Тери Брукс
Първият крал на Шанара (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Когато всички останали вече си бяха тръгнали, Тей и Джърл поеха заедно от Заседателната зала към палата. Не бързаха, чувстваха, че все още погълнати от еуфорията на успеха, няма да могат да заспят. Нощта бе спокойна, градът пред тях — също, светът се беше превърнал в място за сън и почивка. Пред портите и на пресечките пламтяха факли, сигнални огньове срещу атаката на сенките, които бяха станали по-плътни, щом луната се спусна под хоризонта на юг. Сградите се извисяваха в тъмнината като огромни зверове, свити и заспали. Дърветата на гората обточваха пътищата и обграждаха домовете на елфите — пазачи, изправени рамо до рамо, неподвижни в мрака. Тей плъзна лениво поглед по равнините и сенките и го обзе странно чувство на уют, сякаш някой бдеше и го защитаваше. Джърл продължаваше да говори, прескачайки от тема на тема, и нетърпеливо обсъждаше предстоящите събития. Ръкомахаше постоянно, а смехът му кънтеше. Тей го остави да говори, погълнат от собствената си възбуда, като успяваше и да го слуша, и да се отдаде на мислите си за това как миналото му се беше върнало в настоящето и как вероятно онова, което бе оставил зад гърба си, може да бъде призовано отново.

— Ще ни трябват коне, за да прекосим Саранданон — размишляваше Джърл. — Но може да пътуваме по-бързо през гората към долината и след това през Брейклайн, ако сме спешени. Ще трябва да се екипираме различно за всеки етап от пътуването, ще носим различни провизии.

Тей кимна, без да отговаря. И без това отговор не се очакваше.

— Трябва да сме най-малко дузина, но може би две дузини ще бъде по-добре. Ако бъдем принудени да влезем в бой, вероятно ще се окажем недостатъчно. — Джърл се изсмя. — Изобщо не знам за какво се тревожа. Кой би дръзнал да се изправи пред нас двамата!

Тей сви рамене, загледан надолу по пътя, където светлините на палата се появиха сред дърветата.

— Надявам се да не разберем.

— Е, ще бъдем предпазливи. Ще потеглим тихо, под прикритието на дърветата, и ще се придържаме встрани от опасните места. Но… — Той спря и дръпна Тей пред себе си. — Не бива да се заблуждаваме — Господаря на Магията и изчадията му ще ни преследват. Те знаят, че дори Бремен да не е успял да избяга от Крепостта, шепа негови последователи са го направили. Доста вероятно е да подозират, че той се е промъкнал в леговището им в Северната земя. А и знаят, че ще тръгнем да търсим Черния камък на елфите.

Тей обмисли думите му.

— Трябва да очакваме най-лошото. Така няма да бъдем изненадани.

Джърл Шанара кимна, внезапно натъжен.

— Така си е.

Отново поеха по пътя.

— Не ми се спи — оплака се едрият мъж и пак спря. — Къде можем да идем за по чашка ейл? Само по една, да го отпразнуваме.

Тей сви рамене.

— Може би в двореца?

— Не и в двореца! Мразя го! Всички тези роднини и деца, които тършуват навсякъде. Не, не и там. Не може ли у вас?

— Родителите ми спят. Освен това, там се чувствам също толкова чужд, колкото ти в двореца. Какво ще кажеш за казармите на Дворцовата стража?

Джърл разцъфна в усмивка.

— Готово! По чашка-две, а после в леглата. Имаме много неща да обсъдим, Тей.

Те поеха отново, като същевременно се озърнаха към двореца, когато минаха покрай него. В една стая на горния етаж мъждукаше самотна светлинка зад закрит със завеса прозорец — свещица в детска стая, която носеше успокоението, че утрото отново ще настъпи.

Някъде далеч се чуха пронизителните крясъци на нощна птица, които отекнаха някак окаяно, преди да затихнат.

Джърл забави крачка и спря, като придърпа Тей по-близо до себе си. Взираше се в двореца.

— Какво има? — попита след малко Тей.

— Не виждам никакви стражи.

Тей погледна и отвърна.

— Не виждаш стражи? Мислех, че не се и очаква да можем да ги видим.

