Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник (22)

21

На втория ден Макнер започна да призовава свидетелите си по такъв ред, че не остана никакво съмнение, че съзнателно бе изградил обвинителната си стратегия, разчитайки на няколко драматични върхови точки. Свикнали с традиционния метод на воденето на едно дело за убийство, като се започне от предявяване на обвинението и се стигне до присъдата, множество служители от съда и съдебни заседатели се тълпяха в залата, привлечени от динамиката и размаха на обвинителя, който за момента представляваше една доста колоритна фигура.

Първият свидетел на Макнер за деня беше Уилям Л. Франклин. Това явно е бил човекът, който е придружавал Джеймсън при засадата на полицията в планинската къща, когато бе изненадан и заловен доктор Мейкън. Франклин разказа най-подробно как са наблюдавали планинската къща, как са видели Адел Блейн и Мирна Пейсън да влизат вътре. Малко по-късно се появили Родни Бийтън и Лола Стрейг, а Адел се скрила в тъмната спалня, където бе открито тялото на убития Джак Хардисти. Спомена накрая и за появата на Бърт Стрейг. Съвсем скоро след това бил забелязан някой, който се придвижвал към задната страна на къщата. След като се уверил, че в спалнята не свети, от което явно заключил, че вътре няма никого, този тайнствен посетител счупил прозореца и се промъкнал в стаята. В този момент свидетелят и Уилям Н. Джеймсън, заместник-шериф, се приближили към прозореца и едновременно насочили запалените си фенери към помещението. Адел Блейн скочила и с писък избягала от стаята, а в същото време обвиняемият доктор Мейкън бил забелязан да се опитва да измъкне един куршум от място, където явно го е бил скрил — зад картината на стената в спалнята. Куршумът веднага бил взет от обвиняемия и му били поставени белезници, след което започнало изясняването на самоличността му. Свидетелят, естествено, без ни най-малко колебание разпозна куршума, който Макнер му показа.

— Можете да започнете кръстосания си разпит — обърна се заместник-прокурорът към Мейсън.

Адвокатът погледна замислено към свидетеля.

— Твърдите, че щом сте запалили фенерите си, веднага сте забелязали този човек, който в момента измъкнал куршума зад картината?

— Да, сър.

— С други думи, ясно сте видели ръката му зад картината. Когато сте я издърпали, станало ясно, че стиска куршум в дланта си, от което вие сте си направили заключението, че той се е опитвал да измъкне куршума. Прав ли съм?

— Ами… би могло и така да се каже.

— Но не ви ли се струва вероятно обвиняемият Мейкън да се е опитвал не да измъкне, а по-скоро да… — Мейсън неочаквано млъкна, забелязал вниманието, с което го слушаше Макнер. — Всъщност ще оттегля този въпрос — продължи най-спокойно той. — Нямам повече въпроси към този свидетел.

Заместник-прокурорът като че побесня. Скочи, готов да прави някакви възражения, но явно след това се отказа и се отпусна намръщен на стола.

Мейсън извади лист хартия и написа следната бележка:

„Макнер искаше да накарам Франклин да признае, че е възможно Мейкън да е искал да скрие, а не да измъкне куршума. Тук има нещо гнило. Да се помисли върху това.“

Пристъпи към банките и подаде бележката на Дела Стрийт.

Съдия Канфийлд погледна към доктор Мейкън.

— Обвиняемият Мейкън има ли някакви въпроси?

— Никакви.

— А вие да желаете да попитате още нещо, господин Макнер?

— Не… не, ваша милост. Това е всичко. — Той едва успяваше да прикрие недоволството си, затова побърза да призове следващия свидетел — доктор Келмънт Прингъл.

Лекарят се представи като експерт криминалист, лабораторен техник, специалист по съдебна медицина и токсикология и балистичен експерт.

— Ще ви дам куршума, който вече бе представен пред съда като веществено доказателство и разпознат от други свидетели — започна заместник-областният прокурор. — Искам да ви попитам вие правили ли сте оглед и съответните тестове на този куршум?

— Да.

— Ето ви и един трийсет и осемкалибров колт, който бих искал да бъде вписан като веществено доказателство. Ще ви попитам, докторе, правили ли сте експертиза на изстреляните от този револвер куршуми?

