Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник (4)

3

Къщата изглеждаше съвсем пуста и самотна през нощта. Невероятната тишина на верандата караше човек да усеща ритмично пулсиране в ушите си. Ярките звезди като че блестяха в клоните на дърветата. Харли имаше чувството, че би могъл да застане на верандата с револвер и да ги отстреля все едно че бяха украшения по коледно дърво.

Беше станало доста студено, с онзи типичен за високите части на планината студ, който сякаш проникваше дълбоко в тялото.

Господин Блейн си бе тръгнал веднага, а Харли сложи дърва в печката и я запали. Сухите чамови трески бързо се разгоряха. Едва когато усети топлината, той си даде сметка колко му е било студено до този момент и дори започна да трепери. Взе няколко одеяла от шкафа в предната стая и си постла на походното легло, което от пролетта беше изнесено на верандата пред къщата. Смяташе да спи там.

Беше се върнал за малко при огъня, когато чу скърцане на дъските по пода отвън. Заслуша се и вече бе напълно сигурен, че чува тихи стъпки.

Промъкна се бързо в кухнята и затвори междинната врата, за да не се вижда светлината, после отиде до прозореца и погледна навън.

На верандата имаше човек, придвижваше се с котешка ловкост, опитвайки се да надникне през страничния прозорец, без да го забележат.

Харли се помъчи да го разпознае. Затвори очи за няколко секунди, като се опита по този начин да се приспособи към тъмнината. Когато ги отвори, отново забеляза човек, който надничаше през страничния прозорец. Явно бе открил някаква малка пропука между завесите, защото забеляза светла лента върху лицето му — тя бе съвсем тънка, все едно, че бе поставил светещ молив на това място.

Харли вече бе готов да излезе и да провери какво иска натрапникът, когато го забеляза колко внимателно се придвижи към предната част на къщата.

— Ехо-о-о-о! Има ли някого?

Ехото повтори думите му и отново настъпи тишина.

Харли веднага се насочи към предната врата, но не я отвори.

— Кой е? — попита високо.

— Стана катастрофа наблизо.

— Къде?

— Долу на пътя.

— Ранен ли сте?

— Не, но имам нужда от помощ.

Харли бързо отвори вратата.

Човекът пред него бе двайсет и седем-двайсет и осем годишен. Макар че се усмихваше, очите му гледаха сериозно. Черната къдрава коса бе сресана назад и почти скрита под шапката с широка периферия. Макар и нисък на ръст — сигурно не повече от метър и шейсет — и доста слаб, той бе човек със самочувствие, а при движенията му се очертаваше едно доста добре оформено мускулесто тяло.

— Не знаех, че някой живее тук — каза.

— Отдавна не съм идвал — призна Харли и побърза да отбележи: — Но вие май добре познавате околността.

— Ами аз съм вашият съсед — ако може така да се каже. Къщата ми е на около осемстотин метра надолу по пътя.

Харли му протегна ръка и се представи.

— А аз съм Бъртън Стрейг — каза непознатият. — Писател съм. Двамата със сестра ми наехме къщата на Бригнам.

— Мисля, че си спомням къде се намира — засмя се Харли. — Защо не влезете?

— Благодаря, но всъщност ми трябва помощ. Една кола е излетяла в пропастта край пътя. Тъкмо бях тръгнал да видя дали Род Бийтън няма да се съгласи да ни помогне, когато забелязах светлината тук и се почудих кой ли може да е пристигнал. В тази къща от месеци не се е мяркал човек… Май собственик е някой си Винсънт Блейн, нали?

— Да… Кой е другият човек, за когото споменахте?

— Родни Бийтън — художник натуралист и запален фотограф. Благодарение на него попаднахме тук. Двама се запознахме чрез кореспонденция. Той беше купил преди известно време една от къщите в околността… Ще се съгласите ли да дойдете и да ми помогнете да измъкна онази кола?

— Далече ли е? — попита Харли и побърза да обясни: — Тъкмо се възстановявам след раняване.

