Тери Брукс
Първият крал на Шанара (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Има начин да се доберем до Черния елфически камък — каза тихо Тей на Джърл. — Но единствено аз мога да го направя, и то сам.

Бяха застанали встрани от останалите, леко кривата усмивка на Тей не можеше да прикрие възела, стегнал гърлото му. Денят вече отстъпваше място на нощта, слънцето бе на път да се скрие на запад, отвъд върховете на заобикалящата ги планина. Не му се искаше да остане тук по тъмно.

Джърл го гледа известно време, без да продума.

— Предполагам, че ще използваш някаква друидска магия.

— Да.

Проницателните очи на приятеля му се втренчиха в него.

— Ще се маскираш?

— Да, може и така да се каже. — Тей млъкна за малко и после продължи. — По-добре да не ти обяснявам подробности. Бих искал просто да ми повярваш. Имам нужда да бъда оставен сам, каквото и да се случи. Никой не бива да се приближава до мен, докато не кажа, че може. Ще бъде трудно, защото сигурно ще ти се иска да постъпиш другояче.

— Ще бъде опасно — заяви Джърл.

Тей кимна.

— Трябва да ида в градината. Ако не се върна, ти ще отведеш другите обратно в Арборлон. Чакай, изслушай ме — прекъсна той рязко протеста на приятеля си. — Ако загина, никой друг не би могъл да се справи. Ти имаш смело сърце, Джърл, но не и магия и няма да можеш да надделееш над онова, което живее в градината. Трябва да се върнеш в Арборлон и да чакаш Бремен. Той ще може да помогне. Ние открихме Черния елфически камък, значи ни остава само да намерим начин да се сдобием с него. Ако аз не успея, той трябва да го направи.

Джърл Шанара сложи ръце на хълбоците си и се загледа настрани възмутен.

— Не ме бива много да стоя мирно, докато животът на някой друг е в опасност — особено, ако този някой си ти.

Тей обви ръце около себе си и се загледа в краката си.

— Разбирам те. Щях да се чувствам по същия начин на твое място. Чакането е трудно. Но съм принуден да те помоля за това. Ще имам нужда от твоята сила по-късно, когато моята се изчерпи. И още нещо. Когато изляза оттам и ме видиш, дори и да не си сигурен, че това съм аз, извикай името ми.

— Тей Трифънйъд — рече послушно Джърл.

Взираха се един в друг. Мислеха за годините на приятелството им и преценяваха доколко всичко това надхвърляше очакванията им.

— Добре — каза накрая Джърл. — Отивай. Прави каквото трябва.

Той събра останалите от групата, както му бе поръчал Тей, и ги заведе в подножието на спираловидното стълбище, доста настрани от градината. Тей хвърли към тях последен поглед и се вгледа за миг в очите на Прейа, преди да се обърне отново. Беше се дистанцирал от чувствата си към нея, откакто бяха влезли в Чу Магна, защото знаеше, че не може да си позволи и най-малкото разсейване. Сега го направи отново, фокусира се върху същността си на друид, върху годините, отдадени на усъвършенстване на специфичните му дарби, върху познанията и уменията, които бе придобил. Представи си Бремен: сухото, набръчкано лице; странните, властни очи; усещането за целеустременост, което доминираше в цялото му изражение. Повтори си заръките, които старецът му бе дал, задължението, което бе поел, когато дойде тук.

После се обърна към градината, към смъртоносната плетеница от лози, към сенчестите ъгълчета, към невидимата жива сила, която чакаше някъде в дълбините й. Успокои се, забави ударите на сърцето си, укроти мислите си, обгърна се в плащ от спокойствие. Устреми се към елементите, които захранваха със сила неговата магия — към въздуха, водата, огъня, земята, към инструментите на своя занаят. Призова онова, което успя да открие от тях, търсеше ги и ги привличаше, обгради се с упоителната им смес. Вдишваше ги, вливаше ги в себе си и бавно започна да се променя.

Действаше внимателно, за да постигне резултата, който желаеше. Предприемаше малки стъпки в призоваването на магията си, като променяше себе си, без да бърза. Започна да съблича собствената си индивидуалност пласт по пласт, изтри чертите си, промени вида си. Изчисти се напълно, така че не остана нищо от физическата му същност. После се обърна навътре в тялото си, за да промени и онова, което бе там. Заключи всичките си чувства и въжделения, мисли и надежди, морални устои и житейски ценности — всичко, което го отличаваше като личност. Събра ги и ги скри там, където нямаше да могат да бъдат открити, откъдето нищо не беше в състояние да ги извади, освен Джърл Шанара, когато произнесеше името му.

