Кретиен дьо Троа
Персевал, или Разказ за Граала (3)

Персевал среща приятелката на Надменния рицар

И яздил той от сутринта,

632 дордето паднала нощта,

преспал на шумата зелена

и станал, щом денят наченал…

И се разнесла птича песен.

636 Възседнал своя кон чудесен,

на път отправил се той пак

и за почивка спрял се чак

край шатра сред трева зелена

640 и кладенец с вода студена.

А шатрата била тъй чудна:

оттук я гледаш — изумрудна,

оттам пък — огненочервена,

644 с блестящи ленти украсена.

Отгоре златният орел,

лъчите слънчеви поел,

разливал пурпурни каскади

648 върху зелените ливади

е отблясъци, каквито няма

по цялата земя голяма^[1].

А из полята нацъфтели

652 уелски шатри се редели.

Младежът мигом се завтекъл

към шатрата и сам си рекъл:

— Това ли е домът ти, Боже?

656 Ще вляза в него, инак може

грях да сторя. Мама беше

напълно права: тя твърдеше,

че няма нищо по-красиво

660 от църквата и че не бива

да отминавам никой храм,

че редно е да вляза там

и до иконите да стигна,

664 та глас към Бога да издигна

с молба храна да ми даде,

че нещичко ми се яде.

Той до отворената шатра

668 се приближил и във средата

копринено легло съзрял,

а в него някой сладко спял:

това било девойка млада.

672 Вън по зелената ливада

приятелките й берели

за шатрата букети бели.

Младежът влязъл, без да пита,

676 но почнал конят му да рита

и младата жена събудил.

Не се и миг младежът чудил,

а казал е най-любезен глас:

680 — Госпожице, привет на вас.

Мен майка ми ме посъветва

и аз пред нея дадох клетва

да поздравявам най-горещо

684 навсякъде, където срещна,

девойки като вас. Аз няма

сега да изменя на мама.

Девойката от страх и смут

688 младежа сметнала за луд,

дори упрекнала се тя,

че му търпяла глупостта,

и рекла: — Отминавай, драги,

692 защото чакат те тояги.

— Добре, ала целувка дай!

Не ме е страх от никой, знай!

Така ме майка ми научи.

696 — Не ще ти падне, момко, случай

да ме целунеш. Хайде, стига,

че ето моят мил пристига…

Но момъкът бил много як

700 и сграбчил я, че инак как

с добро целувка да поиска.

В леглото почнал да притиска

девойката, а тя, горката,

704 напразно взела да се мята…

Но той отново я нападнал,

целувки двайсет си откраднал

и в суматохата видял,

708 че на ръката й блестял

чудесен пръстен изумруден,

и казал още превъзбуден:

— Я дай ми пръстена тогава,

712 девойко! Аз не съм забравил,

че мойта майка на раздяла

уроци ценни ми е дала…

Знай, този пръстен се полага

716 на мен. Дай пръстена веднага!

— Не! — рекла тя. — Та той е мой,

не ще го вземеш даже с бой.

Той хванал й дланта сърдито,

720 разтворил пръстите й свити,

измъкнал пръстена от пръста,

на своя турил го чевръсто

и казал гордо: — Този ден

724 за своя труд съм награден

с целувки, та макар и кратки,

но тъй упойващи и сладки…

Прислужничките^[2] ни едва ли

728 по-сладички ми биха дали.

Тя казала му през сълзи:

— Чуй, пръстенчето ми върни!

Щом толкоз грубо се държиш,

732 с живота си ще заплатиш.

Не ще ти се размине, знай!

Но нейните слова комай

не стигнали до госта млад.

736 Напротив, той усещал глад

и тъкмо в този миг преминал

край малка бъчва, пълна с вино,

до нея — сребърен бокал,

740 а на тръстиков сноп съзрял

покривка бяла, под която

стояло ядене богато:

три вкусни гозби от елен.

744 Та как да е опечален,

и недоволен и сърдит!

След малко бил напълно сит:

едното блюдо сам изял

748 и най-охотно си налял

чудесно вино във бокала,

изпразнил го на екс и казал:

— Госпожице, ела при мен,

752 обядът е предназначен

за нас. И двама да ядем

от него колкото си щем,

едното блюдо ще остане.

756 При тази негова покана

тя продължавала да бърше

сълзите, пръстите да кърши

от болка и от отчаяние

760 след неговото злодеяние.

Той до насита ял и пил,

остатъците припокрил

е покривката и се наканил

764 отново своя път да хване…

А как сама да я остави?

Но нямало какво да прави

и казал й: — Добра бъди,

768 девойко, и не се сърди,

че пръстенчето ти отнемам.

Пред теб сега обет поемам

за най-добро обезщетение…

772 Аз тръгвам с твое позволение.

Девойката го уверила,

че тя не би благословила

човека, заради когото

776 я сполетяло зло, каквото

едва ли някоя жена

изпитва в нейната страна.

Каква отплата би й дал,

780 честта й щом е поругал!…

Но плач прекъснал й гласа.

А в този миг откъм леса

любимият й се задал,

784 по конските следи разбрал,

че с нея нещо лошо става,

видял, че плаче, и тогава

й рекъл: — Мила моя, лесно

788 се сещам по следите пресни,

че някой рицар тук е бил.

— Не беше рицар, друже мил,

а бе уелсец прост, неук

792 и най-нахално влезе тук.

От гозбите ви яде той,

като че на приятел свой

е гост. И виното опита…

796 — Затуй ли, мила, са сълзите?

Той на подобно угощение

би бил и е мое позволение.

— Не, сир, и нещо друго стана:

800 ръката ми той грубо хвана

и пръстена ми взе насила.

Една зла мисъл осенила

любимия й. Той й казал:

804 — Голям негодник е излязъл!

Е, нищо, нека си го носи…

Но май във друго е въпросът.

Не се ли случи още нещо?

808 — Да, сир, целуна ме горещо^[3].

— Целунал те горещо, значи?…

— Да, сир, целуна ме, обаче

самата аз не бях съгласна.

812 — На мене всичко ми е ясно:

Признай, че ти хареса даже.

О, нека Бог да те накаже! —

от ревност той й изкрещял. —

816 Достатъчно съм с теб живял

че да ти мине днес лъжата.

Ти за слепец недей ме смята,

добре съзирам подлостта:

820 на крив път те изведе тя.

Дордето не постигна мъст,

изобщо няма (честен кръст!)

пред коня ти овес да сложа.

824 И даже ако се наложи,

не ще го подковават пак^[4].

Ако умре, ще видим как

ще ходиш ти пешком след мен.

828 Не се надявай някой ден

одеждите си да смениш,

окъсана ще си вървиш,

дорде на момъка главата

832 не се търкулне на земята.

А после взел, че се наял.