Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (17)

Ситрин

След нощта, когато се пързаля със Сандр по леда на воденичния вир, и след задушаващия страх през следващия ден, нощите на Ситрин навлязоха в неприятен коловоз. Предшестваше ги вечерната умора, изтощение, което стигаше чак до костите й. После тя се свиваше на топка сред топовете вълнен плат и прекарваше един блажен час на почивка, преди очите й да се отворят стреснато, а сънят да изчезне прогонен от трескави мисли. Понякога й се присънваше как дебеличкият антийски благородник намира скритите кутии, но този път, за разлика отпреди, започваше да вика и войниците му идваха на бегом. Мозъкът й плетеше кошмарни образи на катастрофата, която им се беше разминала на косъм. Сандр — убит. Опал — заклана. Майстор Кит — надупчен със стрели като игленик, кръвта му обагря снега в червено. Маркъс Уестер я предава на антийския благородник срещу обещание да не закача кервана. А после идваше ужасът на онова, което би изстрадала в ръцете на войниците. Фактът, че всичко това й се беше разминало, даряваше страховете й със самостоятелен живот, сякаш, спасявайки се на косъм, бе натрупала дълг, чието изплащане можеше да се окаже свръх силите и издръжливостта й.

Тя отвръщаше на удара, като насочваше мислите си към магистър Иманиел и банката, към търговския баланс, застраховките като част от разходната част, интригите и тънкостите на занаята, които й напомняха за дома. Тези спомени не й носеха покой, но правеха по-поносими студените и тъмни часове до зазоряване, помагаха й да се престори за кратко, че светът следва строги правила и може да бъде опитомен. А сетне небето на изток просветляваше, изтощението се спускаше отгоре й като плащ от ковано желязо и тя намираше сили да стане, да слезе от каруцата и да започне поредния си невъзможен ден. Докато стигнат до Порте Олива, хроничното недоспиване съвсем беше размътило мозъка й. Малки червени животинки мърдаха в периферията на зрението й, а чудати мисли — че се налага да изяде всички счетоводни тефтери, за да ги опази от чужди ръце, че на майстор Кит са му пораснали криле, но той го пази в тайна, че Кари тайно планира да я убие, защото ревнува Сандр от нея — бяха придобили плътност, каквато не им се полагаше.

Малкото, което знаеше за Порте Олива, го знаеше от втора ръка. Знаеше, че градът се намира в най-южната част на Биранкор и че стопанството му се крепи на малкото търговски кервани от изток, който подминаваха Свободните градове, и на онези от запад, които предпочитаха да удължат маршрута си, за да избегнат пиратите, които върлуваха на територията на съседен Кабрал. Богатството си градът дължеше най-вече на факта, че е междинно пристанище по средата между Лионеа и остров Нарин. Магистър Иманиел наричаше Порте Олива „вечният втори избор“, но не пропускаше да добави, че в известен смисъл тази роля може и да не е толкова лоша. Ситрин си бе представяла Порте Олива като град на остри ръбове и болезнен местен патриотизъм.

Нямаше ясен спомен от пристигането си в града. Помнеше как кара каруцата си по заснежени пътища сред хълмиста местност, а после някакво момче картадам, тънко като вейка, взе да подтичва край каруцата й с протегната за милостиня ръка, след това изведнъж наоколо изникнаха сгради. Порте Олива беше първият истински град освен Ванаи, който виждаше — град от камък и на море, а не от дърво и на река. Първото й впечатление беше за лабиринт от тесни улички с високи бели арки, за миризма на фъшкии и сол откъм морето, за гласовете на чистокръвни синаи, които чуруликат като сипки. Сторило й се беше, че минават през тунел в гигантска стена — като в старите приказки за мъртъвците, които минавали от един живот в друг, — но може и да го беше сънувала.

Нямаше никакъв спомен как е наела Маркъс Уестер и заместника му за своя лична охрана. Нито защо е решила, че идеята е добра.

