да говоря с нея.

— Разбира се, ето ти я.

 

 

Той откри името в указателя на Лондон: Р. Саймъндс, Бредбъри, Лондон, Челси. Записа си номера и позвъни за първи път от една будка на Пикадили Съркъс. Жената, която отговори, му каза учтиво, че господин Саймъндс е на път за вкъщи от офиса си.

— Ще се върне всеки момент. Да му кажа ли кой се е обаждал?

— Името няма да означава нищо за него. Ще се обадя след малко, благодаря ви.

— Той има разкошна памет. Сигурен ли сте, че не желаете да оставите името си?

— Сигурен съм, благодаря ви.

— Той си идва направо от офиса.

— Да, разбирам.

Скофийлд затвори телефона, обезпокоен. Излезе от будката и тръгна към „Пикадили“, после мина през „Фортнъм“ и „Мейсън“ до „Сейнт Джеймс стрийт“ и продължи нататък. Имаше друга будка при входа на Грийн парк. Бяха минали малко повече от десет минути. Искаше да чуе гласа на жената още веднъж.

— Върна ли се съпругът ви? — попита той.

— Току-що се обади от локала, нали го знаете! „Брейс & Бит“, на „Олд Чърч“. Доста е раздразнен, ако мога да кажа така. Трябва да е имал ужасен ден.

Брей затвори телефона. Той знаеше номера на МИ-6 в Лондон; хората от неговата професия трябваше да помнят такива номера. Набра го.

— Господин Саймъндс, моля. Спешно е.

— Веднага, сър.

Роджър Саймъндс не пътуваше по пътя за дома, нито пък бе в кръчмата, наречена „Брейс & Бит“. Дали не свиваше някакъв номер на жена си?

— Саймъндс — изрече познатият глас.

— Жена ти току-що ми каза, че си тръгнал към къщи, но си се отбил в „Брейс & Бит“. Това ли беше най-доброто, което можа да измислиш?

— Какво аз?… Кой говори?

— Един стар приятел.

— Страхувам се, че нито едното от двете. Аз не съм женен. А и приятелите ми го знаят.

Брей спря, после заговори бързо.

— Бързо. Дай ми някой чист номер, или номера на някой близък автомат. Бързо!

— Кой говори?

— Две хиляди лири.

По-малко от секунда беше необходимо на Саймъндс да разбере и да се съвземе. Той продиктува един номер, повтори го веднъж и после добави:

— Избите. Четиридесет и пет етажа високи.

Чу се изпукване. Телефонът беше затворен. Четиридесет и пет етажа до избите означаваше, да бъде разделено числото и да се извади единица. Трябваше да се обади на този телефон точно след двадесет и две минути в рамките на една минута, през която подслушвателните апарати щяха да бъдат задействани. Той излезе от будката, опитвайки се да намери друга, възможно най-далеко, доколкото му позволяваше времето и бързият му ход. Телефоните можеха да бъдат подслушвани и в двете посоки. Будката в Грийн парк можеше да бъде поставена под наблюдение само за минути.

Тръгна по „Олд Бонд стрийт“, после продължи по „Ню Бонд стрийт“, докато стигна „Оксфорд стрийт“, където зави надясно и започна да бяга към „Уордър стрийт“. На „Уордър“ забави ход, зави отново надясно и се смеси с тълпите в Сохо.

Изчисли времето: деветнадесет минути и половина.

Имаше една будка на ъгъла на „Шафтсбъри авеню“. Някакъв хлапак, облечен в костюм в син електрик, крещеше в телефона. Скофийлд чакаше до вратата, гледайки часовника си.

Двадесет и една минути.

Не можеше да рискува. Извади една банкнота от пет лири и почука на стъклото. Младежът се обърна, видя банкнотата и вдигна средния си пръст в жест, който подсказваше, че това не го трогва.

Брей отвори вратата, сложи лявата си ръка на рамото му, хвана го здраво и когато невъзпитаният младеж започна да кряска, го изхвърли от будката, препъвайки го с левия си крак, като пусна петачката върху него. Тя падна; хлапакът я грабна и побягна.

Двадесет и една минути и тридесет секунди.

