Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (6)

Гедер

Долината тънеше в мъгла, бяла на утринното слънце. Флаговете на антийските домове тежаха влажни и провиснали, багрите им — обезцветени от мъглата. Светът миришеше на студ и разкаляна пръст. Конят на Гедер тръсна глава и изцвили. Гедер протегна ръка и го потупа, без да сваля бронираната си ръкавица.

Ръкавиците бяха част от бащините му доспехи, чиято лъскава стомана бе потъмняла там, където ковачът я беше огънал, за да пасне по-добре на неговия гръб. Въпреки меката подплата каишките се впиваха болезнено в месата му.

Маршът през последните дни се беше превърнал в безкрайно и изтощително пътуване в преддверието на ада. Скоростта не можеше да се нарече убийствена, но определено беше безмилостна. От онази първа махмурлийска сутрин Гедер бе яздил и ходил в продължение на четири денонощия с по час-два мизерни почивки от време на време. Нощем се намяташе с одеяло и трепереше на студа. Денем се потеше като прасе. Армията се движеше по широкия драконов път, тропотът на крака и копита по нефрита първо дразнеше Гедер, после започна да му звучи като музика, накрая се превърна в особен вид тишина, преди цикълът да се затвори и неравномерният тропот отново да му опъне нервите. Понеже имаше само един кон, през голяма част от деня Гедер ходеше пеш. Ако беше по-богат, щеше да си вземе два, три, а дори и четири коня, които да сменя. И броня, която да не е с десетилетия по-стара от него. И палатка, която пази от студа. А защо не и малко достойнство. И уважение.

Другите титулувани благородници яздеха на групи или с личните си свити. Уж и Гедер яздеше с тях в челото на колоните, но някак все се оказваше сам, на крачка зад останалите командири. Каруците от обоза дрънчаха току зад него, после идваше пехотата и накрая — жените. Макар че този път нямаше много жени. Красноречиво е, когато една военна кампания не представлява интерес за курвите.

Заповедта за спиране беше дошла миналата вечер час преди залез-слънце. Оръженосецът на Гедер беше разпънал малката му палатка, донесъл му бе тенекиена паница с леща и сирене, после се бе свил на малка дартинска топка току до платнището. Гедер се бе проснал на походното си легло, жаден за сън. Всичките му сънища тази нощ бяха за похода. На зазоряване дойде нова заповед. Заповед за подготовка.

През цялото си детство Гедер беше мечтал за този ден. За първата си истинска битка. Представял си бе вихъра на атаката, горещата скорост на коня под себе си, свирепите бойни викове в собственото си гърло. Не му беше хрумвало за досадните часове на седлото под тежестта на изстиващата броня, докато пехотата се строява, размества и престроява. Благородната линия на рицарите с готови за бой мечове и копия се разсипа на безредни групички мъже, които се смееха, разказваха си мръсни вицове и се оплакваха от количеството и качеството на храната. Всичко това не приличаше на бойно поле, където благородниците да покажат достойнствата си, а на деветия ден от осемдневен лов. Гръбнакът на Гедер се беше превърнал в болезнен шиш, пробождащ го от задника до основата на черепа. Бедрата му бяха ожулени зверски, челюстта му се беше изкривила и пукаше при всяка прозявка, а в устата му имаше вкус на гранясало сирене. Оръженосецът стоеше до него с бойното му копие в ръка, с преметнат на гърба щит и с тревожно изражение на безбрадото си лице.

— Палиако!

Гедер се размърда. Сър Алан Клин яздеше огромен черен жребец, чиято парадна сбруя беше покрита с червен емайл. Бронята му лъщеше от капчици роса, на нагръдника му имаше сребърен орнамент с формата на драконови криле. Все едно беше излязъл от стара бойна поема.

— Милорд? — каза Гедер.

— Ще участваш в атаката на запад. Съгледвачите докладват, че там са строени наемническите сили, купени от ванайците, така че сражението не ще да е от трудните.

Гедер се намръщи. Нещо не се връзваше, но беше толкова уморен, че мислите му се разбягваха като пилци. Наемниците бяха професионални бойци, ветерани с опит. И там сражението нямало да е от трудните? Клин, изглежда, разчете съмненията му, наведе се настрани, изплю се и каза:

— Наемниците не защитават домовете и жените си. Просто следвай Калиам и гледай да не се сблъскаш с друг кон. Така най-лесно се чупят колена.

— Знам.

Клин вдигна русите си вежди.

— Тоест… искам да кажа, че ще внимавам, милорд.

Клин цъкна с език, при което красивият му боен кон тръсна глава и се обърна. Оръженосецът на Гедер вдигна поглед към господаря си. И да имаше смях в огнените му дартински очи, добре го прикриваше.