Капитанът крачеше напред-назад по каменния под. Ярдем Хейн хъркаше в леглото до отсрещната стена. Ситрин бавно се отърси от дрямката и за стотен път плъзна поглед по влажната малка стая. Малък огън мърмореше в огнището, хвърляше червеникави сенки по стената и се оригваше на боров дим. Прозорецът нямаше стъкло, а намаслен пергамент, който замърсяваше малкото слънчева светлина, успяла да си пробие път през него. Кутиите — съдържанието на каруцата, което тя беше изнесла контрабандно от Ванаи — бяха наредени покрай стената като в евтин склад. Само най-ценното беше прибрано в металния сейф, вграден в пода. Едва една десета част от товара се беше побрала вътре. Ситрин се надигна в леглото. Тялото я болеше на сто места, но главата й, като никога, беше що-годе ясна.

— Добрутро — поздрави Маркъс Уестер и кимна учтиво.

— Колко време съм спала? — попита тя.

— Половината предобед. Още не е станало пладне.

— Има ли нещо за ядене?

— Малко наденица от снощи — каза той и кимна към изкорубената дървена врата, която водеше към единствената друга стая.

Ситрин стана. Само допреди месец няколко часа сън предобед биха били крайно недостатъчни, за да изкара до вечерта. Сега обаче й се струваха невиждан лукс.

Задното стайче нямаше нито прозорец, нито друга врата, затова Ситрин запали една недогоряла свещ и я взе. Счетоводните тефтери — душата и паметта на ванайската банка — бяха струпани на едно дървено пале. На паянтова дъбова маса имаше кана с вода и парче наденица със съмнителен сивкав цвят. Тенекиеното цукало в ъгъла отравяше въздуха в малката стая с характерната си смрад. Ситрин се облекчи и хвърли двойна доза пепел в цукалото, преди да му сложи капака. Отряза си от наденицата, отхапа и се облегна на масата. Месото беше подправено с ябълки и чесън. Не беше толкова гадно, колкото можеше да се очаква.

Вече почти две седмици животът й беше такъв. Маркъс стоеше на пост през деня, Ярдем — през нощта. Излизаха навън колкото се може по-малко. Единственото уединение беше в малката задна стая, единствената светлина идваше от пергаментовия прозорец, огнището и няколко свещи. Провизии купуваха с пари на капитана. Прихода от продажбата на вълнения плат, каруцата и мулетата държаха в малка кожена кесия до вратата към улицата. Можеха да вземат и повече пари за мулетата, но Ситрин се утешаваше с мисълта, че първокръвната жена, която ги купи, ще се отнася добре с тях.

Мулетата й липсваха.

Косата й беше мазна и провиснала. Нямаше други дрехи освен дрипите на каруцарчето Таг. Изяде наденицата и се върна в голямата стая.

— Трябват ми дрехи — каза тя. — Не мога да нося тези до пролетта.

— Добре — каза капитанът. — Само не се отдалечавай твърде, за да не се загубиш. И не привличай внимание към себе си. Колкото по-малко хора знаят, че сме тук, толкова по-добре.

Същото й казваше всеки път, сякаш можеше да го е забравила от предния ден досега. Тралгунът се размърда в съня си и въздъхна. Ситрин взе кесията, прибра я в джоба си и отвори вратата. Дневната светлина нахлу като порой.

— Ситрин!

Тя се обърна. Капитанът клечеше до огъня и разръчкваше жарта с острието на нож, но гледаше към нея и очите му бяха пълни с тревога.

— Внимавай — каза той.

— Знам какъв е залогът — отвърна тя и излезе на улицата.

Соленият квартал беше истински лабиринт. Двуетажни къщи с надвиснали еркери се гъчкаха на улици толкова тесни, че хората не можеха да се разминат нормално. Всичко се подчиняваше на релефа, а той беше нагънат и възпрепятстваше погледа; пресечки, които би трябвало да извеждат към по-широки улици, често свършваха пред стена. Гласове на мъже и жени — синаи, картадами и първокръвни — изпълваха въздуха. Ако мъж се развикаше на жена си в този квартал, ехото разнасяше мелодията на гнева му, поглъщайки отделните думи.

Дечурлига дебнеха по прозорците и във входовете като хищни котки. По-топлото време през последните дни беше стопило мръсния сняг по паважа, ала в кьошетата още имаше черни локви, покрити с тънка ледена кора. Може да имаше стотина входа и изхода от Соления квартал, но Ситрин знаеше един път и се придържаше към него. След няколко минути бърз ход стигна до кръстовище, където се събираха пет улици, една от които водеше на североизток. Над въпросната улица имаше по-широк отрязък белезникаво небе и Ситрин тръгна по светлата просека към пазара, доковете и паричния поток, от който зависеше животът в Порте Олива.

