Тери Брукс
Първият крал на Шанара (29)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Щом Бремен тръгна на запад да занесе друидския меч на елфите, Кинсън Рейвънлок и Марет се насочиха на изток, покрай Сребърната река, в търсене на джуджетата. Първия ден вървяха през хълмистата местност по северния бряг на реката, а пътят им се виеше към гората на Анар. Мъгла висеше над хълмовете с упорита настойчивост, но когато слънцето изгря високо по пладне, тя започна да се разсейва. В ранния следобед пътниците достигнаха Анар и навлязоха в него. Тук теренът ставаше равен и гладък. Слънцето пронизваше заслона от листа и изпъстряше със светли петънца земята. Имаха храна и вода само до края на деня. Разделиха ги внимателно, щом спряха за обяд, като оставиха достатъчно за вечеря, в случай че не им се удадеше да се снабдят с друго дотогава.

Анар искреше със зеленото на дърветата си и синьото на реката, със сноповете слънчева светлина от почти безоблачното небе, с птичите песни и писукането на дребните животинки, стрелкащи се през гъсталаците. Но пътят им вече беше отъпкан и осеян с боклуци, останали от Северната армия. Не срещнаха никого. От време на време вятърът донасяше лека миризма на въглени и пепел и настъпваха моменти на тишина — толкова пълна, че и двамата започваха да се оглеждат за опасности. Минаха покрай малки къщурки и навеси, някои неразрушени, други изпепелени, но всички празни. Не се виждаха никакви джуджета. Не се разминаха с никой по пътя.

— Това не е никак изненадващо — каза Марет, когато Кинсън отвори дума. — Господаря на Магията току-що се е изтеглил от Източната земя. Джуджетата сигурно все още се крият.

Заключението й изглеждаше напълно логично, но въпреки всичко Кинсън беше разтревожен да открие тази страна така невероятно пуста. Отсъствието дори на преминаващи търговци го обезпокои. Това предполагаше, че вече никой не вижда смисъл да навлиза тук, сякаш животът бе напуснал напълно тези гори. За миг даже му се стори, че всички са изчезнали така безследно, сякаш изобщо никога не бяха съществували. Не беше виждал подобно обезлюдяване друг път. Ами ако джуджетата бяха избити до крак? Ами ако изобщо бяха изчезнали от лицето на земята? Четирите земи никога нямаше да се възстановят след такава загуба. Никога вече нямаше да са същите.

Те вървяха колкото се може по-безшумно, обзети от мислите си. Не разговаряха много. Марет крачеше с вдигната глава и вперени напред очи, като че ли се взираше в нещо отвъд онова, което се откриваше пред погледа им. Кинсън се зачуди дали тя не се опитва да отгатне истината за произхода си, но вече в светлината на наученото от Бремен. Това, че не бе негова дъщеря, след като толкова дълго бе вярвала в обратното, сигурно бе доста шокиращо. Но по-лошото беше, че тя вероятно бе дете на някой от мрачните слуги на Господаря на Магията. Кинсън не можеше да си представи как би реагирал на подобно разкритие. Не мислеше, че ще го приеме лесно. Каза си, че твърдението на Бремен, че произходът на Марет не може да е оставил белег върху нея като личност няма никакво значение. Тук не ставаше въпрос само за логика. Марет беше интелигентна и здравомислеща, но трудното детство и перипетиите в по-сетнешния й живот я бяха направили уязвима и всичко това лесно можеше да подкопае устоите й.

