Даниел Ейбрахам
Пътят на дракона (35)

Гедер

Гедер не би могъл да посочи къде точно е свършил драконовият път. Отначало уж вятърът беше навял пясък и спечена пустинна пръст върху платното, както и боклуци от всякакво естество, особено там, където пътят минаваше през няколко проснали се кервансарая, които тук, в Кешет, минаваха за градове. А после и последното поселище остана назад, пътят опустя съвсем, а кафявото на пръстта и жълтото на пустинната трева постепенно погълнаха зеленото на драконовия нефрит. Скоро единственият знак, че още са на пътя, беше ивицата от ниска трева и кекави шубраци там, където нефритът спираше корените им на половин педя под спечената повърхност.

А после пътят изчезна съвсем и Гедер водеше коня си напосоки през планините и долините по източния край на света. Дърветата бяха тънки и разкривени, кората им — дебела и възлеста, сякаш създателят й се е опитал да наподоби камък. Нощем миниатюрни гущерчета с яркожълти опашки припкаха по земята между палатките. Сутрин често намираха по няколко умрели в торбите със зоб за конете. Водата тук беше толкова оскъдна, че при всяко разкаляно поточе петимата слуги бързаха да напълнят всички мехове и манерки, но дори така нямаше гаранция, че водата ще им стигне до следващия поток, и Гедер често виждаше как запасите им падат под санитарния минимум. Вечер чуваше слугите да си говорят за разбойници и нечисти духове, които витаели в празните места на света. И макар че не ги нападаха нито разбойници, нито нечисти духове, нито друго, спеше лошо.

Почти целия си живот Гедер беше прекарал в Антеа. Представата му за пътуване се изчерпваше с преходите от Сламенкърш до Камнипол или с маршрута на зимния кралски лов до Кавинпол, Седминпол, Естинпорт. Като малък беше ходил веднъж в Калтфел, кралския град на Астерилхолд, за сватбата на далечен роднина. Беше участвал и във Ванайската кампания под командването на лорд Терниган и след това на сър Алан Клин. Никога не си беше представял, че ще пътува сам, с малобройна прислуга, в земи така отдалечени и пусти, че местните селяни дори не са чували за Антеа и Разсечения трон. Ала точно това се случи, когато стигнаха до някакви колиби около малко полупресъхнало езеро — плахите хора, които излязоха да го посрещнат, клатеха глави и вдигаха рамене в отговор на въпросите му.

Със същия успех, а дори с по-добър навярно, можеше да им каже, че идва от звездите или от дълбокото под земята. Планинските жители бяха първокръвни, всичките с еднакво смугла кожа, черни очи и гъста права коса, сякаш до един роднини. Неколцина поназнайваха цивилизовани езици, колкото да търгуват с най-външните търговски постове, но повечето говореха на местен диалект, който напомняше на Гедер за някои от старите книги, които беше чел. Имаше чувството, че се е озовал в далечното минало.

— Синир — каза Гедер. — Това Синирските планини ли са?

Младежът, когото попита, погледна през рамо десетината мъже, които бяха дошли с него от селото, облиза устни и каза:

— Не тук — каза той. — Изток.

От една страна, всички хора, които Гедер срещаше в негостоприемния пущинак, явно знаеха името и разбираха за какво ги пита. От друга, Синирските планини вече от две седмици неизменно оставаха малко по̀ на изток, оттегляйки се пред него като недостижим мираж. Тесните прашни пътища лъкатушеха през долините или в подножията на стръмни скалисти възвишения. Приличаха повече на отъпкани от животни пътечки, отколкото на черни пътища, и Гедер често се питаше дали не е оставил окончателно зад гърба си и последното човешко поселище, ала точно тогава поредното бедняшко селце се явяваше зад завой на пътеката.

— Ще ми покажете ли? — попита Гедер. — Може ли някой от вас да ме заведе? Ще ви платя с медни монети.

