Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (29)

Гедер

Дните след завръщането му в Камнипол изтекоха покрай Гедер като речна вода около камък. Сбирки в домовете на най-високопоставените антийски семейства запълваха дните му, празненствата по случай неговата победа във Ванаи и предстоящата годишнина от кръщаването на принц Астер запълваха нощите му. Няма и ден след неочакваното му посрещане в столицата черни кожени плащове досущ като неговия разнообразиха яркоцветния гардероб на придворните. Мъже, които никога не бяха правили опит да се сближат с дом Палиако, сега изведнъж започнаха да търсят Гедер. Баща му изглеждаше смутен от това неочаквано внимание, вярно, но реакцията му беше съвсем разбираема. Внезапните промени, дори положителните, винаги са изпитание за нервите.

Единственото, което му липсваше в тази прекрасна напъпваща пролет, беше квартира в самия град. Неприятно му беше всяка нощ да си тръгва рано-рано от пиршествата, за да се прибере в походната си палатка преди затварянето на градските порти. Да се прибере и да заспи за поредната си среща с кошмарите.

— Не разбирам защо да не дам заповед за разпускане на войската — каза Гедер, докато си мажеше филия с ябълково масло за закуска. — Ако аз не го направя, лорд Терниган със сигурност ще го направи, при това скоро.

— Няма да посмее — каза Канл Даскелин, барон на Воденблат. — Поне докато всички чуждоземни мечоносци и стрелци не се разкарат от Камнипол.

— Истинско безобразие — кимна енергично Марисин Остерот, граф на Магрисеч. — Въоръжена сбирщина по улиците на Камнипол. И само тук-там по някой първокръвен. Не знам къде му е бил умът на Къртин Исандриан. Да доведе тук робските раси! Не е за вярване! Какво следва? Ще напълни града с прасета и маймуни в чест на принц Астер?

Малката градина на дом Даскелин грееше под късното утринно слънце. Златните цветове на жълтите нарциси кимаха под ласките на лекия вятър. На изток обновеният стадион издигаше катовете си, боядисани в червено и бяло. Игрите в чест на принца щяха да започнат на следващия ден, но вече от седмица течеше предварителната програма — турнири по свободна борба, състезания по стрелба в цел, както и други, далеч не толкова спортсменски забавления, като вързана в яма мечка, срещу която насъскват ловни хрътки, и прочие. И заедно с това — едно растящо напрежение, което напомняше на Гедер за тежката жега на ясен летен ден преди бурна нощ.

— Усети ли вонята на онези хитреци йему? — изсумтя Одерд Фаскелан, виконт на Ешерих и Пазител на Бялата кула. — Направо очите ми се насълзиха, нищо че бяха на платформата. А и южнярите.

Мъжът до Гедер — човек с обикновено лице и без титла, казваше се Парин Кларк — отпи от чашата си, сякаш да скрие някакво изражение, ала другите закимаха енергично и неодобрително.

— Таковат се със собствените си сестри — каза Марисин Остерот и отпи от сайдера в чашата си. — Не са виновни, като си помислиш. Драконите са ги направили такива. За да пазят породата чиста, точно като при ловните хрътки.

— Сериозно? — попита Гедер. — Аз пък четох есе, в което пишеше, че това е мит, създаден от Идикийската завера след второто прогонване. Като това, че тралгуните ядат бебета, а дартините тровят кладенците.

— Тоест ти смяташ, че тралгуните не ядат бебета? — каза през смях Марисин Остерот и другите се засмяха с него. Включително Гедер.

Разговорът се насочи към други теми, свързани с двора — нарастващото напрежение в Саракал, затихващото брожение във връзка с възраждането на селските съвети, слуховете за втора война за наследството в Северобреж. Гедер рядко се обаждаше, но когато се включеше в разговора, мъжете го слушаха внимателно. Това само по себе си беше опияняващо като сайдера. Когато прислугата отнесе и последната храна, Гедер се извини и си тръгна. Утре щеше да има същата сбирка като днешната, както и вдругиден. За вечерта беше насрочен неофициален бал по едно и също време с банкет в чест на крал Симеон, организиран от Фелдин Маас. Гедер разбра за това съвпадение, когато нацупеният Алберит Маас го попита дали може да отиде на банкета. Гедер му разреши. Дворът явно бе разделен, но това едва ли беше нещо ново. Ако се съдеше по бройката и качеството на хората, уважили събитията, на които беше поканен той, значи фракцията, която го беше приела за свой сътрапезник, бе по-многобройна и по-влиятелна. Следователно Гедер можеше да си позволи известно снизхождение.