Мъжът веднага погледна към него с подчертано уважение.

— Били сте в армията?

— Да.

— Господи, как исках и аз да отида, но не съм съвсем здрав. Не е нищо особено, стига да се пазя, но… на човек не му е приятно да стои настрана, когато се води война… Инцидентът с колата е станал на около четиристотин метра надолу по пътя. Може би ще е по-добре да не идвате, щом не сте се възстановили напълно. И без това навън е доста хладно.

— На четиристотин метра ли? — попита Харли. — Та това е точно под къщата…

— Да, там, където отклонението за насам излиза на главния път. Човекът явно е карал доста бързо и е пропуснал завоя. Синя кола, от големите. Не ми се вярва да има никой в колата, но най-добре е да проверим, за да сме сигурни. Ще трябва да извикаме помощ за вдигането на колата. Точно затова исках…

— Ще дойда — прекъсна го Харли, опитвайки се да не издава тревогата си, след като си даде сметка, че описанието съвпада с това на автомобила, който караше Джак Хардисти. — Значи не смятате, че шофьорът е в колата?

— Доста се съмнявам — отвърна Стрейг. — Сестра ми остана при колата, така че ако шофьорът е останал вътре, веднага ще го успокои, че помощта е на път. Можете да тръгнете ако искате, а аз ще изтичам до къщата на Бийтън и двамата ще дойдем до половин час.

— Добре — съгласи се Харли. — Тръгвам, само да си взема палтото и да погледна огъня.

После се запъти към кухнята и затвори добре вратичката на печката. След това се върна в предната стая, изключи газовия фенер, облече си дебелото палто и внимателно заключи предната врата. Провери фенерчето, което беше пъхнал в джоба си, и пое надолу по пътя.

Почувства силния студ веднага щом излезе от поляната. От време на време използвате фенерчето, за да се ориентира. Почти не усети кога стигна до отклонението от главния път… Ако е станала катастрофа, колата би трябвало да е точно там, в пропастта… Голям син автомобил. Такава беше и колата на Джак Хардисти.

Реймънд светна с фенерчето, като насочи лъча надолу по пътя, търсейки следи. Без никакво затруднение откри мястото, където е минала колата. Следите бяха доста добре очертани и можеха да се открият, ако ги търси човек, макар че не ги бе забелязал, когато с господин Блейн пътуваха към къщата… Всъщност беше обещал да не напуска къщата. Но ако все пак се окажеше, че става дума за автомобила на Джак Хардисти, то тогава…

— Ехо-о-о — извика женски глас откъм долната страна на пътя.

— Здравейте — обади се Харли. — Вие сте госпожица Стрейг, нали?

В следващия миг я видя. Беше се подпряла на един бор на няколко метра по-надолу.

— Най-добре е да не се опитвате да пресичате направо — предупреди го тя. — Продължете още малко по пътя и тръгнете по тясната пътечка, която ще видите там. Но бъдете много внимателен.

— Брат ви и човекът, когото отиде да извика, трябва да се появят всеки момент — обясни Харли. — Аз съм от къщата на Блейн горе… А къде точно е пропадналата кола?

— Ами под мен, на около девет-десет метра. Не ми се вярва да има човек вътре.

Харли продължи по пътя и скоро откри тясната пътечка, за която спомена момичето. Макар че непрекъснато си осветяваше с фенерчето, изминаха няколко минути, докато успее да се присъедини към сестрата на Бъртън Стрейг.

Веднага се виждаше, че е висока и слаба, въпреки че в тъмнината му бе трудно да различи ясно чертите ѝ, колкото и да се опитваше. Все пак, благоприличието не му позволяваше да насочи лъча на фенерчето право в лицето ѝ. Гласът ѝ бе приятен, освен това веднага се усещаше, че това е глас на млада жена със самочувствие.

Харли Реймънд ѝ се представи. Изобщо не спомена за пребиваването си в армията, но усети любопитния ѝ поглед.