От време на време решаваше да поговори с нея. Да й каже, че тя е човекът, за който винаги се е смятала, че вижда добрината й, на която сам е станал свидетел и че тя никога не може да бъде надвита от нещо толкова незначително като кръвното наследство. Но не успя да формулира мислите си така, че да не прозвучат снизходително, и се страхуваше от реакцията й. Тя като че ли беше доволна само от компанията му и въпреки че бе отвърнал доста грубо на предложението на Бремен да тръгне с него, той всъщност тайничко беше щастлив, че е станало така. Чувстваше се все по-удобно с нея, с историите, които си споделяха, с разговорите им, с факта, че всеки знаеше за какво мисли другият, и с близостта, която чувстваше към нея и която така и не можеше да обясни. Тя се пораждаше от такива дребни нюанси, като звученето на гласа й, начина, по който го поглеждаше, и усещането за съпричастност, далеч надхвърлящо близостта между спътници. Достатъчно е, реши той накрая, че е до нея, в случай че тя реши да поговори с някого. Марет знаеше, че за него произходът й и самоличността на баща й нямат никакво значение.

Стигнаха Кълхейвън по здрач. Вече захладняваше, в сенките се носеше острата миризма на смърт. Столицата на джуджетата беше изгорена до основи и разграбена. Не беше останало нищо освен угар, отломъци, обгорени греди и разпръснати кости. Мнозина от мъртъвците лежаха там, където ги бе стигнала смъртта. Вече не можеха да бъдат различени един от друг, но по костите личеше, че някои от тях са деца. Пограничникът и момичето излязоха от гората на откритото, където бе построен града, и спряха да огледат трагедията. После тръгнаха бавно през касапницата. Атаката се бе провела преди седмици, огньовете отдавна бяха изтлели, а земята вече бе започнала да се възстановява от пожара, мънички зелени кълнчета трева бяха подали глава изпод пепеляка. Никъде обаче не се виждаше жива душа. Почернелият от огъня Кълхейвън тънеше в тишина.

В центъра на града откриха огромна яма, в която бяха нахвърляни и изгорени телата на стотици джуджета.

— Защо не са избягали? — попита тихо Марет. — Защо са останали? Не може да не са знаели. Сигурно са ги предупредили.

Кинсън не продума. Тя знаеше отвора не по-зле от него. Надеждата можеше да ти изиграе лоша шега. Той се взря в далечината, отвъд ширналите се руини. Къде бяха оцелелите джуджета? Това беше въпросът, на който трябваше да намери отговор сега.

Тръгнаха бързо през разрушенията, защото вече нямаше какво да търсят в тях. Светлината ставаше все по-слаба и искаха да излязат от града, за да устроят лагера си за през нощта. Тук нямаше да открият нито храна, нито вода, нито имаше къде да се приютят. Нищо не ги задържаше в Кълхейвън. Продължиха, следвайки реката натам, където тя лениво се извиваше извън гъстата гора, на изток. Може би положението там няма да е толкова лошо, помисли си с надежда Кинсън. Може би там щеше да има живот.

Нещо се стрелна от развалините и накара пограничника да трепне. Плъхове. Не ги беше забелязал досега, но те, разбира се, бяха тук. Както сигурно и други мършояди. Той внезапно изтръпна при пробудилия се спомен от детството му, когато беше заспал в подземна кухина, която бе решил да изследва, и се бе събудил покрит с плъхове. Тогава, в онзи кошмарен миг, смъртта му се бе сторила съвсем близо.

— Кинсън! — изсъска внезапно Марет и спря.

Пред тях стоеше увита в наметало неподвижна фигура. Можеше да се разбере единствено, че е мъж. Но откъде се бе появил, оставаше загадка. Той просто се материализира като че от самия въздух, но сигурно се беше крил някъде и ги беше чакал. Стоеше близо до брега на реката, по който вървяха, прикрит от мрака на нощта и сянката на една каменна стена. Като че ли не ги заплашваше с нищо, просто си стоеше там и чакаше да се приближат.

Кинсън и Марет бързо се спогледаха. Лицето на мъжа бе в сянката на качулката, а ръцете и краката му се губеха из диплите на наметката. По нищо не можеха да разберат кой е.

— Здравейте! — поздрави го Марет тихо. Тя държеше пред себе си тоягата, която Бремен й беше дал като щит.

Не последва нито отговор, нито някакво движение.

