Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (20)

Гедер

Гедер беше наясно, разбира се, че фаворитите на Клин са получили хубавите квартири, а хората като него е трябвало да се задоволят с остатъците. Само че се оказа, че не е бил наясно с мащабите на обидата. Седеше на ниско канапе с копринена тапицерия. Високите прозорци изливаха слънчева светлина по пода все едно Бог изливаше стомна с мляко. Аромат на ванилия и тамян изпълваше дискретно въздуха. Златните орнаменти и инкрустираните скъпоценни камъни на камината бяха оцелели след плячкосването. Още преди антийските войници да плъзнат по градските улици беше издадена заповед имението на принца да не се закача. Не защото е на принца, а защото е на Терниган. А после — на Клин. А сега, не е за вярване, негово.

— Милорд протектор?

Гедер скочи на крака, сякаш са го хванали да пипа нещо без разрешение. Главният иконом на двореца беше престарял тимзински роб, тъмните му люспи бяха посивели и напукани. Сега беше облечен в сиво-белите цветове на дом Палиако, не в правилния оттенък, но приблизително.

— Хората се събраха, сър. Чакат ви — каза тимзинът.

— Да — отвърна Гедер и взе да подръпва черния кожен плащ, който си беше донесъл от старата квартира. — Да, разбира се. Заведи ме при тях.

Заповедите бяха дошли преди три дни. Лорд-маршал Терниган викаше Алан Клин в Камнипол — за отчаяние на някои, за радост на други и за изненада на никого. Голямата изненада беше кого е назовал за заместник на Клин, който да управлява Ванаи, докато крал Симеон назначи истинския губернатор на града. Гедер чете заповедта повече от десет пъти, провери щателно печата и подписа, после пак я прочете. Сър Гедер Палиако, син на виконта на Сламенкърш Лерер Палиако, беше новият протектор на Ванаи. Заповедта още беше у него — сгъната и прибрана в една кесийка, която Гедер носеше на колана си като религиозна реликва, мистериозна, страховита и опасна.

След първата вълна на тотално недоумение му хрумна, че Клин е разбрал за предателството му и това с писмото от Терниган е част от някакво сложно и изтънчено отмъщение. Оттогава се беше поуспокоил, но когато влезе в съвещателната зала и я завари пълна със служители, назначени от Клин, заели всички места освен централното на подиума, прежната мнителност надигна отново глава. Коремът му закурка, ръцете му се разтрепериха. Прималя му, все едно кръвта във вените му се е превърнала във вода. Изкачи с усилие двете стъпала на подиума и седна на ръба на тежкия стол. Някога залата бе служила за параклис и по стените още имаше изображения на светци, в които Гедер не вярваше. Отвсякъде го гледаха студени очи, безразлични в най-добрия случай и открито презрителни в най-лошия. Тук-там имаше незаети места — най-верните поддръжници на дома Клин бяха предпочели да подадат оставка и да се върнат с Алан в Антеа, отколкото да приемат новия си управник. На Гедер му се искаше и той да беше заминал с тях.

— Господа — каза той. Прозвуча така, сякаш някой го е хванал за гушата и стиска. Изкашля се и подхвана наново: — Господа, сигурно вече сте прочели новата заповед на лорд-маршал Терниган. За мен, разбира се, е чест, но и изненада, както несъмнено е било изненада и за всички вас.

Изкиска се. Никой от другите не издаде звук. Гедер преглътна.

— Важно е градът да премине без сътресения през тази промяна. Бих искал всички вие да продължите работата си според насоките и нарежданията, дадени ви от лорд Клин, така че… ами… промяната, която ние…

— Имате предвид да продължим политиката, заради която Терниган го отзова? — Въпросът дойде от Алберит Маас, първородния син на Естриан Маас и племенник на Фелдин Маас, най-близкия съюзник на Клин.

— Моля?

— Насоките и нарежданията — каза младият мъж. — Точно заради тях лорд Клин изпадна в немилост пред короната, а вие искате да продължим в техния дух?

— Засега — каза Гедер — да.

— Смело решение, милорд протектор.

Някой се изхили. Гедер се смути, а после се ядоса.

— Когато разпоредя някаква промяна, лорд Маас, ще се погрижа вие пръв да научите за нея — каза той. — Всички ще трябва здраво да се потрудим, за да извадим Ванаи от настоящия хаос.

„Затова не ме ядосвай, иначе ще те направя отговорник по разчистването на каналите“ — помисли си Гедер, но не го каза на глас. Младежът завъртя очи, но запази благоразумно мълчание. Гедер си пое дълбоко дъх и го остави да се изниже бавно през ноздрите му. Враговете му седяха пред него и го гледаха отдолу нагоре. Мъже с по-голям управленски опит, с по-здрави политически връзки, пренебрегнати, за да се даде властта на него. В по-голямата си част и през повечето време щяха да се държат вежливо. Щяха да казват каквото е редно, макар и с по-особен тон. Зад гърба му щяха да клатят глави и да му се присмиват.

