Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (22)

Досън

Прости стълби от неогладено дърво и вкопани в скалата стъпенки обточваха склоновете на Прореза, впили се като лишеи в древните руини. Високо горе големите мостове прехвърляха пропастта, изградени от камък, стомана и драконов нефрит — Сребърният мост, Есенният мост, Каменният мост, и почти скрит в мъглата, Мостът на затворниците, от който висяха клетки и каиши за разпъване. По-ниско, където стените се сближаваха достатъчно, въжени мостчета гниеха бавно във въздуха. Между тях историята на града лежеше оголена, всеки пласт — спомен за епоха и империя, послужили за основа на следващата.

Досън, увит в обикновен кафяв плащ, приличаше на просяк от бунището в основата на Прореза или на контрабандист, отправил се към лабиринта от подземни проходи под Камнипол. Колкото до Винсен Коу, в очите на страничния наблюдател той можеше да мине за негов съучастник или за поредния син. Утринният скреж забавяше стъпките им. Вонята на издигащия се от Прореза въздух беше непоносима — коктейл от изпражнения, конски фъшкии, телесната миризма на животни и на хора, които живеят като животни.

Досън намери арката. Древен, напукан от стихиите камък с класическа форма и с надпис, които вече не се четеше, но и не бе заличен изцяло. От другата страна на арковидния вход мракът беше непрогледен.

— Това не ми харесва, милорд — каза ловджията.

— Не е необходимо да ти харесва — отвърна Досън и влезе с вдигната глава в мрака.

Зимата още държеше Камнипол в хватката си, но силата й се прекършваше. Тихи шумове вдъхваха живот на подземията — цвъртенето на първите насекоми, предвестници на пролетта, капчуците на топящ се сняг, мекият дъх на пръстта, която се събуждаше полека след дългата зима. До пролетта оставаха седмици, но минеха ли, всичко щеше да се разпука сякаш за една нощ. Досън поспря в широко помещение с купол и плочки — нечия отдавна изоставена баня — и му хрумна, че всъщност много неща следват един и същ модел в развитието си. Наглед безкраен застой, последван от смътни признаци за промяна, а после и самата промяна, внезапна и неудържима. Извади писмото от джоба си и се приближи до Коу да го прочете на светлината на факлата му. Канл Даскелин пишеше, че един от входовете щял да бъде отбелязан с квадрат. Досън примижа в мрака. Даскелин, изглежда, имаше по-силни очи от неговите…

— Ето го, милорд — каза Коу и Досън изсумтя. Сега и той различи знака. Досън тръгна по късия наклонен коридор, който го изведе до стълбище.

— Все още няма пазачи — отбеляза Досън.

— О, има, сър — каза Коу. — Минахме покрай трима. Двама стрелци и един, който при нужда да задейства заложен капан.

— Значи са се скрили добре.

— Да, милорд.

— Това май не те успокоява.

Ловджията не отговори. Коридорът свърши при гигантски камък с така огладена и излъскана повърхност, че светлината от факлата на Коу сякаш се удвои. Досън тръгна покрай камъка и в края на плавния обход зърна ответната светлина. Несъкрушими колони от драконов нефрит поддържаха нисък таван.

Десетина свещи изпълваха прашния въздух с мека светлина. И там, в кръг от издялани каменни скамейки, седеше Канл Даскелин. От лявата му страна седеше Одерд Фаскелан, стар познайник на Досън, от дясната — блед първокръвен мъж, когото Досън не познаваше.

— Досън! — каза Канл. — Вече започвах да се тревожа.

— Без нужда — каза Досън и даде знак на Винсен Коу да се оттегли назад към сенките. — Добре, че останах в града. Планирал бях да прекарам част от годината в Остерлингов хребет.

— Догодина — каза Одерд. — С божия помощ, догодина нещата ще си дойдат на мястото. Макар че предвид последните новини…

— Има новини? — попита Досън.

Канл Даскелин му махна към една скамейка срещу себе си и Досън седна. Бледият мъж се усмихна вежливо.

— Мисля, че не се познаваме — отвърна Досън на усмивката.

— Досън Калиам, барон на Остерлингов хребет — каза Даскелин, и той ухилен. — Нека ти представя решението на нашите проблеми. Това е Парин Кларк.

— За мен е чест, барон Остерлинг — каза бледноликият с напевния говор на Северобреж и Досън настръхна. Мъжът нямаше титла. Не беше антиец. Защо го бяха довели тук?