Джърл тръсна глава.

— Ти не можеш, но аз мога.

Тей също започна да се взира, но не видя нищо отвъд мрачните здания и заслонения от дървета двор. Не се виждаха никакви човешки фигури. Той се огледа за движение, но не откри такова. Елфическите преследвачи бяха обучени да изчезват. А дворцовите стражи бяха дори още по-добри в това. Но все пак той бе способен да ги открие така лесно, както и Джърл.

Използва малка частица от магията си, за да претършува цялата околност около двореца — вълшебни пръсти, които, можеха да открият всичко. Сега долови движение — бързо, потайно и чуждо.

— Нещо не е наред — каза той изведнъж.

Джърл Шанара се втурна напред, без да продума, направо към входа на двореца, като ускоряваше все повече крачка. Тей тръгна след него; там се криеше нещо страховито. Опита се да намери някакво определение за него, да определи вида му, но то му се изплъзваше, предизвикателно и неуловимо. Проучи сенките от двете страни на двореца — всичко като че ли бе станало по-мрачно и потайно. Ръцете му опипваха въздуха, от върховете на пръстите му във все по-разширяваща се мрежа струеше друидска магия. И той усети как нещо се доближава до мрежата му, извива се, гърчи се, отскубва се и се стрелва нанякъде.

— Гноми! — извика Тей.

Джърл се затича, като посегна към колана и извади късия си меч. Острието проблесна слабо в мрака, щом бе освободено от затвора си. Джърл Шанара не ходеше никъде без своите оръжия. Тей се затича след него. Не продумваха, но забавиха крачка, щом наближиха предните врати, и се заоглеждаха на всички страни, готови за изненада.

Вратите бяха отворени. Вътре не светеше, но от алеята не бе възможно да се разбере нищо. Джърл не се поколеба. Влезе сведен през вратите с изваден меч. Тей го последва.

Преддверието се простираше пред тях като пещерен тунел. Навсякъде лежаха трупове, осеяли пода като торби със стари дрехи, кървави и неподвижни. Бяха елфическите преследвачи, избити до един, но имаше и неколцина гноми. Подът бе хлъзгав от кръвта им. Джърл насочи Тей към едната страна на коридора, а самият той пое по другата. Така заедно тръгнаха към главните помещения. Те бяха тихи и празни. Двамата се върнаха назад и се отправиха бързо към стълбите, които водеха на горния етаж. Джърл не проговори, дори и сега. Не бе попитал Тей дали иска оръжие. Не се бе опитал да му каже какво да прави. Но и нямаше нужда. Тей беше друид и знаеше какво да стори.

Изкачваха стълбите като призраци, заслушани в тишината, нащрек за всеки предателски звук. Но нямаше нищо такова. Стигнаха горната площадка и погледнаха към мрачните коридори. Там лежаха още мъртви стражи. Тей бе изумен. Не бяха чули никакъв вик! Как бе възможно тези обучени елфи-преследвачи да умрат, без да вдигнат тревога?

Коридорът се разклоняваше в две посоки — поемаха в тъмното към крилата на двореца, където бяха покоите на кралското семейство. Джърл погледна към Тей, очите му бяха твърди и блестящи, посочи му да поеме надясно, а той тръгна наляво. Друидът видя как приятелят му се отдалечава приведен в мрака като котка, и после бързо се обърна.

Движеше се с ръце, свити в юмруци, магията се събираше и пулсираше в дланите му в очакване да бъде освободена. Страхът му се примесваше с ужас. Сега долови звуци, слаби звуци, ридания и мимолетни викове и се втурна към тях, забравил всяка предпазливост. Щом зави към задното крило на двореца, в сенките отпред нещо помръдна. Проблеснаха остриета и към него започнаха да се приближават някакви безформени силуети. Гноми. Той реагира, без да се замисля. Дясната му ръка се повдигна и дланта му се разтвори, магията избухна към нападателите, връхлетя ги и ги захвърли към стените така силно, че той чу как костите им се строшиха. Продължи през тях, сякаш изобщо не бяха там, мина покрай няколко отворени врати, зад които обитателите на стаите бяха проснати мъртви — майки, бащи, а също и деца — и се отправи към затворените помещения, където все още може би имаше надежда.

