Кретиен дьо Троа
Персевал, или Разказ за Граала (2)

Персевал среща рицари и се разделя с майка си

Когато рано сутринта

звучи на птици песента,

когато се събужда всичко

72 (гори, поля, цветя, тревички^[1]),

зората щом е запламтяла,

там, в равнината запустяла,

под небосвода светло син

76 един младеж, вдовишки син,

три копия^[2] в ръката взел,

ловджийския си кон извел,

седло му сложил сам, излязъл

80 от майчиния дом и казал,

че ще отиде там, където

е овес засято е полето

и хората орат отрано

84 с дванайсет вола и шест брани.

Едва навлязъл той в гората

и в миг усетил как душата

се пълни с чувство най-прекрасно

88 от хубавото утро ясно

и веселия птичи глас.

Така изпаднал той в захлас

от песните и от лъчите,

92 че снел от своя кон юздите

да попасе трева зелена,

и с ловкост необикновена

взел копията и поред

96 замятал ги: едно — напред,

едно — назад, едно — нагоре…

И не усещал той умора.

Но както хвърлял устремено,

100 пет рицари въоръжени

откъм гората се задали,

е оръжието си дрънчали

и вдигали страхотен шум,

104 напредвайки по своя друм.

Ту копие о някой бук

се удряло с пронизващ звук,

ту щит, докоснал дъбов пън,

108 издавал глух метален звън:

във хор оръжия и клони

ехтели вред под небосклона.

Като разбрал от тази врява,

112 че група воини приближава,

младежът почнал да се вайка:

— Да, спомням си как мойта майка

ми казваше, че се страхува,

116 когато дяволи върлуват,

че щом ги някой тук съзре,

да се прекръсти е добре.

Но аз не бих поел обет

120 да следвам нейния съвет

и сам ще победя без страх

най-силния от всички тях;

така останалите вече

124 от мен ще бягат надалече.

Та ето за каква победа

мечтал, преди да ги съгледа

младежът наш. Ала когато

128 показали се от гората

бойците с ризници блестящи,

с оръжията си звънтящи

и с нови копия, каквито

132 не са му виждали очите,

и всичко светело в зелено,

в сребристо, в аленочервено

под слънцето на онзи ден,

136 младежът, явно възхитен,

възкликнал силно: — Боже мили,

пред мене са се появили

пет ангела!… Аз сторих грях,

140 че виждах дяволи във тях.

И колко права беше мама,

когато казваше, че няма

от тях по-висши същества

144 освен Бог. Но нима това,

което виждам в този час,

не е Бог, слязъл между нас,

защото между тях съзирам

148 един, когото аз намирам

божествен. Господи прости!

Той тъй над другите блести,

че нямат и десета само

152 от хубостта и прелестта му.

Макар че мама ме възпита

как трябва Бог да се почита,

да се прославя и обича,

156 пред този бог ще коленича.

Не пред Всевишния. — Веднага

младежът, както се полага,

молитви почнал да реди,

160 тъй както майка му преди

го учела. Щом го видял,

водачът воините си спрял

веднага е думите: — Не бива

164 към него никой да отива,

че той, какъвто си е плах,

ще вземе да умре от страх,

без дума да е промълвил.

168 След туй водачът приближил

и рекъл му: — Защо стоиш

така? От мен ли се боиш?

— Не ме е страх, ала желая

172 от вас самия да узная

не сте ли вие Бог^[3]. — Но как!

— А кой сте? Нека знам все пак.

— От рицарите съм. — Пък аз

176 не съм видял до този час

оттук жив рицар да минава…

За тях не се и споменава —

отвърнал момъкът учтив. —

180 Дори от Бог сте по-красив!…

Защо не съм с подобен лик!

Ала водачът в този миг

запитал го: — Ти днес тъдява

184 не си ли виждал да минават

пет рицари и три моми?

Но друго бил си наумил

да разбере сега младежът,

188 оръжието му разглеждал

и в плен на истинска възхита,

не се сдържал да го попита:

— Щом вие рицар се зовете,

192 сир, моля ви се, обяснете

какво в ръката си държите?

— Та аз самият новините

от теб очаквам да науча,

196 приятелю, във този случай,

а ти въпроси ми задаваш! —

отвърнал рицарят тогава. —

Това се копие нарича.

200 — Но то на мойте не прилича…

За хвърляне ли също служи?

— Какво говориш, млади друже!

Със него удря се отблизо.

204 — Тъй както казвате, излиза,

че с мойте копия ще мога

аз да убия сам по-много

животни, даже отдалече,

208 тъй както с лък. — Я чуй, човече,

от твоите не се нуждая.