Не че медните монети щяха да съблазнят местните. За тях монетите бяха точно толкова ценни, колкото, да речем, шепа добре огладени цветни камъчета. Черното му кожено наметало би им се сторило много по-привлекателна разменна стока, но Гедер не искаше да се разделя с него, а и никой от хората, които беше срещнал от границата на Кешет насам — пътуваше през пущинак, неотбелязан на никоя от познатите му географски карти, — не беше проявил дори минимален интерес към предложението му да размени пари или друго срещу информация. Питаше по навик. Беше питал преди, така че защо да не попита и сега? Изобщо не се надяваше на успех.

— Защо искаш да идеш там? — попита младежът.

— Търся нещо — каза Гедер. — Старо място. Много старо. Свързано с драконите.

Младежът облиза отново устни, поколеба се, после кимна.

— Знам го това място — каза той. — Остани тук през нощта, а утре ще ти покажа къде е.

— Сериозно?

— Търсиш стария храм, нали? Където живеят светите мъже?

Гедер за пръв път чуваше за свещеници или за храм, свързани с обекта на неговото търсене. Сърцето му се разтупка. В няколко от есетата за падането на Драконовата империя се споменаваше за гнезда на спящи дракони, приспани за вечни времена и скрити по краищата на света. Може би тук ставаше въпрос за скрито гнездо на книги, свитъци, легенди и стародавни традиции. Ако успееше да убеди местните свещеници да му покажат книгите или да му продадат преписи… Замисли се какво би могъл да предложи в замяна.

— Принце?

— Какво? — каза Гедер. — А, да. Да, старият храм. Точно там бих искал да ида. Трябва ли да чакаме до утре? Можем да отидем сега.

— Утре — каза младежът. — Тази нощ ще останеш при нас.

Селцето се състоеше от двайсетина дървени колиби, скупчени около ясенова горичка. Стотината му обитатели живееха в кротка нищета. Във висините над селото ястреби крещяха призивно и кръжаха в спирали към слънцето. Гедер беше наредил на оръженосеца си да разпъне палатката на брега на езерото недалеч от колибите и слугите да се редуват на пост през нощта. Не че петима слуги щяха да го опазят, ако местните се окажеха злосторници, но не пречеше да вземе предохранителни мерки, повече с надежда да вдъхне страх на селяните, отколкото заради нещо друго.

По залез в лагера му дойде старица с купа сварени на каша корени и парченца месо. Той й благодари, даде й няколко от останалите му медни монети, а после изкопа плитка дупка и зарови храната, без да я е опитал. Земята излъчваше насъбрания дневен пек, откъм езерото леко подухваше хлад. Гедер лежеше на походното си легло, мислите му се щураха трескави и неспокойни. Дългите часове, докато чака съня, се бяха превърнали в най-неприятната част от деня му. Лошата храна, убийственото еднообразие на пейзажа и болезнената самота го тормозеха сами по себе си, ала в тихите часове, преди сънят да му донесе забрава, всички неща, от които бягаше, успяваха да го настигнат.

Чудеше се какво ли е станало в Камнипол. Организаторите на неуспешния опит за преврат сигурно вече бяха разкрити и екзекутирани. Това би бил най-добрият вариант. Или пък втора вълна наемници бе нападнала града и бяха изклали половината двор. Чудеше се дали Джори Калиам е получил от баща си същия съвет, който той беше получил от своя. И в коя ли част на света е Джори, ако е последвал съвета и е решил да се махне от гнездото на усойниците.

Представяше си как се прибира у дома и заварва едно съвсем различно кралство. Ами ако наемниците бяха пратени от Астерилхолд да положат началото на мащабно нашествие? Възможно ли беше, когато се прибере у дома, да открие, че вече няма Антеа, няма Разцепен трон, няма Сламенкърш? Баща му можеше вече да е загинал, вчера, преди седмица или две.