— Сигурно току-що сте се уволнили — започна неочаквано тя. — Трябваше да се досетя. Вие сте човекът, за когото четохме в местния вестник.

Харли се опита да приключи темата, като пристъпи напред, опитвайки се да види по-добре колата. Вече нямаше никакво съмнение, че това е автомобилът на Джак Хардисти. Беше се преобърнал, а Джак вероятно бе притиснат.

— Не се е чул никакъв звук досега — обади се Лола Стрейг. — Ако вътре има човек, то той със сигурност е мъртъв… Значи вие сте онзи Харли Реймънд, за когото писаха.

През следващите десет-петнайсет минути му се наложи да отговори на любезните ѝ, но и доста настойчиви въпроси. След това се чу шум от приближаващ се автомобил, както и от отварянето на вратата. Някой явно се подхлъзна горе и дребни камъчета бързо започнаха да падат в дъното на каньона.

— Стига си светкал — извика Лола Стрейг и се засмя. — Донесе ли брадва?

— Взех от къщата брадва, фенер и въже — чу се гласът на Бърт Стрейг. — Не можах да открия Род. На вратата бе оставил бележка, че отива до града тази вечер. Повъртях се наоколо пет-десет минути, като се надявах, че ще се появи… Господин Реймънд намери ли те?

— Тук съм — обади се Харли.

— Смятам, че тримата ще можем да свършим работата. Ще завържа въжето около някое дърво и ще се спусна по него. Ето ме, идвам. Почакайте, май чувам шум от кола.

Ослушаха се и наистина доловиха ръмженето на пълзящ нагоре автомобил. След миг забелязаха и светлините от фаровете по върховете на дърветата. Появяваха се и после бързо се изгубваха някъде наляво в тъмната бездна. Само след минута фаровете са насочиха стабилно нагоре по пътя и светлината им заля пространството над главите им. Колата рязко забави и се чу звук от натиснатите спирачки, а след това Бърт Стрейг извика:

— Бихте ли се съгласили да ни помогнете? Долу е паднала някаква кола и ние…

Мощен мъжки смях заглуши последните му думи. Последва тряскане на врата на колата.

— Не са нужни чак такива любезности — прозвуча дълбок басов глас.

— Ето, че и Род Бийтън се появи — обясни на Харли Лола. — Сигурно тъкмо се е връщал от града.

— Здравей, Бърт — извика в този момент някаква жена.

— Здравей, Мирна.

— Мирна Пейсън — продължи с разясненията Лола Стрейг и горчиво допълни: — Нашата местна знаменитост.

Беше почти невъзможно да се долови по-нататъшният разговор горе на пътя, ясно се чуваха само плътният смях на Родни Бийтън и тънкото гласче на Мирна Пейсън. Стояха така в тъмнината долу, напълно забравени от хората на пътя, и Харли едва сега си даде сметка какво точно искаше са му каже Лола Стрейг преди малко. Присъствието на Мирна Пейсън май напълно бе отклонило вниманието на двамата млади мъже от катастрофиралата кола и от хората, които чакаха долу.

Лола Стрейг не направи никакъв допълнителен коментар, но многозначителното ѝ мълчание ясно показваше на Реймънд колко е ядосана.

Разговорът и смеховете на компанията горе продължиха не по-малко от десет минути. След това точно пред светлината на фаровете изникна широкоплещест, огромен силует. Родни Бийтън бе застанал в края на пътя и се взираше в пропастта.

— Какво е станало? — попита.

— Катастрофирала кола — отвърна сухо Лола Стрейг, без да направи каквито и да било по-нататъшни разяснения.

Тонът ѝ явно накара Родни веднага да промени поведението си. Опитвайки се да компенсира пропуснатите минути, той в миг се превърна в енергичен ръководител, като пое цялата операция в ръцете си.

— Добре. Ти май спомена, че разполагаш с въже, Бърт? Да го завържем за дървото. Аз ще се спусна пръв, а ти би могъл да ме последваш. След това ще издърпаме въжето долу… Мирна, може би ще е най-добре да останеш тука да наблюдаваш пътя.