Унижението наля масло в огъня на гнева му.

— Алан Клин се провали. — Изобщо не беше планирал да се изцепва така; думите изхвърчаха от устата му, все едно някой го е шамаросал с всичка сила. — Лорд-маршалът му даде Ванаи, а Клин се осра. И всеки от вас има дял в провала му. Знам, че сега ще си тръгнете, ще си поупражнявате остроумието за моя сметка, ще въртите очи и ще си повтаряте каква ужасна грешка е всичко това.

Наведе се напред. Горещината по страните му доста приличаше на кураж.

— Но, уважаеми мои лордове и лордчета, нека изясним едно нещо още сега. Терниган избра мен. Избра мен да измия срама от Ванаи и да го превърна в достоен член на Антийската империя. И аз смятам да направя точно това. А ако вие възнамерявате да пренебрегвате заповедите ми и да гледате лекомислено на работата, която ни престои да свършим, кажете го сега, а после си събирайте багажа и марш към Камнипол. Но не смейте да ми заставате на пътя!

Осъзна, че се е развикал. Страхът беше изчезнал, а с него и унижението. Не помнеше кога е станал, но беше прав и сочеше обвинително с пръст мъжете насреща си. А те го гледаха опулени, с вдигнати вежди. Имаше смущение в стойките им, неувереност, чудеха се къде да си дянат ръцете.

„Добре — помисли си той. — Нека се чудят кой и какво е Гедер Палиако.“

— Ако лорд Клин е оставил някакви спешни задачи, ще ги чуя сега. За останалото, искам до утре всеки от вас да ми представи доклад за общото състояние на града, за конкретните ви отговорности по ресори и как предлагате да се подобри управлението.

Мълчанието се проточи. Гедер използва времето да вкуси икономично от сладостта на победата.

— Лорд Палиако? — обади се мъж от дъното на залата. — Какво ще правим с данъка върху зърното?

— Какъв е проблемът?

— Лорд Клин обмисляше да го промени, сър. Но замина, преди да е стигнал до решение. Работата е там, че данъкът върху прясното зърно от провинциите се начислява върху цена от два сребърника на бушел, а складираното в града — върху два и половина. Местните търговци на зърно са подали официална жалба.

— Изравнете ставките върху цена от два и половина — каза Гедер.

— Да, лорд-протектор — каза мъжът.

— Друго?

Друго нямаше. Гедер излезе на бърз ход от залата, преди жегата на гнева му да е угаснала съвсем. Уви, краткият прилив на увереност, породен от гнева, се отля заедно с първопричината си. Когато се довлече до покоите си — своите покои, — Гедер вече се тресеше от главата до петите. Седна до прозореца, впери поглед в главния градски площад долу и се опита да реши дали е на ръба на истеричен смях, или е на ръба на сълзите. Вятърът гонеше сухи листа по площада. Каналът беше пресъхнал, роби от няколко раси изгребваха боклуци и растителност от дъното му. Първокръвни момиченца се гонеха с викове по площада. Сега всички те бяха негови. Робите, момичетата, листата. Всичко. Полазиха го тръпки на страх.

— Гедер Палиако, лорд-протектор на Ванаи — каза той на празния въздух, сякаш като изрече думите на глас, те ще станат по-достоверни. Не се получи. За пореден път се запита защо лорд Терниган е посочил него за поста. Нямаше разумно обяснение. Извади отново писмото, разгъна го, препрочете всяка дума и всяко изречение по няколко пъти, търсеше нещо, което да му вдъхне увереност. Напразно.

— Милорд протектор — каза старият тимзин. Този път Гедер не подскочи толкова високо. — Лорд Калиам е тук, както поискахте.

— Въведи го — каза Гедер. Старият слуга се поколеба, сякаш се изкушаваше да посочи някакво нарушение на етикета, но после се поклони мълчаливо и излезе. Дали пък частните покои на протектора не бяха предназначени само за срещи от по-специално естество, зачуди се Гедер. Добре щеше да е да намери някоя книга за местния дворцов етикет. Трябваше да не забрави да спомене за това при следващата си среща с учените, които беше наел.

Джори Калиам влезе. Облечен беше в най-хубавата си униформа и се поклони официално на Гедер. Или и той беше покосен от изтощение и подозрителност, или Гедер виждаше света като в огледало. Тимзинът прибута количка, отрупана със захаросани ядки и плодове в малки купи. После им наля вода в кристални чаши и се оттегли.

— Милорд протекторът е искал да ме види? — каза Джори.

Гедер пробва с една усмивка.

— Кой би повярвал, а? Аз лорд-протектор на Ванаи.