— Какви са новините? — попита Досън. — И какво общо има с тях нашият нов приятел?

— Той е женен за най-малката дъщеря на Коме Медеан — каза Одерд. — Живее в Северобреж. В Карс.

— Не знаех, че имаме вземане-даване с Медеанската банка — каза Досън.

— Исандриан знае какво правим — каза Даскелин. — И не само Във Ванаи. Знае за хората, които пратихме да всеят раздор сред фермерите. За плана ни да лишим Фелдин Маас от южните му владения. Всичко.

Досън махна с ръка, сякаш думите бяха досадни мушици. Повече го тревожеше фактът, че банкерчето знае за тези неща. Колкото до Исандриан, той рано или късно щеше да се досети за плановете им.

— Сега е пратил официална петиция до крал Симеон да спонсорира някакви игри — каза Одерд. — Исандриан, Клин, Маас и още неколцина. Те щели да осигурят финансирането. Да стегнат и почистят стадиона. Вече наемат борци и ездачи, от онези, дето се изявяват по селските панаири. Боржиански стрелци с дълъг лък. Хитреци. Игрите уж щели да са в чест на принц Астер.

— На практика това си е малка войска зад стените на Камнипол — каза Канл Даскелин.

— Блъф, при това от най-прозрачните — каза Досън. — Ако се стигне до бунт, Исандриан ще загуби. Няма нито хората, нито парите да води война.

— Хм — обади се многозначително банкерът.

Досън вирна брадичка като горско животно, надушило дим. Канл Даскелин взе някакви сгънати листа от скамейката до себе си и му ги даде. Хартията беше евтина, почеркът — обикновен и без завъртулки. Значи бяха преписи на нечия кореспонденция. Досън примижа. Думите се мержелееха пред очите му на оскъдната светлина, но с известно усилие успя да разчете написаното. „Най-искрени поздрави на Вас и Вашето семейство“, и така нататък. „Възрастната ни роднина Екарина Сакиалин, баронеса на прекрасните Сиринайски земи…“

— Сирина — каза Досън. — Това е в Астерилхолд.

— Нашият приятел Фелдин Маас има роднини в двора на Астерилхолд — каза Одерд. — Политическите бракове са били част от усилията да се затвърди мирът след Астерзанския договор. Оттогава са минали три поколения, но роднинските връзки не са отслабнали съществено. Напоследък Маас си пише с десетина свои братовчеди и братовчедки. За толкова поне знаем ние. Може да е пратил и други писма, които сме пропуснали.

— Съвсем са полудели — каза Досън. — Ако си мислят, че могат да вдигнат Астерилхолд срещу крал Симеон…

— Историята е друга — каза банкерът. Гласът му беше хладен и сух като нова хартия и Досън инстинктивно потръпна. — В писмата си Маас говори за конспирация на група консервативни старци, които притискат краля. Старци, които са склонни да се съюзят с враговете на Антеа, за да постигнат политическите си цели.

— Пълен идиотизъм.

— Казва — продължи банкерът, — че войските, които Макиа е изпратила в подкрепа на Ванаи, вероятно са били договорени от политически противник на Алан Клин, и привежда сериозни аргументи в полза на теорията си. Казва, че за разлика от други, които търсят чуждестранна помощ, за да окажат давление върху трона, той няма друг изход, освен да се обърне за помощ към Астерилхолд, за да защити честта и законното управление на крал Симеон и да опази живота и здравето на принц Астер.

— Ние защитаваме Симеон, не той! — извика Досън.

— Както кажете — отвърна спокойно банкерът.

Канл Даскелин се наведе напред. Очите му блестяха.

— Започва се, Досън. Ако кликата на Исандриан си е подсигурила подкрепата на Астерилхолд за вкарването на въоръжени отряди в Камнипол — а според мен това е факт, — целта им няма да е Симеон. А ние.

— Веднъж вече се опитаха да те убият — каза Одерд. — Тези хора нямат чувство за чест, нямат мяра. Те не са джентълмени и да ги смятаме за такива би било лукс, който не можем да си позволим. Трябва да ударим първи.

Досън вдигна ръце, призовавайки всички към тишина. Гняв и недоверие се блъскаха в главата му като разлютени пчели. Обърна се към банкера и попита:

— Какъв е интересът на Северобреж в това? — Тоест: „Ти защо си тук?“ Даскелин се намръщи, смутен от резкия му тон, но банкерът, изглежда, не се обиди.