— Кой си ти? — настоя тя.

— Марет — обърна се непознатият към нея с шептящ глас.

Кинсън настръхна. От този глас сякаш те полазваха плъхове и смъртта започваше да става осезаема. Отново се озова в пещерата, пак беше момче. Гласът на непознатия стържеше по нервните му окончания като метал по камък.

— Познаваш ли ме? — попита изненадана Марет. Гласът като, че не я беше разстроил ни най-малко.

— Да — отвърна мъжът. — Ние всички те познаваме, ние сме твоето семейство. Чакахме те, Марет. Чакаме те от много време.

Кинсън долови ужаса в гласа й, когато тя побърза да отвърне:

— За какво говориш? Кой си ти?

— Може би съм онзи, когото винаги си търсила. Ще ми се ядосаш ли? Ще се разгневиш ли, ако ти кажа, че аз съм…

— Не! — изпищя тя.

— Твоят баща?

Качулката се свлече назад и откри лицето му. То беше твърдо и силно и приликата с Бремен бе съвсем лека, тъй като мъжът пред тях беше значително по-млад. Но приликата му с Марет беше очевидна. Той позволи на младата жена да го огледа добре. Сякаш изцяло бе забравил за Кинсън. После се усмихна леко и каза:

— Виждаш себе си в мен, нали, дете? Виждаш ли колко си приличаме? Толкова ли е трудно да го приемеш? Толкова ли съм отблъскващ за теб?

— Нещо тук не е наред — предупреди я Кинсън тихо.

Но Марет сякаш не го чу. Очите й бяха приковани в мъжа, който твърдеше, че е неин баща, в увития в черно наметало странник, появил се така неочаквано на пътя им. Как? Как бе разбрал къде да я намери?

— Ти си един от тях! — отсече студено Марет. — Един от слугите на Господаря на Магията!

Твърдите черти на лицето му не трепнаха.

— Аз служа на когото пожелая, точно като теб. Но твоята служба при друидите бе предопределена от желанието ти да ме намериш, не е ли така? Мога да го прочета в очите ти, дете. Нищо не те свързва с друидите. Кои са те за теб? Аз съм твоят баща. Твоя плът и кръв и връзката ми с теб е очевидна. О, разбирам недоверието ти. Аз не съм друид. Отдаден съм на друга кауза. На каузата, срещу която ти се опълчваш. През целия си живот си слушала само колко съм лош. Но колко лош съм всъщност, как мислиш? Дали тези истории са верни? Или са украсени от разказвачите така, че да служат на собствените им цели? На колко от това, което си чула, можеш да вярваш?

Марет поклати бавно глава.

— На достатъчно, струва ми се.

Странникът се усмихна.

— Тогава вероятно аз не съм твой баща.

Кинсън видя как тя започна да се колебае.

— А такъв ли си?

— Не зная. Не зная дали ми се иска да бъда. Не искам твоята омраза. Бих желал твоето разбиране и търпимост. Бих искал да изслушаш онова, което имам да ти кажа за живота си и за твоето място в него. Бих желал да получа възможност да обясня защо каузата, на която служа, не е нито лоша, нито разрушителна, а се основава на истини, които ще направят всички ни свободни. — Непознатият спря за миг. — Помни, че твоята майка ме обичаше. Възможно ли е любовта и да е била толкова сляпа? Възможно ли е вярата й в мен да е била така неоправдана?

Кинсън усети едва доловимо движение — може би въздушно течение, струйка дим, лека вълна по водната повърхност. Косъмчетата по тила му настръхнаха. Кой беше този мъж? Откъде се бе появил? Наистина ли беше баща на Марет, как ги беше открил? И как бе разбрал коя е?

— Марет! — отново се обърна предупредително към нея той.

— Ами ако друидите са грешили? — попита внезапно непознатият. — Ами ако всичко, в което си вярвала, се основава на лъжи, полуистини и грешни тълкувания, зародили се още в зората на времето?