Слънцето грееше в късноутринното небе, попиваше в плаща на Гедер и разтапяше приятно тялото му. Той вървеше по настланите с черен калдъръм улици и се чувстваше добре, почти толкова самоуверен, колкото през първите си дни във Ванаи. Някакъв бедняк с дълга мръсна брада го видя и избяга в сенките. Млада жена с прекрасен тен, като чай с мляко, го удостои с поглед и усмивка от носилката си. Той отвърна на усмивката й, а жената обърна глава след него, докато робите я отнасяха. От толкова много усмивки Гедер усещаше приятна болка в челюстта си.

Източната градска порта беше по-широка от южната, вградена под гигантска арка от дялан камък, висока почти колкото самия Кралски шпил. Тропот на конски копита и колела на карети се сливаше с гласовете на дребни търговци. Въздухът миришеше на конски фъшкии — животните цапаха улиците по-бързо, отколкото осъдените за дребни провинения затворници можеха да изчистят паважа. Викачи обикаляха под неогладени дървени табелки и огласяваха новините, за които им беше платено — еди-кой-си месар киснел месото във вода и го продавал на килограм; епидемията от дребна шарка била проследена до бордей на кожарската улица; имало обявена награда за намирането на изгубено дете. Това бяха типичните клюки на всеки голям град и Гедер се наслаждаваше на звука, без да се вслушва в думите. Викачите вземаха пари на сричка и така наречените им „новини“ в огромната си част бяха лъжи и злословия. Гедер спря пред една сергия, където тралгун с ръбато лице и отрязан крак продаваше сладки лакомства — захаросана лавандула и медени камъчета. Гедер му подхвърли монета и навъсеният тралгун я хвана сръчно във въздуха.

Оттатък градските стени северната равнина се разстилаше до хоризонта, зелена трева и храсти, но нито едно дърво. Всичко, което ставаше за огрев, беше изсечено отдавна. Малкото възвишения се издигаха меко като вълни в спокойно море. Лагерът на неговата войска се беше разлял източно от Камнипол, досами града. По предложение на Джори Калиам Гедер беше издал изрична заповед войската да остане в готовност, вместо да се разсипе в обичайния за края на всяка военна кампания безпорядък. Макар и в сянката на Камнипол, лагерът си имаше периметър, постови, готварски огньове и действащ командир. Фалон Брут, барон на Садерлингови хълмове, тръгна към него, когато Гедер влезе в лагера.

— Какви са новините? — попита Брут. — Нещо от Терниган?

— Още нищо — каза Гедер.

— С цялото ми уважение към него, но ако се тутка така, на стадиона няма да остане и едно свястно място.

— Може да се обърнем към крал Симеон — каза Гедер.

— Или можете сам да издадете заповедта — каза Брут и дългите му мустаци трепнаха.

— Не мога да действам през главата на Терниган — каза Гедер.

Брут се изсмя. Или по-скоро излая.

— Е, лагерът е ваш тогава. Аз мисля да си почина малко. Довечера Маас дава банкет и е мой ред да си взема градски отпуск.

— Ще има и неофициален бал довечера — каза Гедер, уж равнодушно.

— По-добре никой да не ме вижда на дансинга, за свое добро — каза Брут и си тръгна, а Гедер се зачуди кое ли от двете събития ще предпочете момичето с хубавия тен.

Оръженосецът беше разтребил палатката му, но книгите и справочниците по превод беше оставил непобутнати. Гедер седна на походното си писалище, взе есето с напукана кожена подвързия, с което се бореше понастоящем, и разлисти пожълтелите древни страници. Откри докъде е стигнал и се зачете.

„Именно откритието на тези оръжия в Синирските планини позволило на Холскар и Саракал с общи усилия да ограничат вмешателството на Боржа и след време да си възвърнат земите, отстъпени по силата на договорите отпреди пет поколения. Въпреки това нито избираемите крале на Холскар, нито традиционните властимащи семейства на Саракал направили сериозен опит да проучат находките. Този невъобразим пропуск обикновено се обяснява със суеверен страх, породен от нещо в долината. Неназованият писар от Атианското абатство изказва предположението, че може би става въпрос за гнездо на хиберниращи дракони, заложено там от Дракис Гръмовран или от Праведния слуга на дракона Морад, ала по-вероятно е чумната епидемия, последвала боржианската експанзия, да е осуетила по-нататъшните проучвания, истина е също, че тежкият планински терен ограничава експедициите до летния сезон и дори тогава — само пеша, защото релефът е непроходим за товарни или ездитни животни. Това само по себе си дава повод за едно по-задълбочено и систематично проучване на обувките, използвани от древните холскарийци, проучване, на което ще посветя следваща глава от това съчинение.“

Синирските планини. „Синир“. Думата му изглеждаше много позната, но не се сещаше къде я е виждал. Беше скоро във всеки случай. И във връзка с Праведния слуга. В това Гедер беше сигурен.

