Тери Брукс
Първият крал на Шанара (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Вече сам — всички, които бе повел от Паранор, се бяха пръснали по задачите си — Бремен пътуваше на север, към Адския рог. Спусна се в равнината Раб, като си пробираше път през сред утринната мъгла, щом слънцето се издигна в безоблачното небе. Яздеше бавно и се придържаше далеч на изток от марша на Северната армия, нащрек за съгледвачи, които със сигурност бяха разпратени, и за изостанали войници от задните редици. Можеше да чуе армията дори от разстояние, тътена на каруците и машините, проскърцването на хамути и подпори, шумотевицата, която се надигаше в мъглата, безплътна и сякаш долитаща отникъде. Обгърна се с магия, за да не могат случайно да го забележат. Вслушваше се в хаоса от звуци, за да разбере дали не го заплашва нещо. И напрегнато се взираше в пелената на мъглата.

Времето се изнизваше и слънцето започна да прониква през мъглата. Шумовете от отдалечаващата се армия започнаха да заглъхват с придвижването й на запад и Бремен се поуспокои. Сега виждаше равнината доста по-ясно — пресъхналата, ширнала се надалече гола земя и прогорените от слънцето треви, прашните дири, провлекли се от Анар до Рун, прокарани от северняците, оставили след себе си купчини боклуци и усещане за опасност. Той яздеше през отпадъците, през наслоения чакъл, бележещ преминаването на армията, и размишляваше за грозотата и безсмислието на войната. Носеше меча на Ърпрокс Скрел препасан на гърба си. След заминаването на Кинсън този товар се падаше на него. Докато яздеше, усещаше натиска му, който постоянно му напомняше за предизвикателството, пред което беше изправен. Чудеше се на собствената си самонадеяност да поеме такава отговорност. Толкова по-лесно щеше да е, ако не го бе правил. Нямаше някаква конкретна причина точно той да поеме това бреме. Никой не го бе насилвал. Никой не беше дошъл при него с тази заръка. Сам беше направил избора си и докато тази сутрин яздеше към Драконовите зъби и сблъсъка, който го чакаше там, не можеше да спре да се чуди що за извратена нужда го бе подтикнала към това.

Наближаваше пладне, а той не откри никаква вода в равнината, затова продължи, без да спира. Слезе от коня и го води за поводите известно време, като си сложи качулката, за да се предпази от обедната жега. Слънцето сега беше искряща бяла сфера, която прежуряше с безжалостна настойчивост. Той мислеше за чудовищността на заплахата, пред която бяха изправени народите на Четирите земи. Те изглеждаха също толкова беззащитни, колкото и земята под слънчевите лъчи. Толкова много зависеше от все още неизвестни неща — магията на меча, носителя на меча, резултата от мисиите на всеки от малката им група и съчетаването на всичко това в точното време и точното място. Начинанието изглеждаше просто абсурдно, когато се замислеше върху отделните му компоненти. Беше сякаш обречено на провал. Но погледнато в цялост, на фона на предизвикалата го огромна нужда и тяхната решителност, провалът изглеждаше немислим.

С падането на нощта той спря да лагерува в открито поле, в едно дефиле, където конят можеше да залъже глада си от малко ручейче и няколко пръснати тук-там стръкчета трева. Бремен хапна от хляба, който все още носеше със себе си, и пи от меха с ейл. Гледаше към нощното небе, разкрило му цялата си палитра от звезди, и видя, че гребенът на месечината се издига над южния хоризонт. Седна с меча в скута си и отново се замисли за неговата употреба. „Ще разбереш какво се иска“, беше казал кралят на Сребърната река. Времето течеше, а той все така стоеше умислен, нощта беше тиха и спокойна. Северната армия бе вече твърде далеч, за да може да я чуе или да види огньовете й. Тази нощ Раб принадлежеше изцяло на него и той се почувства така, сякаш бе единственият жив човек в целия свят.

Тръгна на зазоряване. Около слънцето се бяха струпали облаци, които донякъде отслабваха силата му. Под копитата на коня се вдигаха малки прашни експлозии, които после се разнасяха и разпръсваха от мекия западен вятър. Местността пред него започна да се променя, отново се появи зеленина там, където Мирмидон течеше надолу към Рун. От равното се издигаха дървета, малки горички, които стояха на стража до вирчетата и притоците на по-голямата река. Късно следобед той я прекоси по една широка плитчина и се отправи напред, към стената на Драконовите зъби. Можеше да спре там да си почине, но реши да продължи. Времето беше суров надзирател и не позволяваше никакви отсрочки.