— Това не е възможно — отговори веднага Марет.

— Ами ако си предадена от онези, на които си вярвала? — настоя мъжът.

— Марет, не! — изсъска гневно Кинсън. Но в този миг очите на непознатия се заковаха в него и той вече нито можеше да продума, нито да помръдне. Беше се вцепенил на мястото си, сякаш го бяха превърнали в камък.

Очите на мъжа отново се извърнаха към Марет.

— Погледни ме, дете. Огледай ме хубаво. — И за ужас на Кинсън, Марет го направи. Лицето и бе придобило празен израз, погледът й бе зареян нанякъде, сякаш виждаше нещо съвсем друго. — Ти си една от нас — настоя тихо и ласкаво непознатият. — Принадлежиш към нас. Имаш нашата сила. Имаш нашата страст. Имаш всичко, което имаме и ние, с едно малко изключение. Лишена си от нашата кауза. Трябва да се присъединиш към нея, Марет. Трябва да приемеш, че стремежите ни са правилни. Сила и дълъг живот чрез употреба на магията. Ти чувстваш как тя бушува из теб. Чудиш се как да я подчиниш. Аз ще ти покажа. Ще те науча. Не бива да отхвърляш това, което е част от теб. Не бива да се страхуваш. Тайната е да се вслушаш в това, което магията иска от теб, а не да се опитваш да я ограничиш, да избягаш от повелята й.

Марет кимна неясно. Кинсън забеляза едва доловимата промяна, която настъпваше в чертите на непознатия. Той вече не беше напълно човешко същество. Не приличаше нито на Бремен, нито на Марет. Превръщаше се в нещо друго.

Бавно и болезнено пограничникът се напрегна да разкъса невидимите окови, които бяха сковали мускулите му. Той внимателно пусна ръка към бедрото си, където висеше ножът му.

— Татко? — извика внезапно Марет. — Татко, защо ме изостави?

Настъпи дълга тишина в напредващата нощ. Ръката на Кинсън обхвана дръжката на ножа. Мускулите му се раздираха от болка, чувстваше се като упоен. Това беше капан, също като онзи, който Господаря на Магията бе заложил за тях в Паранор! Дали непознатият бе чакал тях, или просто всеки, който ще премине оттам? Дали бе знаел, че ще дойде точно Марет? Дали не се бе надявал, че ще срещне Бремен? Пръстите му стиснаха по-силно ножа.

Ръката на непознатия се вдигна изпод диплите на наметалото и направи знак на младата жена да се приближи. Тази ръка беше изкривена, а пръстите й завършваха с грабливи нокти. Но Марет като че ли не забелязваше това. Направи малка крачка напред.

— Да, дете, ела при мен — подтикна я мъжът, очите му станаха червени като кръв, зад усмивката се откриваха остри като на змия зъби. — Нека ти обясня всичко. Хвани ръцете ми, ръцете на баща си, и аз ще ти кажа това, което трябва да знаеш. Тогава ще разбереш. Ще видиш, че съм прав. Ще научиш истината.

Марет направи още една крачка напред. Ръката, която държеше друидската тояга, се отпусна леко надолу.

В следващия миг Кинсън Рейвънлок се освободи от магията, разкъса оковите й и извади дългия си нож. С едно плавно движение, той запрати острието по странника. Марет извика от страх — не от страх за себе си, нито за баща си, нито дори за Кинсън. Пограничникът така и не разбра заради какво. Но непознатият се преобрази за едно мигване на окото, промени човешката си форма в нещо съвсем различно. Едната му ръка се издигна и от нея бликна противен зелен огън, който стопи ножа във въздуха.

Сега пред тях, обвит в дим и проблясъци светлина, стоеше черепоносец.