Легендата, с чието проучване се беше захванал от скука, постепенно беше придобила особено значение за него. В тъмните часове на утрото, след като сънищата го събудеха без време, той сядаше с книгите си, отбелязваше всяка податка и обмисляше по-трудните места в превода, докато гласът на огъня заглъхнеше в главата му и сънят го навестеше отново.

Бе придобил съвсем бегла представа за естеството на оръжието, освен че е било използвано в последната война на драконите и е било свързано с магия, която отделяла истината от лъжата. Открил беше два коментара за развала или инфекция на кръвта, но не му беше ясно за какво точно иде реч. Може би се отнасяше до ритуалите и заклинанията, които Морад е създал, за да вдъхне живот на Праведния слуга, или описание на функцията му, или просто измислица на онези от противниците на Морад, които са надживели съперника си.

Поне географски всички източници свързваха оръжието с един и същи район, а именно източните планини и пустошта между Холскар, Боржа, Кешет и Пют. Вярно, че така посоченият район беше обширен и непроходим в по-голямата си част. Но Гедер смяташе, че ако вземе предвид датировката на податките и провери къде са минавали националните и племенните граници в съответния исторически период, ще е в състояние да стесни значително периметъра. Една от книгите например поставяше Праведния слуга източно от Кешет, назовавайки Кешет с едно от древните му имена. Друга го поставяше източно от Боржа, използвайки име от малко по-скорошен период. Като сравнеше промяната в границата между Кешет и Боржа през промеждутъка от няколко столетия, Гедер би могъл да стесни вероятния район до не повече от четири дни езда в посока север-юг. И ако в така стеснения отрязък се намираше планинска верига на име Индише, значи би могъл да сложи пръст на картата и да посочи точното място.

За пръв път в живота си Гедер обмисляше структурата на свое собствено теоретично есе на тази тема. Главата върху обувките на древните холскарийци едва ли щеше да му е от полза, но за всеки случай щеше да я прегледа. Въздъхна издълбоко, опря се на лакти и започна да чете. Текстът не беше от най-добрите в стилистично отношение, но въпреки това темата го увлече. Промяната във височината на палците като белег за расовата принадлежност на кралския двор беше доста интересна, още повече че историческите архиви за период от шест и повече столетия бяха систематично унищожени при управлението на Тирискии-адан. Хипотезата, че през определен период Холскар е бил управляван от лампооките дартини, а не от хааврикините, беше много смела, помисли си Гедер с вдигнати вежди. Толкова се беше задълбочил в текста, че дори не чу виковете, преди оръженосецът му да влети в палатката.

— Милорд — каза старият дартин. — В града. Нещо е станало.

Гедер вдигна очи и разсеяно се зачуди как ли би изглеждал оръженосецът му в кралските кожи и златото на Холскар. А после крясъците и звънтежът на оръжие стигнаха до съзнанието му и страх вледени кръвта му като мразовит зимен ден. Скочи от писалището и изхвърча от палатката. Въображението му рисуваше дим над стените на Камнипол, огньовете на Ванаи ревяха името му. Давед Брут, синът на Фалон, тичаше през равнината. Туниката му беше почервеняла от кръв.

— Някой да му помогне! — извика Гедер, гласът му бе писклив. — Ранен е! Някой да му помогне!

Ала към раненото момче вече се стичаха хора. Гедер се оглеждаше трескаво за битката. Дим нямаше. Нито огън. Но някакви хора крещяха, при това наблизо. Шестима войници вече бяха стигнали до Давед, сключиха ръце в импровизирана носилка под него и го понесоха към лагера. Гедер хукна да ги пресрещне. Когато го видя, раненият младеж протегна ръка към него.

— Лорд Палиако!

— Тук съм — каза Гедер. Мъжете, които носеха Давед, спряха.

— Гладиаторите. Превземат портата.

— Какво?