— Мисля, че всеки, заложил на вас, би се сдобил с огромна печалба върху залога си — отвърна Джори.

— Да. Да, и това е причината да те повикам — каза Гедер. — Баща ти е доста активен в двора, нали? А ти му пишеш редовно. Така си ми казвал.

— Да, милорд, пиша му редовно — отвърна Джори. Стоеше изправен, все едно е глътнал бастун, вперил поглед право напред.

— Това е добре. Чудех се дали… тоест, хм, знаеш ли защо?

— Защо какво, милорд?

— Защо мен? — каза Гедер. Смути се, чул пискливия обертон в гласа си. Като от цигулка в ръцете на неумел музикант.

Джори Калиам, син на Досън Калиам, отвори уста, затвори я, накрая се намръщи. Бръчките по челото и около устата изведнъж го състариха. Гедер взе шепа ядки от купичката с шамфъстък. Разпукваше тънката черупка и мяташе меката приятно солена ядка в устата си не толкова от глад, колкото за да прави нещо с ръцете си.

— Поставяте ме в трудно положение, милорд.

— Гедер. Моля те, викай ми Гедер. А аз ще ти викам Джори. Ако нямаш нищо против. Ти си ми най-близкото подобие на приятел в този град.

Джори си пое дълбоко дъх, после го издиша през зъби и очите му се смекчиха.

— Бог да ти е на помощ — каза той. — Но май наистина си нямаш друг приятел.

— Тогава ще ми кажеш ли какво толкова става в Камнипол, че Терниган да посочи мен за управник на Ванаи? Аз си нямам застъпник в двора. Това е първата ми военна кампания. Нещо не се връзва. Надявах се ти да ми помогнеш, защото нямам идея какво става.

Джори посочи един от столовете и Гедер със закъснение съобрази, че му иска разрешение да седне. Кимна енергично и сам седна срещу него, стиснал ръце между коленете си. Джори местеше поглед, сякаш четеше нещо, което е написано във въздуха. Гедер изяде още една ядка.

— Аз, разбира се, не знам защо Терниган прави едно или друго — каза Джори. — Но знам, че нещата у дома са доста неспокойни. Клин е в една лодка с Къртин Исандриан, а Исандриан се опитва да прокара промени, които не се приемат добре в двора. Създал си е врагове.

— Затова ли Терниган е отзовал Клин?

— Може би. И ако влиянието на Исандриан в двора се разклаща, Терниган не би искал да назначава хора, които са свързани с него. Казваш, че нямаш застъпници в двора. Може би точно затова е избрал теб. Защото дом Палиако не е взел страна.

Гедер беше чел за много ситуации от този сорт. Във Войната на белия прах Кабрал беше приемал изгнаници както от Биранкор, така и от Херез. Придворните на Коорт Нкачи, четвъртия регос на Боржа, били толкова корумпирани, че той се видял принуден да издигне за регент случайно избран чифликчия. Погледнато от този ъгъл, назначението му започваше да придобива смисъл. И въпреки това…

— Е — каза той със смутена усмивка, — май трябва да съм благодарен на баща ми, че не се застоява в двора. За разлика от твоя. Наистина вярвах, че ако отзове Клин, Терниган ще даде града на теб.

Джори Калиам обърна лице към прозореца. Челото му отново се бе набраздило от дълбоки бръчки. В камината огънят мълвеше тайни сам на себе си, а на площада стотици гълъби излетяха едновременно и разлюляха бялото зимно небе.

— За мен така е по-добре — каза накрая Джори. — Дворцовите игри нямат нищо общо със справедливостта, Палиако. Нито с достойнствата и способностите. Лоши мъже често разполагат с голяма власт приживе и биват оплаквани горко, когато се споминат. Добри мъже биват харчени като дребни монети, ако това е удобно някому. Не е нужно да си сгрешил, за да ти подпишат присъдата. Ако унищожението ти им е изгодно, значи ще те унищожат. Питаш ме за всичко това? То няма нищо общо с теб.

— Разбирам — каза Гедер.

— Едва ли.

— Знам, че не съм заслужил назначението — каза Гедер. — Знам, че просто съм извадил късмет и сега трябва да се потрудя здравата, за да го заслужа със задна дата. Нито за миг не съм се поблазнил от мисълта, че лорд Терниган ме е издигнал, защото ме уважава или нещо такова. Сега разбирам, че просто съм му удобен. Няма проблем. Мога да заслужа уважението му. Мога да върна Ванаи на правия път. Мога да оправя нещата.

— Можеш ли? — каза Джори.

— Мога да опитам — отвърна Гедер. — Баща ми несъмнено се хвали наляво и надясно. Дом Палиако не е получавал нова титла, откакто дядо ми е бил издигнат за Пазител на езерата. Знам, че баща ми винаги си е мечтал за нещо такова, и сега, когато съм тук…

— Това не е честно — каза Джори.