Тогава започна да се изгражда наново. Черпеше от живота в градината, за да го постигне. Черпеше от онези създания, някога също били разумни същества. Откри есенцията на онова, което бяха, ядрото на онова, в което ги бе превърнал Черният елфически камък, и го пусна да разцъфти в самия него. Стана като тях, загубен в мрака, обзет от гняв, празен, отражение на тяхното безумие, на тяхната злина. Но все пак не се бе лишил от най-съкровеното на собствената си същност. Беше само на крачка от тяхната участ, съвършено близо.

Наблюдаващите го елфи можеха да видят метаморфозата му. Виждаха как високата му, леко прегърбена фигура се свива и гърчи, а длъгнестите му крайници се изкривяват. Усещаха как нечестивостта пълзи по него, докато поглъща всичко. Можеха да усетят миризмата на гнило. Можеха да вкусят разрухата му. Той бе отрицание на всичко добро, на всичко човешко и дори Джърл Шанара, който бе наясно с това, което приятелят му се опитваше да направи, се отдръпна.

Лудостта зажужа из главата на Тей Трифънйъд, напълно избуяла и обсебваща. Той беше пропит от извратената черна магия на градината, от разрухата на онези, които я бяха осеяли с живота си и превърнали в свой дом. За миг Тей си помисли, че разбира тази магия, как тя е произлязла от неправилната употреба на Черния елфически камък, но мисълта за това разбиране бе заплаха и за последните следи от неговия здрав разум, за мъничкото ядро, което бе запазил, и той се насили да я отпъди.

Навлезе в градината, като събрат на създанията, които тя бе погълнала. Вървеше смело, защото нищо друго не би било подходящо. Влезе като един от тях, все още ангажиран със задълженията, които те бяха изоставили след метаморфозата си, все още обитаващ света, който те бяха напуснали. Промъкваше се между стройните дървета и провисналите лози, влизаше като змия в змийското леговище. Беше отровен, колкото и те, и нищо от онова, в което се бяха превърнали, не беше по-зло от това, в което той се бе преобразил. Навлезе в сенчестите дълбини на градината, привлечен от тях, прониквайки с лекота в бездушната им прегръдка.

Градината и съществата, които я хранеха, реагираха както се беше надявал. Приеха го като свой. Разпознаха го, приветстваха го като един от тях. Той се потопи в тяхната поквара, в разрухата им, позволи ластарите на колективното им съзнание да пропълзят като червеи в ума му, за да могат да разберат намерението му. И видяха, че той беше техен пазител. Той беше градинарят. Той бе дошъл, за да им донесе нещо, промяна, която щеше да породи нов растеж, която щеше да задоволи някоя неизказана още нужда. Той бе дошъл, за да им донесе освобождение.

Тей навлезе дълбоко в градината, така дълбоко, че напълно изгуби себе си в онова, в което се бе превърнал. Всичко останало избледня и нямаше да се завърне отново в паметта му, докато не излезеше оттук. Той се сви на възел, от който животът му се изцеждаше на мънички, алени капки. Целият бе само болка и лудост, гневен призрак, изгубил напълно предишната си същност. Беше лишен от всичко, което бе представлявал.

Но имаше и нещо, което не преставаше да го движи. Непроменимото и неизменно съзнание за целта, която си бе поставил. Той беше дошъл за Черния елфически камък и дори в безумието си бе твърдо решен да се сдобие с него. Непоколебим, воден от непреодолимата нужда, той се приближи към него. Магическите линии го докосваха и после се плъзгаха настрани. Лозите потреперваха, но не от гняв, а от признателност. Животът в градината му позволи да се наведе над Черния камък, да го вземе в ръцете си, да го притисне към гърдите си. Те виждаха, че е дошъл да се погрижи за него. Беше дошъл да извлече нова магия от него, магия, която и те щяха да споделят, магия, която щеше да нахрани и задоволи отново глада им.

Защото Тей бе избрал тази маскировка за себе си. Съществата, които съставляваха градината, не можеха повече да призовават силата, която ги бе покварила, не можеха да се хранят от нея. Те бяха заключени в новото си преображение, хванати в капан сред лозите, дърветата и цветята на това парче земя, дълбоко в крепостта, която някога бе техен дом, вкоренени тук завинаги. Те пазеха Камъка, както биха пазили ключалките на оковите си, в очакване на времето, когато ще им бъде донесен ключа, който да ги освободи. Тей носеше този ключ. Тей беше шансът, надеждата и обещанието, което им нашепваше тяхната лудост.