— Хайде — каза Гедер. — Да заемем мястото си.

Проблемът бе, че казаното от Клин можеше и да е вярно. Може би капитанът изпращаше Гедер и най-малкия син на Калиам там, където предстоящото сражение ще е най-леко. Атака, няколко разменени удара с меч и наемниците щяха да се предадат, преди някой да е пострадал сериозно. Може би Клин се надяваше да докаже способностите си, като опази всичките си рицари живи, а сам поеме най-тежкото сражение. Може би искаше да впечатли лорд Терниган и да изпъкне сред другите капитани на маршала. Или пък искаше Гедер да загине в битката. Самият той май не би имал нищо против да умре, ако това щеше да означава край на ездата.

Джори Калиам седеше изправен в седлото си и говореше със знаменосеца. Бронята му беше от семпла стомана, елегантна, без украшения. Шестима рицари чакаха наблизо с оръженосците си. Калиам кимна сериозно на Гедер и той му върна поздрава.

— Приближете се — извика Джори. — Всичките. Елате при мен.

Конниците се приближиха. Сър Макиос от Ейнслес. Созлу Верен и неговият близнак Сесил. Дариус Сокак, граф на Хирен. Фалон Брут, барон на Содерлингово било, и синът му Давед. Доста жалка групичка като цяло. По израженията им Гедер виждаше, че на свой ред са стигнали до същото заключение след неговата поява.

— На половин левга оттук долината се стеснява — каза Калиам. — Ванайците са се окопали там. Според съгледвачите знамената в западната част са на наемническа рота под командването на капитан Карол Даниан.

— Колко мъже води той?

— Двеста, повечето пешаци — отговори Калиам.

— Страхотно — каза Фалон Брут и приглади дългите мустаци, които висяха покрай тясната му брадичка. — Значи ще имаме достатъчно противници да си поупражняваме уменията.

Гедер не разбра дали това е шега.

— Нашата задача — продължи Калиам — е да удържим този край на долината. Основната атака ще е в източния край, където има най-голямо струпване на ванайски сили. Лорд Терниган насочва натам всички свои рицари и половината от нашите. Ние имаме грижата никой да не им излезе във фланг. Сър Клин ни дава три дузини лъкометци и два пъти повече мечоносци. Лъкометците вече изпратих напред. Когато прозвучи сигналът, те ще атакуват с надежда да подмамят тяхната кавалерия. Когато чуем тропота на ответната атака, ще влезем в битката, а мечоносците ще влязат веднага след нас.

— Те защо изобщо са тук? — попита Гедер. — Тоест, на тяхно място аз бих се окопал зад някоя стена. Бих предпочел обсада, а не битка в открито поле.

— Наемниците не можеш ги нае да участват в обсада — каза един от близнаците Верен, без да крие презрението си към глупавия въпрос. — Те подписват договорите си за един сезон, а ванайците нямат достатъчно пари да подновят договорите им при нужда.

— Градът е на няма и час езда оттук — каза Калиам — и това е единствената що-годе защитима позиция по пътя натам. Ако искат да ни спрат, преди да сме стигнали до града, това е първата им и последна отбранителна линия.

Пропя далечен рог. Два високи тона и един нисък. Сърцето на Гедер заблъска в гърдите му. Калиам се усмихна, но очите му бяха студени.

— Господа — каза той. — Това беше първият зов. И да сте оставили нещо недовършено, вече е късно.

Мъглата не се беше вдигнала съвсем, но достатъчно, за да се вижда теренът пред тях. За несвикналото око на Гедер долината не изглеждаше по-различна от всички други малки долини, през които бяха минали по пътя си през хълмистата местност северно от Свободните градове. Врагът приличаше на тъмна пълзяща редица мравки. Оръженосците на другите рицари се заеха с последните приготовления, прикрепваха с каишки щитовете към подлакътниците на господарите си, подаваха им копията със стоманени върхове. Гедер трябваше да изтърпи същото мъчение. Дартинецът направи необходимото, после кимна и сам се снаряжи за битката с леки кожени доспехи и дълъг кинжал със зловещ вид. А на половин левга от тях някой друг оръженосец или обикновен войник лъскаше друг нож, също толкова зловещ на вид, с който да среже при възможност гърлото на Гедер. Рогът прозвуча отново. Не сигнал за атака, но предупреждение за готовност.

— Късмет, милорд — каза оръженосецът. Гедер кимна нескопосано — шлемът беше тежък — и пое напред към битката след другите рицари. Малкият му сив кон изцвили уплашено. Мравките станаха по-големи, вражеските знамена се различаваха по-ясно. Гедер видя къде са разположени стрелците на Калиам, скрити зад паравани от дърво и опъната кожа. Калиам вдигна щита си и рицарите спряха. Гедер понечи да се обърне и да погледне към мечоносците отзад, но бронята му пречеше. Той стисна очи. Беше като на турнир. Първо единични двубои, после групово меле. Дори богатите наемнически отряди едва ли имаха многобройна тежка кавалерия. Всичко щеше да е наред. Пикаеше му се.