За рицарите аз желая

от теб да разбера къде ли

212 момичетата са отвели?

Ала младежът хванал щита

и все тъй продължил да пита:

— Ами това, сир, за какво е?

216 — Ти, друже, все за нещо свое,

разпитваш… Аз бих искал сам

от тебе нещо да узнам.

Понеже си ми симпатичен,

220 макар и твърде нетактичен,

ще отговоря: щит това е.

— Щит? — Да. Та всеки рицар знае,

че много му е нужен щитът.

224 Това е сигурна защита.

От ударите вражи той

предпазва ме при всеки бой.

Без щит не може, друже, знай!

228 Затуй ценя го аз безкрай.

Онези рицари, които

встрани стояли страховито,

при своя господар решили

232 да идат. Като приближили

до него, с любопитство живо

подхванали нетърпеливо:

— Сеньоре, на какво разчита

236 уелсецът? Какво ви пита?

— Какво ли? — рекъл господарят, —

та той не ще да отговаря

и страшно много настоява

240 подробно да му обяснявам

защо е нужна всяка вещ.

— Сир, този явно е невеж.

Уелсците са поначало

244 глупаци. Този тук едва ли

ще е по-умен от кокошка.

Какъв ли смисъл има още

да губим ценното си време!

248 За луди някой ще ни вземе.

— Навярно прави сте. Но аз

на път не ще поема с вас,

преди да му представя вещо

252 как служим си със всяко нещо.

И към младежа се обърнал:

— Прости ми, друже, ще се върна

пак на въпроса си дали

256 пет рицари и три моми

тук някъде не си видял.

Но момъкът го задържал

за ризницата и попитал:

260 — Сир, тази дреха как е шита?

Кажете за какво ви служи?

— Нима не знаеш, млади друже?

— Не зная. — Ризница това е,

264 като желязо тежка тя е.

— Желязна ли е? — Виждаш сам.

— За бога, виждам. Но не знам

защо ми е да я обличам.

268 А е красива, не отричам!

— Чуй, друже! Щом си ти облечен

с такава ризница, тя пречи

на копията и стрелите

272 при бой да те ранят в гърдите.

— Та значи, ако са снабдени

със ризници сърни, елени,

защо тогаз на лов да ходя

276 и в гъсталаците да бродя?

Подхванал рицарят веднага:

— Мой друже, Бог да ти помага!

Кажи какви са новините

280 за рицарите и момите.

Младежът, все така решен,

попитал: — С туй ли сте роден?

— Не, не. Не можеш, друже млад,

284 да дойдеш тъй на този свят.

— А кой тогаз ви го е дал?

— Ще кажа, щом съм обещал.

— Кажете де! — Тогава чуй:

288 от крал Артур е всичко туй.

Преди пет дни дари ни той

с каквото нужно е за бой…^[4]

Я разкажи, макар и сбито,

292 за рицарите и момите:

какви на външен вид те бяха

и много бързо ли вървяха.

А той отвърнал: — Сир, там, дето

296 гората стига до небето,

обгръщайки самия склон,

се врязва проходът Валдон.

— Е, и какво пък от това?

300 — Там има майка ми нивя:

сега орачи ги орат.

Ако са взели този път,

те могат да ви кажат нещо.

304 Помолили го те горещо

със тях да иде още днес

там, дето сеели овес.

Младежът яхнал своя кон

308 и ги повел към онзи склон

при хората, които е брани

брануват ниви разорани.

Щом своя господар съзрели,

312 работещите пребледнели:

видели те, че придружен е

от рицари въоръжени,

и мигом ги обхванал страх,

316 че той е разговарял с тях,

и ще поиска да е рицар,

а майка му — сама, вдовица —

в скръб ще изгуби сетни сили.

320 Помолили се: — Боже мили,

дано се за това не сеща!

Щом той застанал им насреща,

попитал ги: — Да сте видели

324 пет рицари из тез предели

със три девици да вървят?

— Да, минаха по този път —

един от тях веднага рекъл.

328 Тогаз младежът се завтекъл

към рицаря и казал: — Сир,

ще ви обадя най-подир:

оттук са минали момите.

332 Но аз не знам защо мълчите

за краля? Носи му се слава,

че рицарите посвещава^[5].

— Ще кажа, драги: всички знаят,

336 че в Кардуел живее кралят.

Преди пет дена беше там,

е ей тези две очи аз сам

видях го. Но ако се случи

340 да липсва, лесно ще научиш

къде той точно пребивава.

Но аз сега те умолявам

да кажеш името си — как

344 да те наричаме все пак.