И така, той тръгна, стъпка по стъпка, обратно през градината, стиснал в ръце — или по-скоро в онова, което минаваше за ръце — Черния елфически камък. Нишките магия се влачеха след него, мрежата от силови линии на градината се отваряше, за да му направи път, ластарите се отдръпваха, за да го пропуснат. Те леко изплющяваха при преминаването му и той усещаше как градината потреперва от болка. Но болката откънтяваше и в него, прекрасно усещане. Болка, която бе обещание за агония, агонията на трансформацията. Мрачна решителност пришпорваше краката му, разяждаше сърцето му, тласкаше го напред през сенките. Нова сила се докосна до уродливата му форма, леко и все още колебливо, като допир на копринени пръсти до кожата. Това беше спящата магия на Черния камък, която се пробуждаше, нетърпелива да се освободи, да даде живот на нови обещания. Тя галеше Тей, като любовница. Милваше разкривеното му тяло и го изпълваше с радост. Нашепваше му, че може да има мощта й за себе си, че може да се разпорежда с нея, както пожелае и тя ще му даде всичко.

Той се изтръгна от сенките на градината към светлината, навън от лозите, вън от гласовете, от допира на обитателите й. Беше ужасно, опустошено същество, изцяло чуждо на всичко човешко — нещо толкова омразно и безчестно, че бе напълно неразпознаваемо. Завлачи се, като оставяше кални дири по каменната пътека, сграбчил Черния камък на елфите, а нишките магия се носеха невидими зад него — струни, които само той можеше да съзре, въжета, които можеха да го върнат обратно на мига. Отпред елфите, дошли с него в Чу Магна, го гледаха с ужас. Щом се появи, те веднага извадиха оръжията си и се подготвиха за нападение. Той ги гледаше и не можеше да разбере кои са. Гледаше ги и изобщо не го беше грижа за тях.

Тогава Джърл Шанара вдигна ръка, за да възпре другарите си. Тръгна напред, втренчен в странното същество. Когато стигна на няколко метра от него, спря и прошепна с накъсан, дрезгав и изпълнен с отчаяние глас в тишината:

— Тей Трифънйъд?

Произнасянето на името му от Джърл Шанара върна живота на Тей. Друидската магия, която бе задържана в най-съкровените дълбочини на неговото същество, в най-недостъпното ядро на неговата същност, забушува из него и експлодира навън. Тя го освободи от ремъците на маскировката, която бе приел, изтръгна го от обгърналия го мрак, от тресавището, в което беше потънал. Изгори черупката, която бе навлякъл, и погълналата го лудост. И веднага го сътвори наново. Чертите на лицето му и личността му се възвърнаха, мотивите и въжделенията му се възродиха.

След това магията му прекъсна нишките от сила, които се провлачваха след него, и го направи пълновластен господар на Черния елфически камък.

И тогава градината като че побесня. Лозите и дърветата се надигнаха от земята с такава сила, сякаш щяха да се изтръгнат от корените си. Спуснаха се към Черния елфически камък и Тей Трифънйъд, първо за да го върнат обратно, а после да го погубят. Но Тей бе защитен от своя друидски огън, магията, която отново се бе завърнала, в момента на освобождението му, и бе прегрупирала силите си, за да го защити от гнева на градината. Лозите го шибаха, нараняваха го и се опитваха да го завлекат обратно в сенчестите си недра. Но огънят ги задържаше, изпепеляваше ги и го пазеше.

Джърл Шанара и останалите от групата се впуснаха напред с мечове и ножове и започнаха да режат преплетените лози. „НЕ! — помисли си Тей, докато се опитваше да ги спре. — Не, бягайте!“ Беше ги предупредил да не се приближават, изрично бе казал на Джърл да не го правят! Но елфите не можеха да се спрат, като видяха как се връща и носи безценния камък, убедени, че се намира в беда. И така, те се спуснаха смело и безразсъдно напред, с извадени оръжия, нехаещи за размера на опасността, пред която бяха изправени.

