Тери Брукс
Първият крал на Шанара (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тъй като Прейа Старли и Ритън Кип все още ги нямаше, когато малката група от Арборлон наближи Саранданон, Тей Трифънйъд си присвои длъжността на съгледвач. Джърл Шанара възрази, но не особено категорично, признавайки аргумента му, че един друид с неговите умения би бил най-подходящ да бди за всяка заплаха. Той простря тънката мрежа на магията си — нишки, които се проточваха като нервни окончания, за да ги предпазва от това, което ги очакваше. С помощта на друидската си подготовка се концентрира върху управлението на елементите, чрез които щеше да долови присъствието на натрапници. Но нищо не се появи.

Зад него останалите бяха разгърнали строя си и оглеждаха местността отляво и отдясно. Утрото стана по-топло, влагата от предните два дни започна да съхне, а дърветата пред тях се разреждаха все повече; и долината на Саранданон се появи пред погледа им, проточила се надалеч до мъгливите планини на запад.

Мислите на Тей препускаха. За първи път след завръщането му от Паранор си позволи да мисли какво би означавала за него загубата на Прейа Старли. Това бе доста странно упражнение, защото първо на първо тя никога не бе била негова. В известна степен принадлежеше другиму, принадлежеше на Джърл и Тей го знаеше. Но той осъзна, че все пак мисли за нея като за своя, защото я бе обичал непрестанно, без това да помрачава отношението му към неговия приятел. Той приемаше връзката между двамата като даденост и се задоволяваше да мисли за Прейа просто като за спомен, който винаги може да извика в съзнанието си, да й се възхищава, без истински да я притежава. Той беше друид, а друидите не се женеха, животът им бе отдаден на търсенето на знания и тяхното разпространяване. Живееха в изолация и умираха сами. Но чувствата им бяха същите, като на всички останали мъже и жени и Тей разбираше, че винаги се е противопоставял на онова, което изпитваше към Прейа.

Но какво би означавала за него загубата й?

Този въпрос го изгаряше като огън, сгорещяваше кръвта му, обгаряше кожата му, заплашваше да го погуби. Можеше само да се докосне до тази мисъл, без да има сили да даде отговор. Ами ако тя беше мъртва? Винаги бе смятал, че е готов да я загуби по някакъв начин. Знаеше, че един ден тя ще се омъжи за Джърл. Знаеше, че ще имат деца и свой живот. Той се беше отказал от всякаква друга възможност преди много време. Бе оставил всичко това зад гърба си, когато отиде да живее сред друидите, когато стана един от тях. Осъзнаваше, че чувствата му към нея няма как да получат реализация в истинския живот и трябва да потиска желанието си, защото за него тя никога няма да бъде нещо повече от близък приятел.

Но мисълта за смъртта й, за невъзвратимата й загуба, го караше да допусне нещо, което никога не бе признавал — че винаги е таил надеждата, колкото и слаба да бе тя, че някак невъзможното ще се случи, Прейа ще се откаже от Джърл и ще стане негова.

Осъзнаването на този факт бе тъй силно, че за момент той изгуби представа къде се намира, изпусна нишките на търсещата магия, която опипваше мрака, и остана сляп за всичко друго освен за тази единствена истина. Прейа да бъде негова — беше пазил тази мечта жива и внимателно я бе съхранявал в най-тайното ъгълче на съзнанието си. Прейа да бъде негова, защото той не можеше да престане да я желае.

О, по дяволите!

В следващия миг се овладя, събра нишките магия и ги опъна отново. Не можеше да си позволи това. Не смееше да мисли повече за Прейа Старли. Наставленията на Бремен отново нахлуха в главата му, изречените думи бяха като жигосани в душата му. Убеди елфите да идат на помощ на джуджетата. Открий Черния елфически камък. Само тези две задачи имаха значение сега. Животът на хората, които обичаше, който зависеше от упоритостта му, от усърдието му, от куража му, беше по-важен от неговия. Той се загледа в мъглата, спуснала се над долината, и успя да се изтръгне от настоящето и да се пресели в бъдещето със силата на волята си.