Скофийлд пое няколко пъти дъх, опитвайки се да намали бързото туптене в гърдите си. Двадесет и две минути. Набра номера.

— Не се прибирай вкъщи — каза Брей, веднага щом Саймъндс вдигна телефона.

— А ти не оставай в Лондон! — беше отговорът. — „Гросвънър скуеър“ беше вдигнат по тревога за теб.

— Ти знаеш? Значи са се обадили от Вашингтон.

— Едва ли. Те няма да кажат и дума за теб. Ти подлежиш на унищожение, обект извън границите. Ние направихме проучване преди няколко седмици и получихме резултата.

— Резултатът откъде?

— От източниците ни в Съюза. От КГБ. Те също те търсят, но нали винаги са те търсили?

— Какво ви отговориха от Вашингтон, когато проучвахте?

— Увъртаха. Не знаели точното ти местоположение, нещо такова. Твърде са смутени, за да поставят официалния печат върху една глупост. Ти какво си замислил? Явно онези оттатък са много притеснени.

— Как разбра за тревогата? — прекъсна го Скофийлд. — Тази, която е била заради мен?

— О, хайде стига, нали знаеш, че имаме уши навсякъде. Имаме много лоялни хора, на които „Гросвънър“ плаща.

Брей спря за малко озадачен.

— Роджър, защо ми казваш това? Не мога да повярвам, че за две хиляди лири би го направил.

— Тази объркана сума пари си стои в една банка в Челси и ти носи лихви от деня, в който ти успя да ме измъкнеш.

— Тогава защо?

Саймъндс се изкашля, един истински англичанин, пред когото стоеше необходимостта да покаже емоция.

— Нямам представа за какво е тази разправия при вас, сигурен съм, че не ми пука от нея — ти имаш толкова пуритански разбирания — но бях отвратен, когато научих от основния ни източник във Вашингтон, че Държавният департамент се е допитал до съветското разузнаване. Както казах, това е не само глупост, а го намирам за изключително обидно.

— Разузнаване? Какво разузнаване?

— Че си започнал да работиш със Серпентината.

— Серпентината?

— Ние така наричаме Василий Талеников, име, което съм сигурен, че ще си спомниш. Ще повторя, не знам в какво си загазил, но знам, че това е проклета лъжа, ужасяваща лъжа при това, такава, каквато я чух. — Саймъндс отново се изкашля. — Някои от нас помнят Източен Берлин. А аз бях тук, когато ти се върна от Прага. Как смеят след това, което си направил… Тъпи копелета!

Скофийлд пое дълбоко дъх.

— Роджър, не се прибирай вкъщи.

— Да, каза ми го вече. — Саймъндс се успокои, че се върнаха към практичния тон; беше собственият му глас. — Каза, че има някой там, който се е представил за жена ми?

— Може би не вътре, но наблизо, за да може да наблюдава. Явно добре са се включили в телефона и в оборудването ти. Няма никакво ехо, никакво статично напрежение.

— В моя телефон? Те ме следят? В Лондон?

— Проследяват те, но търсят мен. Те знаят, че сме приятели и мислят, че мога да опитам да се свържа с теб.

— Мамка им! Тези от посолството ще си изпросят една мълния, която ще опърли златните перца на шибания им и скапан орел! Те прекалиха!

— Това не са американците.

— Не?… Брей, какво, за бога, се опитваш да ми кажеш?

— Така е. Ние трябва да поговорим. Но маршрутът трябва да бъде много сложен. Две мрежи ме търсят, а едната от тях те държи под лупа. При това са добри.

— Ще проверим това — щракна Саймъндс, възмутен, предизвикан и любопитен. — Смея да кажа, че няколко коли, една-две примамки и една голяма лъжа ще свършат работа. Къде си ти?

— В Сохо. На „Уордър“ и „Шафтсбъри“.

— Добре. Тръгни към „Тотнъм Корт“. След двадесет минути едно сиво мини — задният му номер ще бъде леко килнат — ще се спусне на юг от „Оксфорд стрийт“ и ще спре на ъгъла. Шофьорът е тъмнокож, един приятел от Западна Индия; той е твоята свръзка. Влез вътре; моторът ще те накара да се отпуснеш значително.