С падането на нощта вече беше стигнал предпланините, които водеха към Долината на шистите. Слезе от коня и го завърза близо до един поток. Изяде вечерята, загледан в слънцето, което потъваше зад Рун. Мислеше за онова, което предстои. Дълга нощ, от една страна, а от друга — успех или провал. Можеше лесно да се откаже, но несигурността все още бе твърде огромна. За известно време остави мислите си да блуждаят и усети, че се опитва да събере парченца от собствения си живот, за да ги прецени. Сякаш ако го направеше, щеше да почерпи кураж от мисълта за своите способности. Беше постигнал някакъв успех в усилията си да попречи на Господаря на Магията и можеше да почерпи увереност от него. Но знаеше, че това е опасна игра и една погрешна стъпка можеше да се окаже фатална, а всичко постигнато да е напразно. Замисли се колко нечестно е всичко това, но знаеше, че в цялата история на света справедливостта никога не е определяла събитията. Щом дойде полунощ, той стана и се запъти към планината. Беше облечен в черната роба на своя орден, със знака на Ейлт Друин изрисуван на гърдите. Носеше удивителния меч на Ърпрокс Скрел. Усмихна се. Мечът на Ърпрокс Скрел. Трябваше да му измисли друго име, защото той вече не принадлежеше на ковача. Но все още не се сещаше за друго, а и нямаше как да го измисли, преди да е намерил истинския му притежател и да открие предназначението му. Затова изхвърли от главата си мисълта за името на меча, вдиша дълбоко от нощния въздух, така хладен и чист тук на високото.

Прекоси клисурите и дефилетата, които водеха към Долината на шистите и няколко часа преди зазоряване стигна целта си. Постоя малко на склона над долината и се загледа надолу към Адския рог. Езерото беше спокойно и гладко като стъкло и отразяваше обсипаното със звезди небе. Взря се в огледалото на тихите води и се замисли за тайните, които то криеше. Дали щеше да успее да отключи поне частица от тях? Дали щеше да намери начин да открие поне една или две, тези, които да му дадат шанс да проведе успешно борбата си? Там, в дълбините на езерото, чакаха отговорите — съкровища, натрупани и пазени от духовете на мъртвите. Може би защото това беше всичко, останало им от живота, който бяха напуснали, може би защото в смъртта имаш твърде малко неща, които можеш да наречеш свои.

После той седна сред скупчените камъни и продължи да се взира в езерото и да размишлява за неговите тайни. Какво ли е животът ти да е свършил и ти да си се превърнал само в дух? Какво ли е да живееш във водите на Адския рог? Дали и в смъртта се чувстваш така, както и приживе? Дали отнасяш там всичките си спомени? Дали изпитваш същите копнежи и нужди? Има ли някакъв смисъл в съществуването ти, когато си се лишил от тленното си тяло?

Толкова много неизвестни. Но той беше стар и тези тайни скоро щяха да му бъдат разкрити.

Час преди зазоряване извади меча и тръгна надолу към долината. Подбираше внимателно пътя си през късовете обсидиан, внимаваше къде стъпва и се опитваше да не мисли за онова, което лежеше пред него. Успокои се, като се отдръпна дълбоко в себе си, докато вървеше, събирайки мислите си и концентрирайки се върху целите си. Нощта беше спокойна и тиха, но той вече усещаше как нещо под земята кипи. Спусна се по склона на долината, стигна до ръба на Адския рог и спря. Постоя така за момент, без да помръдва. В него започна да се прокрадва несигурност. Толкова много неща зависеха от това, което предстоеше да се случи, а той почти не знаеше какво трябва да направи.

Сложи меча до себе си, до самата вода и се изправи. Сега нищо не можеше да стори за него. Времето течеше.