По обед стигнаха до Саранданон. Дори нещо повече, натъкнаха се на следите на голяма група гноми-преследвачи. Самите гноми обаче не се виждаха никъде. Елфите вече бяха доста изнервени и нетърпеливи да достигнат до планината, както им бе обещано, и да се измъкнат от този регион. Ако превъзхождащ ги по сила враг ги застигнеше в тази открита местност, която не предлагаше никаква възможност за бягство, щяха да загазят много сериозно. Тей претърсваше въздуха и земята за гноми и откри следи от преминаването им навсякъде, но все още не долавяше самите тях. Ако бяха намерили Прейа, значи вече знаеха, че не е сама. Един следотърсач винаги е част от по-голяма група, заради която разузнава местността напред. А дали я бяха открили? Дали вече бяха толкова наясно? Това заключение изглеждаше неизбежно, като се имаше предвид прекършения й лък, който бяха открили сред множество вражески следи. Всичко това водеше до един друг неминуем въпрос, който той така отчаяно се опитваше да избегне.

Джърл познаваше добре всички аванпостове в долината, където се държаха коне за нуждите на елфическите преследвачи, и насочи групата към най-близкия. Там, където засетите ниви свършваха, местността ставаше хълмиста и обрасла с високи треви. Придържаха се все към нея, като се движеха в подножията на възвишенията. Когато вече им оставаше по-малко от миля до целта, Тей получи силно усещане за присъствието на гноми-преследвачи и накара спътниците си да спрат. Някъде близо пред тях бе заложен капан. Гномите ги очакваха. Тей и Джърл се отделиха от останалите и продължиха сами, като тръгнаха първо на юг, а после свърнаха отново на север, за да се появят от посока, различна от тази, в която ги очакваха. Магията на Тей им осигуряваше прикритие и очи, с които да виждат и невидимото. Щом наближиха малката група сгради на аванпоста, Тей определи, че капанът се намира точно там. Вятърът, не по-силен от лек бриз, облъхваше лицата им и те успяха да доловят миризмата на враговете съвсем ясно — неприятната и остра воня на телата им, премесена с дъх на пръст. Те не бяха направили никакви усилия да се прикрият. Тей веднага долови опасността.

Гномите-преследвачи по принцип бяха доста по-предпазливи. Двамата приятели запълзяха към мястото, от което щяха да виждат едната страна на обора и цялото открито заграждение, където се държаха конете. Заграждението бе празно. В двора не помръдваше нищо. От къщата не долиташе нито звук.

И все пак тук се спотайваше нещо. Тей беше сигурен в това.

Решени да не си тръгват, без да разберат какво се е случило, и двамата едновременно се съгласиха, че тук може би ще открият Прейа. Продължиха внимателно покрай отточния канал зад нивата с ново поникнала пшеница, за да могат да огледат и пред къщата и обора. Сега Тей успя да долови движение и в двете сгради, неспокойно и потайно. Гномите преследвачи ги очакваха. Опита се да усети и присъствието на нещо друго, много по-опасно, но не го откри. Той бавно си пое дъх и внимателно последва Джърл, който се запромъква безшумно напред. Чуваше как житните стъбла запяха леко от тяхното движение и вятъра в дълбоката тишина на ширналата се отвъд равнина. Това му напомни за усещането, което бе изпитал при влизането в дома на семейство Балиндарох в нощта на убийствата — усещане за лоша поличба, сякаш чуваше шепота на самата съдба.

Накрая стигнаха мястото, което Джърл беше избрал. Останаха прикрити сред пшеницата, но бяха достатъчно близо, за да виждат предната страна на аванпоста. Джърл вдигна леко глава и после бързо се сниши. Лицето му бе смъртно бледо. Тей се взря в него, търсейки погледа му, после сам се надигна внимателно и погледна.

Ритън Кип висеше прикован към вратата на обора. В ръцете и краката му бяха забити пирони. От раните му капеше кръв и попиваше в нацепеното дърво. Косата и дрехите му висяха като на бостанско плашило. В този миг главата на Кип се вдигна леко. Старият следотърсач бе все още жив.

Тей се сниши и затвори очи за миг. В него завилняха гняв и страх и заплашиха да завладеят съзнанието му. Нищо чудно, че гномите не се бяха постарали да прикрият присъствието си. Те знаеха, че елфите ще се покажат, щом видят Ритън Кип, прикован към обора. Друидът неистово се опитваше да се успокои. Втренчи се в мрачното лице на Джърл Шанара.

Щом приятелят му се наведе към него, Тей видя, че сините му очи са студени и някак спокойни.

— Дали са хванали и Прейа?

Тей не отговори. Не смееше да отвори уста. Вместо това затвори очи за втори път и изпрати своите нишки магия към къщата и обора в търсене на момичето. Беше рисковано, но не виждаше никакъв друг начин. Не бързаше, проникваше дълбоко навътре във всяка сграда, за да се увери напълно.

После отвори очи и въздъхна:

— Не.