— Не бих могъл да кажа. Лорд Даскелин е специален посланик в Северобреж. Той по-добре би могъл да резюмира нагласите на влиятелните кръгове там.

— Но вашата банка е в Карс — каза Досън. Прозвуча почти като обвинение.

— Там е централата ни, имаме и клон също — обясни банкерът. — Но всичките ни клонове работят самостоятелно.

— И какво по-точно означава това? — попита Досън.

— Означава, че компанията ни не е обвързана с интересите на Северобреж — отговори банкерът. — Поддържаме близки връзки с хора от много дворове — дори и в Антеа, след като Ванаи премина под ваше управление — и имаме сериозен интерес в поддържането на мира във всички северни кралства. За жалост имаме и строга политика относно даването на кредити в ситуации от този вид…

— Не бих взел парите ви дори да ги оставите в чорап на прага ми.

— Калиам! — каза Канл Даскелин, но банкерът продължи спокойно, все едно не се е случило нищо.

— … но в ситуация на мир и стабилност бихме се радвали да служим като посредник, ако от това ще има полза. Като незаинтересувана трета страна, ние бихме могли да осъществим контакт с хора, от които вие, благородните джентълмени, страните по разбираеми причини.

— Не ни трябва помощта ви.

— Разбирам — каза банкерът.

— Не ставай идиот — каза Даскелин. — Медеанската банка има клонове на остров Нарин и в Херез. В Еласе. Ако се стигне до улични стълкновения, ще ни трябват…

— Не бива да говорим за такива неща — прекъсна го Досън. — Имаме гости.

Банкерът се усмихна и кимна леко. На Досън му се прииска да го предизвика, но етикетът забраняваше дуелите с хора без благородническа титла. Този банкер си беше прост търговец, и толкова. Поизлъскан, вярно, но търговец. При други обстоятелства Досън изобщо не би обърнал внимание на човек от неговото тесто, но нещо в заученото му спокойствие го дразнеше ужасно. Направо го сърбяха ръцете да грабне меча. Веждите на Канл Даскелин се бяха събрали на възел, а Одерд местеше поглед между тримата като мишка, която наблюдава котешки бой.

— Познавам Парин Кларк и семейството му от години — каза Даскелин с овладяно напрежение. — Имам пълно доверие в неговата дискретност.

— Колко мило от твоя страна — каза Досън. — Аз пък го познавам от няма и един час.

— Моля ви, господа — каза банкерът. — Дойдох, за да изясня позицията си. Направих го. Ако лорд Калиам промени становището си, предложението на Медеанската банка остава в сила. Ако не, не е станало нищо лошо.

— Ще продължим този разговор някой друг път — каза Досън и се изправи.

— О, да. Ще го продължим — каза Даскелин. Одерд не каза нищо, но банкерът стана и се поклони на Досън, преди той да си тръгне. Винсен Коу го последва мълчаливо. Досън крачеше бързо през лабиринта от проходи в земята под Камнипол.

Когато най-сетне излязоха на улицата, краката го боляха, а ядът му беше преминал. Коу загаси факлата в една пряспа. Катранът остави мръсно петно в белия сняг. На идване Досън бе предпочел да върви пеша, вместо да дойде с карета, отчасти за да покаже на мутрите, наети от Исандриан, че не го е страх от тях, отчасти в името на дискретността. Да остави каретата с фамилния герб край Прореза, докато той се разхожда из столичните подземия, би било същото като да развее байрак. Не че съучастниците му държаха на дискретността. Къде му е бил умът на Даскелин?

Когато най-сетне стигна до къщата си, с изтръпнало от студения вятър лице, Досън се беше замислил толкова дълбоко, че не забеляза каретата, спряла пред конюшните. Старият тралгун, роб и портиер в имението, размърда притеснено уши.

— Добре дошъл у дома, милорд — каза той и сребърната му верижка издрънча, когато се сгъна в поклон. — Преди час пристигна посетител, милорд.

— Кой? — попита Досън.

— Къртин Исандриан, милорд.

Сърцето на Досън трепна, кръвта внезапно запя във вените му. Мразовитият въздух и ядът му заради срещата в подземията вече нямаха значение. Погледна Винсен Коу. Лицето на ловджията отразяваше като в огледало собствения му шок.

— И ти си го пуснал да влезе?

Тралгунският роб сведе глава, уплашен и смутен.

— Милейди настоя, милорд.