— Да.

— А с помощта на микроскоп сравнявали ли сте тези куршуми с онзи, който току-що ви показах?

— Да.

— Куршумите, изстреляни от този револвер, със същите общи характеристики ли са като този, който държите в момента, докторе?

— Да, сър.

— А стигнали ли сте на основата на анализ под микроскоп до заключение дали този куршум, който държите, е изстрелян точно от същото оръжие, върху което съм насочил вниманието ви в момента?

— Да.

— Този куршум от същия револвер ли е бил изстрелян?

В очите на свидетеля като че се появи някакво закачливо пламъче.

— Не!

Съдия Канфийлд погледна доволното изражение на Макнер, след това се обърна към Пери Мейсън, приведе се напред и попита:

— Извинете, докторе. Правилно ли разбрах, че куршумът не е бил изстрелян от този револвер?

— Точно така — потвърди свидетелят. — Куршумът със сигурност не е бил изстрелян от този револвер.

Доктор Мейкън се отпусна успокоен на мястото си, явно изпълнен с облекчение след преживяното огромно напрежение.

Лицето на Милисънт Хардисти не изразяваше нито почуда, нито задоволство.

Пери Мейсън не сваляше очи от свидетеля.

— След като сте изяснили, че куршумът не е бил изстрелян от 38-калибровия револвер, който ви показах, докторе, бих искал да ви попитам дали сте правили някакви допълнителни изследвания на този куршум или дали сте открили информация, свързана с него? — продължи с въпросите си Макнер.

— Да, сър. Направих.

— Ще насоча вниманието ви върху червеникавокафявите петна, които се забелязват по куршума, както и върху засъхналия червен материал на едно място по него.

— Да, сър.

— Какъв е този материал, докторе?

— Животинска тъкан, дехидратирана след продължително излагане на открито.

— А червеникавокафявите петна какво представляват?

— Те са от кръв.

— Направихте ли анализ на тъканта и на кръвта?

— Да, сър.

— И доказаха ли тези анализи по недвусмислен начин, че наистина става въпрос за кръв?

— Да, сър, потвърдиха, че това е кръв.

— Ще ви помоля да вникнете внимателно в следващия ми въпрос, докторе. Да предположим, че на първи октомври хиляда деветстотин четирийсет и втора година един човек е бил застрелян с куршум от трийсет и осемкалибров револвер. Вие като експерт в състояние ли сте да откриете нещо по този куршум, който в момента държите в ръцете си, даващо ви основание да твърдите, че точно това е фаталният куршум, довел до смъртта на жертвата на посочената вече дата?

— Да — отвърна доктор Прингъл. — Открих по куршума следи, които ми дават основание да отговоря на този въпрос.

— Бихте ли обясниш на съдебните заседатели какво точно имате предвид?

— Направих тестове на кръвта по куршума както по метода на утаяването, така и чрез микроскопско измерване.

— И какво открихте?

— Установих точния размер на еритроцитите. Техният размер е осем микрона.

— Какви са тези еритроцити, докторе?

— Червени кръвни телца.

— Искате пи да подложите свидетеля на кръстосан разпит? — обърна се неочаквано към Мейсън заместник-областният прокурор.

Адвокатът се поколеба за миг, а след това отговори положително.

— По доста странен начин изложихте свидетелските си показания, докторе — обърна се той малко намръщено към свидетеля.

— Отговорих на зададените ми въпроси.

— Така е наистина. Но не пожелахте да направите никакви заключения.

— Не, сър. На този етап бях разпитван единствено за фактите.

— Вие заявихте, че сте определили диаметъра на червените кръвни телца.

— Да, сър.

Мейсън замълча за момент и след това продължи бавно:

— Не съм съвсем убеден, докторе, но според моята информация червените кръвни телца на човека май са с диаметър седем микрона.

— Точно така, сър.

Адвокатът се размърда неловко на мястото си.

Съдия Канфийлд се наведе рязко над банката, опря лакът в нея и се загледа към свидетеля.

— Бих искал да елиминирам всяка възможност за погрешно разбиране на вашите показания, докторе. От отговорите ви разбрах, че червените кръвни телца в кръвта по куршума са с размер осем микрона в диаметър, така ли е?