Нова група нападатели изскочиха от скривалищата си, които той бе подминал, връхлетяха отгоре му и го повалиха на пода. Оръжия се вдигнаха и после се спуснаха към него, за да изпълнят ужасната си цел, островърхи и смъртоносни. Но той бе друид и защитите му бяха вече активирани. Остриетата се плъзнаха настрани, сякаш бяха срещнали други оръжия, ръцете му се насочиха към жилавите им тела и ги отхвърлиха. Тей беше силен, дори и без магията, а подкрепен и от нея, далеч превъзхождаше гномите. Изправи се отново на крака почти незабавно, огънят му ги обгърна в смъртоносна хватка, като повали онези, които все още се държаха прави. Чуха се нови викове и той продължи нататък, поразен от онова, което се случваше. Нападение, смъртоносна атака срещу цялото кралско семейство на елфите. Веднага разбра, че това е същата онази банда гноми-преследвачи, на които бе попаднал по време на пътуването си из равнините под Стрелехайм, знаеше, че те не са нито съгледвачи, нито фуражири, а убийци и че някъде наблизо е черепоносецът, които ги предвожда.

Тей подминаваше стая след стая с мъртъвците на семейство Балиндарох, възрастни и деца, убити в съня си. Щом веднъж бяха преодолели Дворцовата стража, вече нищо не бе спирало гномите да изпълнят смъртоносната си мисия. Тей изфуча от безсилие. В това бе намесена магия. Нищо друго не би могло да осигури на убийците безпрепятствено проникване, без да бъде вдигната тревога. В гърдите му се надигна гняв. Стигна до още една врата и откри вътре няколко гноми, които убиваха мъж и жена, изправени до стената на стаята. Тей запрати магията си към убийците и ги изгори живи. Като че в отговор, отново се чуха крясъци. Може би това бе закъснелият знак за тревога, който обаче дойде от другото крило, където се сражаваше Джърл Шанара.

Тей повдигна мъжа и жената, свлекли се до стената, и отмина, неспособен да им помогне. Оставаха само още няколко врати. Една от тях, осъзна той внезапно с отчаяние, беше спалнята на Куртан Балиндарох.

Тей се втурна първо натам, вече изгубил надежда, че ще стигне навреме, за да спаси когото и да било. Подмина една затворена врата отляво и една отворена отдясно. През отворената се появиха двама гноми, с окървавени оръжия, жълтите им очи проблясваха, по лукавите им лица бе изписана изненада. Той направи жест с ръце и те изчезнаха в избухналия огън и умряха, преди да разберат какво им се е случило. Тей усети как силата му намалява. Никога не я бе употребявал толкова много преди и трябваше да бъде внимателен. Бремен го бе предупреждавал няколко пъти, че употребата на магията си има граници. Трябваше да запази онова, което му бе останало, за момента, в който щеше да има най-голяма нужда от него.

Сега видя, че вратата на кралската спалня също е отворена, сцепена леко на мястото, на което е била насилена.

Тей не се поколеба. Втурна се към нея, блъсна я и връхлетя вътре. В стаята нямаше никаква светлина, но през широките прозорци на отсрещната стена се процеждаше мътното сияние от уличните фенери. По завесите и драпериите играеха сенки, разкривени и гротескни. Куртан Балиндарох бе запратен към стената. Лежеше, осветен от слабата светлина, лицето и гърдите му бяха окървавени, едната му ръка бе извита ужасяващо настрани, очите му бяха отворени и мигаха бързо. Черепоносецът стоеше на няколко стъпки от него, загърнат в кожестите си криле. Той бе сграбчил кралицата и я беше вдигнал над разпарцаливените чаршафи на леглото. Тялото и бе скършено и безжизнено, очите й гледаха невиждащо. Изчадието я захвърли небрежно настрани, щом Тей се появи, и се обърна към друида, съскайки предизвикателно. От сенките изскочиха и няколко гноми, но Тей ги отхвърли настрани като мухи и насочи цялата си сила към водача им. Беше сварил черепоносеца неподготвен. Той вероятно беше очаквал просто още някой пазач, още някоя беззащитна жертва. Магията на Тей експлодира към чудовището в огнено кълбо и отнесе половината от лицето му. Черепоносецът изпищя от болка и гняв, заби нокти в кожата си от безсилие, а после се хвърли към друида. Скоростта му бе смайваща и сега Тей се оказа изненаданият. Черепоносецът връхлетя върху него, преди да се окопити, блъсна го настрани и изчезна през вратата.

