Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник (14)

13

Пери Мейсън намали и внимателно паркира колата пред дома на Блейн.

— Като че навсякъде е тъмно — обади се Дрейк.

— Може светлината да не се вижда — предположи адвокатът, докато вдигаше ръчната спирачка. — Дай да проверим.

Двамата поеха напред и шумът от стъпките им отекна в тишината, изкачиха се по стълбите към верандата. Звънецът се чу силно във вътрешността на къщата.

Мейсън и Дрейк си размениха многозначителни погледи.

Позвъниха още два пъти, преди да се откажат.

— Може би днес е почивният ѝ ден — предположи детективът.

— Можем да говорим с Винсънт Блейн за нея.

— И къде да го намерим според теб?

— Готов съм да се обзаложа десет към едно, че в момента провежда съвещание на директорите в банката в Роксбъри. Седи си Блейн там, на масата, увлечен в дискусия за всичко случило се.

— Искаш ли да го изненадаме с посещение? — предложи Дрейк.

— Защо не.

— Да вървим тогава.

Колата като че едва пълзеше в тъмнината, подобно на куц кон. Мейсън не смееше да вдигне над шейсет километра в час.

— Просто не мога да си обясня защо Адел е използвала името на Марта Стивънс при регистрацията си в хотела — обади се Дрейк. — Толкова ли не е могла да измисли някакво друго име?

— Според мен има две причини за това — обясни адвокатът.

— Значи си доста по-добре от мен. Защото аз не мога да се сетя дори за една.

— Първата е, че двете най-вероятно предварително са се уговорили, че ако се случи нещо, икономката ще е готова да се закълне, че именно тя е наела стаята.

— Е, може би, макар че не ми изглежда съвсем вероятно.

— Другата е, че сигурно някой е трябвало да се срещне с Марта Стивънс в хотел „Сан Венито“ — продължи адвокатът. — Адел е знаела за уговорената среща и е решила да замести Марта Стивънс… В противен случай трябвало да седи и да чака пристигането на икономката.

Дрейк се размърда нервно на мястото си.

— Това ми изглежда наистина интересно, Пери. И съвсем вероятно. Готов съм да се обзаложа, че Марта Стивънс в момента е на път за същия този хотел.

— Да проверим дали наистина е така, Пол. Обади се в поделението на твоята фирма в Роксбъри. Накарай двама от детективите си да направят проверка в хотела. Дай им подробно описание на Марта Стивънс и ги помоли да се повъртят наоколо, за да видят какво ще стане.

— Няма да е толкова лесно — въздъхна Дрейк. — В днешно време трудно се намират добри детективи.

— След като и без това сме наблизо, можем да минем покрай къщата на Хардисти — обади се Мейсън, когато стигнаха в покрайнините на Роксбъри. — Бих искал да я погледна как изглежда… Знаеш ли коя е точно?

— Имам адреса — отвърна детективът и извади бележката от джоба си. — Но не съм ходил лично. Бях зает с другите задачи, които ми възложи.

— Да поогледаме тогава. Какъв е адресът?

— Д. Стрийт 453.

— Я да видим как точно са разположени улиците — каза Мейсън. — Улиците, означени с букви, най-вероятно са на север и юг или на изток и запад… Коя е тази улица?

— Не мога да видя — каза детективът. — Табелката е точно срещу лампата и светлината се отразява в нея.

— На близкия магазин също виждам табелка. Ще намаля, а ти погледни.

— Ама че глупост са тези лампи с табелки с надписи на улицата под тях — започна да мърмори Дрейк. — Истински кошмар са за детективите. Човек изобщо не би могъл да прочете надписите през нощта — те се превръщат в тъмно петно, попаднало в сянката на светлината от лампата. И независимо от това градските управи продължават да ги купуват вече двайсет и пет години. Какъв смисъл има навсякъде да се рекламира, че градът е отворен за туристите, да се поставят големи табели с надписи, с които се благодари за посещението и гостите се поканват да посетят отново града, след като са поставили по такъв начин номерацията на улиците, че за неориентираните е изключително трудно да открият каквото и да било?

— Защо не се кандидатираш да изнесеш лекция по въпроса във вечерния клуб?

— Може би ще го направя някой ден. И каква реч ще бъде само!