— Да, не е. Но се кълна, че ще направя всичко възможно да те компенсирам.

— Да компенсираш мен? — възкликна Джори, сякаш Гедер внезапно е изпаднал от друг някакъв разговор.

Гедер стана, взе двете чаши с вода от количката и подаде едната на Джори. А после вдигна своята, призовал цялата тържественост, която му беше налична в момента.

— Ванаи е мой — каза Гедер и този път твърдението прозвуча почти правдиво. — И ако тук има нещо, което да те облече в честта, която заслужаваш, аз ще го намеря. Този град трябваше да е твой и ние го знаем, ти и аз. Но го подхвърлиха на мен, вместо на теб, и аз се кълна никога да не забравя, че придобивката ми е чист късмет и нищо повече.

Лицето на Джори Калиам се изопна от чувство, което можеше да е както жал, така и ужас, а освен това и тотално изумление.

— Нуждая се от подкрепата ти — продължи Гедер. — Имам нужда от съюзници. И от името на Ванаи и дом Палиако, за мен ще е чест, ако ти си един от тях. Ти си почтен човек, Джори Калиам, човек, на чиято преценка вярвам безрезервно. Ще застанеш ли на моя страна?

Мълчанието на Джори го притесни. Държеше чашата си високо, като за тост, и негласно се молеше Джори да вдигне своята.

— Това репетирал ли си го предварително? — попита най-накрая Джори.

— Малко, да — призна Гедер.

Джори се изправи и вдигна на свой ред чашата си. Водата се разплиска и потече по кокалчетата му.

— Гедер, ще направя каквото мога — каза той. — Може да не е много, а и Бог ми е свидетел, че не виждам как всичко това ще свърши добре, но ще направя всичко по силите си да ти помогна.

— И това ми стига — каза Гедер, ухили се и изпи водата до дъно.

Остатъкът от деня беше колкото тържествен, толкова и изтощителен — истинско изпитание за издръжливост. Следобедът започна с банкет, организиран от представители на основните градски гилдии — двайсетина мъже и жени, които се надпреварваха за вниманието и благоволението му. След това Гедер прие представител на Новипорт, който се опитваше да прокара промени в обмитяването на сухоземния търговски транспорт, но макар аудиенцията да трая цял час, Гедер така и не разбра какви точно промени се имат предвид. След това, по молба на Гедер, главният данъчен ревизор му представи подробна разбивка на всички доклади, които Клин бе изпращал на лорд Терниган и на короната. Гедер очакваше тази среща да се ограничи до няколко лесно смилаеми числа, отразяващи общата стойност на златото, изпратено на север. Вместо това срещата се проточи два пъти по-дълго от очакваното и прерасна в дискусия върху предимствата и недостатъците на високите и ниските мита с оглед протекционистката политика в защита на местната икономика и върху разликата между краткосрочните и дългосрочните активи, изобщо дискусия, която го остави с чувството, че чете текст на език, който му е едва смътно познат.

В края на деня Гедер се оттегли в спалнята, принадлежала до неотдавна на ванайския принц. Предишната му квартира можеше да се вмести в едното кьоше на новата му спалня и пак щеше да остане място за още няколко със същия размер. Прозорците гледаха към градина с оголени дъбове и спящи под сняг цветни лехи. Запролетеше ли се, щеше да е като частна гора току под носа му. Новото легло на Гедер се затопляше с помощта на хитроумна система от тръби, свързана с голямата камина в стаята и снабдена с помпа, която се задвижваше от издигащия се топъл въздух. Системата си бъбреше сама на себе си, понякога точно под Гедер, сякаш пухеният дюшек е изял нещо, което не му понася. Час след като и последният слуга излезе, Гедер лежеше в тъмната стая сред сенките на огъня в камината. Беше уморен до смърт, но сънят така и не идваше. Накрая не издържа и стана, с приятното чувство, че прави нещо забранено, което ще му се размине.

Запали три свещи от пламъците в камината — светлият восък се опуши — и ги остави до леглото си. Разрови чантите с личните си неща, които оръженосецът беше донесъл от старата му квартира, и извади оттам най-новата си придобивка — книга с напукани от старост корици. Вече я беше прочел, отбелязвайки най-интересните места с отметки.

„Легендите за Праведния слуга, наречен още Синир Кушку на езика на древния Пют, го описват като последното и най-силно оръжие на Морад, макар че остава неясно дали се касае за истинско оръжие, или за символично описание на шпионската мрежа на Морад, от една страна, и особеното, прозорливо естество на лудостта му в нейния последен стадий.“

Гедер сложи пръст върху думите и призова оскъдните си познания върху езиците на изтока.

Синир Кушку.

Краят на всяко съмнение.