Друидът с мъка се изправи на крака, погледна към Куртан Балинадрох, поколеба се за момент, но после се впусна да преследва чудовището.

Тръгна обратно по мрачния коридор, провирайки се покрай телата на мъртвите, като внимаваше да не се подхлъзне по окървавения под. Сетивата му бяха изострени до краен предел в усилието да долови присъствието на други нападатели. Пред него черепоносецът вече бе само неясна сянка, движеща се в мрака. Някъде от вътрешността се чуха викове, понесе се тропот на ботуши и звън на оръжия, когато дворцовите стражи нахлуха в двореца, напуснали казармите си в отговор на тревогата. Пулсът на Тей блъскаше в ушите му, докато тичаше. Той захвърли наметалото си, за да се движи по-бързо. При завоя на коридора Черепоносецът инстинктивно свърна към отсрещното крило, избягвайки групата елфи-преследвачи, които тичаха по стълбите. Тей извика към сънародниците си за помощ, когато изтича покрай тях.

Викаше също и на Джърл Шанара.

Черепоносецът се обърна назад, един внезапен проблясък от факла освети обезобразеното му, кърваво лице. Но той не забави ход и свърна към едно тясно стълбище, което водеше към покрива. Чудовището бе по-бързо от Тей и преднината му се увеличаваше. Елфът изруга вбесен.

И тогава изведнъж една самотна фигура изникна от мрака в другия край на коридора — една гъвкава фигура, която излъчваше сила и с лекота се провираше през телата на мъртвите. Тя свърна нагоре по стълбите и хукна след черепоносеца.

Това бе Джърл.

Тей се втурна напред, насилвайки се да бяга по-бързо, а накъсаното му, хрипливо дишане отекваше в ушите му. Стигна до стълбите няколко секунди след приятеля си и хукна след него. Спъна се и политна към катранения мрак, който обгръщаше стълбището, задрапа отново нагоре и продължи.

Горе, при перилата на покрива, той откри Джърл, вкопчен в битка с черепоносеца. Силите не бяха равностойни, черният ловец беше много по-силен от елфа, но Джърл Шанара изглеждаше като обсебен от зъл дух. Биеше се, сякаш за него нямаше никакво значение дали ще оцелее, стига да не позволи на врага си да избяга. Те се мятаха напред-назад по покрива, притискаха се към перилата, извиваха се и отново се появяваха под светлината на факлите. Джърл бе сключил ръце около крилете на чудовището, за да не може то да отлети. Черепоносецът посягаше с ноктите си към елфа, но Джърл бе зад него, и той не можеше да го достигне.

Тей извика на приятеля си и се втурна да му помогне. Призова магията да се влее в пръстите му, както го бе учил Бремен, приведе силата на тялото си в хармония с елементите на земята, която го бе родила, и се опита да разгори огъня на живота. Черепоносецът видя приближаването му и се извъртя обратно, за да постави Джърл между тях и друидът да не може да използва магията си. Долу, в двора, елфите-преследвачи съзряха борещите се и разпознаха Шанара. Стрели бяха заредени в големи лъкове и тетивите бяха опънати в очакване.

В този миг чудовището разкъса хватката на Джърл, скочи през парапета и полетя. За момент увисна срещу светлината, огромно, тъмно и кошмарно — звяр, бързащ да намери убежище. Тей запрати срещу него всичко, с което разполагаше, и друидския огън погълна омразния му силует. Долу тетивите се отпуснаха и десетки стрели се забиха в туловището на изчадието. Черепоносецът потрепери, олюля се несигурно, от него, като котешки опашки, се виеха струйки дим, от цялото му тяло стърчаха стрели. Втори залп полетя към него. Сега едно от крилата му се сгъна и с последно отчаяно усилие Черепоносецът се хвърли към върховете на няколко скупчени дървета. Но силата му бе изчерпана и вече не можеше да ръководи тялото си. Той падна, удари се силно в земята, а няколко мечоносци се скупчиха отгоре му. Дори сега чудовището умира дълго.