Започна да изрича заклинанията и да прави магическите жестове, за да призове духовете на мъртвите. Пробиваше си път към тях с мрачна решителност, като успя да блокира, доколкото можа, съмненията и колебанията си, и опита да прогони страха си. Почувства как земята се затресе и водите на езерото се развълнуваха в отговор на усилията му. Небето притъмня, сякаш закрито от облаци, и звездите изчезнаха. Водата закипя и засъска, гласовете на мъртвите започнаха да се издигат до шепот, който бързо се извиси в стонове и писъци. Бремен усети как изведнъж решителността му нараства, сякаш така издигаше щит пред онова, което мъртвите можеха да му причинят. Почувства, че става твърд и непоколебим, открит само за собствените си бързо прелитащи мисли. Приключи с призоваването, взе меча отново и отстъпи назад. Езерото бурно кипеше, струи летяха във всички посоки, гласовете се бяха издигнали във влудяваща какофония. Друидът стоеше като закован и чакаше онова, което щеше да се случи. Беше затворен в долината, откъснат от живите, сам с мъртвите. Ако нещо се объркаше, нямаше кой да му помогне. Ако се провалеше, никой нямаше да го потърси. Всичко щеше да се стовари само на неговите плещи.

Тогава езерото изригна като вулкан. Гейзерът се издигна право нагоре, огромен, черен воден стълб. Очите на Бремен се разшириха. Такова нещо не се бе случвало никога. Стълбът се устреми към небето, а водата нито започна да пада надолу, нито се разпръсна. Всичко наоколо се изпълни с призрачните, потрепващи силуети на духовете. Те се появяваха на рояци и изникваха не от самото езеро, а от водния стълб, изхвърлени от кипящото му тяло. Плуваха из въздуха като че все още бяха във водата, малките им фигури се вихреха в искрящ калейдоскоп на фона на нощното небе. Въртяха се и пищяха, гласовете им бяха остри и изпълнени с болка, сякаш единственото им желание беше да бъдат открити точно в този миг.

От центъра на водната колона се разнесоха отривисти, бумтящи звуци и Бремен се отдръпна неволно, земята под краката му отекна от тътена. Помисли си, че някак е прекалил. Беше сбъркал в нещо. Но вече бе твърде късно да оправи нещата, дори и да знаеше как, беше твърде късно и за бягство.

В ръцете му вграденият в дръжката на меча Ейлт Друин започна да сияе.

Бремен потрепна, сякаш се бе изгорил. По дяволите!

Тогава водната колона се раздели на две, точно през средата като че разцепена от мълния. От вътрешността й заискри толкова ярка светлина, че Бремен трябваше да закрие очите си. Той понечи да се защити като вдигна меча пред себе си. Светлината лумна и започнаха да се появяват редица мрачни силуети. Те се материализираха един по един — обвити в робите си и закачулени, черни като нощта, сякаш димящи от вътрешна енергия.

Бремен се свлече на коляно, неспособен да се задържи повече на краката си пред лицето на случващото се. Все още се опитваше да закрие очите си и в същото време да гледа. Една след друга фигурите в черни роби започнаха да се приближават и сега Бремен ги разпозна. Това бяха духове на друидите, сенките на онези, които вече не бяха сред живите, на всички съществували някога, по-многочислени в смъртта, отколкото в живота, призраци, лишени от плът, но въпреки това все още излъчващи ужасяващото си присъствие. Старецът неволно се сви от страх пред тях, толкова много идваха наведнъж, а прииждаха и други, сякаш безкрайна редица, носеща се във въздуха пред него, изникваха от въртопа на езерото, неумолими и мрачни.

Сега ги чу да говорят, чу ги да го викат. Гласовете им се издигаха над тези на по-малките привидения, които кръжаха около тях, изричаха името му отново и отново. Бремен, Бремен. Най-отпред беше Галафил, неговият глас беше най-силен. Бремен, Бремен. Старецът отчаяно искаше да избяга, би дал всичко, за да може да го направи. Куражът му се стопи и решителността му изчезна. Привиденията се приближаваха към него и той вече почти усещаше докосването на призрачните им ръце по тялото си. Започна да го обзема лудост. Те продължаваха да прииждат, огромни силуети си проправяха път през тъмнината. Безлики привидения, духове от миналото. Той откри, че не може да спре да трепери, нито да се накара да мисли. Искаше да изкрещи отчаянието си.

И тогава се озоваха пред него, начело с Галафил. Бремен прикри безпомощно глава в гънката на ръката си.

Вдигни нагоре меча.