Големият пазар не беше обикновен площад, а мрежа от покрити алеи. Грапавият калдъръм на улицата отстъпи пред настилка от светли плочи. Арките се събираха като ръце за молитва, големи прозорци пропускаха дневната светлина между пръсти от желязо и камък. Мъже и жени пееха и свиреха на флейти. Кукловоди разказваха популярни историйки, променени тук-там, за да включат в сюжета си местен търговец или политик. Слуги от дворците и богаташките имения пазаруваха, понесли на глава големи плетени кошници. Малките независими лихвари — дребни риби в сравнение с Медеанската банка — разпъваха масите си, покрити с мек зелен плат, и нагласяха везните си. Пътници и моряци прииждаха от доковете да се порадват на хаоса. Продавачи хвалеха стоката си — хляб, риба и месо, платове, подправки и духовно наставление, и всеки път в различна конфигурация.

Всяка сутрин преди зазоряване търговците се нареждаха на опашка пред големите павилиони и чакаха стражите на кралицата да пристигнат с орнаментираните метални ковчежета от губернаторския дворец. Всеки търговец плащаше такса и си теглеше билет, който указваше коя от хилядите ниши и пресечки ще е негова за деня. Никой лихвар, касапин, пекар или фермер не можеше да разчита, че ще натрупа богатство, като разработи конкретно място на Големия пазар. Стига системата да не беше пробита, разбира се. Ситрин беше идвала тук само два пъти, но се съмняваше, че система, която така усърдно залага на правилата и равния шанс, може да се опази от заразата на корупцията.

Купи си кесийка със затоплени на огън стафиди и захаросани ядки. Сигурно с часове щеше да обикаля пазара и не беше лошо да се подкрепи с нещо сладко след мазната наденица за закуска. Ала стана така, че бързо откри набелязания търговец на дрехи, само пет ниши по-нататък от предишното му място. Въпросният търговец беше чистокръвен синай, тънък, висок и блед, ръцете му бяха отрупани с пръстени, зъбите му — толкова остри, сякаш нарочно ги е изпилил. Държеше пет сергии, наредени в полукръг, и още една в средата, където беше изложена най-добрата му стока. Ситрин спря и плъзна безразличен поглед по няколко рокли, все едно само убива времето. Синаят стоеше настрани и крещеше на първокръвна жена, която го гледаше със скръстени ръце и навъсен поглед. Помежду им имаше сандък от светло дърво, потъмняло от влага.

— Виж! Виж какво е направила водата с цветовете! — казваше търговецът.

— Бяха в лодката, не във водата — отвърна първокръвната.

— Тогава защо са мокри?

— Подписахме договор за десет рокли. Ето ти десет рокли.

— Подписах за десет рокли, които мога да продам!

Ситрин пристъпи по-близо. Доколкото можеше да прецени, роклите бяха със семпла кройка. Боите се бяха разтекли от морската вода, жълтото се преливаше в синьо, синьото — в бледорозово, и с бели петънца навсякъде, сякаш някой е посипал платовете с пясък. Синаят я стрелна с поглед и присви раздразнено очи.

— Искате ли нещо?

— Рокля — отвърна Ситрин. Устата й беше пълна със стафиди. Търговецът я изгледа скептично. Ситрин извади кесията от джоба си и я отвори. Сребърните монети уловиха светлината и търговецът вдигна рамене.

— Нека ви покажа какво имаме — каза и обърна гръб на ядосаната първокръвна. Взе първата рокля от централната маса. В бяло и синьо, с везани ръкави, роклята сякаш ухаеше на лавандулови цветчета. Търговецът я приглади с ръка.

— Това е най-хубавата ни рокля. Скъпа е, вярно, но си струва всяка пара. За сто и двайсет сребърника няма да намерите по-хубава рокля на целия пазар. В цената се включва и прекрояване по размер на клиента, разбира се.

Ситрин поклати глава и каза:

— Тази не ви е за продан.