— Благодаря ти, Роджър.

— Няма защо. Но не очаквай от мен да ти дам двете хиляди кинти. Банките са затворени, както знаеш.

 

 

Скофийлд седна на предната седалка на минито, тъмнокожият шофьор го наблюдаваше отблизо, вежливо, дясната му ръка не се виждаше. Явно му бяха дали някаква снимка преди това. Брей свали ирландската си шапка.

— Благодаря — кимна шофьорът, бързо бръкна в джоба си и после хвана волана. Двигателят заработи незабавно и те излязоха от „Тотнъм Корт“. — Казвам се Израел. Ти си Брендън Скофийлд, очевидно. Радвам се да се запознаем.

— Израел? — попита той.

— Точно така — отвърна шофьорът, усмихвайки се, а в гласа му се долавяха нотки, типични за Западна Индия. — Не мисля, че родителите ми са имали предвид неприкосновеността на малцинствата, когато са ме кръстили, но те са били страстни читатели на Библията. Израел Айлс.

— Това е хубаво име.

— Жена ми мисли, че те просто са го изплюли, както вие американците казвате. Тя непрекъснато ми повтаря, че ако са ме кръстили Изшмаел, вместо това, хората, запознаващи се с мен, никога нямало да го забравят.

— Наричайте ме Изшмаел… — Брей се изсмя. — То е близко.

— Тази шега се опитва да прикрие това, че съм малко притеснен в момента — каза Айлс.

— Защо?

— Изучихме някои от твоите постижения в обучението. Не беше толкова отдавна. В момента возя мъж, с когото всички бихме искали да се съревноваваме.

Следите от смеха изчезнаха от лицето на Скофийлд.

— Поласкан съм. Сигурен съм, че ще можете, ако поискате. А когато станеш на моята възраст, надявам се, ще разбереш, че си я заслужавал.

Излязоха на юг от Лондон, по пътя за Хитроу, отбиха се от магистралата при Ред хил, потеглиха на запад към провинцията. Израел Айлс беше достатъчно схватлив, за да прекрати шегите. Той явно разбираше, че вози човек, или твърде претоварен с работа, или твърде изтощен. Брей беше благодарен за тишината; трябваше да вземе трудно решение. Рисковете бяха големи без значение какво щеше да реши.

Освен това част от това решение вече му бе наложено, което означаваше, че той трябва да разкаже на Саймъндс, че основният проблем не идва от Вашингтон. Не можеше да позволи Роджър погрешно да адресира гнева си към американското посолство; не беше посолството, което подслушваше телефона му. Бяха хората на Матарезе.

Освен това, ако разкажеше цялата истина, щеше да означава да включи Саймъндс, който нямаше да мълчи. Той щеше да отиде при други хора, а тези, другите, щяха да отидат при своите началници. Не беше сега времето да се говори за конспирация, толкова мащабна и противоречива, че отстраняването на двама от офицерите на разузнаването нямаше да представлява голяма загуба — и двамата бяха търсени за измяна на своите страни. Щеше да дойде времето, но не сега. Защото истината беше, че те не притежаваха някакво солидно доказателство. Всичко, което знаеха, че е вярно, беше толкова лесно отречено, също както параноичното бръщолевене на лунатиците и предателите. На повърхността логиката беше на страната на враговете им. Защо им трябваше на лидерите на корпорациите мамути, на конгломератите, които зависеха от стабилността, да финансират хаос?

Хаос. Безформена материя, скитащи се тела в пространството…

— Още няколко минути и ще стигнем до целта си — поясни Израел Айлс.

— Първата цел?

— Да, пътуването ни ще премине на два етапа. Ще сменим колите след малко; тази ще бъде откарана обратно в Лондон. Шофьорът ще бъде тъмнокож, а пътникът бял — а ние ще продължим с друга, съвсем различна кола. Следващата спирка е след по-малко от петнадесет минути. Господин Саймъндс може да закъснее малко. Той трябва да сменя четири коли в градските гаражи.

— Разбирам — кимна Скофийлд успокоен.