— Ще те помоля междувременно да погледнеш към табелката там отсреща — напомни му адвокатът, намалявайки скоростта.

Дрейк започна упорито да се взира нататък.

— Няма никакъв смисъл да опитвам — въздъхна уморено, после пое подаденото му от адвоката фенерче и насочи лъча му към надписа. — Това е Джеферсън Стрийт.

— Ясно. Сега ще завием надясно, за да видим дали няма да тръгнем по някоя улица с буква.

Следващата улица наистина се оказа „А“. Мейсън продължи напред, отмина улиците „Б“, „В“ и „Г“, след което зави по следващата „Д“. Като използваше фенерчето му, детективът започна да проследява номерата.

— Тук е шестстотин, значи през две преки нататък. Очаквам, че е някъде тук по средата… Така, Пери, намали… Май пристигнахме на точното място. И прозорците светят.

Адвокатът намали скоростта до трийсет километра, мина покрай осветената къща и зави надясно.

— Искаш да заобиколиш отзад ли?

— Да, иска ми се да огледам къщата и от другата страна. Какво мислиш, Пол?

— Откъде да зная? Всички лампи са включени, човек отдалеч забелязва това място, но не ми изглежда да има някой вътре.

Обиколиха бавно около къщата.

— Да не би да е някакъв капан, Пол?

— Ако вътре няма никого, може би е най-добре да изчезваме оттук — обади се Дрейк.

— Все пак съществува някаква вероятност Адел Блейн да е тук — размишляваше Мейсън. — Явно Милисънт Хардисти не е тук; нито Джак Хардисти… Защо да не влезем и да проверим?

— По-добре да не го правим — настоя детективът. — Ако вътре няма никого, лампите са включени и най-вероятно вратата не е заключена, май не би трябвало да си пъхаме носа в тази работа.

— Да поразгледаме и ще решим — каза твърдо Пери.

Завиха и се озоваха отново на Д. Стрийт. Адвокатът приближи колата към тротоара и бавно спря. Изключи двигателя, изгаси фаровете и дръпна ръчната спирачка. Двамата мъже останаха за миг вътре, загледани към къщата.

— Входната врата е открехната — каза Мейсън. — Отвътре се вижда се струящата светлина.

— Прав си.

— Възможно е Винсънт Блейн да се е отбил за малко. Той вероятно има ключове.

— Казвам ти, Пери, това е някакъв капан.

— Добре, нека да се качим само на верандата.

— Но обещаваш, че няма да влизаме, нали?

— Защо упорстваш чак толкова, Пол?

— Защото могат да те обвинят, че си се опитвал да намериш доказателства, които си смятал да прикриеш. Освен това, Пери, ние действаме съвсем на тъмно, нямаме представа какво точно търсим.

— За това си напълно прав — призна адвокатът, докато се изкачваха по стълбите към верандата.

— Входната врата наистина е отворена — добави след малко, натискайки звънеца.

Почакаха, но отвътре не се долавяше никакво движение.

Детективът погледна през прозореца.

— Пери! — изненадано извика. — Тук има нещо.

Мейсън пристъпи към него. През отворения прозорец се виждаше огромно старинно дървено бюро. Върху него лежаха купчина листа, приготвени за писане, а пред тях бяха подредени множество дървени преградки за документите.

Един по-внимателен поглед веднага подсказваше, че току-що се е случило нещо необичайно. По разпилените по пода листове можеше да се направи заключението, че от преградките са вадени разни документи, преглеждани набързо и захвърляни долу.

— Вече няма никакво съмнение, че нещо не е наред, Пери — обади се детективът. — Да се махаме, преди да сме се забъркали в някоя каша.

Мейсън остана още миг пред прозореца, изпълнен с колебание.

— Може би това би било най-разумното — призна с нежелание след това. — Ако съобщим на полицаите, веднага ще ни заподозрат, че и ние сме замесени, че сме намерили и скрили каквото сме искали, а след това сме им се обадили.

Дрейк се извърна и започна да слиза по стълбите.

Мейсън остана още малко на верандата и лекичко побутна входната врата.

— Не го прави, Пери — извика детективът.

— Почакай, Пол, тук има нещо нередно — отвърна приятелят му. — Вратата като че е подпряна отвътре. Някакъв предмет е опрян съвсем близо до нея, така че тя стои леко открехната. Но това е човек! Виждам краката му!