Джърл кимна, лицето му не изразяваше нищо от това, което минаваше през ума му. Устата му се беше изкривила така, че думите едва се разбираха:

— Не можем да спасим Ритън Кип, но не можем и да го оставим.

Взря се в Тей като че чакаше отговор. Тей кимна. Знаеше какво очаква от него Джърл и отвърна с тиха въздишка:

— Разбрах.

Знаеше, че ще е опасно. Гномите-преследвачи може и да не бяха усетили магията му, но един черепоносец със сигурност би я доловил. Не беше открил нито един крилат ловец, докато търсеше Прейа, но може би те нарочно се прикриваха. Вероятно този капан беше заложен именно за него, за единия от друидите, които преследваха. Искаха да го примамят вътре и после да го привлекат на своя страна. Ако там имаше черепоносец и Тей направеше онова, което Джърл искаше от него, щяха да бъдат загубени. Но нямаше голям избор. Джърл бе прав. Не можеха да оставят Кип да умре по този начин.

Тей призова магията си и се обгърна в тъмния й плащ, като зареди въздуха около себе си със силата й. Усещаше как топлата й мощ се надига в гърдите му. Очите му останаха отворени, защото този път употребата на магията изискваше да има видимост и да й се укаже посока. Лицето му се промени и заприлича на маска. Видя как Джърл се сви до него поразен.

После вдигна глава колкото да може да вижда изнемощялата, измъчена фигура на Ритън Кип, и насочи магията си към тънката нишка на живота му. Действаше предпазливо, опипвайки етера, нащрек за появата на опасност. Но нищо не се появи и той продължи. Когато достигна сърцето на Ритън Кип, когато усети болката и страданието му, когато чу накъсаното му дишане, сякаш бе неговото собствено, той изтегли въздуха, който захранваше умиращите дробове на стареца, и после търпеливо зачака дишането му да спре.

Когато свърши, се сви обратно при Джърл. Лицето му лъщеше от пот. В очите му имаше сълзи.

— Свърши се — прошепна.

Джърл Шанара сложи ръка на рамото му и го стисна леко, за да го успокои.

— Налагаше се, Тей. Болеше го ужасно. Не можехме просто да го оставим така.

Тей кимна безмълвно. Знаеше, че Джърл е прав, но знаеше и че не той ще живее със спомена за нежната нишка на живота на Ритън Кип, която бе пулсирала леко между пръстите му, а миг след това беше замряла. Чувстваше се празен и вледенен. Опустошен и изоставен.

Джърл му направи знак и те тръгнаха обратно по канала и през полето, като оставиха аванпоста и неговите обитатели, живи и мъртви, зад гърба си.

Отне им почти час да се върнат при другарите си. Вече бе късен следобед и слънцето започваше да се снишава към назъбените върхове на Брейклайн. Тръгнаха под изгарящия му блясък, полу ослепени, защото бяха принудени да излязат от сянката на хълмовете и да прекосят равнината. Тей все още водеше, широката мрежа на магията му се простираше пред него и търсеше опасности. Беше проверил за преследвачи след завръщането им от чифлика, но не откри такива. Пред тях обаче имаше следи от гноми почти навсякъде. Не можеше да каже на колко големи групи се движат, но знаеше, че са няколко. Бяха обсъдили да изчакат до залез, преди да продължат, но все пак решиха, че е доста по-опасно да останат на едно място, затова тръгнаха. Джърл вървеше близо до него и го водеше към втория аванпост, който бе на няколко мили по-нататък, с надеждата, че той не е разкрит. Никой не говореше. Останалите от дружината оглеждаха околността за врагове.

Тогава внезапно Врий Иридън се озова до Тей. Дребната му, крехка фигура се притисна към него, изпитото му лице бе пламнало от възбуда.

— Там! — посочи той рязко наляво. — Коне, дузина или повече, скрити в онази клисура!

Тей и Джърл спряха и се загледаха нататък, но не видяха нищо освен поля, засети нагъсто с ранна пшеница.

Очите на локата се стрелкаха от лицето на единия към лицето на другия, нетърпението му беше очевидно.

— Не си губете времето да гледате! Оттук не можете да ги видите!

— А ти откъде разбра? — попита бързо Джърл.

— Интуиция — сопна се другият. — Как иначе?

Едрият мъж хвърли един бегъл поглед, изпълнен със съмнение и каза:

— Аванпостът, който търсим, се намира точно пред нас. Там също има коне, нали?

Гласът на Врий Иридън стана рязък от нетърпение.

— Знам само това, което ми казва интуицията! Вляво от нас има коне, в една клисура отвъд онези хълмове! — И той посочи за по-ясно.