Търговецът тъкмо връщаше роклята на мястото й, когато спря. Очевидно не очакваше подобна реплика от клиент.

— Тази не я продавате — повтори Ситрин. — Тя изобщо не е за продан. Просто служи за висока летва, в сравнение с която цената на следващата рокля да изглежда поносима. Коя предлагате втора? Онази розовата? Щом започвате от сто и двайсет, значи тази я продавате за… Колко? Осемдесет?

— Осемдесет и пет — каза намусено синаят.

— Което е много — каза Ситрин. — Но аз ще ви дам четиридесет и пет. Това ще покрие себестойността и ще ви остави малка печалба.

— Четиридесет и пет?!

— Цената е добра — каза Ситрин и лапна няколко стафидчета.

Челюстта на търговеца провисна. Първокръвната жена при сандъка се засмя. Ситрин усети топлинка в стомаха си — приятна, освобождаваща топлинка като при първата глътка силно вино. Усмихна се и за пръв път от доста време усмивката не я затрудни.

— А ако смъкнеш на четирийсет — продължи Ситрин и кимна към съсипаните рокли в сандъка, — ще ти помогна да продадеш тези на печалба.

Търговецът отстъпи назад и скръсти ръце на гърдите си. Ситрин се побоя, че е прекалила, но вместо да я изгони, синаят каза:

— И как предлагаш да стане това? — Изглежда, намираше твърдението й за забавно.

— Четирийсет — повтори Ситрин.

— Първо ще трябва да ме убедиш, моме.

Ситрин отиде при сандъка и разрови роклите. Бяха еднакви. Евтин плат с илици и тенекиени кукички, малко бродерия по ръкавите и яката.

— Откъде идва най-малко стока? — попита тя. — От Холскар?

— Оттам рядко идва стока, така е — съгласи се търговецът.

— В такъв случай смени кукичките със сребърни — каза Ситрин. — Приший стъклени мъниста на яките. По три-четири, но да са в ярки цветове. Да хващат окото.

— И защо да хабя сребро и мъниста за този боклук?

— Няма да ги похабиш — отвърна Ситрин. — Точно в това е номерът. Щом роклите имат сребро и мъниста, не може да са боклук. Наречи ги… знам ли. Холскарски солени бои. Нова технология, среща се адски рядко. На целия пазар няма други такива рокли. Нека началната цена е двеста сребърника, после ще смъкнеш на сто и трийсет.

— И защо смяташ, че някой ще плати толкоз сребро за това?

— А защо не? Когато един артикул е нов, никой не знае каква е реалната му цена. А щом никой не знае реалната цена, това ти развързва ръцете.

Търговецът поклати глава, но не в знак на отрицание. Веждите на първокръвната се бяха покатерили до средата на челото й. Ситрин изрови захаросана орехова ядка от кесийката си. Врявата наоколо беше равносилна на пълна тишина. Ситрин изчака малко с надеждата търговецът сам да стигне до вярното решение.

— Ако дори само един човек на Големия пазар ти повярва — каза накрая тя, — ще си избиеш разходите и за десетте рокли. С все кукичките, мънистата и прочие. Ако двама души се вържат…

Търговецът помълча още миг-два, после каза:

— Ти, изглежда, знаеш много за роклите.

„Не знам нищо за роклите“ — помисли си Ситрин. Търговецът се засмя. Посегна към розовата рокля и я метна на Ситрин с престорено отвращение.

— Четирийсет — каза й, после се обърна към първокръвната. — Видя ли? Погледни това личице. Лице на една много опасна жена.

— Вярвам ти — каза първокръвната, докато Ситрин отброяваше ухилена монетите.

Час по-късно Ситрин още се мотаеше из Големия пазар, новата й рокля — вързана на стегнат розов вързоп и стисната под мишка, светът наоколо й — място светло и дружелюбно. Роклята трябваше да се преправи малко, но това беше дребна работа. Важното беше, че беше сключила страхотна сделка, а още по-важно — че я бяха обявили за „много опасна жена“.