— Добре де, Пери, и без това нищо не можем да направим — извика Дрейк, без да се помръдва от края на верандата. — Обади се на ченгетата, ако смяташ, че това е необходимо. Просто ще позвъним и няма да казваме имената си. Нека да дойдат и сами да видят какво се е случило.

Адвокатът се поколеба още миг, а след това внимателно се промъкна вътре.

— Така, влизай! — извика ядосано Пол. — Рискувай задника си! Остави отпечатъци навсякъде! Като че нещата не са достатъчно лоши и до момента. Сигурно не ти пука, че ще откриеш още няколко трупа! А какво ли значение ще имат за мен няколко черни точки допълнително, когато се опитам да подновя разрешителното си?

— Може би ще успеем да помогнем с нещо, Пол — отвърна адвокатът, оглеждайки внимателно тялото зад вратата.

Мъжът, който лежеше на пода, бе някъде към шейсетгодишен, с високи скули, здраво стиснати устни и едри ръце.

Когато Мейсън се наведе над него, успя да долови дишането му.

— Погледни, Пол — обърна се той към детектива. — Не е мъртъв, просто е ударен с нещо тежко… Не виждам следи от рана от куршум… о, почакай, ето го револверът!

Той коленичи до оръжието.

— Трийсет и осми калибър, с къса цев — обяви тихо. — Усеща се и миризма на барут. Май че е бил използван… Но все още не виждам никаква рана по тялото…

— Умолявам те в името на всичко свято веднага да излезеш оттам, Пери — настоя Дрейк. — Ще се обадим в полицията, нека те да направят нужните разследвания.

Но адвокатът като че не го чу, потънал в догадки за онова, което се бе случило.

— Това пиленце има кожен кобур на колана си. Вероятно револверът е негов. Сигурно той е стрелял най-напред, а след това някой го е ударил… Да, ето подутината отзад на главата му, прилича ми на следа от удар с палка или…

В този миг прозвуча воят на полицейска сирена, в началото по-слабо, а веднага след това и почти оглушително. Червената лампа отгоре освети най-напред застаналия на верандата Пол Дрейк, а после и полуотворената врата.

— Знаех си, че така ще стане — простена отчаяно детективът.

— Излезте веднага напред! С вдигнати ръце — разпореди някакъв глас в тъмнината.

Полицаите се приближиха и Пол Дрейк започна веднага да им обяснява какво се е случило. Мейсън заобиколи покрай краката на ранения и се появи пред вратата.

Двамата мъже, явно отговарящите за този район полицаи, бяха въоръжени и носеха силни фенери.

— Какво става тук? — попита единият от тях.

— Аз съм адвокатът Пери Мейсън. Милисънт Хардисти е моя клиентка. Спрях да проверя дали си е вкъщи. Видяхме светлините и се качихме на верандата. Но като приближих до входната врата, забелязах, че нещо не е наред.

— Това наистина е Мейсън — каза шепнешком вторият полицай. — Виждал съм го и преди.

— Откога сте тук? — попита първият.

— От няколко секунди — обясни адвокатът. — Едва успях да надникна вътре. И смятах веднага да позвъня на полицията.

— Така ли? А защо тогава този човек бе тръгнал надолу по стълбите, когато пристигнахме?

— Ами отиваше да се обади.

— Нима тук вътре няма телефон?

— Има, но ако го бяхме използвали, можехте да ни обвините, че заличаваме пръстови отпечатъци — започна назидателно Мейсън.

— И какво точно е станало? — попита полицаят.

— Нямам представа. Мъжът вътре като че е ударен с нещо — каза адвокатът. — Наблизо лежи револвер.

— Ваш ли е този револвер?

— Не, разбира се.

— Вие стреляли ли сте?

— Не.

— А чухте ли изстрели?

— Не. Не съм сигурен, че някой изобщо е стрелял.

— Но някой е позвънил в полицейското управление и е съобщил, че е чул изстрел в къщата на Хардисти, твърдял, че сигурно е извършено убийство — обясни полицаят.

— Преди колко време е било обаждането? — поинтересува се Мейсън.

— Преди седем-осем минути.

Адвокатът пристъпи отново през полуотворената входна врата.

— Не виждам никакви следи от рана от куршум — каза той. — Но отзад на главата има цицина.