Джърл Шанара се смръщи, раздразнен от настойчивостта на локата.

— А ако бъркаш? Колко път има до тази клисура, която никой от нас не може да види?

Тей бързо вдигна ръка, за да изпревари гневния отговор на Врий. Досега бе мълчал и претеглял възможностите, но сега хвърли един последен поглед към полето и попита тихо дребния елф:

— Сигурен ли си за конете?

Старецът му отвърна със смразяващ поглед. И Тей кимна с леко крива усмивка.

— Мисля, че трябва да проверим какво има отляво.

Въпреки опасенията на Джърл, те смениха посоката и тръгнаха през полето. Пред тях се простираше централната част на долината Саранданон, в която засетите ниви приличаха на съшит от различни парчета юрган — ранните посеви се редуваха с участъци необработена земя. Сега бяха съвсем на открито и лесно можеха да бъдат забелязани. Но нищо не можеше да се направи. Както и да пътуваха, щяха да са незащитени и Тей се опита да се успокои донякъде с тази мисъл, защото сега се отдалечаваха от аванпоста и ако Врий Иридън бъркаше или някак се бе заблудил, шансовете им за бягство намаляваха значително. Друидът се опита да не се тревожи. Нали тъкмо затова бяха взели със себе си и локат — заради способността му да усеща онова, което дори друидската магия не може да долови. Дребният елф не би казал нищо, ако интуицията му не беше толкова силна. Той осъзнаваше в каква опасна ситуация са не по-зле от Тей.

Магическата мрежа на друида се беше разпростряла нашироко в търсене на врагове и сега ги откри. Приближаваха бързо от север, патрул гноми на коне, все още на известно разстояние от тях, но яздеха точно през нивите. Не се виждаха, но в намеренията им нямаше никакво съмнение. Той извика кратко предупреждение към Джърл и малката им група се втурна да бяга. Пред тях полето свършваше до редица ниски хълмове. Клисурата трябва да е отзад, помисли си Тей. Както и конете, примоли се той наум, защото сега бяха вече твърде далеч от аванпоста, за да бягат в друга посока.

И тогава се появиха още гноми, друга група, която изскочи от прикритието си в аванпоста, който вече едва се виждаше през житните стебла. Тези бяха пешаци, но започнаха съвсем целенасочено да преграждат пътя на елфите, с явното намерение да ги задържат до пристигането на яздещите им събратя. Тей изскърца със зъби, докато бягаше. От аванпоста нямаше да получат никаква помощ. Сега им оставаше само предчувствието на Врий Иридън и клисурата.

Джърл Шанара го задмина без усилия, краката му летяха през рохкавата земя, докато тичаше през житните класове към хълмовете. Останалите също се бяха спуснали напред, по-бързи от Тей. Той дишаше тежко и всяка глътка въздух му причиняваше остра болка в гърдите. Друидът изведнъж изпадна в паника. Ами ако конете, които бе усетил Врий Иридън, бяха просто друг капан? Ами ако бяха възседнати от гноми, които ги очакват? Той френетично се опита да метне мрежата си от магия отвъд хълмовете, за да разбере дали има някаква причина за опасение, но силата му бе отслабнала и не успя да ги достигне.

Викове, хрипливи и резки, се разнесоха от преследващите ги гноми, но той не им обърна внимание. Врий Иридън се появи отново до него, беше в по-добра форма отколкото Тей изобщо си бе представял. Извика му да се пази, но локатът като че не го чу. Просто го подмина. Сега друидът се влачеше най-отзад. Това е цената, която човек плаща за уседналия живот, помисли си той иронично.

После Джърл Шанара излезе от нивята и започна да се катери по хълма. И тогава отвъд билото се чу остро изцвилване и тропот на копита. Прахът се вдигаше на облаци в чистия следобеден въздух. Джърл забави бяг, несигурен какво го чака, посегна бързо и извади меча си. Неговите елфи преследвачи се втурнаха да го защитят. Металните остриета блеснаха на слънцето, светлината затанцува по гладката им повърхност като внезапни експлозии от блясък.

В следващия миг пред погледа им се появи редица коне, изниквайки от слънчевото сияние като взрив от звуци и цветове. Бяха дузина, може би повече, завързани един за друг, галопиращи в жегата на късния следобед като появил се внезапно мираж.

Водеше ги един-единствен ездач, приведен ниско над първия кон.

Тей Трифънйъд забави бяг в края на житните ниви, сърцето му биеше лудо и пулсът отекваше в главата му.

Ездачът беше Прейа Старли.