Гласът на Бийтън бе тих, но властен. Нещо в него като че показваше на околните, че трябва да направят точно това, което искаше от тях. Така че всички бързо се заеха за работа.

Родни Бийтън започна да се спуска пръв по въжето, като често се подхлъзваше и множество малки камъчета се търкаляха надолу. Бърт Стрейг го последва, а след това Мирна Пейсън застана в края на пътя, осветявана отзад от все още включените фарове на колата.

Харли Реймънд наблюдаваше малко объркано случващото се около него: младата жена, застанала в края на пътя горе; фаровете ясно очертаваха силуета ѝ под дрехите, наистина беше привлекателна, а и най-вероятно си даваше сметка, че под светлината на фаровете полата ѝ се бе превърнала просто в сянка; Бърт Стрейг, който непохватно се спускаше надолу и Родни Бийтън, добронамереният гигант, който успяваше съвсем добре да се справи със ситуацията… След това Лола Стрейг го представи и ръката му в миг се озова между силните пръсти на Родни Бийтън.

Харли веднага забеляза, че гигантът бе най-малко десет години по-възрастен от Бърт Стрейг. Беше висок, едър и силен, макар че не можеше да се нарече дебел, а по-скоро набит. Непрекъснато се усмихваше, скулите му бяха високи, а на главата си носеше шапка тип уестърн, наричана обикновено „пет галона“.

Под светлината на силния фенер, който Род държеше, Харли успя да разгледа по-добре и Лола Стрейг. Беше блондинка на не повече двайсет и две-три години, носеше дебела вълнена блуза, сако; панталон и високи ботуши. Веднага се виждаше, че добре се е екипирала, явно с намерение да прекара доста време навън — дрехите ѝ бяха топли и съвсем подходящи за случая.

Светлината на фенера се насочи надолу към черната дупка на каньона, обходи набързо големите скални блокове и паднали дървета, като накрая се спря върху преобърнатата кола.

Род Бийтън действаше уверено, явно ситуация като тази не бе в състояние да го затрудни.

— Не бива да се опитваме да местим автомобила. Ще се постараем само да разберем дали има човек вътре и след това ще се махаме — каза той. — Смятам, че ще успеем да отсечем онова дърво, Бърт. Дръж фенера, а аз ще се заема с това. Ще го използваме като лост, за да повдигнем леко колата и да я разгледаме от вътрешната страна.

Стрейг взе фенера. Бийтън започна да удря ритмично с брадвата, острието проблясваше и всеки път проникваше по-дълбоко в повърхността на дървото. Харли имаше чувството, че четири-пет удара са му достатъчни, за да го отсече. После изчисти клоните.

Раздаваше командите си спокойно и компетентно, като се отнасящо към Харли Реймънд със същото доверие, каквото проявяваше към Бърт и Лола Стрейг.

— Защо не отидете в другия край на дървото, Реймънд. Просто седнете там. Не се опитвайте в никакъв случай да използвате наранения си лакът… Бърт, Лола, застанете от двете страни колкото можете по-в края. Сега ще насоча тази страна нататък… Така, натиснете я леко.

Успяха да напъхат пръта под колата. При натиска автомобилът леко се разклати, а след това се повдигна. Бийтън веднага пъхна под него един камък.

— Така, отпуснете сега — продължи с наставления си. — Почакайте да наглася дървото… Готово, натискайте отново.

Колата се повдигна още малко.

— Сега вече можем да разгледаме вътре — обади се Бийтън и насочи фенера през изпочупеното предно стъкло към вътрешността. — Няма никого. Остава да огледаме наоколо, за да видим дали не е изхвърчал навън.

Светлинният лъч описа няколко кръга.

— Няма никаква следа от него — обяви след малко.