Той се подчини и вдигна оръжието пред себе си като защитен талисман. Галафил протегна ръка и пръстите му докоснаха Ейлт Друин. Емблемата в миг засия. Галафил се обърна и следващият друид се приближи, докосна я и също се отдалечи. И така един по един духовете преминаваха пред стареца и докосваха меча. Прокарваха пръсти по изображението на Ейлт Друин и отминаваха. Отново и отново емблемата ярко заискряваше в отговор. Иззад заслона на ръката си, Бремен наблюдаваше случващото се. Може би му предаваха благословията си, одобрението си. Но старецът знаеше, че има и нещо повече, нещо по-мрачно, по-жестоко. При този допир частица от мъртвите се преливаше в меча. Усещаше го.

Затова беше дошъл. Не можеше да има съмнение. Точно това беше търсил. Макар че дори сега, в момента на случването му, той не успяваше да разгадае неговия смисъл.

Седеше коленичил на ръба на Адския рог, в мрака, сред пръските вода, изумен и объркан, вслушваше се в стоновете на мъртвите, гледаше ги как преминават и се чудеше какво всъщност става. Най-после всички друиди се изредиха пред него, докоснаха Ейлт Друин и отминаха. Най-после беше сам, превит в мрака. Гласовете на духовете вече заглъхваха и в последвалата тишина той можеше да чуе собственото си хрипливо дишане. Пот бе обляла тялото му и лъщеше по лицето му. Ръката, с която държеше меча, се беше схванала, но той не можеше да се накара да я отдръпне. Чакаше, знаеше, че не е дошъл краят.

Бремен.

Името му — изречено от познат глас. Той вдигна предпазливо глава. Сенките на друидите бяха изчезнали. Водната колона — също. Беше останало само езерото и мракът на нощта, а точно пред него — сянката на Галафил. Привидението го изчака търпеливо да се изправи и да притисне меча до тялото си, сякаш за да почерпи сила от него. По лицето на Бремен имаше сълзи и той не можеше да разбере откъде се бяха появили. Това неговите сълзи ли бяха? Опита се да проговори, но не успя.

Вместо него заговори сянката:

Чуй ме. Мечът получи своята мощ. Отнеси го на онзи, който ще се сражава с него. Ще го намериш на запад. Ще разбереш. Сега оръжието е негово.

Гласът на Бремен започна да търси думи, които така и на намираше. Привидението вдигна ръка към него.

Питай.

Умът на стареца се проясни и думите му излязоха резки и пълни с почуда.

— Какво направихте?

Направихме каквото можахме. Нашият живот е минало. Учението ни беше загубено. Магията ни бе разпиляна и изчезна с времето. Остана само нашата истина, всичко което притежавахме в живота си, в ученията си, в магията си. Тя поразява със смъртоносна сила.

Истина? Бремен се взираше в него объркан. В какво се криеше силата на меча? Що за магия носеше истината? Всички друиди преминаха пред него, докоснаха острието, накараха го да сияе… заради това?

Сянката на Галафил отново вдигна ръка, жест, тъй повелителен, че въпросите на Бремен заседнаха в гърлото му. Черната фигура пред него изличи за миг всичко наоколо, остана само тя с вдигната ръка, а светът потъна в тишина.

Чуй ме, Бремен, последния от Паранор, и аз ще ти кажа какво да направиш. Чуй ме.

И Бремен, напълно в плен на думите на привидението, го стори.

 

Когато всичко свърши и сянката на Галафил изчезна, когато водите на Адския рог отново станаха спокойни и гладки, а от изток зората започна да пълзи в сребърно и златно, старецът тръгна към склона на Долината на шистите и там поспа известно време сред хаоса на черните камъни. Слънцето изгря и денят дойде, а друидът все още не се събуждаше. Спеше дълбоко и сънуваше, гласовете на мъртвите му шепнеха думи, които не можеше да разбере. Стана по залез, все още обладан от сънищата, от неспособността му да разгадае значението им и обзет от страх, че те крият от него тайните, необходими за оцеляването на расите. Седеше на жегата, под настъпващите сенки на спускащия се здрач. Извади остатъците от хляба от торбата си и изяде половината притихнал, взрян в планината, във високите, странни формации на Драконовите зъби, където облаците се разкъсваха в назъбените върхове по пътя си на изток, към равнината. Отпи от почти празния мях с ейл и се замисли за онова, което беше научил.

За тайната на меча.

За същината на неговата магия.