Тя профуча покрай Джърл Шанара, без да намали ход, като отвърза няколко от животните и хвърли въжетата в очакващите му ръце. Продължи да язди и да пуска един по един поводите на животните към елфите-преследвачи, покрай които минаваше. После препусна право към Тей и щом стигна пред него, дръпна рязко юздите.

— Скачай, Тей Трифънйъд, да си спасяваме кожите! Тук гъмжи от гноми! — Лицето и туниката й бяха изпъстрени с кръв. Той видя прорези и натъртвания по лицето й. Тя изви коня си към него така силно, че едва не го събори на земята, и му извика: — Хайде!

Нямаше време за умуване. Останалите от групата вече бяха яхнали конете и препускаха напред. Тей стъпи в стремето, което тя бе освободила, и се метна зад нея.

— Дръж се здраво за мен! — извика му Прейа. И сред вихър от прах, песъчинки и тропот на копита те се устремиха след останалите.

Беше кошмарно бягство. Гномите пешаци се бяха пръснали из цялото поле пред тях в усилието си да ги спрат, някои носеха прашки, други имаха лъкове. От север се появиха и гномите ездачи. Заедно те превъзхождаха по численост елфите близо четири към едно. Очевидно бяха твърде много, за да бъдат надвити в открита битка.

Джърл Шанара пое водачеството и препусна право към гномите пешаци. Причината за неговото решение беше съвсем явна. Единствената надежда на елфите бе да оставят далеч зад себе си гномите конници, а можеха да го постигнат само като наберат преднина и я поддържат. Ако свърнеха наляво, както се опитваха, да ги принудят гномите пешаци, щяха да се върнат отново към ниските хълмове и да се забавят, като позволят на конната дружина гноми да им отреже пътя. А ако завиеха надясно, щяха да се окажат точно пред ездачите. Нямаше никакъв смисъл да се връщат обратно. Затова им оставаше само да продължат напред, да минат през редиците на гномите пешаци и да се отправят на запад, защото и елфи, и гноми знаеха, че още не се е родил гном, който да настигне елф на кон.

Елфите-преследвачи яздеха през житното поле, някои в една нива, други — в друга, раздалечени толкова, колкото бе възможно, за да разредят редиците на вражеските стрелци и прашкари, да ги объркат, разделят и избягат от капана им. Гномите се щураха насам-натам, крещейки диво, и се опитваха да следват жертвите си. Елфите оставаха приведени над конете, за да се превърнат в по-малки мишени. Само Джърл стърчеше изправен на стремената, ревящ като безумец. Мечът му се въртеше над главата му подобно на смъртоносна коса. От своята позиция най-вляво, Тей можеше само да го наблюдава как се устремява направо в пастта на врага, а големият му червеникавокафяв кон скача лудо през браздите. Друидът знаеше какво прави приятелят му. Опитваше се да привлече възможно най-много гноми към себе си, за да осигури на другарите си по-голям шанс да се измъкнат.

Прейа му изсъска да се сниши и едрият й дорест кон кривна рязко по протежение на плитката клисура, която разделяше полето от хълмовете. На Тей му се стори, че чува как нещо изсвистява покрай главата му. Наведе се над стройния гръб на Прейа като защитна мантия, вкопчен здраво в кръста й. Усещаше как тялото й се движи под него, как се накланя на едната и на другата страна и как конят й откликва на тези повели. Той видя, че някой бяга пред тях, неясни очертания на ръце и крака сред житата. Нещо малко и твърдо се удари в рамото му и Тей почувства, че ръката му се вдървява. Отпусна хватката си около кръста на Прейа и помисли, че ще падне, но тя се протегна назад, хвана другата му ръка и му помогна да се закрепи на седлото. Достигнаха западния край на полето, прескочиха над дренажната дига към една широка окосена ивица и препуснаха към откритото поле. Тей рискува да хвърли един поглед през рамо. Гномите, явно вбесени, бяха коленичили в края на нивата и зареждаха прашките и лъковете си. Но стрелите и камъните вече не можеха да достигнат целите си.

Тей отново се обърна напред. Елфите се носеха в неравна редица, препускайки към залеза, подминаха изоставените сгради на аванпоста и се насочиха към пасищата отвъд. Опита се да ги преброи, да разбере дали Джърл е добре, но всичко бе забулено от прах и обвито в маранята на късната следобедна жега. Той бързо се отказа и се концентрира върху собствените си усилия да се задържи върху коня.