— Бихте ли огледали по-внимателно вътре в колата, за да видите дали няма лопата в нея? — обади се неочаквано Харли. Последвалата тишина ясно му показа колко странно са прозвучали думите му. — Струва ми се, че познавам тази кола — побърза да обясни той. — Ако наистина е същата трябва да има една лопата на предната седалка до шофьора.

— Ясно, ще огледам — съгласи се Бийтън. — Но не знаете регистрационния номер, така ли?

— Не — отвърна малко несигурно Реймънд. — Става дума за една кола, която идва до планинската къща днес следобед.

— Разбирам… Не, като че не виждам никаква лопата отпред.

— Е, изпълнихме задълженията си като добри самаряни — намеси се Лола Стрейг. — Може би не ни остава нищо друго, освен да се върнем на пътя.

Родни Бийтън се изкачи донякъде по стръмния склон; а след това нави въжето и погледна към Мирна Пейсън.

— Опитай се да го хванеш, Мирна — инструктира я той. — А след това го завържи здраво за най-близкото дърво. Разбра ли?

Напрегна яките си рамене и с всичка сила запрати въжето нагоре към осветеното от фаровете пространство. Мирна Пейсън успя да хване горния му край и веднага се насочи с грациозни движения към едно от дърветата наблизо. Завърза го и учудващо бързо спусна другия му край надолу към тях.

С помощта на въжето успяха доста лесно да се изкачат до пътя.

Харли Реймънд остана последен.

— Страхувам се да не нараня лакътя си — извика несигурно той. — Може би ще е по-добре да…

— Изобщо не се колебайте — прекъсна го решително Бийтън. — Преметнете въжето през кръста си и го завържете. Ще можете ли да го направите?

— Надявам се — отвърна Харли.

— Я изчакайте. Сам ще подготвя нещо като примка и ще ви го хвърля.

Бийтън умело оформи широка примка, в която да пристегне тялото си, и му я пусна. Той стъпи в нея, повдигна я до кръста си, залови се за въжето със здравата си дясна ръка и започна бавно да пълзи нагоре по стръмнината.

Когато стигна горе, веднага бе представен на Мирна Пейсън, която според обяснението на Родни Бийтън била собственичка на ранчо с добитък, разположено наблизо. За Харли Реймънд бе достатъчно да хвърли само един поглед на широко отворените засмени очи и на плътните червени устни на Мирна Пейсън, за да разбере защо Родни Бийтън и Бърт Стрейг се бяха забавили така дълго горе на пътя. Кожата ѝ показваше сериозни грижи. Дрехите ѝ бяха плътно прилепнали и очертаваха фигурата на жена, която може да си позволи „да облече всичко“. За мъжете оставаше само да наблюдават ефекта. Докато Харли я изучаваше, Мирна Пейсън също го измери внимателно с поглед, без дори да се опитва да прикрива интереса си.

В последвалия оживен разговор след представянето му Харли успя да разбере, че старата кола наблизо принадлежи на Родни Бийтън; че в името на „спестяването на разходи за бензин и гуми“ той бе решил да „вземе и съседката си“, тръгвайки тази вечер за града. На Харли веднага му стана ясно също така, че това никак не се харесва на Лола Стрейг… После неочаквано се почувства твърде изморен, за да продължи да проявява интерес към взаимоотношенията в тази малка групичка.

— Ще ви пожелая лека нощ, ако не възразявате — обади се той. — Прекарах доста изморителен ден.

— Позволете ми да ви закарам до къщата ви — предложи веднага Бърт Стрейг.

На Харли не му се искаше да ходи пеша в тъмнината, но въпреки това отказа.

— Не се безпокойте. Просто ще се разходя.

— Глупости — твърдо възрази Лола. — Бърт ще ви откара. Хайде, качвайте се.

После сама скочи и се настани по средата на предната седалка. Харли седна до нея, а Бърт заобиколи и зае шофьорското място. Родни Бийтън изглеждаше малко объркан. Той като че, се бе надявал да поговори за малко насаме с Лола Стрейг.

— Хайде, Род — извика го точно в този миг Мирна Пейсън. — Трябва да отместим нашата кола, за да им направим път да минат.