Претърсването на околността, града и горите отвъд него не разкри никаква следа от преследвачите. Изглежда, всички бяха избити. Вероятно сами бяха очаквали, че ще умрат. Може би бяха дошли в Арборлон с тази мисъл, но това сега нямаше значение. Те бяха успяха да изпълнят задачата си. Бяха унищожили цялото семейство Балиндарох. Мъже, жени и деца бяха избити в съня си, някои без изобщо да се събудят, други, събудени само колкото да осъзнаят случващото се, преди животът им да бъде отнет. Размерът на бедствието бе потресаващ. Куртан Балиндарох бе все още жив, но на ръба. Лечителите се трудиха цялата нощ, но дори след като бяха направили всичко възможно, вероятността да го спасят оставаше нищожна. Един от синовете му, предпоследния, Алитен, бе все още жив. Той беше отишъл на лов на запад с приятели и единствен бе имал късмета да избегне съдбата на останалите от своето семейство. Бяха оцелели и две от внучетата, спящи в стаята, която Тей бе подминал на път към спалнята на краля. Бяха се спасили, само защото убийците гноми не бяха успели да стигнат до тях. Атаката не ги бе събудила. По-голямото беше едва на четири, а по-малкото още нямаше две годинки.

За часове градът бе превърнат във военен лагер. Елфи-преследвачи бяха разпратени на стража във всички посоки. Вестоносци тръгнаха по всеки път и пътечка из кралството, както и към долината Рен, за да разнесат вестта. Хората от града бяха събудени и уведомени да се подготвят за пълен щурм. Никой не бе сигурен какво може да се случи, всички бяха ужасени и изплашени от покушението над кралското семейство. Сега всичко изглеждаше възможно и бяха убедени, че каквато и катастрофа да последва, трябва да са готови за нея.

На зазоряване времето се бе променило, температурите спаднаха, облаци затулиха небето, въздухът стана тежък и някак застинал. Скоро ситен дъжд замъгли всичко и се смрачи.

Тей и Джърл Шанара седяха на една пейка край един еркерен прозорец в малка ниша далеч от входа на двореца и гледаха дъжда. Телата на мъртвите бяха изнесени. Всички стаи бяха претърсени по два пъти за скрити убийци. Кръвта и съсиреците бяха измити, а спалните, в които се бе състояло клането, бяха изпразнени и почистени. Всичко бе свършено по тъмно, още преди зазоряване, сякаш да се скрие ужасът. Сега палатът беше празен. Дори двете малки внучета на Куртан Балиндарох бяха отведени в други домове, докато бъде решено какво да се прави с тях.

— Ти знаеш защо се случи това, нали? — попита изведнъж Джърл, нарушавайки тишината, която се бе възцарила от известно време.

Тей го погледна:

— Убийствата ли?

Джърл кимна.

— За да ни дестабилизират. За да ни попречат да мобилизираме армията си. — Звучеше уморен. — С две думи, за да ни попречат да изпратим помощ на джуджетата. Ако Куртан умре, елфите няма да могат да направят нищо, докато не бъде избран нов крал. Господаря на Магията знае това. Затова изпрати убийците си в Арборлон със заповед да избият всички. Докато успеем да се съвземем дотолкова, че да можем да разрешим собствените си проблеми, вече ще е твърде късно за джуджетата. Източната земя ще е паднала. Тей пое дълбоко дъх и рече:

— Не можем да позволим това да се случи.

Джърл изсумтя насмешливо.

— Не можем да го предотвратим! То се случи! — Той направи презрителен жест. — Куртан Балиндарох ще бъде щастливец, ако преживее дори още един ден. Видя какво са му сторили. Той не е силен човек, Тей. Изобщо не разбирам как още е жив.

Джърл се отпусна назад, на стената, с опрени в пейката пред него крака. Изглеждаше като малко момче, което е наказано да си остане вкъщи. Дрехите му бяха станали на дрипи; не ги бе сменил след битката. Ужасна резка минаваше по лявата страна на челюстта му. Беше я почистил и после бе забравил за нея. Изглеждаше като развалина.