Елфите се събраха отново недалеч от аванпоста и минаха в раван. Като по чудо всички се бяха спасили, повечето невредими. Джърл Шанара имаше само драскотини. Тей откри, че е ударен по рамото от камък и е лошо натъртен. Схващането на ръката вече преминаваше, но на негово място идваше тъпата болка. Няма счупено, помисли си той, и не се задълбочи повече по въпроса. Гномите ездачи препускаха след тях, завивайки на запад през пасищата, осъзнали, че плячката им е успяла да разкъса капана в житата. Но те вече бяха пришпорвали твърде много животните, за да стигнат дотук, пък и не познаваха така добре местността като елфите. Поемайки отново водачеството, Джърл Шанара избра най-благоприятния път за своята дружина. Това бе неговата родина и той я познаваше добре. Там, където теренът внезапно се спускаше надолу, той можеше да открие проход нагоре. Знаеше къде да заобиколи опасните тресавища и блата. Там, където реките бяха широки и бързотечни, можеше да намери плитчините.

Преследването продължаваше, но гномите вече изоставаха все повече и с падането на нощта се изгубиха от поглед на притъмняващия хоризонт.

Дори тогава, когато забавиха съвсем хода на конете, за да не се наранят в здрача под облачното небе, елфите продължиха още известно време, за да избегнат опасността да бъдат разкрити. Джърл ги поведе на запад покрай коритото на едно поточе, което прикриваше следите им, макар че променяше посоката им. Мракът ги обгръщаше — дългоочакван съюзник. Дневната жега се разнесе и въздухът захладня. Заръмя слаб дъждец, който бързо премина. Яздеха в тишина, ако не се брои пляскането на копитата на конете в плитката вода и приглушеното им топуркане, щом излязоха на меката земя.

Когато успя да се закрепи горе-долу стабилно на седлото, Тей се наведе до ухото на Прейа и прошепна:

— Какво ти се случи?

Тя хвърли поглед към него, очите й блестяха изумително на нашареното й с белези лице.

— Капан. — Гласът и бе нисък и дрезгав от яд. — Кип отиде напред, за да провери конете в първия аванпост. Аз разузнавах, докато не открих гномите-преследвачи, които бяхме засекли в района. Но те ни очакваха. Извадих късмет. Но не и Кип.

— Ние го намерихме, аз и Джърл — каза той тихо.

Тя кимна, без да отговори. Той искаше да й каже какво е направил и защо, но не можа да изрече думите.

— Как са разбрали? — попита Тей.

Усети как тя сви рамене.

— Не са. Досетили са се. Аванпостовете не са никаква тайна. Гномите знаеха, че може да тръгнем да търсим Черния елфически камък. Просто са ни причакали. Предполагам, че са завардили всички аванпостове. — Тя замълча за момент. — Ако знаеха плановете ни с точност, ако знаеха как да ни открият, щяха да хванат и мен. Но аз ги намерих точно преди те да ме открият.

— Сигурно е трябвало да се биеш, за да им избягаш. Открихме лъка ти.

Тя поклати глава.

— Опасявах се, че ще стане така, но нямаше какво да направя.

— Но ние мислехме…

— Изтървах го, докато им се изплъзвах — прекъсна го тя, преди да е успял да се доизкаже. — После тръгнах след Кип. И тук вече имаше битка. При аванпоста, точно след като го заловиха. Но бяха твърде много за мен. Наложи се да го изоставя.

Думите й преливаха от горчивина. Струваше й много да ги изрече.

— Ние също трябваше да го изоставим — призна той.

Тя не се обърна.

— Жив ли?

Той поклати бавно глава. Прейа усети жеста му.

— Не можех да се върна да ви предупредя. Имаше твърде много гноми между нас. Трябваше да продължа напред и да се опитам да осигуря коне. Знаех, че без тях сме загубени. Мислех си, че мога отвлека няколко и от тях. — Смехът й бе кратък и някак кух. — Прекалено амбициозно. Все пак успях да открадна коне под носа им предната нощ, докато спяха. Отведох ги на юг до аванпоста отвъд долината. Знаех, че още не са го открили. Взех конете, които яздите сега, подкарах ги пак обратно и ги скрих, докато се появите.

Тей се взираше в нея с възхищение.

— Как, по дяволите, успя да свършиш всичко това само за един ден?

Тя сви рамене.

— Не беше толкова трудно. — Настъпи дълга пауза, чуваше се само мекото потропване на копита. — Не беше толкова трудно, колкото онова, което ти е трябвало да направиш. — Отново се обърна към него, усмивката й бе тъжна и несигурна. — Добре си се справил, Тей.