Бийтън продължаваше да се колебае.

— Най-близкият телефон е в лесничейството нагоре по пътя, Род — обади се Бърт Стрейг — Аз ще закарам Реймънд до къщата му. А ти можеш да отидеш до лесничейството и да се обадиш оттам на шерифа.

— Май ще е най-добре наистина да му съобщя — съгласи се Бийтън, след като се поколеба още пет секунди. — Лека нощ на всички.

Пътниците в колата мълчаха, докато Бърт Стрейг се взираше в тесния път, водещ към къщата. Харли бе доволен, че не му се налага да води разговор. Чувстваше се уморен дори за това.

Оставиха го точно пред къщата. Бърт отново му пожела лека нощ, като добави, че очаква да се срещнат отново, изрази и надежда, че не са го преуморили тази вечер. Лола Стрейг му подаде ръка.

— Надявам се, че ще се оправите и че отново ще се срещнем — каза тя.

Като че се готвеше да добави още нещо. Бърт също изчака повече от две-три секунди, преди отново да каже „лека нощ“ и да обърне колата.

Харли бе почти сигурен, че Бърт бе очаквал да ги покани да влязат.

Докато изкачваше трите стъпала към предната веранда, той отново си даде сметка, че е напълно изтощен. По-рано си мислеше, че няма да е лошо да погледне отново заровения часовник, но сега искаше само да се добере до приготвеното легло на верандата. Заспа почти моментално.

Отвори очи някъде около час преди изгрев-слънце и веднага усети колко е студено. Сви се в топлите одеяла и с удоволствие се загледа в една доста странна звезда, опитвайки се да ѝ попречи да изчезне с настъпването на деня. Но звездата като че в миг се разтопи и Харли не можеше да я открие отново. Усмихвайки се сънено на този свой неуспех, той се зави отново и се опита да поспи още малко. Когато отново се събуди, слънцето вече бе сгряло с лъчите си верандата.

Още преди да отхвърли завивките, се почувства много по-силен от предишния ден. Свежият планински въздух сякаш бе пресушил отровите в организма му и за пръв път от седмици му се искаше да си хапне — при това имаше голям апетит.

Запали газовата печка, направи си кафе, изпържи яйца с бекон, препече филийки и си сипа малко овесени ядки. После най-неочаквано се замисли за заровения часовник.

Докато се затопля, водата, за да измие чиниите, Харли излезе на верандата, а след това пое надолу по килима от борови иглички. Откри интересуващото го място без никакви затруднения и набързо го разчисти.

Часовникът продължаваше весело да тиктака.

Харли го сравни с този на ръката си.

Отново беше точно с двайсет и пет минути назад.

Върна го в кутията, покри я старателно с борови иглички и мъх и се върна в къщата. Водата все още не се бе затоплила достатъчно. Не видя никъде наоколо кърпи за избърсване на чиниите, но ясно си спомни, че бяха подредени в големия шкаф от кедрово дърво в задната спалня. Отвори вратата, водеща към нея, и в миг почувства студенината от нощта, която се бе запазила в тази северна част на къщата. Пристъпи към шкафа и точно тогава забеляза, че върху леглото лежи човек.

Остана като закован от изненада. Не можеше да реши дали да се измъкне тихо, или да каже нещо. Възможно бе Милисънт или Адел да е пристигнала уморена в къщата и да е легнала без да подозира, че той е тук. Имаше чувството, че ще възникнат сериозни затруднения.

Спящият беше с гръб към вратата.

Най-накрая Харли реши да изясни нещата.

— Добро утро!

Човекът в леглото не помръдна.

— Не бих искал да се натрапвам — повиши глас той, — но все пак бих искал да знам кой сте.

Отново никакъв знак, че е чут.

Харли пристъпи към леглото, хвана завивките над раменете и веднага разбра, че нещо не е наред… Обърна безжизненото тяло с лице към себе си.

Беше Джак Хардисти.

Беше мъртъв от часове.