Роговете пропяха с двойния сигнал за нападение. Калиам и другите рицари нададоха рев и пришпориха конете си. Гедер направи същото и умореното му старо добиче, което го бе носило на гърба си седмици наред, изведнъж се превърна в крилат звяр. Знаеше, че вика, но гласът му се губеше, защото целият свят се беше превърнал в един общ нестихващ крясък. Параваните на стрелците се мярнаха покрай него и останаха назад, а после се появи врагът — не рицари или тежка кавалерия, а копиеносци с огромни пики, забити под ъгъл в земята. Сър Макиос се вряза в защитната линия, проби я и Гедер насочи коня си така, че да се възползва максимално от настъпилия хаос.

Някакъв кон цвилеше в агония. Пиката на Гедер се заби в гърдите на копиеносец, откатът едва не му изкълчи рамото, после редицата на копията остана зад него и той се озова право в мелето. Захвърли копието си, изтегли меча и започна да сече по всичко, което навлезеше в обхвата му. Вдясно от него един от близнаците Верен падна на земята, заварден от половин дузина мечоносци. Гедер извърна коня си към падналия рицар, но в същия миг се появиха собствените му мечоносци, изляха се като река през пробойната във вражеския фронт. Видя и собствения си оръженосец да търчи с тях, привел глава и с нож в ръка, само че на бойното поле нямаше мъже в брони, които Гедер да събори от конете им и които дартинът да довърши на земята. Мелето се измести на юг. Гедер се обърна отново, готов за бой, но наемниците сякаш нямаха желание да продължат битката.

Не видя откъде дойде стрелата. Оглеждаше бойното поле за евентуална цел, а после изведнъж в крака му поникна малко дръвце. Дебелата черна пръчка беше минала през бронята и се бе забила в бедрото му. Гедер изпусна меча си, изпищя и стисна стрелата. Нещо удари силно щита му, толкова силно, че го тласна назад. Барабанен ритъм се търколи от юг, нисък и дълбок като гръмотевица. Конят неочаквано помръдна и Гедер усети, че се смъква от седлото. Задържа го ръката на Джори Калиам.

— Ти пък откъде се взе? — попита го Гедер.

Калиам не отговори. По лицето му имаше кръв, щитът му също беше опръскан в червено, но самият Джори не изглеждаше ранен. Гледаше съсредоточено към битката или към нещо отвъд нея, а лицето му беше като изсечено от лед. Гедер надмогна болката и проследи погледа на младежа. Там, над мелето, се вееха нови знамена. Петте сини кръга на Макиа.

— Забравѝ какво попитах — изквича Гедер. — Те откъде се взеха?

— Можеш ли да яздиш?

Гедер погледна надолу. Светлата козина по хълбока на коня му беше поаленяла от кръв, а от раната на бедрото му се стичаше още. Зави му се свят и той се хвана за седлото. От такива рани се умираше. Сигурен беше, че е чувал за хора, които са умрели от такива рани. Това значеше ли, че и той ще умре?

— Палиако!

Той вдигна поглед. Светът малко се олюляваше. Джори Калиам местеше поглед между него и бойния фронт, който се придвижваше право към тях.

— Ранен съм — каза Гедер.

— Ти си рицар на империята — каза Калиам и силата в гласа му нямаше нищо общо с гнева. — Можеш ли да яздиш?

Гедер усети как частица от силата на другия мъж преминава в него. Светът се успокои и Гедер също се успокои.

— Аз… мога да яздя.

— Тръгвай тогава. Намери лорд Терниган. Кажи му, че в западния край на фронта се развяват макиански знамена. Кажи му, че имаме нужда от помощ.

— Добре — каза той и хвана юздите. Жребецът на Калиам напираше да се включи в боя, пръхтеше, но младият рицар го задържа.

— Палиако! Иди право при лорд Терниган. Директно при него.

— Сър?

— Не при Клин.

Спогледаха се за миг и се разбраха. Явно Калиам имаше доверие на капитана точно колкото него, тоест никак. Облекчение и благодарност стоплиха сърцето на Гедер, а после и изненада от собствената му реакция.

— Разбирам — каза той. — Ще доведа помощ.

Калиам кимна, обърна коня си и го пришпори към мелето. Гедер насочи своя на изток през бойното поле. Мъчеше се да разкопчае каишките на щита си, но бронираната ръкавица и движението на коня под него правеха задачата почти невъзможна. Накрая все пак успя да освободи ръката си, наведе се напред и пришпори животното. Преди час долината беше покрита с трева и есенни цветчета. Сега беше разкаляна и я огласяха крясъците на сражаващи се мъже.