Досън изтегли меча си и изкачи стъпалата по три наведнъж. Ако Исандриан беше пипнал Клара, това щеше да е най-кратката и най-кървава революция в историята на света. Досън щеше да изгори кокалите на Исандриан на площада и да се изпикае върху огъня. Влезе на бегом в преддверието, следван от Коу.

— Намери Клара — каза Досън. — Заведи я в стаите й и убий всеки, който понечи да влезе, ако не е от домакинството.

Коу кимна и хукна по коридора, бърз и тих като вятъра. Досън тръгна с тиха стъпка. Крачеше в собствения си дом с меч в ръка. Зад един ъгъл налетя на слугиня, която ахна и се ококори при вида на меча и господаря си. Кучетата го настигнаха пред зимната градина и тръгнаха след него, като скимтяха и ръмжаха.

Откри Исандриан в западната гостна стая. Седеше и зяпаше огъня в камината. Дългата му — в противоречие с модата — коса се разстилаше по раменете като лъвска грива, златисточервеникавите й отсенки в унисон с пламъците. Исандриан видя меча и вдигна вежди, но само толкова.

— Къде е жена ми? — попита Досън. Кучетата ръмжаха зад него.

— Нямам представа — отвърна Исандриан. — Не съм я виждал, откакто ме въведе тук да те изчакам.

Досън присви очи, наострил сетива за някакъв признак на двуличие. Исандриан погледна кучетата, които му се зъбеха заплашително, после вдигна поглед към Досън. По лицето му нямаше страх.

— Мога да изчакам, ако искаш първо да говориш с нея.

— За какво си дошъл?

— Заради доброто на кралството — каза Исандриан. — Ние сме светски хора, лорд Калиам. И двамата знаем накъде води пътят, по който сме поели.

— Не знам за какво говориш.

— Всички го знаят. Всички говорят за това. Кликата на Исандриан срещу кликата на Калиам, а крал Симеон се мята между двете според това накъде духне вятърът.

— Не позволявам на никого да говори пред мен така за негово величество.

— Може ли да стана, лорд Калиам? Или честта ви задължава да насъскате кучетата си срещу невъоръжен човек?

Умората в гласа на Исандриан озадачи Досън. Той прибра меча в ножницата и даде кратък знак на кучетата. Те се дръпнаха назад и притихнаха. Исандриан се изправи. Досън беше забравил колко е висок. Висок, самоуверен, спокоен и много по-царствен от крал Симеон. Бог да е на помощ на всички!

— Защо поне не поговорим за примирие? — каза Исандриан.

— Ако имаш да казваш нещо, кажи го — отвърна Досън.

— Добре. Светът се променя, лорд Калиам. Не само тук. Холскар е на път да свали краля си и да избере нов. И в Саракал, и в Еласе дадоха концесии на търговците и фермерите. Властта на нобилитета в чистия си вид залязва и ако искаме Антеа да бъде част от новото време, ние също трябва да се променим.

— Тая песен вече съм я чувал. И мелодията не ми харесва.

— Няма значение дали ни харесва, или не. Промяната вече е в ход. И ние или ще яхнем вълната й, или ще се опитаме да спрем с диги пороя.

— Тоест учредяването на вашия селски съвет е алтруистично действие в полза на короната, така ли? И разширяването на собственото ти влияние няма нищо общо? Корабче плува ли тука, момче? А?

— Мога да ти го отстъпя — каза Исандриан. — Ако ти отстъпя спонсорството на селския съвет, ще го вземеш ли?

Досън поклати глава.

— Защо? — попита Исандриан.

Досън се обърна и посочи кучетата, които седяха напрегнати зад него.

— Погледни ги, Исандриан. Те са добри животни, нали? Чудесни по своя си начин. Грижил съм се за всяко от тях, откакто бяха паленца. Храня ги. Осигурявам им покрив над главата. Понякога им позволявам да се качват на леглото ми и да ми топлят краката. Това означава ли, че трябва да ги облека в моите дрехи и да ги поканя на масата си?

— Хората не са кучета — каза Исандриан и скръсти ръце.

— Напротив. Преди три години един човек, който работеше моя земя, влязъл през нощта в къщата на съседа си, убил го, изнасилил жена му и пребил децата. Ти какво би ме посъветвал — да дам място на същия този боклук в съдебната зала? На съдийската банка? Сам да решава наказанието си? Или да действам по моему — да закова ръцете и пишката му за повален дънер и да го хвърля в реката?