Двамата полицаи поведоха и Дрейк към вратата, всички огледаха внимателно изпадналия в безсъзнание човек.

— Но това е Джордж Крейн — извика единият от полицаите.

— Най-добре е да го вдигнем от пода — предложи Мейсън. — Тогава ще видим как да му помогнем. Кой е Джордж Крейн?

— Следи търговските обекти, заместник-началник е на отдела в полицията. Добър полицай, а от време на време поема и някои частни поръчки.

— Можем да го поставим върху канапето там — предложи Мейсън.

— Добре. Да го вдигаме… Почакайте, а кой е човекът с вас?

— Пол Дрейк, собственик на детективска агенция „Дрейк“.

— Най-добре ще е да видим документите му — каза полицаят.

Дрейк извади кожена калъфка, където държеше разрешителното си, и им я подаде. Полицаите я разгърнаха, разгледаха най-внимателно отделните увити в целофан листове.

— Май всичко е наред — обади се накрая шефът на екипа и му върна документите.

После полицаите прибраха револверите в кобурите си, закачиха фенерите на коланите и се наведоха към безжизнения човек на пода. Мейсън и Дрейк им помогнаха да го вдигнат на канапето. Клепачите на ранения в същия миг потрепнаха, дишането му стана по-стабилно и мускулите на ръцете му се стегнаха.

— Май идва в съзнание — обади се адвокатът. — Я виж къде е банята, Пол, донеси няколко мокри студени хавлиени кърпи, за да…

— Почакайте — спря го полицаят. — Вие и двамата ще стоите тук при мен, момчета. Франк, изтичай ти за хавлиени кърпи.

Офицерът тръгна веднага, огледа се и откри банята. Чу се шум от течаща вода, а след миг той се върна с мокри кърпи в ръце.

Джордж Крейн отвори очи, огледа се стреснато, а после неочаквано се изправи и седна на канапето, като махаше объркано с ръка.

— Спокойно, Крейн, успокой се, всичко е наред — опитваха се да му помогнат колегите му.

Очите на ранения трепнаха, явно ги беше разпознал.

— Добре си — повтори успокоително полицаят.

— Къде е тя? — попита Джордж Крейн.

— Кой?

— Жената, която ме цапардоса.

— Жена ли?

— Да.

Полицаят погледна въпросително към Мейсън, който поклати отрицателно глава.

— Нямаше никаква жена, Крейн — обърна се отново към колегата си шефът на екипа. — Не и когато пристигнахме. Какво се случи?

Крейн вдигна ръка към главата си, махна мократа хавлиена кърпа и внимателно опипа цицината.

— Заместник-шерифът ме остави да охранявам, докато успеят да намерят ключ за бюрото или разрешително за разбиването му.

— Кой разполага с ключ? — попита Мейсън.

— Госпожа Хардисти, струва ми се. Но господин Блейн спомена, че може би и сестра ѝ има ключ. А за външната врата бе сигурен.

— Какво стана? — продължи да го разпитва полицаят.

Крейн притисна отново мократа кърпа към главата си.

— Бях изгасил всички лампи — започна след това. — Мислех си, че може би някой би се опитал да влезе и да тършува тук, така че в тъмното нямаше да ми е трудно да го хвана. Но нищо такова не се случи. Седях си най-спокойно на верандата вън… и най-неочаквано почувствах, че в къщата има човек. Надникнах внимателно през прозореца и забелязах една жена пред бюрото. Тя бе светнала фенерче и преглеждаше разни документи, които измъкваше от преградките.

Предната врата беше заключена. Затова реших, че може би е влязла някъде отзад… Точно така се оказа, задната врата бе отключена. Тръгнах на пръсти през къщата, като се насочих към предната ѝ част. Може би съм закачил нещо с ръката си. В следващия миг я забелязах точно пред себе си. В дясната си ръка държах револвера, затова се опитах да я сграбча с лявата, но тя ме удари с палката през дясната ръка. Револверът ми беше зареден и явно при удара инстинктивно съм натиснал спусъка — чух изстрела и това бе всичко…

— Рани ли я?

— Нямам представа… Не ми се вярва. Не се бях прицелил в нея, просто бях вдигнал ръката с револвера.

— А защо не си светна с фенера?