— Зовът ме Синко — отговорил

младежът. — Синко ли? — повторил

след него рицарят. — Едва ли

348 туй име само са ти дали…

— И Братко ме наричат някои.

— Но истинското име как е?

За него всъщност аз те питам,

352 на този отговор разчитам.

— Добре, ще кажа: някой път

и „Сир“ ме хората зоват.

— Чудесно, но това не значи,

356 че ти не казват другояче.

— Не, не, аз нямам друго име.

— О, Боже мили, пощади ме!

Невероятно ми се струва

360 туй, що ухото ми дочува.

И рицарят при тези думи

в галоп поел по своя друм и

се втурнал другите да гони.

364 Младежът яхнал своя кон и

към майчиното си имение

препуснал. Там със нетърпение

и с горест чакала го тя.

368 Каква била й радостта,

когато го видяла вече,

че се е върнал отдалече!

Излязла майка му насреща

372 и казала е любов гореща:

— О, синко мили!… — И не спряла

да му повтаря до премала

все тези думи. — Аз от страх

376 по теб без малко не умрях.

Къде се толкова забави,

в кои поля, в кои дъбрави?

— Къде ли? Чуй ме. С тебе само

380 ще споделя аз всичко, мамо.

Нали от ангели небесни

за тебе няма по-чудесни

създания. Тук на земята

384 по-висша твар не е позната.

Така твърдеше ти преди.

— То може да се потвърди

от не един човек. — Кой знае?

388 Твърди се, но дали така е?

Във Пустата гора аз бях

и там създания видях,

които бяха по-чудесни

392 дори от ангели небесни.

През сълзи майка му тогава

пак взела да го поучава:

— Дано и в място най-далечно

396 да бди над тебе Господ вечно!

Ти с ангели, както разбрах,

си бил и много ме е страх,

че те убиват всичко живо

400 по пътя си немилостиво.

— Не, мамо, всички тук твърдят,

че рицари се те зоват.

Когато чула тези думи,

404 загубила тя своя ум и

след малко, вече посвестена,

продумала му натъжена:

— Горката аз, ах как съм клета,

408 че не предпазих си детето

от рицарите пусти^[6]! Всуе!

А можеше и да не чуеш

за тях. Ти щеше да си рицар,

412 ако на твоя мил бащица

и на другарите добри

Бог беше склонен да дари

живот и здраве. Никой друг

416 освен баща ти, синко, тук

с такава храброст не блестеше.

Той най-достоен рицар беше

сред всички острови в морето.

420 Гордей се със това, което

от него ти си наследил.

Не би се и от мен червил:

дедите ми, баща ми бяха

424 все рицари и те успяха

рода ни да прославят с чест.

От тях по-доблестни до днес

не зная аз. Но би могло,

428 за жалост, да се случи зло

на хора храбри, умни, честни:

те често стават най-злочести.

А пък които са лениви

432 и недостойни, и злобливи,

тях сякаш злото ги не хваща;

добрият за доброто плаща.

Но ти не знаеш, сине мой,

436 че бе ранен баща ти в бой —

между краката бе улучен.

След този удар злополучен

като че замъкът, нивята

440 за миг потънаха в реката.

В голяма бедност той изпадна…

Жестока участ, безотрадна,

върху народа се стовари,

444 самия Пендрагон удари,

а той — на крал Артур бащата —

все още крал бе на страната.

И всички бяха разорени,

448 земите им — опустошени.

Какво и как да се спасява.

Та беше татко ти тогава

във Пустата гора, в свой замък,

452 но тук да дойде сили нямал

и той не виждал изход друг,

освен да го докарат тук^[7].

Ти беше мъничко дете,

456 едва навършил беше две

и още не те бях отбила.

А преди теб се бях сдобила

със две момчета. Тях баща ти,

460 като пораснаха, ги прати

в два кралски двора на учение,

та там те бойното кръщение

със кон и сабя да получат,

464 на рицарство да се научат.

По-възрастният брат на кон

при краля на Ескавалон

отиде — той бе смел, почтен

468 и в рицарството посветен.

А другият — той бе прибран

във Гоморет от краля Бан.

В един ден моите момчета

472 били за рицари приети

и към дома поели път

мен и баща ти да дарят

със радост, ала, както чух,

476 във бой предали Богу дух.

По-късно, синко, се разбра,

че на големия ти брат

били очите изкълвани

480 от ненаситни черни врани.

От скръб помина се баща ти

и си останах аз, горката,

по три покойника да страдам.

484 Ти беше моята отрада,

единственото ми имане,

което тука ми остана,

единствената ми утеха…

488 Зли сили другите отнеха.