— Гладиаторите от стадиона. При портата са. Опитват се да я затворят.

„Това е бунт — помисли си Гедер. — Бунт по улиците на Камнипол.“

А миг по-късно: „Не. Това е преврат.“

— Отнесете го при хитреца — нареди Гедер на мъжете, които носеха момчето. — А после хващайте мечовете. В строй! Всички в строй!

Първо в изумление, а после със страх, лагерът се строи. Оръженосецът на Гедер дотича с меча и бронята му. Гедер взе оръжието, после го върна и взе бронята.

— Няма време за това — каза Фалон Брут, появил се до него. Лицето му беше като градоносен облак. — Затворят ли портите, от нас полза — никаква. Зарежете бронята и побързайте.

Гедер преглътна. Коленете му буквално се подгъваха. Чу се как крещи заповеди за нападение, сякаш някой друг говореше с неговия глас, а после, с меч в ръка, хукна заедно с Брут и още десетина ветерани от Ванаи през поляните към източната порта. Черното кожено наметало плющеше на гърба му като криле на прилеп. Мечът тежеше тромав в ръката му, а когато стигнаха до портата, Гедер беше останал без дъх. Дробовете му горяха мъчително. А под исполинската източна арка на крепостната стена портите вече се затваряха.

— Към мен! — изрева Гедер и се тласна мислено напред. — Ванаи към мен!

Той и хората му нахлуха през стесняващия се процеп като шепа сушен грах, хвърлен по открехнат прозорец, първо най-бързите, след това още неколцина по двойки и тройки, а накрая всички в обща група. Площадът, който Гедер беше прекосил преди няма и два часа, беше променен до неузнаваемост. Вместо каруци и карети сега по него имаше трупове. Зад преобърнатата сергия с медени камъчета и захаросана лавандула стояха стрелци ясуру, люспите им блестяха златни под слънцето. Пуснаха залп стрели и мъжът вляво от Гедер падна с крясък.

— Атака! — кресна Гедер. — Спрете ги! Атака!

Хората му нападнаха, свели глави и надигнали глас. Лъкометците отстъпиха, ала група йему с доспехи от дебела кожа и стоманена оплетка се люшна към тях с тежки двуръчни мечове. Бивните им бяха боядисани в кървавочервено и така приличаха на чудовища от нечий кошмар. Един вдигна широката си глава и нададе вой. Във воя му имаше думи. Гедер се обърна към отстъпващите стрелци, после към напредващите мечоносци, после пак към стрелците.

Широко острие, дълго повече от метър, се стрелна към него и той отскочи назад. Йемуто беше поне с три глави по-висок от първокръвен мъж и широк като каруца в плещите. Гедер вдигна меча си с две ръце и йемуто се ухили, описа широка дъга с оръжието си и принуди Гедер да отстъпи. Вляво друго от дългите остриета откри пролука в бронята на един от ванайските ветерани и гореща кръв опръска гърдите и лицето на Гедер. Някъде зад него изпищя човек.

Противникът на Гедер вдигна меча си да го съсече като с брадва. Гедер вдигна своя с пълното съзнание, че не би могъл да отклони връхлитащия удар. Някой изтича край него, блъсна се в йемуто и наруши равновесието му.

— Сега, Гедер! — извика Джори. — Промуши го!

Гедер изприпка напред и замахна с меча си. Ударът не беше силен, но сряза кожените доспехи на гиганта. Йемуто изкрещя. Джори отскочи. Гедер замахна отново. Целеше се в корема на чудовището, където доспехите бяха по-тънки, за да не възпрепятстват движението, ала ударът му се отплесна ниско, към бедрото на гиганта. Йемуто протегна дългата си дебела ръка и блъсна Гедер назад, но мечът на Джори Калиам се спусна и отвори кървава рана в китката му. Чудовището нададе вой, изпусна меча и притисна раната да спре бликащата кръв. Гедер се хвърли напред и удари веднъж, два пъти, четири пъти с меча си по коляното на йемуто, все едно се опитваше да отсече фиданка.

Йемуто залитна и падна, вдигнал ръка, че се предава. Гедер се завъртя.

Портите не се движеха, стояха си така — нито отворени, нито затворени, и през пролуката се вливаха още войници на Гедер. Стрелците ясуру не се виждаха никъде, четирима от гигантите йему бяха паднали, останалите, близо половин дузина, водеха свирепа битка с растящ брой антийски мечове. Джори Калиам се беше превил на две и дишаше тежко. Кръв се стичаше от устата му и оцветяваше зъбите му в червено, но младият мъж въпреки това се усмихваше.