После стана и се запъти обратно към подножието на планината, където бе оставил коня си предната нощ. Но конят го нямаше. Някой го бе откраднал.

Следите на крадеца личаха ясно в прахоляка. Бяха само на един човек, приближаваха се и после се връщаха обратно, а до тях се виждаха и следи от подкови. Той не се замисли много по въпроса, а започна да се спуска на запад, тъй като не желаеше да забавя пътуването си повече. Чакаха го поне четири дни път пеша и даже повече, ако се наложеше да избегне Северната армия, което сигурно щеше да се случи. Но нищо не можеше да се направи. Може би по пътя щеше да намери друг кон.

Нощта напредваше и луната изгря, отново пълна. Светеше ярко, мимолетните сенки на облаците ставаха сияйни, когато преминаваха през нея в тихата си процесия. Той вървеше с постоянно темпо, следвайки сребърната нишка на Мирмидон, която лъкатушеше по пътя си на запад. Придържаше се към сянката на Драконовите зъби, където лунната светлина нямаше да го осветява. Докато вървеше, обмисляше възможностите отново и отново. Галафил пак му се яви и му говори. Духовете на мъртвите отново преминаха пред него, печални и безгласни призраци. Ръцете им се протягаха към дръжката на меча, свеждаха се към изображението на Ейлт Друин, докосваха го за миг и се отдръпваха.

Предаваха истините, които бяха открили в живота си. Насищаха острието с тяхната мощ.

Упълномощаваха го.

Бремен вдъхна дълбоко от нощния въздух. Дали сега разбираше напълно силата на талисмана? Така смяташе и въпреки това, тази магия му изглеждаше твърде нищожна, за да влезе в битка срещу толкова могъщ враг. Как щеше да убеди онзи, който щеше да носи меча, че тя е достатъчна, за да постигне надмощие? Колко от наученото трябваше да му разкрие? Ако кажеше твърде малко, рискуваше войнът да го пренебрегне. Ако кажеше твърде много, можеше да го загуби заради страха. На, кое да заложи? Дали щеше да разбере, когато го срещне? Това колебание го караше да губи посоката си. Толкова много зависеше от това оръжие, а само на него се падаше тежката задача да реши как да бъде използвано.

Само на него, защото той бе поел това бреме и жребият вече бе хвърлен.

Нощта напредваше, Бремен стигна до мястото, където един ръкав на реката се отклоняваше на юг през Рун. Вятърът духаше от югозапад и носеше миризма на смърт. Друидът леко се сепна, когато вонята достигна обонянието му. Под Мирмидон бе имало клане и то голямо. Той се поколеба какво да направи, после тръгна към едно място, където реката се стесняваше, и я прекоси. Надолу лежеше Варфлийт, селището, където бе вербувал Кинсън преди години. Смрадта се носеше оттам.

Той пристигна в града няколко часа преди зазоряване. Нощта беше тиха, черната й плащаница покриваше всичко. Миризмата започна да става по-силна и той веднага разбра какво се е случило. Към небето като бавно къдреща се сива панделка на лунната светлина се издигаше дим. Искряха червени въглени. Греди стърчаха от земята като копия. Варфлийт бе изгорен до основи, а всичките му жители избити или отвлечени в плен. Хиляди хора. Старецът поклати безнадеждно глава, щом тръгна по тихите, пусти улици. Сградите бяха срутени и плячкосани. На всяка крачка лежаха трупове на хора и животни, натрупани на гротескни, безразборни купчини сред развалините. Той вървеше сред разрухата и се изумяваше на зверството. Кракът му попадна на трупа на старец — очите му бяха отворени и се взираха безжизнено. Плъх изскочи изпод тялото и се втурна нанякъде.

Бремен стигна до центъра на селището и спря. Сякаш тук не се бе водила битка; виждаха се само няколко пръснати оръжия. Много от мъртъвците изглеждаха като поразени в съня си. Колко ли от близките и приятелите на Кинсън бяха сред тях? Той тъжно поклати глава. Предположи, че атаката се е състояла преди два дни. Северната армия се бе спуснала от Източната земя и се придвижваше на запад над Езерото на дъгата към елфите. А Варфлийт бе имал нещастието да лежи на пътя и.

Сигурно всички южняшки селища оттук до Стрелехайм са сполетени от същата съдба, помисли си той с отчаяние. Огромна празнина се загнезди в гърдите му. Нямаше думи, способни да изразят чувствата му.