Синът не смятал, че е длъжен

да слуша този разказ тъжен

и рекъл: — Мамо, дай да ям.

492 Защо ми казваш туй не знам,

но знам, че много бих желал

да ида там, при онзи крал,

където рицар смел се става.

496 И майка му едва успява

за малко да го задържи,

та всичко нужно да стъкми,

да сложи във един вързоп

500 дебела дреха от коноп

и нова риза от коприна,

и туника, и пелерина,

ушити по последна мода,

504 та спретнат винаги да ходи.

Но все припирал той. Едва

били изминали ден-два

и тя му всичко натъкмила,

508 ала така се натъжила,

че със целувки, през сълзи

му рекла: — Много ми тежи,

че ти при краля заминаваш,

512 че искаш рицар там да ставаш,

доспехи нови да получиш.

Какво ли с тебе ще се случи?

Как би се справил, сине мой,

516 щом още не си влизал в бой

и нямаш никакво умение

да ползваш бойно снаряжение?

Обхваната съм от тревога,

520 че няма никога да могат

да те научат. Нищо чудно

за начинаещ да е трудно.

Но си е истинско мъчение

524 да не успяваш при учение.

Аз искам да ти дам съвет,

за да го следваш занапред.

Щом е него се съобразяваш,

528 ти винаги ще преуспяваш.

Ако е рекъл Бог, след дни

ще станеш рицар, но помни,

че със жена ако се срещнеш

532 и се нуждае тя от нещо

или от някакви беди

е сполетяна, ти бъди

готов веднага да помогнеш,

536 е добра постъпка да я трогнеш.

Жените щом не уважаваш,

завинаги без чест оставаш.

Но ако правиш им услуги,

540 ще те зачитат всички други.

Ако предлагаш им наслада,

не се натрапвай до досада.

За мъж е щастие, нали,

544 девойка да му позволи

да я целуне. Но тогава

недей с прищевки прекалява!

Щом пръстен има тя на пръста

548 или с кесия е на кръста

и от любов към теб решава

да ти ги подари, тогава

да не помислиш отегчен:

552 „Не, този дар не е за мен“.

Да ги приемеш бъди склонен…

Щом като дар са те, защо не?

И друг съвет: ако мъжът

556 е с някого на дълъг път,

не бива да се колебае

той името му да узнае.

Човек се опознава лесно,

560 щом името му е известно.

Помни, единствено си струва

с достойните да се общува:

те в грях не биха те въвели,

564 щом с тебе са на път поели.

По църкви и по манастири

ходи редовно: всеки дири

най-сигурна утеха в Бога.

568 На него се моли най-много

и тебе с благодатен жест

да надари с достойнство, с чест.

— Защо е църквата, кажи ми?

572 — Да славим, сине мой любими,

Създателя на битието,

на всичко живо под небето.

— А манастир какво е, мамо?

576 — То, синко, свят и хубав храм е,

изпълнен с много свети вещи,

там молят се и палят свещи,

там, синко, името Христово

580 се слави със свещено слово,

че Той за своите идеи

оклеветен бил от юдеи.

Без никаква вина пророкът

584 подложен бил на най-жестоки

мъчения, че за душите

на нас, мъжете и жените,

се е застъпил, та във ада

588 да не отидат, да не страдат.

Те били го със злоба, с мъст,

разпнали го на дървен кръст

е венец от тръни на главата.

592 Да чуеш литургия свята,

молитва да прошепнеш там —

затуй се ходи, синко, в храм.

Отвърнал той, че обещава

596 да ходи, както подобава,

и сам в обителите божи

е охота… Ала той не можел

при майка си да чака много…

600 Преди да дойде час за сбогом,

надянал бързо облеклото,

на коня прикрепил седлото

и без да губи много време,

604 щял трите копия да вземе,

когато майка му решила

от копията две насила

да вземе: хващало я страх.

608 че по-опасно ще е с тях.

Да беше майка му посмяла

и третото би тя прибрала.

В ръката си младежът стискал

612 върбова пръчка — с нея искал

да удря коня за из път.

За тръгване дошъл часът.

И майка му с любов, през плач,

616 му рекла: — Бог да е водач

на стъпките ти, сине мили,

и да ти дава радост, сили,

да имаш в него упование.

620 Но щом на хвърлей разстояние

бил нашият приятел млад,

обърнал поглед той назад,

видял, че майка му, горката,

624 в несвяст се свлича на земята,

като че ли в предсмъртен миг,

и с пръчката като е камшик

той коня си ударил здраво,

628 за да го понесе направо

с присъщия му ход чевръст,

към онзи лес злокобно гъст.