Но твърде късно осъзнаха грешката си. Градината се обърна срещу тях веднага. Хвана най-близкия от елфите, преди той да успее да отскочи настрани, отдели го от другарите му и го разкъса на парчета. Обезумял, Тей насочи част от друидския си огън към обкръжените си приятели, като отслаби собствената си защита. После се втурна към стълбите, викайки на останалите да го последват. Всички побързаха да го сторят; всички, освен още един от елфите-преследвачи, който бе твърде бавен в реакцията си и докато се обръщаше, беше заловен откъм гърба и повлечен към участта си.

Тей стигна до стълбището и побягна нагоре. Усещаше как силовите линии навсякъде около него се разрушават. Чувстваше отслабването на магията на градината. Открадването на Черния камък на елфите бе причинило необратими щети дълбоко в жизнената сила на Чу Магна и тъканта й бе разкъсана непоправимо. Тей усещаше как земята започва да се тресе под краката му.

— Какво е това? Какво става? — извика Джърл, като се изравни с него.

— Крепостта се срутва! — изкрещя Тей. — Трябва да излезем!

Те се втурнаха по коридорите, през лабиринта, през тъмните, празни проходи обратно към процепа, през който бяха проникнали. Странна и разстройваща смесица от въодушевление и тревога бушуваше в гърдите на Тей. Беше свободен, гамбитът му бе успял, кръвта му започваше да кипи при тази мисъл. Но цената, която щеше да се наложи да плати, още не бе ясна. Не се чувстваше никак добре; нещо се беше случило с него в градината, нещо, което още не можеше да разбере. Той се огледа, сякаш се опитваше да открие дали не му липсва някое късче. Но беше цял и невредим. Щетата беше вътре в него.

По древните стени на крепостта се появиха цепнатини, които ставаха все по-дълги и по-широки пред очите му. Каменните блокове се разтресоха ужасно и започнаха да се разтрошават. Тей бе разрушил силата на Чу Магна, внимателно съградената магия, поддържала градината и крепостта в по-крехък баланс, отколкото бе предполагал. Чу Магна пропадаше. Нейното време на този свят, продължило толкова дълго, беше към края си.

Прейа Старли профуча покрай него, и се втурна напред, като викаше назад през рамо. Тя отново бе заела позицията си на разузнавач в челото на отряда. Тичаше по треперещите камъни, стройните й крака и канелената й коса сякаш летяха. Тей се взря след нея, не можеше да я види ясно. Зрението му беше замъглено и дишането му се затрудни. Поемаше жадно въздух, но все не му стигаше.

Беше започнал да се препъва, когато Джърл Шанара го настигна, забави крачка, обви силната си ръка около изнемощялото му тяло и го повдигна. След тях тичаха Врий Иридън и последният от елфите-преследвачи.

Стени и тавани се срутиха, когато излязоха от крепостта и хукнаха през двора към външната стена и портите. Тей почувства, че в гърдите му гори огън. Осъзна, че някаква част от нечистата магия на градината все още е в него. Опита се да я запечата, да я изолира от останалото си тяло, като използва собствената си магия, за да я задуши. После погледна към себе си, сякаш да добие увереност.

За негов ужас Черният елфически камък пулсираше меко до гърдите му. Той извърна очи, като бързо покри скъпоценния камък, за да не го видят останалите.

Петимата се стрелнаха през портите на крепостта и после нагоре по стълбите, които водеха обратно към пукнатината. Тътенът зад тях започна да се усилва, примесен със звука от пропукващи се и цепещи се камъни. В прохода се вдигнаха облаци прах и те едва си поемаха дъх. Врий Иридън бе започнал също да изостава и елфът-преследвач, който тичаше до него, спря да му помогне. Подобно на старци, четиримата се влачеха напред, кашляха и се давеха, в опит да настигнат Прейа Старли.

В лоното на планината избухна експлозия. Огромен облак прах и наноси ги удари в гърба, събори ги и ги просна на стълбите. Разтреперани и замаяни, те не преставаха да драпат напред.

Силата на Тей бързо чезнеше. Болката в гърдите му започна да се разраства Усещаше как пулсирането на Камъка се усилва. Частицата нечиста магия от градината, все още заключена в него, се хранеше от мощта на Черния камък. Тей се бе маскирал твърде добре. Беше се променил твърде успешно. Беше смятал, че ще може да се възстанови от стореното, но заразата, която сам бе допуснал в себе си, нямаше да изчезне така лесно. Той стисна зъби и продължи напред. Бе поел този риск. Вече нищо не можеше да се направи.

Минаха през пукнатината в скалата и обратно към склона, който водеше към езерото в планинския кратер. Прейа Старли стоеше като вкаменена точно пред тях, само на няколко метра по-нататък.