Западноиндиецът току-що даде на Брей отговора, който той търсеше. Както срещата със Саймъндс преминаваше на етапи, също така щеше да му обясни нещата. Щеше да му каже част от истината, но нищо, което да засяга външния министър, Дейвид Уейвърли. Въпреки това, на Уейвърли трябваше да бъде подадена информация, при това по съвсем поверителен път; решенията на външната политика можеха да бъдат засегнати от новините за мащабно движение на капитала, който се манипулира тайно. Това беше информацията, която Скофийлд срещна, и която беше търсил: мащабно движение на капитала. И въпреки че тайните икономически маневри бяха обект на разузнавателните служби, тези излизаха извън сферата на действие на МИ-5 и МИ-6, също както надвишаваха интересите и на ФБР и ЦРУ.

Във Вашингтон съществуваха такива хора, които се опитваха да му попречат да разкрие това, което знаеше, но не можеше да докаже. Най-сигурният начин да го направят, беше да го дискредитират, да го убият, ако се наложеше. Саймъндс щеше да разбере. Хората убиваха хладнокръвно за пари; и офицерите от разузнаването го знаеха най-добре. Твърде често това стоеше в основата на техните… постижения.

Айлс намали скоростта и отби встрани от пътя. Той направи обратен завой, насочвайки колата в посоката, от която беше дошла.

След тридесет секунди приближи друг, по-голям автомобил; той ги беше настигнал някъде по пътя и ги следваше на дискретно разстояние. Брей знаеше какво се очаква от него, също както и западноиндиецът. Бентлито спря. Един бял шофьор отвори задната врата за своя черен придружител. Никой не заговори по време на смяната, и двете коли сега бяха шофирани от чернокожи.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита колебливо Израел Айлс.

— Разбира се.

— Минах през цялото обучение, но никога не съм убивал човек. Понякога се тревожа за това. Какво ли чувства човек?

Скофийлд погледна през прозореца към прелитащите сенки.

— То е като да минеш през врата и да влезеш в някакво място, където никога преди това не си бил. Надявам се, че няма да ти се наложи да отидеш там, защото то е изпълнено с хиляди очи — някои от тях са ядосани, повечето са изплашени, но най-много са доволните… И всички са учудени.

— Защо го обяснявате така?

— В днешно време това не се случва често — продължи Брей. — Никога не убиваш, освен ако не е абсолютно необходимо, ако знаеш, че трябва да го направиш, защото по този начин ще спасиш много повече. Това е едно оправдание, единственото възможно. Трябва да го премахнеш от съзнанието си, да го заключиш зад някоя врата, някъде в главата си.

— Да, мисля, че разбирам. Оправданието е в необходимостта. Човек трябва да приеме това, нали?

— Точно така. Необходимостта. Докато не остарееш и вратата започне да се отваря все по-често. И накрая тя няма да се затвори и ти ще останеш там, вътре.

 

 

Те навлязоха в един запустял паркинг, на една пикник зона в провинцията Гилдфорд. Зад металната ограда се виждаха силуетите на различни люлки и пързалки. Още няколко седмици и пролетта щеше да дойде и цялото това място щеше да бъде изпълвано от виковете и смеха на децата; сега тук отекваше само ръмженето на мощния двигател и тихият шепот на разговарящите мъже.

Една кола ги чакаше, но Роджър Саймъндс не беше в нея; очакваха го всеки момент. Двама души бяха пристигнали по-рано, за да са сигурни, че в зоната няма да има никой друг, че телефоните няма да се подслушват.

— Здравей, Брендън — каза един нисък, набит мъж, облечен в широко палто, той подаде ръка.

— Здрасти, как си? — Скофийлд не си спомняше името на агента, но помнеше лицето и червената коса. Беше един от най-добрите мъже на МИ-6. Конс Оп бяха го повикали с разрешение на британците, когато шпионският кръг Москва — Париж — Куба беше плъзнал в камарата на депутатите. Брей беше впечатлен да го види сега. Саймъндс използваше един първокласен екип.

— Минали са осем или десет години, нали?

— Най-малко — съгласи се Скофийлд. — Как я караше през това време?

— Ами, все тук. Скоро ще се пенсионирам. С нетърпение го чакам.

— Наслаждавай се на пенсията си.

Англичанинът се поколеба, после заговори смутено.