От ноктестите пръсти на чудовището изригна втора вълна огън, но Кинсън вече се беше хвърлил към Марет и я избута встрани от пътя на огъня в една яма, пълна с обгорели развалини. После отново скочи на крака, без да чака да види как е тя, и се втурна към черепоносеца. Трябваше да бъде бърз, ако искаше да живее. Съществото се промъкваше към тях, от върховете на пръстите му просветваха искри, червените му очи горяха в сянката на качулката. Кинсън се стрелна към него и се размина на косъм с огнената струя, като се хвърли на земята и се превъртя към едно малко дърво. Черепоносецът се изви към него, шептейки думи, пропити с омраза и лукавство, думи, криещи мрачни поличби.

Кинсън измъкна меча си. Беше изгубил лъка си, който сега сигурно щеше да му свърши по-добра работа — въпреки че всъщност никое оръжие нямаше да му е от полза. Ловкостта, която в миналото му бе служила толкова добре, също беше безполезна.

— Марет! — извика той отчаян.

След това изскочи от скривалището си и се втурна към черепоносеца.

Крилатият ловец се обърна да посрещне атаката, с вдигнати нагоре ръце и просветващи нокти. Кинсън осъзна, че няма да успее да се приближи до него, преди следващата огнена вълна да е изригнала, и отново отскочи встрани, за да потърси прикритие. Но такова нямаше. Черепоносецът се извиси над него, черен и заплашителен. Кинсън се опита да прикрие главата си.

Марет извика силно:

— Татко!

Щом чу това, черепоносецът се извъртя към нея, но Друидският огън вече струеше от върха на тоягата й. Кинсън връхлетя върху туловището на чудовището и го отхвърли назад към една стена. Препъна се и падна, опитвайки се да прикрие очите си. В сиянието на смъртоносната светлина лицето на Марет бе станало сурово, а очите й бяха твърди като камък. Тя насочи към черепоносеца силна струя огън, който прогори защитите му, грубата му кожа и погълна сърцето му. Съществото крещеше от омраза и болка, като разтвори ръце, сякаш, за да полети. Тогава Друидският огън го обгърна напълно и го изпепели.

Марет хвърли яростно тоягата и Друидският огън секна.

— Е, татко — изсъска тя към останките. — Ето, дадох ти ръцете си. Сега ми обясни за истината и лъжата. Давай, татко, говори ми!

Сълзи започнаха да се стичат по дребното й мургаво лице. Нощта като че отново се сгъсти около тях, тишината се върна. Кинсън се изправи бавно на крака, отиде до нея и внимателно я обърна към себе си.

— Не мисля, че той има да каже нещо по въпроса.

Тя завъртя глава и се сгуши в гърдите му.

— Бях такава глупачка. Сякаш не можех да се контролирам. Не можех да спра да го слушам. Почти му повярвах! На всички онези лъжи! Но той беше толкова убедителен. Откъде знаеше за баща ми? Откъде знаеше какво да каже?

Кинсън я погали по главата.

— Не зная. Понякога мрачните създания на този свят знаят тайните, които се опитваме да опазим. Те разкриват страховете и съмненията ни и ги използват срещу нас. Бремен ми каза това веднъж. — Той сведе лице към косата й. — Мисля, че това създание е чакало който и да е от нас — теб, мен, Бремен, Тей или Риска — всеки застрашаващ неговия Господар. Това беше капан също като онзи, който Господаря на Магията беше заложил в Паранор. И беше предназначен да улови всеки, който стъпи в него. Но този път Брона използва черепоносец, което означава, че сигурно е много изплашен от онова, което можем да сторим.

— Едва не погубих и двама ни — прошепна тя. — Ти беше прав за мен.

— Не, не бях прав — отвърна той веднага. — Ако бях дошъл сам, ако ти не беше с мен, щях вече да съм мъртъв. Ти ми спаси живота. И го стори със своята магия. Погледни земята, върху която стоиш, Марет. После погледни и себе си.

Тя го стори. Земята бе почерняла и обгорена, но тя беше невредима.