Или пък Клин и кохортата му са успели някак да си върнат кралското благоволение? Представи си как влиза през източната порта на Камнипол, а там го чакат стражи, за да го арестуват и да го хвърлят в затвора за посмешище на столичани. Видя се как стои на платформа и обхожда с поглед море от опърлени, обгорени лица — лица на ванайци, загинали по негова заповед, — преди да осъзнае, че сънят най-после го е надвил.

На сутринта сънищата избледняха, а слугите му донесоха две шепи сушени ябълки и тенекиена чаша вода за закуска. Половин дузина мъже се бяха събрали в началото на някаква пътека, до ниска каручка, натоварена с кошове сушен боб и три току-що заклани кози. Приношение за храма, очевидно. Най-старият плесна силно с ръце, другите награбиха дебели въжета и повлякоха каручката през прахоляка. Гедер ги последва на кон, единственият ездач в групата.

Пътеката се виеше между хълмовете, минаваше на педя от дълбоки пукнатини или под скални навеси с тонове камък отгоре. Самите скали също се промениха — станаха по-ръбати и грапави въпреки вековете ерозия, които отдавна трябваше да са ги загладили. Мислите на Гедер се завъртяха лениво около възможното наличие на връзка между релефа и драконовите пътища. Възможно ли бе дълговечността на драконовия нефрит да се е разпростряла и върху силно пресечения терен наоколо? Това ли отличаваше Синирските планини?

Формата на някои скали беше особена. На места каменните извивки бяха меки, изящни почти, другаде камъните се напасваха един към друг като кости на скелет. Минаха през полянка, терасирана в едната си част, слоговете белязани с някакви светли порьозни камъни, които не приличаха нито на камънаците в пустинята, нито на скалните образувания, характерни за района наоколо. Сякаш гигант беше умрял на полянката и ребрата му се бяха разпилели по земята.

Гедер вдигна поглед и видя черепа.

Гигантското чело беше широко една конска дължина. Очните кухини бяха толкова големи, че Гедер спокойно би могъл да се свие в едната. Муцуната беше зарита в тревата, сякаш поваленият дракон беше захапал самата земя, пет дълги като мечове зъба още се крепяха на горната челюст. Векове безмилостно слънце бяха избелили костта, но нито вятърът, нито пясъкът и дъждът я бяха износили. Гедер дръпна юздите на коня си и зяпна опулен гигантския череп. Селяните продължиха по пътеката, влачеха каручката, говореха си и си подаваха мях с вода. Гедер се смъкна на земята и отиде при черепа. Поколеба се, после протегна ръка и докосна затоплените от слънцето драконови кости. Трупът беше лежал тук хиляди години. Още отпреди човечеството да излезе на сцената.

— Принце? — извика младежът от селото. — Хайде! Хайде!

Потресен, Гедер се качи на седлото и подкара коня си след тях.

Слънцето беше изминало не повече от педя в небето, когато групичката им направи един последен обход покрай няколко пръснати канари, всяка голяма колкото платноходен кораб, и храмът се появи пред очите им — вкопан в планинската снага с врати и прозорци като тъмни дупки, втренчили поглед в пейзажа долу. Гедер потръпна, надвит за миг от усещането, че го наблюдава някакво око — око гигантско и насекомоидно. Зид, висок колкото крепостната стена на Камнипол, преграждаше пътеката. Исполински статуи, запазили смътни човешки очертания, изникваха от зида като часови, лицата им загладени до неузнаваемост, а над всички тях бе надвиснал гигантски каменен дракон с разперени криле. Големи знамена се вееха на вятъра, по едно над всяка от тринайсетте статуи. Всяко беше в различен цвят — син, зелен, жълт, оранжев, червен, кафяв и черен в различни оттенъци, — със светъл кръг в средата, разделен на осем равни части от четири диаметъра.

„Чийто знак показвал осемте посоки на света, кардиналните и междинните, в които нищо измамно не можело да се скрие.“ Знакът на Праведния слуга. Сълзи напълниха очите на Гедер, заля го облекчение. Или триумф може би. Това беше мястото. Открил го беше.