— Да, сър.

— А тези при човешките същества са с диаметър седем микрона?

— Точно така.

— Можем ли при това положение да твърдим, че кръвта по този куршум не е от човешко същество?

— Съвсем правилно сте разбрали, ваша милост.

Съдия Канфийлд погледна учудено към заместник-областния прокурор, след това се облегна назад в мекото си кресло.

— Продължете с кръстосания разпит, адвокате — каза той на Мейсън.

— След като сте установили със сигурност, че кръвта по куршума не е човешка, наясно ли сте вече с произхода на тази кръв? — попита Пери.

— Да, сър. Това е кръв на куче. Размерът на червените кръвни телца при домашните кучета обикновено е около осем микрона в диаметър и това е най-близкото до човешките еритроцити. Тестовете показаха, че кръвта е от куче.

— При това положение вие със сигурност ще потвърдите, докторе — продължи съвсем внимателно адвокатът, — че не е възможно това да е фаталният куршум, причинил смъртта на Джак Хардисти?

— Да. Този куршум не е имал контакт с човешка плът. Той е бил изстрелян в тялото на куче.

— Това е всичко — рязко обяви Мейсън.

— Благодаря ви, че изяснихте това обстоятелство вместо мен, адвокате — кимна му Макнер и се усмихна многозначително.

Съдия Канфийлд, явно доста раздразнен, бе готов да направи някакъв коментар по въпроса, но после размисли и се отказа. Сигурно бе решил, че Пери Мейсън е човек, който доста добре умее да се грижи за себе си и няма да остави всичко това без последствия.

— Това е всичко за момента, докторе — каза заместник-областният прокурор. — Призовавам следващия си свидетел Фред Херман.

Призованият се приближи и зае свидетелското място. Той също бе от полицията в Роксбъри. Беше едър, движенията му бяха малко флегматични. Явно гледаше на необходимостта да се яви днес тук и да даде показания като на поредното неприятно задължение, което му пречи да изпълнява рутинната си работа за деня. Държеше се безразлично и дори изглеждаше отегчен, сякаш бе призован в съда да свидетелства за някакво дребно престъпление, станало предишната вечер.

Фред Херман съобщи най-напред името, възрастта, адреса и местоработата си. След това Макнер пристъпи към разпита.

— Вие познавате свидетеля Ренфрю, който бе призован по този случай вчера, нали? — попита най-напред той.

— Да, сър.

— Бяхте ли заедно с него на трети октомври тази година, когато той е направил оглед на къщата и приемната на обвиняемия доктор Джеферсън Мейкън?

— Да, сър.

— Ще ви покажа тази лопата, която вече бе представена на съда като веществено доказателство, господин Херман. Бих искал да ви попитам дали сте я виждали преди?

Свидетелят взе лопатата, повъртя я известно време в големите си ръце, а после я върна на прокурора.

— Да, сър — каза след това. — Точно тази е.

— И къде всъщност открихте тази лопата?

— От северната страна на гаража. Там забелязахме прясно разкопан участък.

— И какво решихте да направите на това място? — продължи с въпросите Макнер, като погледна победоносно към Пери Мейсън.

— Ами започнахме да копаем.

— Колко дълбока дупка направихте?

— Около деветдесет сантиметра.

— И какво намерихте?

Херман се поизвърна на една страна, така че да може да гледа към съдебните заседатели.

— Открихме тялото на голямо куче — оповести бавно. — С дупка от куршум в него, но самият куршум липсваше; явно е бил изваден.

Макнер вече съвсем открито се подхилкваше.

— Свидетелят е ваш — обърна се към Мейсън той.

— Нямам въпроси към този свидетел — обади се адвокатът.

— Май е време за обедна почивка — намеси се съдия Канфийлд, като погледна часовника си. — Съдът ще възобнови заседанието си в два часа.

Когато съдия Канфийлд се оттегли в кабинета си, в залата настъпи голямо оживление. Развълнувани репортери тичаха насам-натам, фотографи бързаха да направят снимки на Макнер, който с готовност позираше с доволна усмивка на лицето. Някои побързаха и запечатаха на лентите си доктор Прингъл, като го накараха да застане на свидетелското място. Но никой не помоли Пери Мейсън за снимка.