Той прихвана черната си роба, нагласи меча по-високо на гърба си и тръгна през селището, като се опитваше да не поглежда към последиците от клането. Почти го беше прекосил, когато усети движение. Друг би го пропуснал, но той беше друид — не гледаше с очите, а със съзнанието си.

Нещо живо се криеше сред развалините.

Бремен свърна наляво, като се движеше предпазливо. Вече бе разстелил защитната мрежа на магията над себе си. Не се чувстваше заплашен, но се беше научил, че трябва да се внимава при всякакви обстоятелства. Мина през няколко разрушени домове към една срутена барака. Там, точно до разбития вход се беше свила малка фигура.

Бремен спря внезапно. Там имаше момче, на не повече от дванадесет години, дрехите му бяха разкъсани и изцапани, а лицето и ръцете му — покрити с пепел и мръсотия. То се притисна назад към сенките, сякаш искаше да се скрие в земята. Държеше нож в едната си ръка и го бе вдигнало пред себе си. Провисналата, тъмна коса се спускаше до раменете му и се беше разпиляла по тясното му лице.

— Излез, момче — каза меко старецът. — Всичко е наред.

Момчето дори не помръдна.

— Тук няма никой освен нас двамата. Който и да е сторил това, вече си е отишъл. Излез сега.

Момчето остана на мястото си.

Бремен се загледа в далечината, привлечен от внезапния проблясък на падаща звезда. Пое си дълбоко дъх. Не биваше да се бави, нито можеше да помогне някак на момчето. Само си губеше времето.

— Аз си тръгвам — каза той уморено. — Ти също трябва да го направиш. Тези хора тук са мъртви. Отиди до някое от селищата на юг и потърси помощ. Желая ти успех.

Той се обърна и започна да се отдалечава. Мнозина щяха да останат бездомни и съсипани, докато всичко това свърши. Тази мисъл беше ужасно тягостна. Той отново поклати глава. Измина стотина ярда и внезапно спря. Обърна се и видя момчето — беше прилепило гръб към стената с нож в ръката и го гледаше.

Бремен се поколеба.

— Гладен ли си?

Посегна към торбата си и извади оттам последния къшей хляб. Момчето издаде глава напред и светлината освети лицето му. Очите му блеснаха, щом видя хляба.

Очите му…

Бремен почувства как гърлото му се свива. Той бе виждал това момче! То беше момчето от четвъртото видение на Галафил! Очите му го издадоха. Бяха така искрящи, така пронизващи като че можеха да свалят кожата ти. Беше просто дете, сираче сред тази кланица, но все пак в него имаше нещо толкова впечатляващо, така приковаващо погледа…

— Как се казваш? — попита го внимателно Бремен.

Детето не отвърна. Дори не помръдна. Друидът се поколеба и после се запъти към него. Момчето веднага се дръпна назад в сенките. Старецът спря, сложи хляба на земята, и тръгна обратно.

След петдесетина ярда отново спря. Момчето го следваше, наблюдаваше го отблизо и гризеше придобития от него хляб.

Бремен започна да му задава въпроси, но то не пожела да говори. Когато друидът се опиташе да се приближи, детето бързо отстъпваше обратно. Когато пробва да го убеди да дойде по-близо, то сякаш не му обърна никакво внимание.

Накрая старецът продължи по пътя си. Не знаеше какво да стори за момчето. Не искаше да го взима със себе си, но видението на Галафил го навеждаше на мисълта, че има някаква връзка между тях. Може би ако беше достатъчно търпелив, щеше да разбере каква е тя. Щом слънцето изгря, той се насочи отново на север и прекоси обратно Мирмидон. Вървя така до залез, като следваше подножията на Драконовите зъби. Когато реши да спре, за да си устрои лагер, видя момчето. Седеше точно до полянката, на която бе решил да се установи, скрито сред сенките на дърветата, и го наблюдаваше. Бремен нямаше никаква храна, но му остави чаша с ейл. Заспа и се събуди към полунощ, за да продължи пътя си. Момчето спеше до него. Станаха заедно и продължиха на запад.

Тази нощ, щом достигнаха равнината Стрелехайм и се приготвиха да я прекосят, момчето изрече първите си думи.

Каза, че името му е Аланон.