Той се насили да се усмихне в отговор.

— Но не колкото теб.

— Не бих искала да те загубя — каза тя внезапно и се обърна напред.

Тей седеше тихо зад нея, неспособен да отговори.

Яздеха през цялата нощ и устроиха лагера си точно преди зазоряване в едно плитко дефиле, обрасло с тънко клони ясени и бели брези. Спаха само няколко часа, станаха, нахраниха се — отново суха храна. Дъждът бе започнал отново, неспирен ситен дъжд, който замъгляваше всичко в смътна сивота. Пелената на дъжда ги прикриваше. Така продължиха през целия ден и през следващия и късно през нощта на втория ден, скрити от преследвачите си. Тей яздеше при Прейа Старли, като използваше магията си да претърсва гъстия мрак. Тревожеше се не толкова, че гномите могат да ги открият, колкото да не се натъкнат случайно на тях. През повечето време яздеха бавно, защото искаха да запазят силите на конете за момента, когато щяха да се нуждаят от нея и за да ги предпазят от погрешни стъпки в пропитата с влага земя.

Тей и Прейа не говореха, бяха се концентрирали върху наблюдението, той с магията си, тя с острия си поглед. Но се притискаха в дъжда и за Тей това бе достатъчно. Той си позволи да си въобрази, че значат повече един за друг, отколкото преди. Това бе напълно безсмислено, но го караше да се чувства поне за кратко така, сякаш е намерил място и за себе си в света извън Паранор. Помисли си, че ако положи достатъчно усилия, вероятно ще открие начин да се завърне в този свят, дори без Прейа. Знаеше, че тя няма да тръгне с него, но вероятно щеше да му помогне да намери пътя. Беше обгърнал хлабаво кръста и, прикривайки я от дъжда със слабото си тяло. Усещаше как топлината й преминава в него. Чудеше се как животът му се беше стекъл така, че стигна дотук. Мислеше за избора си и се запита дали ако трябваше да го повтори, щеше да постъпи иначе.

Легнаха да спят почти на зазоряване на третия ден, като този път си намериха укритие в горичка с високи дървета, зад една закътана клисура в подножието на Кенсроу. Бяха се придвижили далеч на север от мястото, където навлязоха в долината, и сега бяха близо до западния й край. Пред тях се простираха мрачният Инисбор и проходът Беън Дроу, който щеше да ги изведе до Брейклайн. Не бяха открили следи от гноми през този ден. Започнаха да мислят, че са се отдалечили много от преследвачите си и съвсем ще се отърват от тях сред лабиринтите на планините.

Тей стана рано и видя, че Джърл вече е буден и стои в края на лагера, загледан в настъпващия ден, който отново се очертаваше да бъде мрачен, защото времето още не се бе оправило.

Едрият мъж се обърна, щом друидът се приближи.

— Тей. Доста кратка нощ, нали?

Тей сви рамене.

— Аз се наспах.

— Но май не както си свикнал да се наспиваш. Не както в Паранор, при друидите, в легло, в суха стая и с топла закуска, която те очаква на сутринта.

Тей застана до него, като избягваше погледа му.

— Това няма значение. Всички друиди са мъртви. Паранор го няма. Тази част от живота ми приключи.

Сините очи на приятеля му го изучаваха проницателно.

— Нещо те тревожи. Твърде добре те познавам, за да не го забележа. Тези дни изглеждаш доста объркан. Заради Ритън Кип ли? Заради онова, което направи, за да го отървеш от болката ли?

— Не — отвърна искрено Тей. — По-сложно е.

Джърл помълча малко и после попита:

— Да се опитам ли да се досетя, или предпочиташ да не говорим за това?

Тей се поколеба. Не беше сигурен дали въобще иска да отговори.

— Свързано е с чувството да се завърнеш към нещо, от което си бил разделен задълго — отвърна той накрая, като внимателно подбираше думите си. — Бях извън Западната земя цели петнадесет години. Сега се върнах, но сякаш вече не принадлежа на това място. Не знам нито къде трябва да бъда, нито как да действам, нито какво да правя. Ако не беше това търсене, щях да съм напълно изгубен.

— Е, може би засега то е достатъчно — внимателно отвърна приятелят му. — Може би останалото ще дойде с времето.

Тей поклати глава.

— Не мисля. Смятам, че съм се променил и не мога отново да се върна назад. Онези години в Паранор ме оформиха по начин, който все още не разбирам. Усещам се като хванат в капан между онзи, който бях някога, и човека, който съм сега. Не се чувствам нито като единия, нито като другия.