— Нали вече ви обясних, че исках да я изненадам. Предполагах, че все още се намира пред бюрото, затова се бях насочил нататък, като се опитвах да не вдигам никакъв шум.

— Там е работата, Джордж, че ти не дочуваш — обади се полицаят. — Смятал си, че не вдигаш никакъв шум, а всъщност…

— Само това ми липсва! Сега да получа и упреци от вас — прекъсна го ядосано Джордж Крейн. — Вие да не се смятате за по-умни. Може би сте забравили онзи случай, когато преследвахте двамата крадци от магазина за компютри, и…

— Затваряй си устата, Джордж — прекъсна го веднага шефът на екипа. — Никой не те критикува. Просто се опитваме да разберем как точно се е случило. По кое време стана всичко?

— Не мога да кажа със сигурност. Някъде около девет вечерта, предполагам. Сега колко е часът?

— Девет и петнайсет или и двайсет.

— Значи е било към девет.

— Някой е съобщил по телефона в полицията, че е чул изстрел. Не си е оставил името. Вероятно не знаеш кой е той, нали, Джордж?

— Не си спомням нищо от момента, в които бях стигнал близо до вратата на кабинета — ядосано отбеляза Крейн.

— Лежахте точно пред входната врата, когато ви открихме — намеси се Мейсън. — Имате ли някаква представа как сте се озовали там?

— Кои сте вие? — изгледа го подозрително раненият.

— Точно ние ви намерихме — усмихна му се Пери.

— Той е адвокатът на Милисънт Хардисти — обясни полицаят.

— И какво правехте тук? — попита веднага Крейн.

— Отбихме се, за да проверим дали госпожа Хардисти си е вкъщи.

Раненият като че искаше да каже нещо, но след това се отказа и само погледна многозначително колегите си.

— Смятам, че изяснихме всичко — намеси се шефът на екипа. — Знаем къде да ви открием, ако се наложи… А ти би ли могъл да опишеш тази жена, Джордж?

— Не и докато тези господа са тук — заяви Джордж Крейн.

— Смятам, че е напълно прав в това отношение, момчета — засмя се полицаят.

Дрейк нямаше желание да чака втора покана.

— Да тръгваме, Пери — каза веднага.

Двамата излязоха от къщата, минаха по верандата и се насочиха към мястото, където Мейсън бе паркирал колата си.

— Не се ли чувстваш така, сякаш си започнал да бягаш и всеки момент очакваш да чуеш стрелба зад гърба си? — попита шепнешком детективът. — Почти съм готов да се обзаложа, че ще ни накарат да се върнем още преди да сме стигнали до колата ти.

— Всичко е наред, Пол — засмя се адвокатът. — Но нещо друго ме тревожи.

— Какво?

— Много бих искал да знам дали колата на Адел Блейн все още се намира на паркинга, където я била оставила преди заминаването си.

— Съвсем лесно можем да разберем това — успокои го Дрейк. — Паркингът е близо до главната улица. Според моя човек няма как да го пропусне човек.

— Винаги изпитвам подозрение към нещата, които няма как да бъдат пропуснати — измърмори адвокатът, докато включваше двигателя. — Чудя се също кой ли се е обадил по телефона и е съобщил за изстрела.

— Не знам и съм сигурен, че полицаите едва ли ще ни предоставят тази информация, ако сами успеят да открият човека… На следващата пряка завий наляво, а после надясно. Мисля, че е по-добре само аз да вляза в паркинга, Пери — продължи детективът. — Двамата може би ще предизвикаме подозрение. Аз знам как да се оправям в подобни ситуации.

Дрейк влезе в покрития паркинг, забави се не повече от пет минути, след което се появи, отвори вратата на колата на Мейсън и се отпусна на седалката до него.

— Е? — попита веднага адвокатът.

— Адел Блейн е взела колата си точно преди четирийсет и пет минути.

Мейсън включи двигателя.

Детективът се изтегна удобно на мястото си и попита:

— Нали знаеш, Пери, че човекът, с когото работиш по твоите случаи, никак не обича отегчението?… Къде отиваме сега?

— Този път ще се опитам да изпреваря полицията и да проведа пръв разговора — отвърна адвокатът.

— С Адел ли? — попита Дрейк.

— Точно с нея — отвърна Мейсън и даде газ.