— Виждаш ли? — попита той меко. — Тоягата канализира магията ти, точно както каза Бремен. През нея изтича излишъкът, който може да е опасен за теб, и остава само онова, от което се нуждаеш. Най-после имаш контрол над нея.

Тя го погледна, в очите й се четеше тъга.

— Това вече няма значение, Кинсън. Аз не искам да контролирам магията си. Не искам да правя каквото и да било с нея. Омръзна ми от нея. Омръзна ми от мен самата — от това коя съм, откъде идвам, кои са родителите ми, от всичко.

— Не — каза той тихо, задържайки погледа й.

— Да. Искаше ми се да вярвам, че не съм така хипнотизирана. Ако не беше разрушил влиянието му върху мен, и двамата щяхме да сме мъртви. Аз бях напълно безполезна. Толкова съм погълната от търсенето на истината за себе си, че излагам на опасност всички. — Тя стисна устни. — Той се нарече мой баща. Един черепоносец. В едно излъга, но в друго може би не. Ами ако е вярно? Ако баща ми е черепоносец? Не бих искала да научавам. Не искам вече да имам нещо общо нито с магията, нито с друиди, нито с крилати ловци или талисмани. — Сълзите й отново потекоха, а гласът й затрепери. — Аз съм дотук. Нека друг да продължи с теб. Аз приключвам.

Кинсън се загледа в мрака.

— Не можеш да направиш това, Марет — рече той накрая. — Не, не казвай нищо, само ме слушай. Не можеш да го направиш, защото не си такъв човек. Трябва да продължиш. Помощта ти е нужна на онези, които не могат да си помогнат сами. Осъзнавам, че не си желала подобна отговорност. Но така стоят нещата, ще трябва да понесеш това бреме, то ти е дадено, защото си от малцината, които могат да го поемат. Ти, Бремен, Риска, Тей Трифънйъд — последните друиди. Само вие четиримата, защото вече никой друг не остана и може би няма и да се появи.

— Не ме е грижа — измърмори тя унило. — Изобщо.

— Напротив — настоя той. — Всички ви е грижа. Ако не беше така, борбата с Господаря на Магията щеше да е приключила много отдавна и всички ние щяхме да сме мъртви.

Те стояха загледани един в друг в настъпилата тишина, подобно на статуи, останали да се издигат насред руините на града.

— Прав си — каза накрая тя, гласът й беше толкова тих, че едва се чуваше. — Наистина ме е грижа.

Тя се приближи към него, вдигна лице към неговото и го целуна по устата. Ръцете й се плъзнаха около кръста му и го привлякоха към нея. Целувката й беше дълга и не просто приятелска или от благодарност. Кинсън Рейвънлок усети как в гърдите му се заражда някаква топлина. Отвърна на целувката й, а ръцете му се обвиха около нея.

Когато устните им се разделиха, тя остана притисната към него за миг, със сведена до гърдите му глава. Той усещаше как бие сърцето й. Чуваше дишането й. Тя отстъпи крачка назад и го загледа, без да продума. Огромните й тъмни очи бяха изпълнени с удивление.

После се наведе да вдигне захвърлената тояга и отново тръгна през гората, на изток, по брега на Сребърната река. Кинсън се взираше след нея и се опитваше да осмисли случилото се, докато тя не се превърна просто в сянка. После се затича да я настигне.

Вървяха два дни, без да срещнат никого. Всички села, ферми, колиби и пазарища, през които минаха, бяха изгорени и изоставени. Имаше следи от преминаването на Северната армия и бягството на джуджетата, но не срещнаха нито едно от тях. Птици кръжаха из небето, малки животинки притичваха по земята, насекоми жужаха в калините, а рибите се стрелкаха из водите на Сребърната река. Кинсън и Марет внимаваха за появата на черепоносци или други от безбройните създания от отвъдното, които служеха на Господаря на Магията. Никой не се появи. Намериха вода и храна, но в съвсем оскъдни количества и винаги от дивата природа. Дните бяха горещи и се нижеха бавно, само от време на време падаха дъждове и охлаждаха дебрите на Анар. Нощите бяха ясни, небето се изпълваше със звезди, луната грееше ярко. Светът беше потънал в покой — стихнал и пуст. Започна да им се струва, че всички, приятели и врагове, са се разтворили в нищото.