— Но ти се прибра съвсем скоро, Тей. Не можеш да очакваш да се почувстваш веднага както преди. Разбира се, че ще ти е странно.

Тей погледна приятеля си.

— Мисля, че когато всичко това приключи, май ще трябва да замина отново, Джърл.

Джърл Шанара отметна един рус кичур от очите си, лицето му блестеше от влагата на ситния дъжд.

— Много бих съжалявал, ако го направиш. — Той млъкна за миг. — Но бих те разбрал, Тей. И ние пак ще си останем най-добри приятели, завинаги.

Той сложи ръка на рамото на Тей и я задържа там. Тей се усмихна в отговор.

— Винаги ще бъдем приятели.

Те отново поеха на запад в мъглата на ситния дъжд, който се засили с напредването на деня. Вече бяха в покрайнините на Саранданон, яздеха, обгърнати от сумрака, видими единствено един за друг. Сякаш светът, от който идваха и в който отиваха, се разтопяваше. Сякаш нямаше нищо освен материализиращият се пред тях малък къс земя, през който минаваха. Той бързо изчезваше отново зад гърбовете им като че ли бе съществувал само за няколко секунди, колкото да го прекосят.

По залез наближиха клисурата Беън, проходът през Кенсроу, който водеше до Брейклайн, и навлязоха в нея вече по мръкнало. Там отново се натъкнаха на гноми-преследвачи, които и този път бяха пред тях. Голяма група, разположена насред клисурата и препречваща пътя им. Не бяха онези, които ги атакуваха в източния край на долината. Тези явно се бяха установили тук отдавна. Прейа Старли отиде да разузнае напред. Откри лагера им и докладва, че явно не е устроен наскоро. Часови бяха разположени из цялата клисура и нямаше начин да минат незабелязани. Оставаше да заобиколят, но това щеше да ги забави с три дни, а те не можеха да си го позволят. Трябваше да намерят начин да продължат.

След кратко обсъждане се спряха на план, който разчиташе предимно на изненадата. Изчакаха до полунощ, после се качиха на конете и препуснаха право към прохода. Загърнати в пелерините си, под прикритието на нощта и лошото време, те едва се различаваха един друг, а какво остава за стражите гноми. Яздеха без да бързат, сякаш лениво, като създаваха впечатлението, че са на своя земя. Когато стигнаха достатъчно близо до входа на клисурата, за да могат да ги забележат, Тей, който бе научил няколко езика по време на престоя си в Паранор, извика на гномите, като се държеше, сякаш бе очаквал да ги види. Подкрепления, съобщи той небрежно, и елфите се приближиха още повече.

Когато гномите усетиха, че нещо не е наред, те вече ги бяха задминали и пришпорваха конете си напред. Яздеха през лагера, като разпръскваха гноми и огньове във всички посоки и ревяха така, сякаш бяха поне стотина. Изненадата беше пълна. Гномите се изтъркаляха от постелите и хукнаха да ги преследват, но елфите вече се бяха отдалечили на безопасно разстояние.

И тогава късметът им изневери. Като предпазна мярка в случай на провал, гномите бяха разположили още една редица в другия край на прохода. Там вече бяха чули предупредителните викове на другарите си и чакаха елфите да се приближат. Копия, стрели и камъни от прашки полетяха към малката група, щом тя стигна до края на клисурата. Нямаше време да премислят стратегията си, нямаше време за каквото и да било, освен да се наведат ниско и да се надяват, че ще се измъкнат невредими. Джърл Шанара, безстрашен и упорит, се впусна право към най-гъстата група от нападатели. Около него свистяха оръжия и заваля град от стрели. Но дяволският му късмет както винаги проработи и той някак успя да се задържи на коня. Понесе се в кариер към гномите и Тей видя как разпръсква телата им като сухи съчки. Джърл Шанара вече бе в безопасност.

Тей и Прейа също препуснаха. Дребният кон на момичето профуча покрай тълпата нападатели, близо до левия склон на клисурата, после прескочи насипа, издигнат срещу конете. Виковете на преследвани и преследвачи се смесиха с цвиленето на животните. Ездачите препускаха — безплътни фигури, стрелкащи се напред-назад в мрака. В отчаянието си Тей използва магия, за да обгърне със защитна преграда останалите елфи и да ги скрие от гномите.

Но когато се събраха отново на няколко мили след клисурата, шестима от тях липсваха. Бяха останали само осмина, а стотиците гноми, разпръснати из цял Саранданон, щяха да се съберат в прохода и да ги преследват до Брейклайн.

Щяха да ги преследват, докато ги открият.