— Адски глупаво от тяхна страна да ни ядосат — каза той през пяната на собствената си кръв и слюнка.

Гедер се ухили широко.

 

 

— Виж ти — каза Лерер Палиако, облегнал се на парапета на балкона си. — Виж ти, виж ти, виж ти.

— Успели са да превземат южната порта. Затворили са я и са блокирали механизма. Още не можем да я отворим — каза Гедер и сви рамене.

Здрачът преминаваше в мрак, звездите изгряваха. Всички банкети и балове бяха отменени по заповед на трона. Кралската гвардия патрулираше по окървавените улици на Камнипол. Крал Симеон се беше затворил в Кралски шпил с подбрана група благородници, обявен беше вечерен час от здрач до зори, което означаваше, че всеки, когото гвардията хване по тъмните улици, ще бъде убит без въпроси и без предупреждение. Всички къщи бяха заключени и залостени, крепостните стени бъкаха от стражи. Вместо да стане сцена на спортни игри в чест на принц Астер, обновеният стадион приютяваше десетина импровизирани бесилки, от които висяха труповете на екзекутирани гладиатори. Два пъти по толкова бяха оковани и хвърлени от мостовете, за да срещнат смъртта си непогребани на дъното на Прореза.

Страхът и потресът на града сякаш се бяха пропили във въздуха и го променяха. Всичко изглеждаше крехко, застинало на ръба на голяма катастрофа. Гедер съзнаваше, че и той би трябвало да се страхува, ала вместо това се чувстваше развълнуван, въодушевен. В столицата беше избухнал въоръжен бунт, който той, Гедер, беше потушил лично. Щом го бяха посрещнали като герой заради опожаряването на Ванаи, с какви ли почести щяха да го обсипят сега? Самата мисъл го опияняваше.

— Чух, че лорд Терниган е заповядал войската да се разпусне — каза баща му.

— Мъжете не можеха да си намерят място. Искаха да са в града, за да защитят домовете и семействата си. Ако лорд Терниган не беше издал заповедта, аз щях да го направя.

Баща му поклати глава и въздъхна. От балкона се виждаше Кралски шпил, издигнал снага в края на града, надвиснал над Камнипол и следователно над целия свят. Светлинки грееха в прозорците му като звезди или като огньовете на войскови лагер. Лерер Палиако изпука кокалчетата на ръцете си и каза:

— Лоши времена. Много лоши времена.

— Спокойно — каза синът му. — Вече всичко свърши. И да е останал някой гладиатор, гвардията ще го открие. Градът е спасен.

— Остава онзи, който ги е повикал — каза Лерер. — Който е подготвил удара. А имената, които ми идват наум, са твърде тежки, за да увиснат на бесилото. Рядко се задържах в двора на младини. Така и не създадох връзки, не влязох в съюзи. Сега се чудя дали това не е било грешка. Но вече е твърде късно.

— Татко — каза Гедер, но баща му се изкашля и вдигна ръка да го спре.

— Войската вече е официално разпусната, синко. Можеш да отидеш където поискаш. Да правиш каквото поискаш. Според мен би било разумно да напуснеш Камнипол за известно време. Докато нещата се успокоят.

За пръв път след края на уличните сражения тревога затъмни еуфорията на Гедер. Плъзна поглед по потъналите в мрак улици и къщи. Баща му се тревожеше излишно, без съмнение. Нямаше от какво да се страхуват. Бяха спечелили. Заговорът се беше провалил.

Този заговор. Този път.

— Е, не би било зле да се прибера у дома — каза Гедер. — Имам идея за едно есе, което ще ти се стори интересно. Правя сравнително проучване на географските имена през различните епохи и спрямо съвременните карти, за да…

— Не бива да се връщаш в Сламенкърш — каза баща му.

Гедер млъкна и го погледна объркано.

— Трябва да напуснеш Антеа — продължи Лерер. — Твърде надълбоко те забъркаха в политически интриги, за които не знаем достатъчно. Първо Ванаи, а сега това? Поне до края на сезона е добре да си далеч оттук. Някъде, където не могат да те стигнат. Вземи няколко слуги. Аз ще ти дам пари. Намери си някое спокойно място, отдалечено. До есента може би ще знаем кой каква игра играе.

— Добре — каза Гедер. Изведнъж се почувства незначителен, нищожен.

— Още нещо. Не казвай никому къде отиваш, синко.