— По дяволите! — изсъска Джърл Шанара.

Пред тях, наредени в широк полукръг, отрязали всеки изход за бягство, стояха десетки гноми-преследвачи. В центъра им, обвити в черно и прегърбени като привидения, дебнещи в нощта, бяха двама черепоносци.

Преследвачите им най-после се бяха добрали до тях.

Елфите се запрепъваха и струпаха зад Прейа. Тей набързо пресметна, че са само петима срещу почти стотина гноми. Нямаха никакъв шанс. Прейа отстъпи бавно до Джърл. Не беше извадила оръжието си.

— Вече чакаха, когато излязох — каза тя тихо. В гласа й нямаше никакъв страх. Погледна към Тей, лицето й бе странно спокойно. — Твърде много са за нас.

Джърл кимна. Погледна към Тей с помръкнало лице. Зад тях цепнатината избълва прах и чакъл, когато нова експлозия разтресе планината. Земята потрепери в отговор на срутването на Чу Магна и изтичането на магията й.

— Ще трябва да се върнем — прошепна Джърл. — Може да намерим друг път.

Но Тей знаеше, че друг път няма. Пътят им беше само този — през черепоносците и гномите-преследвачи. Да се върнат обратно в процепа, си беше чисто самоубийство. Цялата планина се рушеше и всяко същество, хванато в тунелите й, щеше да загине. Отзад последният от елфите-преследвачи пусна Врий Иридън от прегръдката си и старецът се свлече на скалите. Локатът бе почти в безсъзнание. По лицето и главата му имаше кръв. Кога се беше случило това? — зачуди се Тей. — Как го беше пропуснал?

Елфът-преследвач пристъпи до него.

Безнадеждно е, помисли си Тей.

Отдалечи се от Джърл и опита да се задържи на крака сам. Откри, че може. Изправи се, после погледна право към приятеля си. Джърл отвърна на погледа му с подозрение и Тей неволно му се усмихна. Прейа Старли го гледаше с любопитство.

— Чакайте ме тук — каза Тей.

— Какво смяташ да правиш? — веднага попита Джърл, като пристъпи напред да го хване за ръката и да го задържи.

Тей внимателно се освободи и отвърна.

— Всичко ще бъде наред. Просто чакайте тук.

Тръгна надолу по склона, като подбираше внимателно пътя си по гладките, нестабилни камъни, усещайки продължителните трусове, които пронизваха планината заради несекващото разрушаване на Чу Магна. Погледна нагоре, над скалното лице, към небето, после към необятните стени на кратера, към спокойното, пленено в него езеро, към планинските върхове и изтляващото слънце. Остави мислите си да се реят свободно. Мислеше за Бремен и Риска, сега пръснати надалеч, в друга част на Четирите земи, водещи своите собствени битки. Представи си какво ли им е на тях. Помисли за семейството си, за дома си в Арборлон, за родителите си и Кира, за брат си, жена му и децата, за старите приятели, за местата, по които бе живял. Помисли за погубения Паранор и друидите. Успя да побере нещата от миналото и настоящето само в няколко кратки момента, пръсна спомените си пред себе си, а после ги измете настрани.

Спря, когато бе само на десетина метра от черепоносците. Те се бяха изправили и го гледаха с гибелните си червени очи, лицата им бяха скрити под качулките на наметалата. Тей знаеше, че не му достига магия да се изправи срещу тях. Бе злоупотребил със себе си в Чу Магна и сега беше слаб и изтощен. Прие това спокойно. Търсенето на Черния елфически камък бе свършило. Сега оставаше само да го отнесат в Арборлон. Другарите му трябваше да получат шанса си да завършат пътуването до дома. Той беше длъжен да им го даде. Макар че преди щеше да е способен сам да осигури защита на всички, сега не можеше да защити дори себе си. И въпреки това трябваше да го стори. Той беше всичко, което имаха.

Погледна към свитата си в юмрук ръка. Силата на Черния камък лежеше в нея. Бремен го бе предупредил да не я призовава и той му беше дал дума. Но нещата не винаги се подреждат така, както желаем.