Гедер примижа. Мъглата се беше вдигнала, но влажните знамена висяха все така безжизнено на прътовете си. Трябваше да открие знамето в златно и алено на дом Терниган. Трябваше да го открие веднага.

Мъже лежаха в калта, мъртви или ранени. Писъци на хора и коне цепеха въздуха. А знамето на главнокомандващия не се виждаше никъде.

Гедер крещеше ругатни и се оглеждаше като луд. Стана му студено. Раненият му крак натежаваше, кръвта попиваше в подплатата, изцеждаше силиците му. С всяка минута шансовете на Калиам и другите нещастници намаляваха все повече, а собственото му зрение се стесняваше заплашително, злато и мрак танцуваха по краищата му. Понечи да се изправи на стремената, но раненият крак не издържа тежестта му. Гедер пак пришпори коня. Ето ги знамената на Флор и Речникорт, Масонхалм и Клин…

Клин. Ето там, на няма и петдесет метра, знамето на сър Алан Клин стърчеше влажно и отпуснато над група сражаващи се мъже. Пак там беше гигантският черен кон с червената сбруя. Гедер се поколеба. Ако беше грешка, ако Клин не бе планирал да ги прати на заколение, значи трябваше него да помоли за помощ. Него, само на петдесетина метра напред. Но ако беше иначе и ако Гедер отидеше при него сега, Калиам и другите щяха със сигурност да загинат. Продължи напред. Кракът му беше изтръпнал. Устата му съхнеше. Ето ги знамената на Естинфорт, Коренхол, Даник.

Терниган.

Гедер пришпори коня си към мелето около флага. Проклет да е Терниган, че бе повел сражението, вместо да го направлява отдалече. Проклет да е и сър Алан Клин, задето бе изпратил него и Калиам във вражеския капан. Проклет да е и самият той, задето си бе хвърлил меча, задето го бяха ранили и задето не се движеше достатъчно бързо. Вражески мечоносец се надигна от калта и Гедер го прегази. Усети миризмата на горящо дърво. Някъде нещо гореше. Конят под него трепереше от изтощение. Гедер му се извини наум и го пришпори отново.

Вряза се в мелето като камък, хвърлен в стъкло на прозорец. Мечоносци се пръснаха настрана, антийци и ванайци. На десетина крачки от знаменосеца лорд Терниган седеше изправен на седлото си с меч в ръка, гъст кръг от войници го пазеше от врага.

— Лорд Терниган! — извика Гедер. — Терниган!

Ревът на битката погълна виковете му. Маршалът пое напред, там, където сражението беше най-ожесточено. Тъмночервен гняв падна като пелена пред очите на Гедер. Калиам и другите се биеха и умираха заради този тип. А тъпото копеле дори не му обръщаше внимание. Пришпори пак уморения си кон и проби охраната на маршала, сякаш самата му решителност беше направила чудо, магия. Битката, сражението, бойното поле се свиха до главнокомандващия и неговия кон. Зрението на Гедер се стесни по краищата, все едно яздеше по дълъг тунел към света. Когато се приближи на три метра от маршала, той извика отново:

— Макиа, милорд Терниган! Макиа нападат по западния фланг, избиват ни!

Този път маршалът го чу. Главата му се завъртя рязко към Гедер, високото му благородно чело се намръщи. Гедер размаха ръце и посочи на запад. „Не гледай към мен. Погледни към Макиа.“

— Кой се вие, сър? — каза лорд Терниган. Гласът му беше дълбок като барабан, чак малко кънтеше. Светът наоколо изглеждаше по-тих от нормалното.

— Сър Гедер Палиако. Праща ме Джори Калиам. На западния фланг няма само наемници, милорд. Има и макиански войски. Не можем да ги удържим. Калиам… Калиам ме изпрати. Трябва да му помогнете.

Терниган извика нещо през рамо и роговете прозвучаха отново, толкова отблизо и толкова силно, че звукът беше като юмрук в корема. Гедер отвори очи — не знаеше, че ги е затворил. Някакви хора се движеха около него. Рицари на коне, които се юрваха вкупом на запад. Поне на него му се струваше, че е на запад. Лорд Терниган беше до него и го държеше здраво над лакътя.

— Можете ли да се сражавате, сър? — попита го сякаш от другия край на света главнокомандващият на имперската армия.

— Мога — каза Гедер и се извърна на седлото си. Хлъзгав от кръвта, кракът му се изхлузи от стремето. Разкаляната пръст се надигна, но светът потъна в мрак преди калта да го погълне.