— Не съм те виждал след онази ужасна работа в Източен Берлин. Не че бяхме големи приятели, но знаеш какво имам предвид. Закъснели съчувствия, приятелю. Гнусно нещо. Шибани животни, бих казал.

— Благодаря. Беше доста отдавна.

— Не чак толкова — каза мъжът от МИ-6. — Моят източник? Москва ни разказа онези глупости за теб и за Серпентината. Беоулф и Серпентината. Господи, как можаха онези задници от Вашингтон да преглътнат тази мръсотия?

— Това е твърде сложно…

Той видя първо светлините, после чу шума от двигателя. Едно лондонско такси навлезе в пикник зоната. Шофьорът обаче не беше лондонски таксиметраджия. Беше Роджър Саймъндс.

Офицерът на средна възраст от МИ-6 излезе от колата и за секунда-две премигна с очи и се разкърши, като че ли искаше да събере мислите си. Брей го наблюдаваше, забелязвайки, че Роджър не беше се променил през годините, откакто се бяха запознали. Англичанинът все още имаше няколко излишни килограма, а рошавата му, кафява коса все още си стоеше несресана. За себе си той създаваше впечатление на неориентираност, което прикриваше първокласния му аналитичен ум. Беше мъж, който лесно можеш да надхитриш, като му кажеш част от истината или се опиташ да я скриеш.

— Брей, как си? — тръгна срещу него Саймъндс с протегната ръка. — За бога, не ми отговаряй това, ще стигнем и до него. Нека да ти кажа, тези коли никак не са лесни за каране. Имам чувството, че току-що съм изпълзял от най-лошия ръгби мач в Ливърпул. Ще бъда много по-щедър към таксиметраджиите в бъдеще. — Роджър се огледа около себе си, кимвайки на мъжете, после забеляза отвора в оградата, който водеше към игралната площадка. — Нека да се поразходим. Ако си добро момче, мога да те пусна да направиш едно-две кръгчета на люлките.

 

 

Англичанинът слушаше безмълвен, облегнат на железния крак на люлката, докато Брей стоеше на седалката и разказваше своята история за мащабното движение на фондовете. Когато Скофийлд свърши, Саймъндс се отблъсна от металния лост, мина покрай Брей и го потупа по раменете.

— Ето ти кръгчето, което ти обещах, въпреки че не го заслужаваш. Ти не беше добро момче.

— Защо?

— Защото не ми казваш това, което трябва, а тактиката ти е обезпокояваща.

— Ясно. Ти не разбираш защо те моля да не използваш името ми пред Уейвърли.

— О, не, това е съвсем ясно. Той се свързва с Вашингтон всеки ден. Едва ли ще иска да бъде записано в досието на Външното министерство, че си е уредил неофициална среща с един пенсиониран офицер от американското разузнаване. Имам предвид, че ние всъщност не дезертираме един от друг, нали разбираш. Ще поема тази отговорност, щом се налага.

— Тогава какво те притеснява?

— Хората, които те гонят. Не „Гросвънър“, разбира се, но другите. Ти не беше искрен; каза, че те са добри, но не ми каза колко добри. Или каква е достоверността на техните източници.

— Какво имаш предвид?

— Когато взехме досието ти и подбрахме три имена на хора, които познаваш, им се обадихме, като им казахме, че се обажда твой посредник, инструктирайки всеки от тях да отиде до конкретна явка. И трите съобщения бяха подслушвани; тези, на които се обадихме, бяха следени.

— Защо те изненадва това? Мисля, че ти казах всичко.

— Това, което ме изненадва, е, че едно от тези имена беше известно само на нас. Нито на МИ-5, нито на тайните служби, нито дори на адмиралтейството. Само на нас.

— Кой беше това?

— Граймс.

— Никога не съм го чувал — каза Брей.

— Срещнал си се с него само веднъж, в Прага, под името Бразуг.

— КГБ — каза Скофийлд изненадан. — Той дезертира през хиляда деветстотин седемдесет и втора, аз ви го предадох. На нас не ни беше необходим, а нямаше смисъл да го пропиляваме.

— Но само ти знаеше това. Ти не каза нищо на твоите хора и откровено казано, ние в МИ-6 взехме кредит за покупката.