Тей рязко вдигна юмрука си и усети мрачните вибрации на Камъка в дланта си. Като събра и последните частици от силата и решителността, които му бяха останали, той посегна към сърцето на мрачната магия и призова мощта й. Черепоносците вече реагираха. Осъзнали опасността, те събудиха собствения си смъртоносен огън, отвратителен зелен блясък, който хвърлиха към него с ужасяваща точност. Но не се оказаха достатъчно бързи. Черният елфически камък бе очаквал призива на Тей, беше го жадувал. Камъкът беше свързан с него още от мига, в който друидът го отне от градината. Сега бяха господар и слуга, но с още неустановени роли. Пулсирайки от нетърпение, магията заструи между пръстите на Тей в ивици, лишени от светлина, черна пустота, която поглъщаше всичко по пътя си. Тя смаза огъня на черепоносците. Смаза и самите черепоносци. Смаза и гномите-преследвачи, всичките, дори тези, които се опитаха да избягат. Всички, до последния ужасен гном. Погълна всичко. Изпепели гномите и чудовищата, превърна ги във въглени и се насочи обратно, за да нахрани притежателя на Камъка с животите им.

Тей потрепери и извика, щом магията се върна при него, напоена с животите на своите жертви. Дълбоко в него навлезе злото на черепоносците и убийствената мощ на техния огън. Черните им намерения и извратените им стремежи забушуваха из него, изпълваха го и го опустошаваха. И тогава той разбра каква е тайната на мощта на Черния камък на елфите — тя анулираше силата на магията на другия, открадваше я, присвояваше я. Но цената беше отвратителна, защото взетата мощ ставаше мощ на притежателя на Камъка и го променяше завинаги.

Всичко това продължи само секунди. Цялата вражеска сила беше унищожена. По скалния склон в кратера останаха само парцали от дрехи, парчета от оръжия и малки купчини въглени. Във въздуха витаеше миризма на изгорена плът. По повърхността на спокойните води се бяха появили вълнички, породени от преминаването на огъня на Камъка.

Тей се свлече на колене, магията бушуваше из него на спирали. Усещаше как започва да изяжда тялото и духа му, превръщайки ги в прах. Не можеше да я спре с нищо. Щеше да бъде унищожен от нея и пресътворен отново. Черният камък на елфите падна от треперещите му пръсти на скалата и остана там неподвижен. Мрачните му лъчи бяха секнали. Вибрациите бяха заглъхнали. Тей се втренчи в него, опитвайки се да намери начин да концентрира магията си, за да спре процеса на покварата. Стисна очи от болка. Нищо не би могло да го подготви за този ужас — нищо. Не се беше подчинил на Бремен и сега плащаше цената за това.

После Джърл Шанара го държеше, сведен над него, говореше му нещо. Прейа също бе там. Чуваше гласовете им, но не можеше да разбере думите. Все още беше със затворени очи и се бореше с магията на Черния елфически камък. Сега той се бе превърнал в градина. Магията бе посята в него, бе пуснала корени в очакване да се поддаде на нейната съблазън. Това беше капан, който не бе предвидил. Имаше толкова много други обстоятелства, толкова много неща, за които да мисли.

— Тей! — чу той Прейа да вика.

Сега в него растеше нещо тъмно, нещо огромно и невъобразимо зло. Отново бе хвърлен в пробуждането на магията, донесла със себе си същността на черепоносците. Тя го покваряваше. Не можеше да се пребори с нея. Беше твърде увреден, за да го направи.

— Прейа! — прошепна той. — Кажи на Бремен…

След това изгуби съзнание и потъна в друго време и място. Беше лято в Арборлон и отново бе дете. Играеше си с Джърл и падна, докато се опитваше да изкатери една стена. Удари силно главата си и лежеше на тревата. Джърл беше до него и казваше: „О, я не бъди такова бебе! Нищо и никакво падане! Не си се ударил!“ И той се бореше да стане, почти зашеметен, с ожулени лакти и лице, когато Прейа, която играеше с тях, го прегърна и каза: „Остани така, Тей. Изчакай за момент, докато замайването премине. Не бързай.“

Той отвори очи. Джърл Шанара го държеше в прегръдките си с угрижено лице. Прейа бе застанала на колене наблизо, очите й бяха пълни със сълзи, които се стичаха по лицето й.

Ръката му откри нейната и я задържа.

Тогава, също както бе направил с Ритън Кип, той използва магията, за да изтегли въздуха от дробовете си. Усети как сърцето му забавя ударите си. Почувства и отслабването на разрушителната сила в себе си. Приспа му се. Само това му бе останало. Сънят.

Мракът покри очите му и го лиши от зрение. Той въздъхна. Смъртта дойде бързо и нежно и го отнесе.