Тей бързо огледа себе си. И той не изглеждаше по-добре. И двамата се нуждаеха от баня и сън.

— Как мислиш, какво ли още ще направи, за да ни спре? — попита тихо Джърл.

Тей поклати глава.

— Тук нищо. Какво друго би могъл да стори тук? Но ще тръгне след Риска и Бремен, предполагам. Може би вече е по петите им. — Загледа се в дъжда и се заслуша в барабаненето му по стъклото. — Иска ми се да можех да ги предупредя. Ще ми се да знаех къде е Бремен. — Той се замисли за причиненото на елфите тази нощ — тяхното кралско семейство бе унищожено, чувството им за сигурност — подкопано, душевният им мир — загубен. От тях беше отнето много и Тей не бе сигурен дали изобщо ще успеят да се възстановят. Джърл беше прав. Докато кралят не оздравееше или пък не бъдеше избран нов след смъртта му, Върховният съвет нямаше да може да помогне на джуджетата. Никой не би поел отговорността за такова решение. А и не бе ясно дали някой въобще би могъл. Алитен може би щеше да се опита да действа на мястото на баща си, но това не бе много вероятно. Той не притежаваше силата на Куртан, беше безразсъден, импулсивен младеж, който не бе поемал никаква отговорност през живота си. Служеше като съветник на баща си и правеше каквото му се каже, но нямаше никакъв ръководен опит. Щеше да стане крал след смъртта на Куртан, но Върховният съвет нямаше да бърза да подкрепя решенията му. Нито пък той щеше да бърза да ги взема. Алитен щеше да бъде колеблив и нерешителен, щеше да се тревожи да не сбърка. За него това не бе най-доброто време да се възкачи на престола. Господаря на Магията нямаше да се забави да се възползва от положението.

Размерът и сложността на тази дилема бяха потискащи. Елфите знаеха кой е отговорен за атаката. Ясно бяха видели черепоносеца, преди да бъде убит, а гномите преследвачи бяха разпознати. Те всички бяха слуги на Господаря на Магията. Но Брона беше безлик и вездесъщ по Четирите земи — сила без център, легенда, граничеща с мит, и никой не знаеше как да го открие. Беше там и в същото време го нямаше. Съществуваше, но до каква степен? Как трябваше да действат срещу него? Сега, когато друидите от Паранор бяха мъртви, нямаше кой да им каже какво да направят, нямаше кой да ги посъветва, вече нямаше кой да респектира врага. С два бързи удара Господаря на Магията бе разрушил баланса на силите в Четирите земи и бе парализирал най-силните сред расите.

— Не можем просто да си седим тук — отбеляза Джърл, сякаш прочел мислите на Тей.

Друидът кимна. Той мислеше, че времето им изтича, че е на път да се провали в задачите, които Бремен му беше поставил. Взираше се навън в дъжда, сива мъгла, която обгръщаше света зад прозореца и го караше да изглежда кален и размазан. Толкова неща бяха изглеждали ясни, а сега всичко бе станало несигурно.

— Ако не можем да направим нищо за джуджетата, нека поне направим нещо за себе си — каза тихо Тей. Очите му бяха приковани в Джърл. — Трябва да тръгнем да търсим Черния елфически камък.

Приятелят му го гледа известно време, после кимна бавно.

— Ами да, защо не? Куртан вече даде разрешението си. — Лека възбуда блесна в твърдите му сини очи. — Тъкмо ще имаме какво да правим, докато чакаме да се развият събитията тук. А ако намерим Камъка, ще се сдобием с оръжие срещу Господаря на Магията.

— Или поне ще му попречим да го използва срещу нас. — Хей не беше забравил предупреждението на Бремен за силата на Черния елфически камък. Той се изпъна на пейката под прозореца, отърсвайки се от депресията, решимостта му се възвръщаше.

— Е, приятелю — дяволито се обади Джърл, — така те харесвам повече.

Тей се изправи нетърпеливо.

— Кога най-скоро можем да тръгнем?

В ъгълчето на устните на Джърл играеше усмивка.

— А ти колко бързо можеш да се приготвиш?