Наближиха — и колкото повече наближаваха, толкова повече се изумяваше Гедер от главозамайващите мащаби на храма. В стената беше вградена гигантска желязна врата, страховита и величествена. Над нея в скалата беше изрязан надпис, буквите му високи колкото човешки ръст. „Кхинир Кикгнам Бат.“ Гедер ги гледаше примижал, търсеше най-точния превод със замаяния си от изумление мозък.

„Прикованото не е прекършено.“

Селяните спряха каручката на цели петдесет метра от високите железни порти. Гедер видя, че един по-малък участък от портата има своя система от зъбчати колела. Зацепените зъбци изщракаха и по-малкият участък от портата се разтвори като завеса. Шестима мъже излязоха през отвора и тръгнаха към тях. На външен вид приличаха много на селяните, но лицата им бяха по-закръглени, а косите им бяха пригладени с масло. Носеха черни раса, стегнати с верижки на кръста, и сандали с връзки през глезените. Мъжете от селото коленичиха. Гедер се поклони, но не слезе от коня. Животното се размърда неспокойно под него.

Свещениците се спогледаха, после се обърнаха към младежа, който беше довел групата дотук.

— Кой е този? — попита най-старият от свещениците.

— Странник — отвърна младият мъж. — Дойде да пита за Синир. Доведохме го при вас, както ни заръча клеронът.

Гедер подкара коня си напред. Мащабите на мястото бяха изнервили животното, но той държеше юздите здраво. Най-възрастният свещеник пристъпи към него и попита:

— Кой си ти?

— Гедер Палиако, син на виконт Палиако от Сламенкърш.

— Не съм чувал за това място.

— Поданик към на крал Симеон от Антеа — каза Гедер. После добави, подтикнат от мълчанието на монаха: — Антеа е голямо и силно кралство. Империя всъщност. Средище на първокръвната култура и власт.

— Защо си дошъл?

— Ами — каза Гедер, — това е дълга история. Бях във Ванаи. Ванаи е един от Свободните градове, или беше, по-скоро. Вече го няма. Но там открих някои книги и в тях се говореше за този… Ъ-ъ… В книгите го наричат Праведния слуга или Синир Кушку, смята се, че е бил създаден от дракона Морад малко преди падането на Драконовата империя, и аз реших, че ако сравня приписваните му локации според времето на описанията и ги приравня към съвременните географски карти, бих могъл да… да го намеря.

Свещеникът смръщи вежди.

— Вие чували ли сте за Праведния слуга? — попита Гедер. — Случайно да сте чували нещо?

Зачуди се какво ли ще прави, ако мъжът отговори отрицателно. Не би му дало сърце да тръгне по обратния път. След като бе видял това…

— Ние сме слугите на Слугата — каза мъжът. Гласът му бе пълен с гордост и увереност.

— Това е чудесно. Точно на това се надявах! Ще ми позволите ли да… — Гедер се задави в собствените си думи, наложи се да спре, да се изкашля и да се съсредоточи. — Надявах се, ако пазите архиви… Или просто да поговоря с вас. Да науча още.

— Чакай тук — каза свещеникът.

Гедер кимна, но мъжът вече му обръщаше гръб. Другите свещеници изтегляха каручката през отвора в желязната врата, след като бяха предали на селяните друга подобна каручка, но празна. Монасите се скриха в храма, а селяните помахаха с усмивка на Гедер и поеха назад по пътечката. Гедер стоеше като истукан, разкъсван между желанието да види храма отвътре и страха да остане сам в планината, неспособен да намери обратния път. Системата от зъбчати колела се задвижи и затвори малката врата. Празната каручка изчезна зад гигантските канари.

Гедер седеше на коня си и не смееше да погледне към слугите си, петимата, които беше довел в този пущинак накрай света. Ястреб нададе писък в далечината.