Слънцето едва беше започнало да се плъзга на запад. Ситрин се отправи към градската баня с идеята да прекара един час в топла вода и изобилна пара. А защо не и балсам срещу няколко монети отгоре, за да прогони най-сетне бълхите и въшките, с които се беше сдобила покрай пътуването и престоя в двете мръсни стайчета? Банята се намираше в северния ъгъл на една общинска мера. Колони се издигаха като високи дървета, ала покрива, който бяха поддържали някога, отдавна го нямаше, толкова отдавна, че дъждът беше проял каналчета в колоните. Кръпки покафеняла от студовете трева застилаха като черги откритите пространства, рехави храсти улавяха сухи листа и други боклуци. Ситрин мина покрай каруца, която продаваше гореща супа. Подмина кльощав младеж картадам с две кукли на конци, които танцуваха в краката му до просешко канче с няколко бронзови монети на дъното. От другата страна на мерата актьорска трупа беше разпънала фургона си в сцена, изтласквайки двама недоволни кукловоди. Гълъби кръжаха над главата й. Няколко синайки минаха край Ситрин, светли, тънки и красиви, роклите се лееха по телата им като водорасли при отлив, гласовете им се извиваха мелодично с необичайните си ударения. Ситрин копнееше да ги погледа, но без те да я забележат. Никога не бе познавала отблизо чистокръвна синайка. А майка и е била именно такава и би изглеждала съвсем на мястото си сред тези жени.

Жените свърнаха към широкото стълбище пред банята и Ситрин понечи да ги последва, когато познат глас я спря насред крачка.

— Спрете!

Тя се обърна.

— Спрете и елате, не се колебайте. Чуйте историята на Алерен Човекоубиеца и Драконовия меч! Ако пък ви е слабо сърцето, давайте, вървете си по пътя.

На импровизираната сцена възрастен мъж крачеше по дъските и гласът му ехтеше из целия площад. Брадата му стърчеше напред, косата му беше сресана нагоре. Облечен беше в ярък театрален костюм, силният му глас звънтеше и се плъзгаше покрай високите колони. Майстор Кит, хитрецът. Ситрин тръгна към сцената. Сигурно сънуваше. Половин дузина мъже и жени вече се бяха спрели, заинтригувани от думите му, и още се стичаха, на свой ред заинтригувани от факта, че други вече са се спрели. На сцената се появи Опал, нагиздена с рокля, която я правеше десетина години по-млада. Ето го и Смит, с обикновено работническо кепе и с гърлен акцент от района на Северобреж. След него се появи Хорнет, в позлатена броня, а после на сцената с горда стъпка, сякаш целият свят и всичко в него му принадлежи, се изтъпани Сандр. Ситрин се разсмя и заръкопляска заедно с другите зрители. Микел и Кари, които се бяха смесили с публиката, й кимнаха мълчаливо. Уловила погледа на Кари, Ситрин се направи, че изтегля меч от ножница, после кимна въпросително към сцената. „Мислех ви за войници, а вие сте били актьори?“ Кари се подсмихна и сви коляно в загатнат реверанс, преди да се заеме отново със задачата си, а именно да насърчава с викове Алерен Човекоубиеца и да ругае демонския крал Оркус.

Беше много студено. Докато първото действие свърши, Ситрин се разсополиви, а ушите й замръзнаха. Тя се свиваше зиморничаво в дрехите си, но колкото и да й беше студено, не би си тръгнала за нищо на света. Историята се разгъваше като цвете под ласките на пролетно слънце, войниците от охраната на кервана се бяха превърнали в актьори пред очите й, а актьорите се превръщаха в героите си, толкова убедително, че когато накрая Алерен Човекоубиеца заби намазания си с отрова меч в корема на Оркус, Сандр и майстор Кит бяха само полузабравено ехо на хора, които е познавала някога. Аплодисментите откъм тълпата бяха рехави, но искрени, и Ситрин бръкна в кесията си, за да се включи със свой дял в дъжда от монети, който се изсипваше върху дървените дъски.

Докато другите разглобяваха сцената, Опал, Микел и Смит дойдоха при нея да се посмеят на изненадата й. Да, от самото начало били актьори, обясниха те. Само се правели на охрана. Кари изрецитира началото на комедията, която репетирали от няколко дни и в която се разказвало за приключенията им с кервана. Ситрин им разказа тихичко за стаите, които е наела с Маркъс и Ярдем, Опал взе да я поднася, Смит се изчерви, а накрая всички се разсмяха.