— Значи отнякъде е изтекла информация…

— Абсолютно изключено — отвърна Саймъндс. — Поне с оглед на сегашните обстоятелства така, както ти ми ги описа.

— Защо?

— Ти каза, че си се натъкнал на този акт на глобални финансови злоупотреби съвсем наскоро. Нека бъдем щедри и да речем няколко месеца, ще се съгласиш ли?

— Да.

— И оттогава онези, които искат да те накарат да мълчиш, са действали срещу теб, това също ли е вярно?

Брей кимна. Мъжът от МИ-6 се наведе напред, ръката му беше върху веригата, над главата на Скофийлд.

— От деня, в който поех офиса преди две години и половина, досието на Беоулф Агейт беше под мое лично наблюдение. То можеше да бъде изваждано само при наличието на два подписа, единият от които трябваше да е моят. Не беше изваждано, а е единственото досие в Англия, което показва някаква връзка между теб и Граймс-Бразуг и неговото дезертьорство.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Има само още едно място, където тази информация може да бъде намерена.

— Хайде, изплюй камъчето.

— В Москва. — Саймъндс произнесе думата тихо.

Брей поклати глава.

— Това предполага, че Москва знае идентичността на Граймс.

— Напълно възможно. Също като някои други, които вие купихте, Бразуг беше непотребен. Ние нямахме нужда от него, но не можехме да го върнем. Той беше хроничен алкохолик, бил е такъв в продължение на години. Работата му в КГБ е била само декоративна, един дълг, изплатен на смелия някога войник. Подозираме, че е разкрил прикритието си неотдавна. Никой не го беше грижа, докато ти не се появи. Кои са тези, които те преследват?

— Излиза, че не съм ви направил услуга, когато ви предадох Бразуг — въздъхна Скофийлд, избягвайки погледа на мъжа от МИ-6.

— Ти не знаеше това, нито пък ние. Кои са тези хора, Брей?

— Мъже, които имат връзки в Москва. Очевидно. Също както и ние.

— Тогава трябва да ти задам един въпрос — продължи Саймъндс. — Въпрос, който щеше да бъде немислим преди няколко часа. Вярно ли е това, което Вашингтон мисли за теб? Работиш ли за Серпентината.

Скофийлд погледна англичанина.

— Да.

Саймъндс спокойно отпусна веригата и се изправи в пълен ръст.

— Мисля, че бих могъл да те убия за това — каза той. — За бога, защо?

— Ако работата е в това, че ти ще ме убиеш, при положение, че не ти кажа, значи нямам избор, нали?

— Има едно средно положение. Хващам те и те отвеждам на „Гросвънър скуеър“.

— Не го прави, Роджър, и не ме карай сега да ти кажа това. По-късно ще ти го кажа, не сега.

— Защо трябва да се съглася?

— Защото ме познаваш, не се сещам за друга причина.

Саймъндс се извърна. Не си говориха в продължение на няколко секунди. Накрая англичанинът се обърна отново с лице към Брей.

— Толкова проста фраза — познаваш ме. А наистина ли е така?

— Не бих се свързал с теб, ако не мислех, че е така. Не бих карал непознати да рискуват живота си заради мен. Мисля това, което казах преди. Не се прибирай вкъщи, ти си белязан. Също както и аз. Ако успееш да се покриеш, ще бъдеш добре. Ако разберат, че си се срещнал с мен, ти си мъртъв.

— В този момент ме издирват за някаква спешна среща в адмиралтейството. В офиса и апартамента ми се обаждат, за да осигурят моето присъствие.

— Добре. Не съм и очаквал друго.

— Върви по дяволите, Скофийлд! Всичко е заради твоя дар. Вкарваш хората в беля, докато те не могат да изтраят това… Да, познавам те и ще направя това, което ме помоли — но за малко. И не поради твоята мелодраматичност; тя не ме впечатлява особено. Има нещо друго обаче. Казах, че бих могъл да те убия за това, че работиш с Талеников. Мисля, че бих могъл да го направя, но подозирам, че ти се убиваш по малко всеки път, когато го погледнеш. Това е достатъчна причина за мен.