— Да направим ли бивак, милорд? — попита оръженосецът му.

 

 

Нощта дойде. Гедер седеше в палатката, платнените й стени мърмореха тихо под повеите на лекия вятър. Приведен над походното писалище под мъждивата светлинка на недогоряла свещ, Гедер разлистваше книгите, които беше чел и препрочитал десетина пъти. Очите му попиваха думите, но не и значението им.

Разочарование, объркване и гняв набъбваха бавно в червата му, заедно с все по-силната увереност, че онези няма да се покажат. Оставили го бяха да седи на прага им като просяк, докато не му писне да чака и не тръгне с подвита опашка по обратния път. Обратно към Камнипол, към Антеа, към всички неща, от които беше избягал.

Беше стигнал края на пътуването си. Безсмислено би било да продължава нататък. Прекосил беше две държави, катерил беше планини, влачил се бе под яркото слънце на пустинята и точно накрая беше ударил на камък. Обърна страницата. Нямаше представа какво е прочел дотук, но и не му пукаше. Представи си как се връща у дома и разказва историята на приключенията си. За чудатата гадателка на принца ясуру, за драконовите кости, за тайнствения скрит храм. „И после? — щяха да попитат. — Какво стана после, лорд Палиако?“

И той щеше да излъже. Щеше да разкаже за жреците отшелници и за техния жалък глупав култ. Щеше да напише есета, пълни с всякакви мислими и немислими перверзии, и щеше да ги припише на монасите в храма. Без него, Гедер Палиако, светът никога не би научил за това място. И щом те смятаха за редно да го отпратят по този унизителен начин, той пък щеше да ги увековечи така, както сам сметне за добре.

Само че свещениците нито щяха да разберат как ги е изтипосал, нито да се трогнат, така че къде беше удовлетворението? Дойдеше ли утрото, слугите щяха да вдигнат бивака и да приберат палатката и той щеше да поеме по пътя назад. С малко късмет може би щеше да открие в Кешет търговец, който да му продаде свестни провизии срещу менителница. Или пък можеше да спре в селото до езерото и да каже на местните идиоти, че свещениците са наредили да му дадат козите си. Може би си струваше да опита последното.

— Милорд! Милорд Палиако!

Гедер изскочи от палатката още при първата сричка. Оръженосецът му сочеше към тъмните железни порти. Малката вградена врата беше затворена, но между двете гигантски порти имаше по-тъмна ивица мрак.

Някакъв човек излезе и тръгна към тях. После още двама, с мечове на гърбовете. Гедер махна с ръка и слугите се разтичаха да запалят факлите. Мъжът, който вървеше най-отпред, беше истински исполин, и в раменете, и в кръста. Плешивото му теме лъщеше под лунния светлик. Дрехата му изглеждаше черна на светлината на факлите, но можеше да е всякакъв друг тъмен цвят. Мъжете от въоръжения му ескорт носеха същите раса като свещениците, но от по-хубава материя: дръжките на мечовете им и ножниците светеха в зелено.

— Ти ли си принц Палиако, който е дошъл да научи за Синир Кушку? — попита исполинът. Макар да говореше тихо, гласът му бе със силата на гръмотевица. Сила, от която кръвта на Гедер се смрази.

— Аз съм.

— Какво предлагаш в замяна?

„Нищо нямам — помисли си Гедер. — Фургон и няколко слуги. Изхарчих почти всичкото си сребро по пътя дотук, а и какво изобщо може да се купи с него? Не е като да идете на пазара и да…“

— Новини? — каза той. — Мога да ви разкажа какво става по широкия свят. Понеже вие сте… далеч.

— Мислиш ли злото на богинята?

— Ни най-малко — отвърна Гедер, изненадан от въпроса. В никоя от книгите му не се споменаваше за богиня.

Огромният мъж замълча, сякаш се вслушваше в самия себе си. После кимна.

— Ела с мен, тогава, принц Палиако, и ни разкажи за своя свят.