Сандр стоеше близо до каруцата, мръщеше се свирепо и демонстративно не поглеждаше към тях. Ситрин се извини на тримата и тръгна натам, решила, че е сърдит, че говори с другите, а не с него.

— Направо не мога да повярвам — започна тя вместо поздрав. — А ти нищичко не ми каза.

— Май не — отвърна Сандр, без да среща погледа й.

— И за миг не се усъмних — продължи Ситрин. — Страшен актьор си.

— Благодаря.

Майстор Кит извика от другата страна на каруцата и Сандр издърпа едно дебело въже, което вдигаше сцената и я превръщаше в странична стена на фургона, завърза го, стрелна Ситрин с поглед и рече:

— Имам още работа. Трябва да вървя.

Ситрин отстъпи крачка назад. Радостта й започна да бие на кухо.

— Извинявай — каза тя. — Не исках да…

— Няма проблем — отвърна Сандр. — Аз просто…

После поклати глава и си тръгна, като се наведе да мине под една дебела греда, която Смит смъкваше, за да я прибере във фургона.

Ситрин се върна на поляната. Млечното небе вече не й изглеждаше толкова дружелюбно. Не знаеше дали да отиде пак при актьорите, или да си тръгне, дали е желан гост, или натрапник. Внезапно си спомни за окъсаните си дрехи и мазната си коса.

— Не си виновна ти — чу се женски глас. Кари се приближаваше откъм гърба й. Кари, който бе настояла Ярдем да й посочи кой вид оръжие дава предимство на жените. Кари, която се беше разхождала с лък през рамо и с уверената стъпка на ветеран от десетина войни. Кари, която Ситрин всъщност не познаваше.

— За кое не съм виновна аз? — попита тя.

— За Сандр — отвърна Кари и кимна към едно място в долния край на мерата. — Той е новият ни изпълнител на главните мъжки роли. А изпълнителите на главни мъжки роли по правило са свине, особено през първите няколко години от кариерата си.

Сандр стоеше в края на мерата и се усмихваше, наобиколен от три девойки в простовати дрехи. Едната го докосваше по ръката, пръстите й пърхаха като пеперуда, която се колебае дали мястото е безопасно за кацане. Ситрин го гледаше как се усмихва на девойката, как свежда поглед към гърдите й.

— Просто казвам, че това няма нищо общо с теб — поясни Кари.

— Не ме интересува — каза Ситрин. — Не е като да съм имала чувства към него. Но не знаех, че… тоест, мислех, че…

— Това всички си го мислим първите няколко пъти — каза Кари. — Съжалявам, ако те е наранил, и обещавам да му сложа пясък в бирата от твое име.

Ситрин се засмя горчиво. Не беше разбрала кога възелът се е стегнал отново в стомаха й, но определено беше там.

— По моята сметка няма нищо — каза тя. — Всичко се трупа на неговата.

— Мъдри думи, сестро. Искаш ли да дойдеш с нас? По здрач ще имаме ново представление пред губернаторския дворец.

— Не — отвърна Ситрин малко рязко. Овладя се и пробва отново: — Не, тъкмо бях тръгнала към банята, после смятам да се прибера. Преди капитанът да се е изнервил.

— Желая ти късмет с последното. Този човек май е роден изнервен. Или вечно нащрек, най-малкото — каза Кари. — Радвам се, че се видяхме.

Ситрин се обърна и тръгна по широкото стълбище. От вратите на банята бълваше пара. Чуваха се гласове — някои спорещи, други извисени в песен. Ситрин свърна рязко, подминавайки всичко това. Челюстта я болеше и тя отпусна съзнателно лицевите си мускули. Част от нея копнееше да се обърне, да види с кого говори Сандр и дали поглежда към нея. Може би, ако…

Студеният вятър хвърли прах в очите й и тя ядно изтри избилите сълзи. По пътя към квартирата спря в една кръчма и изпи голяма чаша от същото силно вино, което Сандр беше донесъл онази вечер край воденичния вир.

Вкусът му не беше и наполовина толкова приятен.

 

 

— Всичко наред ли е? — сопна й се капитан Уестер, когато Ситрин влезе в стаята. — Много време те нямаше.

— Наред е — отвърна тя лаконично. — Всичко е наред.