Марет не заговори отново за своя произход, нито за намерението си да изостави търсенето. Не спомена за ненавистта си към магията или за страха си от онези, които я притежаваха. През повечето време вървеше мълчаливо и ако казваше нещо, то бе свързано с местата, през които минаваха, и създанията, които ги обитаваха. Като, че бе оставила случката в Кълхейвън зад гърба си. Явно беше решила да не се разделя с Кинсън, въпреки че не го обяви на глас. Често го поглеждаше с усмивка. Понякога преди да заспи сядаше близо до него. Той усети че на няколко пъти му се приисква тя да го целуне отново.

— Вече не тая гняв — каза Марет веднъж, като гледаше само пред себе си и избягваше погледа му. Вървяха един до друг през една ливада, пълна с жълти диви цветя. — Толкова време таих гняв в себе си — продължи след малко. — Към майка си, към баща си, към Бремен, към друидите, към всички. Гневът ми даваше сила, но сега само ме изтощава. Сега просто вече съм изморена.

— Разбирам — отвърна той. — Пътувам вече повече от десет години — като че откакто се помня — и то винаги в търсене на нещо. Сега искам само да спра и да се огледам наоколо. Искам да имам дом някъде. Мислиш ли, че това е глупаво?

Тя се усмихна на думите му, но не отговори.

Късно на третия ден, след като напуснаха Кълхейвън, те стигнаха Рейвъншорн. Вече бяха навлезли в сянката му и се изкачваха към възвишенията, когато слънцето започна да потъва зад западния хоризонт. Небето се озари в прекрасна палитра от оранжево, алено и мораво. Багрите погълнаха всичко, пропиха се в земята и достигнаха и до онези кътчета, които бяха започнали да потъват в здрач. Кинсън и Марет спряха, за да хвърлят поглед назад към тази красота, когато едно самотно джудже се появи на пътеката пред тях.

— Кои сте вие? — попита то без заобикалки.

Беше само, въоръжено само с една сопа, но Кинсън веднага разбра, че наблизо има още. Той каза на джуджето кои са и добави:

— Търсим Риска. Друидът Бремен ни изпрати да го намерим.

Джуджето не каза нищо, обърна се и им кимна да го последват. Вървяха няколко часа, пътечката се извиваше през хълмовете към по-ниските склонове на планината. Светлината вече беше съвсем слаба, но луната и звездите се показаха, за да осветяват пътя им. Захладя и дъхът им излизаше на облачета. Докато вървяха, Кинсън се оглеждаше за следи от други джуджета, но не забеляза нищо.

Най-накрая се спуснаха към една долина, където горяха няколко десетки лагерни огньове, а около тях се бяха скупчили множество джуджета. Те обърнаха очи към тях, когато приближиха, и неколцина станаха от местата си. В суровите им погледи личеше подозрение, разговорите помежду им преминаха в шепот. Като че нямаха много вещи, но на колана и гърба на всеки от тях бяха запасани оръжия.

Кинсън за миг се зачуди дали всъщност той и Марет не са заплашени. Приближи се бързо до нея, а очите му се стрелкаха наляво-надясно. Не се чувстваше в безопасност. Усещаше неприязън и враждебност. Дали тези джуджета не бяха ренегати, отлъчили се от основната армия? Дали армията изобщо вече съществуваше?

И изведнъж зърна Риска. Чакаше ги да приближат. Не изглеждаше никак променен от раздялата им при Адския рог, ако не се брояха новите белези от остриета по лицето и ръцете му. А когато на обветреното му лице се появи усмивка и ръката му се протегна за поздрав, Кинсън Рейвънлок разбра, че всичко ще бъде наред.