— Не е същото.

— Същото е. Мъже, жени, кучета и крале. Всички ние си имаме своето място. Моето място е в двора, да подкрепям закона и короната. Мястото на селянина е на село, във фермата. Кажеш ли на един свинар, че му се полага място в двора, поставяш под съмнение социалния ред, включително и моето право да въздавам правосъдие за действията му. А изгубим ли това си право, лорд Исандриан, смятай, че сме изгубили всичко.

— Мисля, че грешиш — каза Исандриан.

— Ти прати хора да ме убият на улицата — каза Досън. — Изобщо не ме интересува какво мислиш.

Исандриан притисна длан към очите си и кимна. Изглеждаше измъчен.

— Онова беше дело на Маас. Вероятно и това не те интересува, но аз научих за случилото се впоследствие.

— Не ме интересува.

Замълчаха. Пламъците бърбореха в огнището. Кучетата се размърдаха. Бяха неспокойни, понеже не знаеха какво се очаква от тях.

— Няма ли начин да хвърлим мост между позициите си? — попита Исандриан, ала нещо в гласа му подсказваше, че знае какъв е отговорът.

— Откажи се от плановете и намеренията си. Разпусни кликата си. Дай ми главата на Фелдин Маас, забита на копие, а земите му — на моите синове.

— Значи не — каза Исандриан с усмивка.

— Правилно си разбрал.

— Честта ти позволява ли да напусна дома ти, без кучетата да ме нахапят?

— Честта ми го изисква — каза Досън. — Освен ако не си сторил нещо на жена ми.

— Дойдох да говоря с теб. С пръст не съм я пипнал.

Досън се отдалечи в другия край на стаята и щракна с пръсти. Кучетата доприпкаха при него, освобождавайки пътя на госта. Исандриан спря на прага.

— Вярваш или не, но аз съм верен на короната.

— И въпреки това търсиш приятели в Астерилхолд?

— А ти говориш със Северобреж — каза Исандриан и си тръгна.

Досън седна. Водачката на хрътките се приближи със скимтене и навря муцуна в ръката му. Той я почеса разсеяно зад ушите. Изчака достатъчно, та Исандриан да напусне къщата, после стана и отиде в покоите на Клара. Завари я да седи на ръба на леглото, сплела пръсти в скута си. От цялото й същество се излъчваха страх и напрежение.

— Къде е Коу? — попита той. — Пратих го да…

Клара вдигна ръка и посочи зад него. Коу стоеше в сянката зад вратата, с меч в едната ръка и зловещ кинжал с извито острие в другата. Ако в стаята беше влязъл не Досън, а човек с враждебни намерения, нямаше и да разбере какво го е убило.

— Браво — каза той. Стори му се, че Коу се изчервява, но беше трудно да се каже със сигурност заради слабата светлина. Досън му кимна да излезе и затвори вратата след него.

— Толкова съжалявам, скъпи — каза Клара. — Портиерът ми съобщи, че лорд Исандриан е дошъл да те види, и аз изобщо не помислих. Наредих на прислугата да го въведе и прочие. Не можех да го оставя на стъпалата като някое момче за поръчки, а и реших, че щом е дошъл да говорите, може би ще е по-добре да го чуеш. Изобщо не ми хрумна, че може да е замислил нещо толкова…

— Не беше — каза Досън. — Този път поне. Ако пак дойде обаче, не го пускай. Него, Маас или друг от приближените им.

— А Фелиа? Трябва да я поканя, ако дойде. Не мога да се преструвам, че не съществува.

— Дори нея не пускай, любима. След като това свърши, може. Сега — не.

Клара изтри очи с опакото на ръката си. Жестът не беше преднамерен, не беше кокетен и прободе Досън право в сърцето. Той сложи ръка на коляното й в опит да я утеши поне малко.

— Значи става все по-зле? — попита тя.

— Исандриан събира войници. Хитреци. Може да се стигне до кръвопролитие.

Клара си пое дълбоко дъх и го издиша през разширени ноздри.

— Добре.

— Всички се кълнат, че бранят интересите на Симеон, но Бог да ни е на помощ, ако се появи някой, който има куража да застане начело. И Астерилхолд, и Северобреж си точат зъбите и чакат някоя от страните да вземе превес. И едните, и другите ще са много доволни, ако на Разсечения трон седне тяхна марионетка — каза Досън и се изкашля. — Трябва да спечелим тази война, докато още е наша.